Гуидо Мина ди Соспиро, Джослин Годуин
Забранената книга (3)

3.

— Чичо, какво има? — Първата им закуска заедно от дълго време бе помрачена от нацупеното мълчание на барона. Орсина пусна най-милата си усмивка, която никога не я беше подвеждала, но чичо й не продума и погледна на другата страна.

— Аз ли съм направила нещо? — настоя тя.

— Да — наруши мълчанието си най-накрая баронът. — Изненадан съм, че не си се сетила.

— За какво става дума? Не знам какво съм…

— Не казвай нищо, защото така нещата стават по-лоши. Слушай внимателно. Не биваше никога и на никого да споменаваш за семейното издание на книгата и най-малкото на този нещастен американец. А да го молиш да ти помага за работата, която би трябвало да свършиш сама, е чисто богохулство. Само не му я показвай.

— Но, чичо, познанията на професора по архаичен италиански и латински могат да ми помогнат.

— Глупости, направи си домашното сама и ще обереш плодовете. Никой не трябва да вижда нашето издание. Абсолютно никой. Ясно ли е? Сега си предупредена и това е достатъчно. Поучи се от своята грешка и не я допускай отново. — Силният гняв и огорчението се разсеяха като с магическа пръчка и баронът добави мило:

— Изпий си чая, скъпа. Той е от любимата ти смеска, същата, която обичаше и твоята баба.

Обедът беше по-светско събитие, което този път се проведе в трапезарията покрита със стенописи, на които Лио се бе възхищавал по време на разходките си из вилата. Най-накрая присъстваше и Анджела, както винаги кипяща като шампанско. Лио изпита облекчение. Знаеше, че нейното оживление ще накара барона да запази относително мълчание и да не го подлага на разпит. Найджъл и Орсина влязоха в помещението хванати за ръка. Той се смееше, но тя изглеждаше твърде различна от привлекателната млада жена, която бе поразила Лио още на интервюто в Рим. Все още беше красива, но изглеждаше напрегната и разтревожена.

— Здравейте, приятели — каза Найджъл, когато седнаха на масата. — Съжалявам, че ви накарахме да чакате, но нямаше как да устоя… — И хвърли поглед към Орсина, която стана огненочервена и изглежда беше много благодарна, че телефонът му звънна, за да прекъсне разговора, който можеше да я постави в неловко положение. — Наистина трябва да се обадя. Нали разбирате, голямо сливане и така нататък. Моля да ме извините — каза той и стана от масата, за да се заеме със своя бизнес.

Обядът беше студен, затова баронът нареди на Думитру да започне сервирането, но не пропусна да добави:

— Найджъл би трябвало да е по-досетлив и да не си взима телефона на масата.

— О, чичо, нали знаеш колко си пада по правенето на милиарди, а и кой би могъл да го вини? — каза Анджела, преди Орсина да успее да се извини от негово име.

— Анджела, ще ми се да не беше казвала това. Ние сме възпитани различно и знаем, че парични въпроси не се обсъждат на масата.

— Вярно, но не бих го обвинявала за това! Аз все пак го харесвам.

Докато се връщаше на масата, Найджъл подхвърли:

— Анджела отново ли ме защитава? Колко благородно от нейната страна! И колко мило от твоя, бароне, че ми прощаваш. — Той все още се обръщаше към Емануел с неговата титла, което изглежда му доставяше удоволствие.

За пореден път Анджела се превърна в център на вниманието. Възможно ли беше Найджъл да я харесва повече от жена си, запита се Лио. Той също не беше имунизиран срещу нейното обаяние. Не, беше пристрастен. Сред хапливите забележки и непостоянството си Найджъл показваше уважение и дори топлина към Орсина.

— Професоре — неочаквано се обади баронът, — още не сме чули гласа ви. Добре ли сте?

Лио се изчерви леко и отговори:

— Благодаря, добре съм и се наслаждавам на компанията ви.

Думите му изглежда не прозвучаха твърде убедително, защото баронът настоя:

— Да не искате да ми кажете, че продължавате да мислите за терористичното нападение?

— Да, просто не мога да си го избия от главата.

— Не ви виня, били сте прекалено близо, когато се е случило. Но не се поддавайте на вината на оцелелите, това ще е престъпление. Тук е оазис и не трябва да ви е грижа за нищо.

— Да, тук ми харесва и много благодаря за вашето гостоприемство.

— Няма защо. Думитру, налей още кустоса^[1] на професора.

Анджела вдигна чашата си.

— Да пием за живота.

— За живота! — повториха всички нейния тост.

След като поздрави барона за избора на леко газираното бяло вино, Найджъл обяви плановете си за деня:

— Последното обаждане беше от Маранело. Всичко е уредено. Джани, един от механиците, скоро ще дойде да ме вземе. — Щяха да отидат до Маранело и да разгледат галерията на „Ферари“, а след това да изпробват няколко коли. — Увъртам се около едно „Ферари“ от 1967 г. и може да го прибавя към колекцията си.

— Мога ли да дойда с теб? Моля! — попита Анджела с неустоима усмивка.

— Орсина, ти какво мислиш? Имаш ли нещо против? — попита Найджъл.

Орсина не беше напълно безразлична към очарователните стари автомобили, но през последните няколко години беше разгледала и карала достатъчно от тях, а и искаше да прекара известно време с Лио. — Не, нямам нищо против. Вървете и се забавлявайте. Но ми обещай, че ще караш внимателно.

Анджела стана и прегърна сестра си.

— Благодаря ти, Орсина. И на теб, Найджъл. Наистина ще се забавляваме.

— Бароне — каза Найджъл, — като стана дума за каране, имам нещо дребно за теб. — Той му подаде малък пакет. Баронът го отвори и се усмихна при вида на съдържанието му. — Ръкавици за каране на кола — доволно каза той. — Найджъл, благодаря.

— Радвам се, че ти харесват. От кожа на диви свине. Най-меките. За известно време бях притиснал световния пазар на кожа от диви свине. Можеш ли да си представиш? Все още трябва да имам някъде в Лима склад, пълен с кожи. Ходил ли си в Лима? Смешен град. Има вид, сякаш са го бомбардирали, но не е така.

Докато пиеха кафе в салона, влезе един приличащ на мишка човек, който се извини за безпокойството, приближи се до барона и прошепна нещо в ухото му.

Баронът му се озъби.

— Джорджо, липсата ти на възпитание не престава да ме удивява. Да шепнеш в ушите на хората! Трябва да извините моя секретар — обърна се той към гостите си, — верен човек, но се нуждае от малко лустросване. Джорджо, свободен си. Ще дойда след малко. — Докато секретарят излизаше от салона, баронът коментира: — Възпитанието му изглежда още спи зимен сън.

За бога, какво ли иска да каже сега, запита се Лио, и не се стърпя:

— Зимен сън ли казахте?

— Да. Баба му беше камериерка на един маркиз от стара веронска династия, добри наши приятели. Това, че той я забремени, беше дребен скандал, ако изобщо може да се нарече така. Онова, което ме изненадва, е, че дори две поколения по-късно едната четвърт аристократизъм в кръвта на Джорджо все още не се е разбунтувала срещу по-голямата, но по-слаба три четвърти плебейска. Това исках да кажа с думите „зимен сън“. Благородническата кръв все още спи. Но аз не се отчайвам, тя рано или късно ще се събуди.

Лио не можа да реши дали да приеме казаното за чиста монета или като шега. Беше невъзможно да прецени, защото баронът винаги запазваше сериозно изражение. Обаче той продължи.

— Както и да е, Джорджо току-що ми каза, че моите… как да ги нарека… симпатизанти вече пристигат. — Учудените изражения по лицата на гостите го накараха набързо да обясни. — От няколко години правя това от време на време. Натрупал съм толкова знания, че е настъпил моментът да ги споделя с младите ентусиасти. А може би това е просто извинението на стария човек, който иска да се почувства важен?

В ушите на Лио последното изречение прозвуча напълно фалшиво. Никога досега не беше срещал толкова самомнителен човек като барона.

— Защо не дойдете и вие двамата? — попита Емануел. — Работих по лекция, която може да се окаже по ваш вкус.

Орсина и Лио се почувстваха задължени да присъстват. За тяхна изненада и двамата изведнъж завидяха на Найджъл и Анджела за рева и пушеците на стари ферарита, пердашещи с пълна газ.

Около стотина симпатизанти чакаха барона. Всички бяха повече или по-малко официално облечени мъже. Значи балната зала все още се използва за нещо, помисли си Лио, когато влезе в нея след Орсина. Но определено не за танцуване, добави той наум, когато видя, че стените са плътно покрити с древни оръжия. Имаше достатъчно алебарди, саби и лъкове, за да се въоръжи цял батальон. Пред подиума с малка катедра в средата бяха наредени, столове. Двамата седнаха на последния ред, за да не се набиват на очи. Джорджо се качи на подиума, почука по микрофона и заговори:

— Барон Емануел Ривиера дела Мота не се нуждае от представяне, защото повечето от вас го познават. На онези, които идват за пръв път, добре дошли. Ще запомните днешния седемнадесети юни като ден първи от вашия нов живот. Имате невероятния късмет да бъдете допуснати близо до човек, който повече от всеки друг сред живите олицетворява вечната мъдрост. Да го слушаш, е много повече от това да чуваш думи. Това преживяване може да се сравни единствено с посвещаването.

Джорджо се дръпна настрана и се поклони на Емануел, който бегло кимна в знак на благодарност и зае мястото си. Докато публиката ръкопляскаше топло, но не шумно, той си сложи очилата за четене. Орсина и Лио научиха, че темата му е трансценденталността.

— Съществуват три начина, за да се сдобиеш с трансценденталност — започна Емануел, — и всеки от тях е подходящ за различна каста, както се наричат в индуистката традиция. Брахманите, които са свещеници и учени, кшатриите, които са принцове и войници, и вайшиите, които са търговци.

Брахманът е интелектуалец. Той постига състояние на трансценденталност без външна помощ, само чрез медитация. Не бива да я бъркате с молитвата. Тя е най-трудният от трите начина и онези, които я практикуват, са уверени, че води до най-висшето състояние от трите.

Воинът е човек на действието и той разполага с два начина, за да постигне трансценденталност. Единият от тях се появява по време на война. Ако успее да се издигне над грижата дали ще живее, или ще умре, в центъра на битката той може да премине в трансцендентално състояние на отдалечена студенина. В този момент наистина няма значение дали убива той, или убиват него.

Другият начин за война е чрез използването на жена. Жените не са равни в това, както не биха били равни и на бойното поле. Воинът, а ние тук говорим за елита, а не за средностатистическия изнасилвач в униформа, използва секса за своите собствени цели.

Кой би помислил, каза си Лио развеселен. „Използване на жена“? Секс? Той имаше предчувствието, че това витиевато въведение е само извинение баронът да дърдори за своята похот пред впечатлителни млади умове и… тела. Емануел направи пауза, за да отпие глътка вода. Изборът на момента беше театрален и фарсов в очите на Лио, но младежите слушаха внимателно и с възхищение. Баронът продължи.

— Жената, която воинът използва, може да няма никаква представа за това. От нейна гледна точка връзката е напълно задоволителна. За него важното е какво прави със съзнанието си по време на сексуалния акт. До известна степен това прилича на медитация, но атмосферата на сексуално единство предоставя енергия, която може да го отнесе по-бързо и много по-далеч от всички медитиращи.

Мъжът от третата каста живее от покупката и продажбата. Той няма работа тук, но ако държи на това, се нуждае от особено силна помощ. Не разполага със способността да контролира съзнанието си като останалите две касти, затова прибягва до наркотици. Те му дават възможност да надникне в трансценденталността, но за него тя е изкуствена и често наградата му е просто да стане наркоман.

Що се отнася до четвъртата каста, шудрите, те трябва да се задоволяват със своята работа и семеен живот и да бъдат верни на господарите си. Обаче аз говоря за положението в древността. Днес кастите са се смесили и са изгубили усещането за своята природа. Глупаво е да говориш за тези на неща на модерните хора. Все едно да хвърляш бисери на свинете.

Е, много се радвам, че ми подхвърли няколко, помисли си Лио и му писна. Как може тези млади хора да го приемат сериозно? Погледни ги: приличат на зомбита. О, деца! Обаче иронията и раздразнението му изчезнаха на мига, когато Орсина го хвана за ръката. Това пък какво е, учуди се той. Не погледна към нея, седеше, вперил очи в нейния чичо, който продължаваше лекцията си, но Лио с радост забеляза, че вече не чува думите му. По взаимно съгласие двамата станаха и излязоха от балната зала.

Прекосиха терасата и поеха по пътеката между дърветата. Орсина отмина статуите на боговете, без да ги коментира, и продължи до първата полянка сред дърветата, която се разширяваше в ливада, покрита с цветя.

— Да седнем на тревата — предложи тя.

Лио би трябвало да й каже за странното произшествие с „Магическият свят на героите“, което бе преживял снощи, но откри, че няма намерение да споменава книгата. Ако баронът беше организирал тази мъчителна лудория, той напълно успя да го накара да се почувства като крадец, който наднича в семейния сейф. Много по-добре се чувстваше просто да бъде там с нея. Обаче тя заговори за книгата.

— Тази сутрин чичо го беше много яд на мен.

— Така ли?

— Да. Каза, че не е трябвало изобщо да ти казвам за книгата. Мислех, че няма нищо лошо в това да ти поискам съвет. Той много тачи традициите на Ривиера. Сигурно защото е най-възрастният и най-мъдрият. Не исках да го моля да ми я обясни, докато не положа истински усилия сама да я разбера. Съвсем очевидно е, че не очаква от жена да намери обяснението.

— Смяташ ли? Колко типично. Прости ми, че ще те попитам, но какво право има той да ти казва как да живееш живота си? Да ти забранява и разрешава?

Орсина го погледна в очите и отговори:

— Преди катастрофата вероятно нямаше да ми пука.

— Каква катастрофа?

— Родителите ми. Загинаха при автомобилна катастрофа.

— Орсина, съжалявам. Не знаех, че ти…

— Аз съм на двадесет и осем и омъжена. Мога да го понеса. Обаче съм загрижена за Анджела. Трябва да си забелязал, че сме доста различни, нали?

— И да, и не. И двете сте много красиви.

Орсина го погледна недоверчиво.

— Какви ги говориш! — каза тя най-накрая.

Той отговори изчервен:

— Казвам нещо съвсем очевидно. Да, сестра ти изглежда малко лекомислена.

— Лекомислена? Това е доста меко казано. Не мисля, че бих я избрала за приятелка, но като по-голяма сестра, аз все още доста се тревожа за нея и се опитвам да полагам нужните грижи, доколкото тя ми позволява.

След като родителите ми починаха, предложих да й стана настойник. Това би било най-доброто, но по някаква причина не й се понрави. Тя си избра чичо. Опитах се да настоявам, но само влоших нещата. Не зная дали той е подходящ за тази роля.

Лио беше напълно съгласен с това наблюдение, но не каза нищо, за да не засили загрижеността й. Вместо това попита:

— Не е ли вече на осемнайсет?

— Ще ги навърши след няколко месеца. Няма търпение да стане по-бързо. Вече я приеха в Бристолския университет, за голямо съжаление на чичо ми. Знаеш какво изпитва към всичко, което не е италианско. Но аз смятам, че и тя като мен трябва да се махне оттук, и то колкото може по-бързо. Хората, с които дружи тук, не й влияят добре. Това лято ще идем заедно в Бристол, за да й помогна да си намери квартира.

— Как така? Гимназиалното образование в Италия не е ли пет години?

— Тя учи в английското училище в Падуа. Може би няма какво толкова да се тревожа. Родителите ни ги няма вече две години, а с нея всичко е наред. Нали я видя. Радва се на отлично здраве и е толкова весела.

Така е, помисли си Лио с облекчение.

— Затова — започна Орсина отново, — аз трябва да съм много внимателна с чичо, докато Анджела е поверена на неговите грижи.

— Това е напълно разбираемо.

— Затова няма да ти покажа книгата.

Лио не каза нищо. Всъщност той й беше благодарен.

— Май нямаш нищо против, а?

— Че бих целия този път напразно? Не го виждам по този начин. Вярно, няма да се ровя из старата книга, но съм тук и се радвам на компанията ти, а дори само затова пътуването си заслужаваше — още веднъж небрежно се показа като галантен кавалер. Това не беше типично за него, а освен това сега Орсина вече беше омъжена. Затова побърза да добави:

— Между другото тукашната обстановка е за предпочитане пред всичко, което имаме в Джорджтаун.

— Дори пред китайския ресторант, в който се закле, че сервират кучешко?

— Да, и киното, където бушонът изгоря на прожекционния апарат по средата на „Жул и Жим“^[2].

От спомените лицето й се отпусна в усмивка, която за първи път в присъствието на Лио прогони напрегнатото й изражение. Малко след това Орсина започна да рови из чантата си.

— Въпреки това — обяви тя, когато ръката й се измъкна от чантата с няколко листа, — ето ти няколко образци.

— Това извадки от книгата ли са?

— Да. Сигурна съм, че чичо няма да има нищо против. Е, не съм съвсем сигурна, така че няма нужда да знае. Обещай ми, че няма да му кажеш.

— Обещавам.

— Блъсках си главата над тези откъси и работих по тези шифри. Може би ще успееш да хвърлиш малко светлина върху тях? Вероятно ще ми трябва само тази помощ. Самата аз постигнах известен напредък. Мисля, че тайната на книгата се крие в тях.

— Добре, дай да видя.

През цялото време Лио се беше съмнявал, че книгата крие някаква голяма тайна, но въпреки това много искаше да помогне на Орсина. Преместиха се до една каменна масичка в градината и тя остави снопчето листа върху нея. Между гъстата зеленина на околните дървета се криеха птици. Това беше най-пасторалният миг, който някога бе преживявал. Но не биваше да се разсейва. Ето я работата му. Забеляза, че всяка страница започваше с изречение на латински и поредица букви, извлечени от него, които Орсина се беше опитала да превърне в думи. Той прочете: Lux naturae.

— Сигурна съм, че това означава луна.

— Защо?

— Виж, взимаш първите две букви от всяка дума. Ето така: LUx NAturae, а те образуват LUNA. Луната е природна светлина. Ето ти нещо по-сложно: Mensura structurae verae magiae.

— Това означава „мярката на строежа на истинската магия“.

— Точно така и аз мисля, че думата е MENSTRUUM.

— Права си — каза Лио, който въпреки първоначалните си съмнения бързо започваше да схваща. — Разбира се. На латински U и V са взаимозаменяеми. Може ли да става дума за някакви женски мистерии? — попита той, опитвайки се да бъде деликатен.

Тя не се чувстваше неловко.

— Мисля, че да. Виж това изречение: Vulva tumens radiis.

— Това ми се струва съвсем недвусмислено — каза Лио. — Вулвата е набъбнала от лъчи. Но в него няма смисъл.

— Има. Погледни тук, думата е VULTURA, лешояд.

— И откъде, за бога, се появиха лешояди тук?

— В текста се разказва, че лешоядите са най-чистите сред птиците, защото не убиват, за да се хранят. Дори и растения.

— Ха, това хвърля нова светлина върху тях. Та те се хранят с леш, за бога! Какво му е чистото на това? Както и да е, стигна ли донякъде?

— Де да можех — отговори Орсина. — Ето ти едно изречение, което не мога да разбера: Pulsa cineres, elige lacunam.

— Стрий пепелта и потърси отвърстие — преведе Лио с озадачен глас. Помисли малко и най-накрая каза: — Предполагам, че всички тези латински изречения са свързани с възпроизводството. Знаеш ли какво? Мисля, че това може да е нещо като ренесансов справочник за младоженци, който им дава сведения как да заченат мъжки деца и как да се предпазват от забременяване. Всичко за луната и менструацията… Я виж следното: A caelo totum. Може да се преведе като „Всичко идва от небесата“. От него получаваме… да видим… ACETUM. Оцет. Разбира се, дифтонгът „ае“ в caelo е изразен с „е“. Може би пепелта и оцетът идват от някакво народно медицинско познание за ролята на киселинността в зачатието. А нещата от небесата може да — са просто бебета. Тогава не са могли да пишат открито за тези неща, защото официалната медицина дори не се е преструвала, че ги знае. Но днес на човек едва ли му е нужна тази книга, за да направлява брачния си живот.

— Може би си прав — съгласи се Орсина. — Това може да се окаже едното значение, но аз смятам, че има и други.

— Ако има, те ми убягват. Но така или иначе видяхме само няколко откъса.

— Защо иначе чичо ще е толкова против да покажа книгата на някого?

— Не знам, макар да смятам, че това е една от странностите му. Каза ми, че тя се предава на сватбения ден на най-големия син. А в твоя случай — дъщеря. Негово или нейно задължение е да я изучат и да приложат съдържащите се в нея съвети. Днес те са вече остарели, но такава е семейната традиция, а той живее в миналото.

— Може да има и нещо друго. Смятам, че значението на книгата не е толкова буквално, а по-скоро символично.

— Добре — каза Лио, който от откъсите разбра с облекчение, че книгата е напълно безобидна. — Може би прочитането й е нещо като „направи си сам“ психоанализа.

— Опитваш се да успокоиш страховете ми, нали? — попита тя, докато прибираше снопа листа обратно в дамската си чанта.

— Не, просто си мисля, че в нея няма кой знае какво. Казах го съвсем искрено.

— Лио — тя го загледа с неочаквана настойчивост, — помниш ли писмото, което оставих на бюрото ти в университета преди години?

— Да — отговори той честно, защото не виждаше смисъл да се преструва, че не помни.

— Защо не ми отговори?

Той запази мълчание.

— Защо? Сякаш изобщо не го бях написала.

— Защото не го отворих.

— Какво? Защо не го отвори, глупако?

Той отново не отговори. Тя продължи:

— Лио, в това писмо си бях изляла душата! — Сега беше много близо до него, беше го хванала за реверите на спортното му сако и го придърпваше към себе си.

— Орсина, извинявай. Никога не съм искал да те наранявам.

— Да, и затова изхвърли писмото ми. Може би неотворено, нали така?

— Страхувам се… че го направих. Дадох го на секретарката си заедно с други книжа, които трябваше да бъдат нарязани.

— Нарязал си писмото ми, без да го прочетеш? — Очите й бяха широко разтворени от учудване. — Но защо? Не ме ли харесваше поне малко? Не те ли привличах?

— О, да — призна си той най-накрая. — От първия път, когато те видях в Рим.

— Тогава защо не направи нищо? Защо, за бога? Заради някакъв смешен буржоазен поведенчески кодекс? Смятал си, че да имаш връзка със своя стажантка ще бъде какво? Неприлично? Неуместно? Невиждано? Моля те! Не си чак толкова глупав. Ако си ме искал, нищо нямаше да те спре.

В очите й имаше сълзи. Сълзи, пролети за него? Той не можеше повече да се сдържа, да не й каже истината. Не искаше да я вижда толкова нещастна.

— Орсина, моля те, не се ядосвай. Моля те. — Тя се окопити, но той предусещаше, че това няма да е за дълго, освен ако не се изяснят. — Хората ми се чудят — започна той, опитвайки се да намери точните думи, за да направи признанието си по-разбираемо. — Някои смятат, че съм книжен човек, който живее сам с две котки. Когато бях по-млад, не бях такъв, какъвто съм сега или когато се срещнахме. Бях наперен и суетен и не обръщах внимание на чувствата на другите. Те не ме интересуваха. Момичетата ме смятаха за красавец и това им беше достатъчно, за да падат в обятията ми. Аз им отвръщах със същото, без много-много да му мисля.

И тогава по време на следдипломната ми специализация една млада жена забременя от мен. Тя искаше брак или в противен случай да отгледа детето като самотна майка. Но аз я убедих да направи аборт и в момент на слабост тя се съгласи. В резултат сега е стерилна. И това не е всичко. Преживя нервна криза и започна да взима антидепресанти. Все още поддържам връзка с нея. Опитах се да й помогна, но вече трудно може да се каже, че е съвсем с ума си.

Изпитах отвращение към себе си. Не знаех какво да правя и потърсих убежище в католическото си възпитание. Станах член на Третия орден^[3], където човек не приема монашеството, но дава клетва за безбрачие. Опитах се да стана достойно човешко същество. Това е всичко. Орсина, много съжалявам, че съм ти причинил болка. Нямам по-голямо желание от това да ти помогна.

Тя не каза нищо, но го целуна лекичко по устните. Това със сигурност не беше очакваната от него реакция.

— Сигурно си се учудил на моя избор на съпруг — попита тя, когато малко се овладя.

— Вече се опитвам да не съдя хората. Сигурен съм, че е човек с много качества.

— От които още никое не е показал.

— Не казах това.

— Стига толкова по този въпрос. Той е задоволителен и дори обаятелен по своя английски начин. Освен това ми предложи възможността да се махна от всичко това — Лио изглежда направи учудено изражение заради последните й думи, затова тя побърза да обясни. — О, има неща, които не знаеш и те така или иначе са трудни за обясняване. Да се махна оттук, от Италия и от семейството беше нещо хубаво. Обичам ли го? Не. Но съм му вярна и мила с него. Той верен ли ми е? Не питам. Това е много дружеска спогодба и тя работи. И така — Орсина за пореден път смени тона и изражението си, — кажи ми, професоре, ако сега те целуна, това какъв ще те направи? Неетичен? Или нещо по-лошо? Нарушител на собствената ти тържествена клетва? Или прелюбодеец?

Лио нямаше време да отговори, защото тя започна страстно да го целува и той отвърна на целувките й, опитвайки солта на сълзите и сладостта на слюнката й. Тя се измъкна от обятията му, вдигна ръка до устата, вдигна и другата и захлупи лицето си. Започна да плаче, после избухна в смях и отново се хвърли в обятията му, целувайки го със страст, която беше забравил или пък никога не бе знаел, че човешките същества могат да изпитат. Беше я прегърнал здраво, наслаждаваше се на аромата й, изживяваше миг, за който си беше мечтал, и не искаше да я пусне.

— Можех да бъда твоя, глупако! Парите не ме интересуват. Можеше да ме отървеш от цялото това бреме. Можехме да заминем за Аржентина, за Австралия, където и да е. Да започнем отначало.

— Съжалявам, не осъзнах, че… Ако бях…

— Замълчи, замълчи… — Целуна го отново така, сякаш с целувката можеха да си вдъхнат живот един на друг. И тогава, съвсем неочаквано, хукна обратно към вилата, оставяйки го сам и объркан в градината.

 

 

Лио каза на Думитру, че няма да вечеря, и се запрепъва към спалнята си. Чувстваше се зле. И глупав. Ужасно глупав, защото вече знаеше, че е захвърлил своето щастие и може би това на Орсина. Трябваше да измисли някакво решение или щеше да полудее, да се втурне в стаята й и да прави цяла нощ любов с нея. Страстно и без да спира. Беше се ваксинирал срещу живота и нараняващите му докосвания, като просто се откъсна от него. Решението мъдро ли беше? По това можеше да се спори. Смела политика ли беше? Не, ни най-малко. Защо не прочете писмото…

На следващата сутрин по време на закуска настъпи мигът, от който се беше ужасявал: да остане отново насаме с Орсина. Тя седеше на масата й прелистваше вестник, а главата й се къпеше в ко̀сите слънчеви лъчи, които нахлуваха през прозореца. Вдигна глава към него и каза:

— Добро утро, Лио — Изглеждаше развълнувана. — Новините са ужасни. Загиналите в „Сан Петронио“ са 531, а ранените още повече. Катедралата е срутена до основи. Целият свят е потресен.

— Наистина ужасна трагедия — отговори той. Това беше чистата истина, но дали Орсина не го споменаваше, за да намали напрежението между тях? Когато той седна, тя смени темата.

— Ще правиш ли проучвания за книгата си? — попита го спокойно.

Тези няколко думи и сестринската усмивка бяха твърде изразителни. Той нямаше защо да се страхува. Аристократичната сдържаност беше възстановена и нямаше да има повече разголвания на душата. За съжаление мигът беше отминал. Въпреки това той не можа да не си помисли колко е красива.

— Да, Орсина, така възнамерявах, но тази сутрин ми се обади един колега от Вашингтон. Вече е свободен да поработим заедно по един проект, който многократно сме отлагали. Затова смятам утре да замина.

— Утре? Толкова скоро?

Има ли нещо друго, което искаш да ми кажеш? Ако е така, сега е му е времето, помисли си Лио, докато продължаваше да седи кротко и да се усмихва. Не, заключи той, вече уверен. Просто е проявила учтивост. Откри, че дори се радва на нейната отчужденост.

— Жалко — продължи тя, — ще ни липсваш. Надявам се, че това беше първото от много гостувания тук и в нашата къща във Франция. Лио, за нас винаги ще е удоволствие да те приемем.

Значи така искаше да играе, размишляваше Лио по-късно, когато остана сам в стаята си и започна да си приготвя багажа. Иска да знае дали съм готов да дойда отново на гости. Правилно, аз съм на нейните услуги. Както казват тук, във Венето: на вашите услуги!

Лио, естествено, беше съчинил телефонното обаждане от колегата. Разбира се, Орсина се беше досетила, но не настоя. Като светска жена, тя беше разбрала всичко отлично. И двамата бяха доста поразтърсени. За момента нямаше нищо по-подходящо от един океан помежду им.

Лио се изнесе от вилата след вечеря. Найджъл го закара на гарата с ревящото си „Ферари“. Баронът се беше сбогувал с него много официално още предната вечер. Двете сестри го разцелуваха по бузите, а Анджела на шега го притисна силно към себе си.

Малко преди да замине, Лио даде бакшиш на Думитру, на жена му и на Саманта, която го беше изчакала толкова търпеливо. След това потърси Мариана. Тя също получи бакшиш и запечатан плик за писмо. На италиански той й обясни:

— Това писмо е за Орсина. Погрижи се да го получи лично.

— На вашите услуги, господине.

И тогава изведнъж му се дощя да прегърне възрастната, миришеща на оцет жена. Направи го. Някак си бе почувствал, че от всички обитатели на вилата тя най-много обича Орсина.

Лио слезе на гарата в Рим и веднага забеляза, че охраната беше засилена значително — имаше пунктове за проверка и голям брой карабинери. Таксито, което взе, трябваше да мине през няколко контролни пункта, издигнати от армията. Около Ватикана броят им нарасна. Една от четирите книжарници, които баронът му бе препоръчал, се намираше там. Лио пристигна малко преди да затворят.

Едър брадат мъж зад щанда точно си палеше цигара.

— Какво обичате, господине?

— Имате ли екземпляр от „Магическият свят на героите“?

Собственикът присви очи.

— Никой не търси тази книга. Как така сте се сетили? Къде чухте за нея?

Изненадан, Лио отговори с чистата истина.

— Барон Ривиера дела Мота ми я препоръча и каза, че мога да я намеря при вас.

— Баронът? Защо не казахте веднага.

Мъжът се зае с търсенето, оставяйки следа от цигарен дим зад себе си, докато се придвижваше с грациозността на слон между купчините прашни томове. Лио запрелиства изложените по масите книги. Някои заглавия като „Нашият Мусолини“ и други подобни будеха тревога, но повечето бяха по алхимия, окултизъм или накратко казано, езотерика. Книжарят се върна при него с усмивка и една прашна книга в ръката.

— Ето я — обяви той. — Последното копие, което имаме. От толкова години не е печатана.

— Защо?

— Просто не се търси.

Същата вечер в безличния хотел на летището Лио разгърна книгата и започна да чете оттук-оттам съвсем произволно. Споменаваха се алхимията, кабалата, планетите и техните сателити, загадки и шифри, дива смесица на цитати от Тритемий, Ямблих, равин Ахадос, Абу Муса Джабир ибн Хаян, Емпедокъл, Прокъл… Беше озадачаващо и ако човек се опиташе да извлече някакъв смисъл, оставаше разочарован. Но това така или иначе беше нормалното издание. Според барона само специалното издание за династията Ривиера съдържаше „тайните“, каквито и да бяха те.

На следващата сутрин Лио прекара полета в нещо като полусън, като мислено правеше преглед на дните, прекарани в Италия. От ужаса пред бомбения атентат срещу „Сан Петронио“ до аристократичното обаяние на вилата и земите наоколо. Официалните и неофициалните лекции на барона, склонността на Анджела да флиртува, празните самохвалства на Найджъл и най-вече Орсина.

Писмото си до нея беше написал с много приятелски и уважителен тон. Тя щеше да разбере веднага, че той не предлага нищо незаконно, нито отправя обвинения или изказва съжаления за тяхната голяма и пропусната възможност. Просто заявяваше с привързаност, че тя може да разчита на него за всичко и по всяко време.

И в ролята на неин защитник Лио се почувства в мир със себе си.