Гуидо Мина ди Соспиро, Джослин Годуин
Забранената книга (2)

2.

Доста рано на другата сутрин Орсина се обади, за да говори с Лио. Щяла да пристигне същата вечер.

— Дори тук в Лондон всички говорят за нападението в Болоня, но изглежда полетите на „Алиталия“ са по разписание.

— Някой има ли представа кой го е извършил?

— Никой не е поел отговорност, но хората предполагат, че е дело на ислямски терористи. За пръв път са посмели да нападнат черква.

— Пряк удар срещу християнството?

— Да — каза Орсина, но така, сякаш тази идея не й беше хрумвала, и после добави: — Докъде стигнахме! Обаче Найджъл не смята, че в провинцията има от какво да се страхуваме — завърши тя мисълта си.

— Чакам с нетърпение да се видим и да се запозная с него — каза Лио.

Сутринта на закуска той съзнателно реши да не чете вестниците. На масата имаше доста значителна подборка. Като се започне от националните „Ил Кориере де ла Сера“ и „Ла Република“ и се стигне до местния „Ла Арена“. Той обаче реши да пропусне ужасяващите снимки. Докато произнасяше безмълвна молитва за жертвите, Анджела нахлу в трапезарията, облечена смъртоносно: в къси панталонки за тенис и еспадрили с високи платформи. Тя си хапна добре, докато прелистваше вестниците, отбелязвайки не много убедително:

— Това е направо ужасно. — Остави ги настрана и продължи весело: — Ще ошетам вилите. Ако искаш, можеш да дойдеш с мен. — Когато видя учуденото му изражение, Анджела обясни:

— Тук има много хора, с които се познаваме от години. Щом свърши училището, а за някои семестърът, те се връщат по вилите, за да прекарат лятото там.

Лио отклони поканата.

— Успях да зърна впечатляващата ви библиотека, пълна с древни книги. Това повече отговаря на моите вкусове. Смяташ ли, че чичо ти би имал нещо против да разгледам сбирката?

— Разбира се, че не — успокои го Анджела с толкова двусмислено изражение, че той не можа да разбере дали е разочарована, или изпитва облекчение. — Спокойно можеш да се ровиш из тях. Между другото, чичо ще работи цял ден в ателието си. Ще се срещнем на вечеря.

Лио се запъти направо към библиотеката. Помещението беше залято от светлина, която идваше от четирите източни прозореца. Тя хвърляше отблясъци по разноцветните парчета дърво, които съставляваха шарките на паркета, и се отразяваше от високите стъклени витрини и книжните преси зад тях. В центъра на помещението стоеше мраморна маса, върху която имаше ваза с бели лилии, с четири неудобни антикварни кресла около нея. Първото впечатление на Лио от библиотеката беше, че е типична за своето време. Там бяха подредени гръцките и латинските класици, италианските поети, древната и модерната история, голяма сбирка топографска литература за областта Венето, миш-маш от теологически, медицински и правни томове с кожени подвързии от тънка телешка кожа. Това не беше библиотека на колекционер, а нещо много по-рядко и според него точно по тази причина още по-ценно. С течение на вековете книгите са били купувани или подарявани на семейството и никога не бяха напускали лавиците.

Той ги проучваше с голямо удоволствие, докато Думитру не дойде да му каже, че му е сервирал лек обяд. Лио му благодари, като добави, че съпругата му е много внимателна. Докато излизаше от библиотеката, в нея влезе прислужница с впечатляваща с големината си бърсалка за прах, която напомни на Лио украсата от петльови пера по шапките на берсалиерите^[1].

— Извинете, господин професоре — каза жената, — ще се възползвам от отсъствието ви, за да избърша прахта по книгите. Трябва да го правя всеки ден. Заповед на барона.

Това беше фактологическа информация, но нейното предоставяне беше толкова кокетно, колкото перушинестата бърсалка. Той го отдаде на младостта на прислужницата и на съзнанието й, че изглежда добре.

— Не съм се сетил, че ви преча — извинително каза Лио. Прислужницата Саманта му се усмихна лъчезарно и се зае с работата си.

 

 

Баронът също работеше. Рисуваше картина. За ателие му служеше преустроена ловна хижа на около два километра южно от вилата, от другата страна на доста високо хълмче.

В нея имаше голямо квадратно помещение с висок таван, което се осветяваше от оберлихт. След него идваха няколко малки стаички. В едната имаше мивка, вана, биде и тоалетна чиния. Двойно легло изпълваше от край до край другата. В третата имаше котлон и микровълнова печка, а в четвъртата — малка пералня. Отвътре стените бяха изрисувани в ренесансов стил с фантастични растения, животни, сатири, херувими, оръжия и музикални инструменти. Обаче Емануел не рисуваше подобни гротески. Той рисуваше от натура с маслени бои върху големи платна. Сега негов модел беше Анджела.

Тя се беше излегнала на издължен диван, издигнат в единия край. Дясната й ръка беше вдигната нагоре, а дланта пъхната под главата. Единият й крак беше свит, а другият провесен, но без да докосва пода. Гъстата й, рошава златиста коса висеше свободно, а лицето й гледаше към тавана в неудобна поза на екстатично увлечение. Беше чисто гола, като изключим еспадрилите.

Емануел нямаше кой знае какви претенции като художник. Никога не показваше, нито подаряваше платната си и със сигурност нямаше да му хрумне да ги продава. Всъщност веднага щом ги завършеше, ги нарязваше с ножица и ги изгаряше.

Върху тази картина работеше вече половин година, като през повечето дни й отделяше по един час. Работеше бавно, а когато моделът отсъстваше — защото от Анджела не можеше да се очаква същото себеотдаване — още по-бавно, понеже му бяха нужни допълнителни усилия, за да извика образа й в главата си. Когато рисуваше модел, той го виждаше в съвсем различна плоскост. Стремеше се да постигне пълно съсредоточаване и смяташе, че това му се удава по-лесно, когато съзерцава гледка като тази, която имаше пред себе си в момента. Подобно на завъртанията на молитвените колела, движенията му протичаха в последователни цикли: поглед към модела, поглед към платното, четка в боята, мацване по платното и после отначало.

Никой от тях не продумваше, макар че Анджела почиваше редовно, за да протегне крайниците си и да пийне глътка минерална вода „Сан Пелегрино“. Този процес изглежда вкарваше и нея в някакво странно състояние на съзнанието, защото след като изтече часът, тя се изправи като лунатична и тръгна с леки стъпки към стаичката с леглото. Емануел се разсъблече в банята и я последва.

Никой не знаеше, че той прави любов с нея, а тя не би могла да обясни защо му позволява. Ако изобщо можеше да се приеме, че става дума за любов. В това имаше нещо клинично или може би ритуално. Със сигурност беше съвсем преднамерено. Този чичо нарушаваше всички забрани. Анджела не беше бунтарка срещу нормите на обществото. Тя имаше гаджета и от време на време им позволяваше да я любят. Но Емануел правеше любов, винаги пронизана от един сеанс рисуване, по начин, който коренно се различаваше от техния.

След това Анджела се чувстваше така, сякаш току-що беше влязла в студиото и всичко е било сън, отнел само две секунди от будното й време. Дори не беше сигурна, че се е случило. В нейното съществуване този таен живот беше заграден в скоби и нито смущаваше съвестта й, нито пречеше на иначе напълно обикновеното й битие на разглезена аристократка.

 

 

След обяда Лио се върна в библиотеката. Слънцето се измести и вече не го заслепяваше, а това му позволи да се доближи до трите тесни рафта с книги между прозорците. Когато пресече помещението и застана пред тях, с изненада видя, че са посветени изцяло на трудове по алхимия и така наречените „окултни науки“. Ако интересът на Емануел беше в тази област, това би обяснило някои от неговите странности. Но и тези книги бяха притежание на семейството от два века и повече. Почти всеки том беше украсен с един и същи етикет с името на Дела Ривиера, изписано с тънкия шрифт, характерен за осемнадесети век.

Най-накрая Лио почувства, че е стоял твърде дълго затворен, и реши да се разходи из градината. Старите дървета, които се издигаха от всички страни, го накараха да съжали за ботаническото си невежество. Всяко изглежда беше от различен вид, повечето му бяха непознати. Всички бяха дебели и без съмнение многовековни, но въпреки това той с почуда забеляза, че короните им са също толкова зелени, гъсти и буйни като на по-младите дървета, които имаха още много да растат. Това вероятно се дължеше на съчетанието от плодородна земя и подходящ климат? Можеше само да предполага.

Под дърветата не се виждаше жива душа, но се усещаше разсейващото присъствие на множеството статуи. Полускрити от листата и обрасли от лишеи, те сякаш гледаха злобно и нещо дори по-лошо, като в случая с Приап, който го удари с огромния си фалос, докато завиваше покрай него. Колко типично за барона, помисли си Лио, да обявява, и то на неговата възраст, своя приапизъм^[2] на всеки посетител! Много от статуите изобразяваха сатири получовеци, фавни и панове. Обаче на една полянка около олтар с каменна ваза бяха групирани някои по-класически фигури. Те бяха силно разядени, но очевидно представляваха седемте планети: Марс, който лесно можеше да бъде разпознат по шлема и остатъка от счупения меч. Сатурн с нещо, което може би някога е било коса. Юпитер с един безкрил орел. Една Венера с все още съблазнителни форми и така нататък. Лио едва можа да различи надписите на техните пиедестали. „Ако слънцето е бащата, луната е майката“, прочете той. Изглежда бяха направени в началото на XVIII век, епохата на рококото, и Лио се запита дали предците, които бяха надписали книгите по алхимия, не бяха поръчали и скулптурите.

Пътеката се извиваше насам-натам, като от време на време излизаше на открито, за да предложи гледка към далечните хълмове, и Лио се уплаши, че се е отдалечил твърде много. Тогава за негова изненада пътеката го отведе до тераса от другата страна на вилата. Преди да се качи, за да се приготви за вечерята, Лио се помота там, предвкусвайки удоволствието от спускането на нощта. Случилото се само преди един ден в Болоня беше отвратително. Не му достигаха думи, за да го опише. Но въпреки своята тайнственост, осъзна той, това място действаше като балсам. Колко лесно беше да загърбиш всички тревоги и най-вече действителния свят.

На вечерята се почувства разочарован, когато разбра, че Анджела не се е върнала. Нямаше съмнение, че прескачането от вила на вила се беше оказало прекалено забавно. Щеше да се наложи отново да разговаря с Емануел. Библиотеката щеше да е добра тема за разговор и веднага щом сервираха първото ястие, той премина в нападение:

— Разбрах от Орсина, че знаете доста за тази тайнствена книга, която сте й подарили — дръзна той да започне. Дали не беше прекалено и твърде рано, запита се той, когато Емануел смръщи вежди.

— Нима ви е споменала? Изненадан съм — отговори той хладно. — Книгата е нещо частно и само за нашето семейство.

— Наистина? Това ми напомня за Борджиите и тайните отрови, които са си предавали от поколение на поколение, или нещо подобно.

Баронът се вцепени. Очевидно не биваше да казва това. Лио се опита да замаже забележката си.

— Орсина каза, че не е могла да разбере нищо, но мога да ви уверя, аз не съм виждал книгата.

— Можеше да попита мен — чу в отговор. Неловкото мълчание усилваше и най-леките звуци, издавани от вилиците, с които се опитваха да загребат точното количество ризото от чиниите. Емануел отпи малко вино и хладината му сякаш се стопи. Той погледна Лио право в очите и каза с усмивка:

— Е, щом го споменахте, мога да ви кажа, че книгата е обществено достояние. Един добър семеен приятел я отпечатал през 30-те години. Можете да потърсите някое по-модерно издание във всички добри книжарници. В нашата страна има три такива. Всъщност четири.

Баронът запази откритото си изражение, така че Лио се опита да си изясни абсурдността на току-що чутото и отговори колкото можеше по-сериозно:

— Ще си го запиша.

Но изглежда не бе имало нужда да отговаря, защото Емануел изобщо не му обърна внимание и продължи:

— Това е вековна традиция. Най-старият син на семейството получава копие от този труд на предците по случай своята женитба. След 1900 година започнали да го дават и на дъщерите. По мое мнение това е грешка, но вече е традиция. Подарява се при странна церемония. Но вас като учен ще ви заинтересува повече нередактираният текст, който не е пострадал от необходимостта да получи от църквата разрешение за печатане. — Той млъкна изведнъж. После, сменяйки тона, продължи: — За съжаление няма вероятност да прочетете това издание. Просто защото не сте член. Това е. Трябва да ни извините за тези аристократични ограничения. Предполагам, че те са неразбираеми за един американец.

Всичко това се стори прекалено на Лио заради някаква си книга, която вероятно беше нещо като италианска „Кама Сутра“. Точно когато се опитваше да прецени опасно ле ще бъде да предложи друга тема за разговор, свързана с ровенето му в библиотеката, Емануел го спаси от колебанията с изненадващия си въпрос:

— Професор Кевъна, мога ли да ви попитам дали сте демократ или републиканец?

— Аз съм малко и от двете — измъкна се Лио. Но почувства, че отговорът му не беше сметнат за изчерпателен, за пореден път закопня за разсейващото напрежението присъствие на Анджела и продължи откровено:

— Като повечето учени или повечето хуманитаристи аз клоня към либерализма. Но често, когато го видя в практиката, не ми харесва. Нали разбирате, абортите като политика, а не като спешен случай, меко отношение към престъпниците, социалното инженерство… На последните избори гласувах за президентския кандидат на демократите и за своя сенатор републиканец.

— За да… Как му казвахте?… Поддържате разделението на властта?

— Да, предполагам, че е така, но честно казано, гласувах за своя наемодател.

Веждите на Емануел се повдигнаха в ням въпрос.

— Мястото, където живея, е собственост на жената на сенатора Роуландсън.

— Не може да бъде! Дори тук сме чували за сенатор Роуландсън. Приятел на семейството ли сте?

— Не бих могъл да твърдя това, но съм се срещал няколко пъти с Крис Роуландсън по време на различни обществени прояви и смятам, че е пълна противоположност на името, с което се ползва.

— Съжалявам, че трябва да го чуя. Сенаторът в същата къща с вас ли живее?

Лио потвърди. Емануел не знаеше как да разговаря. Той или заливаше събеседника си със словесен водопад, или го пронизваше с въпроси. Единственото, което Лио можеше да направи, за да съкрати процедурата, беше да яде бързо. Той отговори:

— През повечето време Роуландсънови живеят във Вирджиния, но заемат по-голямата част от къщата. Една от многото облицовани с червеникав пясъчник в Джорджтаун. Аз държа последния етаж. Имам отделен вход. Използват къщата, за да канят гости, и понякога, когато го мързи да кара до предградията, сенаторът остава да преспи. Жена му прави същото. Но не бива да си мислите, че прекарвам времето си като стара мома, която наднича иззад дантелените пердета и следи съседите си — добави Лио.

— Не, разбира се, че не си мисля подобно нещо. Просто някои хора никога не остават незабелязани, когато отидат някъде или правят нещо. Но за какво им е квартирант?

Лио не обърна внимание на поредната пренебрежителна забележка.

— Разбира се, че не им трябват парите. Искат в къщата да има постоянно присъствие просто заради кражбите във Вашингтон.

— Благоволяват ли да общуват със своя наемател?

— Мими Роуландсън ме е канила няколко пъти на вечеря. Вероятно за да попълни бройката, когато липсва някой от мъжете. Не мисля, че съм говорил с нея повече от десетина минути, но мога да кажа, че е добре информирана жена и в никакъв случай не е натруфената празноглавка, за каквато може да бъде сметната.

— Смятате ли, че има нещо общо със забраната за носене на забрадки?

(Наскоро сенатор Роуландсън беше успял да прокара през сената забрана момичетата мюсюлманки да носят забрадки в държавните училища.)

— Няма да ме изненада. Като стана дума, Роуландсън ще получи много по-голяма обществена подкрепа след „Сан Петронио“, ако мотивите за атентата са такива, каквито вие ги описахте.

— О, да, атентатът. Ако виновните наистина са ислямски терористи, това ще промени всичко. В Америка си имате 11 септември, а ние в Италия никога няма да забравим Празника на тялото Христово. Тази дата ще остане като позорно клеймо. Ще се наложи да кръстят улици на нея.

Лио сметна лекомислието в тона на Емануел за напълно неподходящо. Но вечерята беше свършила и той реши, че е най-разумно да остави на своя домакин последната дума. Емануел стана от масата и се сбогува.

Когато Лио излезе от трапезарията, той зави, за да се върне в библиотеката. Думите на Емануел бяха засегнали честолюбието му и той изпита увереност, че семейният фетиш е някъде там и просто трябва да го потърси по-внимателно. Но беше прекъснат от суетящи се прислужници и още преди да напусне фоайето, влезе Орсина.

Наистина ли беше Орсина? Красотата й блестеше с пълна сила. Дългата й вълниста коса с червеникавия оттенък, който Тициан е предпочитал за картините си, и слънчевите й зелени очи! Стойката и елегантността й си бяха същите. Но сега в нея имаше нещо по-внушително, подчертано от тъмнозеления ленен костюм, сдържаните найлонови чорапи, голямата чанта и обувките с високи токчета. Дали Орсина от Вашингтон нямаше да сметне тази внушителност за прекалено надута, запита се Лио, завладян от чувства, докато я гледаше. Да не би пък това да беше достойнство? Имаше ли някакво значение? Той долови напрегнатото изражение на лицето й, но го отдаде на целодневното пътуване. Тя му се усмихна широко и го целуна по двете бузи, както правят европейците.

Съпругът й пристъпи напред с протегната ръка.

— Найджъл Макферсън — обяви той със самоуверен тон.

— Лио Кевъна — отговори Лио и пусна ръката му. — Радвам се да се запознаем.

— Удоволствието е мое — надцака го Найджъл. Той беше висок и доста привлекателен по един твърде мускулест начин. Вероятно е бил по-слаб и смущаващо красив, преди да изгуби част от косата си. Орсина каза нещо на Думитру, после се обърна към мъжете и заговори на английски:

— Тъй като и без това е късно, а аз така или иначе нямам апетит, дали да не изпием по питие, например в библиотеката?

В този миг се появи Емануел и поздрави Макферсънови с нещо, което приличаше на искрена привързаност. И към Найджъл, помисли си изненадано Лио, когато последва семейния кортеж. Надяваше се, че няма да има повече „Кампари“, но бързо сам се поправи. След вечеря никога не се пие „Кампари“. И наистина, Емануел измъкна, очевидно от скрит шкаф, гарафа и четири чаши.

— Това не е бренди — каза той, сякаш беше прочел мислите му, — а тридесетгодишен ром от Гватемала. Обзалагам се, че никога не сте пили такова нещо.

— О, не, опитвал съм и ми харесва — възрази Найджъл. — В моя клуб има нещо подобно, но смятам, че е само на двадесет и три години. Трябва да кажа, скъпа — обърна се той към Орсина, — че страшно се радвам да сме тук. Последните няколко дни бяха пълен ад.

— Да не заседнахте на летището? — попита Лио.

— Това е точната дума. Заседнахме като в лепило. Седяхме с часове, после слязохме от тъпия самолет и след известно време отново се качихме. Благодарение на терористите, подпомогнати и насърчавани от „Бритиш Еъруейс“. Ако знаехме, можехме да дойдем с колата за половината от това време. Казах, че отсега нататък ще ползваме само частни самолети. Нали така, скъпа?

— Така каза, скъпи — отговори Орсина. — Но в Болоня щеше да е още по-лошо.

— Със сигурност — повтори Найджъл, приемайки втора чаша от Емануел, който пожела на всички лека нощ и си тръгна.

Найджъл се огледа.

— Орсина ми каза, че сте блестящ професор — започна той. — Сигурно сте я учили да говори английски, а аз започнах да работя по американския й акцент.

— Тя вече говореше отлично английски, когато се срещнахме — каза Лио, — и всъщност на нищо не съм я учил. Просто я наех и я оставих да се оправя.

— Остави ме? — повтори Орсина с широко разтворени от шеговито учудване очи. — От началото до края бях държана изкъсо, защото се страхуваше да не извърша някой литературен солипсизъм!

— Со-ле-цизъм^[3] — поправи я Найджъл.

— Да, скъпи, това беше шега.

— Извинявай, че съм толкова педантичен, скъпа. Сигурно е от въздействието на тези книги! Нали знаеш, че съм алергичен към тях. — Найджъл стана от неудобното си кресло и отиде при лавиците. — Напълно безсмислено усилие, ако питаш мен.

— Кое?

— Когато бях по-млад, прочетох доста книги, макар че може и да не ти се вярва, и стигнах до заключението, че най-добрият начин да ги използваш, е да подпреш клатеща се маса. — Той се опита да разклати мраморната маса, но тя не помръдна.

— Найджъл — каза Орсина и го задърпа за ръкава на блейзъра да си седне на мястото, — ти съвсем не искаш да кажеш това. — След това се обърна към Лио. — Мога да те уверя, че нямаше това предвид.

Найджъл се наслаждаваше на вниманието.

— Напротив, точно това исках да кажа — настоя той. — Живея живота непосредствено, а не чрез писателските фантазии. Чета финансовите новини и от време на време по някое криминале, но бога ми (забелязвайки лавицата с латински автори), не и тъпите класици. В училище ми бяха предостатъчно. — Орсина отново го дръпна за ръкава. — Да, скъпи, защо да сядаш, когато можеш да си легнеш. Време е за сън.

Той протегна ръце, приканвайки я да стане от креслото, прегърна я през раменете и се заклатушка към вратата.

Орсина пожела лека нощ на Лио, но за кратко сякаш си помисли дали да не остане при него в библиотеката. Може би просто си го беше въобразил, помисли си той, когато се освободи от това мимолетно усещане. Не искаше да остави лампите запалени и се огледа за ключа, който се оказа труден за издирване, защото излезе, че не се намира до входната врата. Той прекоси стаята, а след това я обиколи. Най-накрая намери ключа, а на по-малко от тридесетина сантиметра от него, върху малка масичка лежеше „забранената книга“ „Магическият свят на героите“. Лио точно се бе приготвил да я грабне, когато го сепна гласът на Орсина.

— Лио, там ли си още? Не зная дали вчера Саманта или някой друг те е питал, но искаш ли минерална вода за през нощта? Газирана или не?

Лио отговори, че няма защо да се тревожи, но тя настоя.

— Ела с мен в кухнята, в хладилника има. — Предпочете да не буди прислугата.

Няколко минути по-късно Лио се намери сам в своята стая с бутилка газирана минерална вода. Присъствието на забранената книга беше откъснало мислите му дори от Орсина. Тя не можеше да знае колко ненавременно беше нейното внимание. Сега той беше с вързани ръце. След казаното от Емануел би било невероятно да му разрешат да прочете книгата, макар това да беше причината Орсина да го покани. Изкуши се да слезе веднага долу и добре да я разгледа. Емануел нямаше да разбере.

Когато си облече пижамата, изкушението стана непоносимо. — Щеше да се върне в библиотеката, но не като герой от някой викториански роман, който се спуска по скърцащи стъпала и държи свещ с трепкащ пламък. Не, щеше да запали лампите, покрай които минава, и да ги остави да светят. Ако някой го изненадаше в библиотеката, щеше да има отлично извинение: не е могъл да заспи и затова чете.

Той се насочи право към забранения плод. Зелената подвързия от марокен беше корава като на нова книга. На заглавната страница прочете: „Магическият свят на героите“, отпечатана във Венеция на разноски на благородното семейство Дела Ривиера, 1757 г. Много красив шрифт, а книгата изглеждаше рядко отваряна поне до днес. Той направи и едно друго откритие. Сгънатите страници още не бяха срязани. Кой би могъл да си го помисли? Така книгата нямаше да може да се чете, ако някой не среже страниците с нож за писма. Сега, когато държеше тази рядкост в ръце, не можеше да я отвори, без да разкрие, че я е чел или най-малкото, че някой я е чел. И никой нямаше да заподозре Найджъл, помисли си той огорчено. Нямаше какво друго да направи и я върна на масата. Качи се в самотната си стая, като минаваше по коридорите и гасеше лампите след себе си. Доколкото можа да прецени, никой не го беше видял.

Докато лежеше в леглото си и сънят му бягаше, се замисли за това странно произшествие. Утре трябваше да говори с Орсина въпреки забраната на нейния чичо, макар да предпочиташе да забрави всичко това и да прекара още няколко дни в нейната приятна компания. Последната му мисъл, преди да заспи беше за двете му котки у дома и той им завидя за тяхното будистко безразличие към повечето неща.