Фридрих Незнански
Кралят на казиното (8)

4.

Монголеца не се беше излъгал. Действително Анатолий Павлов се чувстваше напоследък доста напрегнат. С инстинкта си на професионалист той усещаше, че е застрашен, но не можеше да разбере откъде идва опасността. Не забелязваше някой да го следи, макар че често спираше с колата си пред някоя будка за вестник или пред павилион за кутийка сок и докато пиеше, най-внимателно оглеждаше минувачите, но не забелязваше нищо особено. Наистина, веднъж при него дойде някакъв тип за огънче и по начина, по който припалваше цигарата, затуляйки я с шепи, пък и как често подръпваше, Павлов разбра, че момъкът пред него или е воювал по горещите точки, или е бивш лагерист. „Отдавна ли си навън?“ — поинтересува се той. Момъкът помълча, попуши, после бавно изрече: „Колко много червеи се навъдихте. С калашника да ви подбере човек, не може да ви изтреби“. — „Афган? Чечня?“ — не се засегна Павлов. — „Що за прокурорски въпроси?“ — „Вземи“ — пъхна в ръцете му пакетчето „Малборо“ Анатолий и си тръгна. „Случаен е — помисли си той. — Няма страшно.“ Монголеца не беше сбъркал и по отношение на Саргачов. Наистина в съзнанието на Павлов се мерна беглата, но коварна мисъл дали да не намекне на Ваня, че полковник Саргачов му пречи, та той да се погрижи за това както умее най-добре — има го Саргачов, няма го Саргачов. Къде се е дянал? Пиши го бегал!

Обиколката из казината в чужбина не мина кой знае колко успешно. Павлов се надяваше на повече пари, но и спечелените не бяха малко. Докато наблюдаваше играта на масата и се заслушваше в разговорите наоколо, той стигна до извода, че трябва да осъществи намерението си — да открие и прибере компютъра. Разбира се, Андрей Василиев е своеобразен гений, но и гениите са смъртни. Има и друга опасност — да го отвлекат, за което впрочем бе подслушал разговора на двама господа в Лае Вегас. Или пък просто да го купят с всичките му дърмешки. Малко ли начини има една „дойна крава“ да мине от ръка на ръка? Робърт Уест събуди интереса и на ФБР. Тук Павлов не можеше да се излъже, феберейците му го казаха директно, без намеци, нищо, че Монголеца разправяше нещо за своите момчета. Това може да е вярно за Филаделфия, но в Ню Йорк бяха наистина хора от ФБР. С една дума, Павлов се реши. Обикновено след игра, когато се завръщаха в хотела, Уест пийваше нещо за отпускане — две чаши водка или коняк, повече Павлов не му разрешаваше. Но веднъж, точно преди края на пътуването, вече в Швейцария, в Берн, Андрей беше приятно изненадан, когато влезе в хотелската си стая: чакаше го богато сервирана маса. „За успеха на начинанието! И за тебе!“ — вдигна първия си тост Павлов. Тази нощ Робърт Уест действително се отпусна добре. Взе да бърбори, че той лично нямал нужда от много, не му трябва нито вила, нито кола, нито телохранители, иска да започне собствен бизнес, дори може да е свързан с хазарта, а от изкараните пари ще открие своя картинна галерия, която ще се казва „Василиевска“ и която също като Третяков ще подари на народа… „Ще стане, Андрюша, всичко ще стане“ — току повтаряше Павлов и го прегръщаше. „Всичко, което остава от човека, са спомените! И аз искам да оставя след себе си хубав спомен!“ — „Ама, разбира се! — съгласяваше се Анатолий. — Ще оставиш! Искаш ли казината в Москва, в Питер, в цяла Русия? Твои са!“ И така лека-полека Павлов го предразположи и Андрей му каза за любовта си към Лариса Стрелникова и за компютъра, в който е вкарал комбинациите. Вероятно щеше да се изтърве и за мястото, където го е скрил, обаче се случи нещо непредвидено: след поредната чаша водка клюмна глава и заспа.

Павлов му свали дрехите и обувките, настани го в леглото, старателно го зави с одеялото, после пребърка джобовете му, прерови и куфара и там откри онова, което търсеше — ключовете. Те бяха няколко, закачени на два еднакви ключодържателя с мече. Тъй като познаваше ключовете от вилата, Анатолий извади отпечатък само от ключовете за апартамента.

На аерогара Шереметиево ги посрещнаха служители от отдела на Павлов. Когато потеглиха към Москва, те забелязаха, че зад тях са се лепнали две вносни коли, и затова от околовръстното шосе завиха по Рубльовското, като преди това се обадиха на ДАИ техни патрулни коли да спрат джипа и аудито, които неотстъпно ги следваха. Павлов си даде ясна сметка, че или той, или Уест са под наблюдение, и именно оттогава у него се появи тревожното чувство за опасност. „Да ги проверим ли?“ — кимна към колите един от феесбейците. „Няма смисъл“ — отговори Павлов. Излезе, че е постъпил правилно, защото по-късно узна, че това са били хора на Ваня Монголеца. И му поолекна — значи обектът на наблюдение е бил Робърт Уест, а не той.

Спряха във вилата на Анатолий край Москва река, недалече от Звенигород. Тя беше старинна дървена постройка с голям парцел земя, който представляваше истинска борова гора. Андрей нямаше търпение да види Лариса и на няколко пъти предложи да й се обадят в Москва, но всеки път Павлов му отговаряше едно и също: „Не бързай.“ Най-после вечерта я потърсиха и я откриха в извънградската й резиденция. „Добре дошли! — поздрави ги тя. — Как мина?“ — „Отлично!“ — „Поздравявам ви.“ — „Ние сме наблизо, в моята вила“ — намекна Павлов. „Почивайте“ — отговори Лариса Ивановна и в слушалката се чу сигнал за свободно. „Ще ни приеме утре — излъга Павлов, като видя застиналия в очакване Андрей. — В краен случай вдругиден.“ Лариса Ивановна ги прие след три дни в кабинета си. Разговорът се водеше с усмивки, дружелюбно, но съвсем официално, още повече че на него присъстваше първият помощник на вицепремиерката, сериозен младолик мъж с очила. Павлов си обясни неговото присъствие, макар че и той самият не бе подготвен за него. Но за Андрей Василиев се оказа пълна изненада и той много се смути. На разговора бе обсъдено и решено, че с цялата индустрия за развлечения, където ще влязат и казината, ще се заеме Василиев, получените средства ще отидат за строеж на Дисниленд паркове в големите градове и на първо място в Москва, за което има вече писмен договор със столичните власти, които предоставят голям участък в района на „Нескучни сад“. Пряк началник на Василиев ще бъде именно първият помощник на вицепремиерката, така че всички възникнали въпроси Андрей Андреевич ще решава с него. Павлов слушаше, а в главата му пулсираше едно име: „Саргачов, Саргачов, Саргачов…“

Оказа се прав. След няколко дни всичко се изясни напълно: Саргачов е особено приближен на вицепремиерката, има постоянен пропуск за всички правителствени учреждения, на няколко пъти е оставал да нощува както в извънградската къща на Лариса Ивановна Стрелникова, така и в московския й апартамент, почивните си дни също прекарват заедно. Сега вече Павлов беше съвсем сигурен, че всичките действия, решения и постъпки на вицепремиерката се диктуват от Валерий Степанович Саргачов.

Доколкото си спомняше, той не му беше направил особено впечатление при тяхната първа и единствена среща. Наистина забеляза, че е доста мълчалив и затворен. Павлов уважаваше хората, които не говорят за щяло и за нещяло, вероятно защото той самият не беше от мълчаливите, обичаше да говори, или по-точно да бъбри, но тази бъбривост беше особена — уж приказваше за сериозни неща, а когато човек се позамислеше, в крайна сметка откриваше, че не е казано нищо конкретно.

Павлов реши сериозно да се заеме със Саргачов. За кратко време проучи досието му, узна къде е роден, на какъв адрес е живял, къде е учил и кои са били най-близките му приятели и колеги. Добре поработиха момчетата от „Лубянка“ в сградата на Кутузовски проспект. Словоохотливи бабички им разказаха най-различни неща. Особено голям късмет извадиха с един пийнал алкохолик, когото веднага почерпиха с огромна чаша водка. И той като си развърза езика… Дали бяха пиянски измислици, или самата истина, но той заяви, че е внук на покойния маршал Подгорбунски, че бил оправил всички млади жени от къщата, включително и вицепремиерката Лариса Стрелникова, а тия надути копелета — Валерка Саргачов и Андрюха Василиев — ги е сложил в малкото си джобче. Разправят, продължи да боботи алкохоликът, че Валерка много се е издигнал и затова нищо чудно, че пак се е заврял под полите на Лариска, гаднярът му с гадняр. А когато момчетата го подпитаха за Василиев, той им отговори с тайнствен тон, че е станал голям баровец, ходи с бодигардове, а с какво се занимава, няма да им каже, знае, но няма да им каже. „А ти с какво се занимаваш?“ — С нищо — гордо отговори алкохоликът. — Щом пропия наследството от дядо ми и… „сбогом, скалисти планини!“ По-късно се разбра, че този мъж наистина е внук на маршал Подгорбунски.

След като обмисли всички сведения от писмените и устните доклади, Павлов стигна до единствения сериозен извод, че и двамата — както Саргачов, така и Василиев — още от малки са се влюбили в едно и също момиче — Лариса Стрелникова — и до ден-днешен я обичат. „Случват се и такива неща в живота, рядко, но се случват“ — философски заключи той. Беше му известно, че Андрей обича Лариса Ивановна, но че и Саргачов е хлътнал, този мълчалив, стегнат и корав мъж… Неведоми са пътищата Господни!

Пътищата са си пътища, но полковникът от държавна сигурност Павлов бе принуден сериозно да се замисли. Изобщо не можеше да си обясни мотивите за това поведение на Лариса Ивановна. Бяха минали вече няколко седмици след завръщането му от чужбина, а тя изобщо не се обаждаше. Та нали той със собствените си ръце я издигна на този пост! Пак той я посъветва или по-скоро й заповяда да прекъсне всичките си предишни връзки с хора като Алик Попа, Фишкин и недвусмислено й намекна, че им предстоят още по-мащабни начинания, а тя не отговори нищо, само извърна очи, в които за миг проблесна подигравателно презрение. „Мата Хари! — възкликна вътрешно Павлов. — Да, тя е втора Мата Хари!“ Именно тогава бе моментът полковникът да си спомни как неотдавна съвсем брутално и цинично беше карал тази жена да преспи с лидерите на демократичните движения, как отчаяно и горчиво бе ридала тя и как сухо отговори после с „не“ на въпроса му дали го обича. Не, нищо не си спомни полковникът и жалко, защото жените не прощават такива неща.

Павлов подозираше, че може би Лариса е разказала някои неща на Саргачов, но, разбира се, само някои, а не всичко. Не е в неин интерес да се разкрива изцяло. Пък и защо? Кой е Саргачов и какви са възможностите му? Без подкрепата на могъщите сили, които стоят зад гърба на Павлов, Лариса Ивановна е нищо, беше си най-обикновен юрисконсулт и ако се наложи, отново ще се върне на предишното си положение.

„Ами ако действа през главата ми? — помисли си той. — Директно, чрез генерала? Лариса има тази възможност, нали е вицепремиер… Срещат се, говорят и откриват кой е «стрелочникът»?“

При тази мисъл се обля в пот. Как се сбогува Лариса след официалния им разговор в кабинета й? Каза им „довиждане“, но гледаше само към Андрей! Значи по-късно може би са се виждали?

Анатолий стана от дивана, разходи се из стаята, отиде до прозореца и се загледа в огромния пурпурен залез. И странно, колкото по-дълго гледаше угасващото светило, спокойно и вечно, толкова по-властно настъпваше в душата му някакво всепоглъщащо спокойствие. Започна да вижда положението си някак отстрани: ясно си представяше всички последици и дори някои от тях определяше съвсем точно. В съзнанието му от само себе си се изгради цяла схема. Съществува организация, наблюдаваща индустрията за развлечения, и в тази организация той играе важна роля. А заслонът е такъв, за какъвто може само да се мечтае — ФСБ. Всички сътрудници без изключение тайно са свързани с взаимно поръчителство, което не се обсъжда на глас. И ако някой пожелае да се освободи от тази връзка, или сам ще си строши главата, или „от горе“ ще се погрижат за това — никой няма интерес да се хвърля сянка върху службата за безопасност. Но има и друг изход: по всяко време феесбейците могат да арестуват, дори да избият хората на Ваня Монголеца — „при опит за съпротива“. Ще се вдигне страшен шум по медиите, всичко ще бъде представено като мащабен, решителен удар по организираната престъпност, ще се зарадва данъкоплатецът. Ако, да речем, вицепремиерката е подхванала своя игра — и от това положение има изход, ще бъде задействан последният вариант за унищожение на престъпните групировки, свързани с наркобизнеса. А случи ли се някой да го издаде, остава му само едно — да се покрие и да избяга в чужбина.

Щом стигна до това решение, изведнъж му олекна и мислите му отново се насочиха към делничните проблеми. Дали си беше такъв по характер, или животът го беше научил, но Павлов беше свикнал да довежда докрай всяка започната работа. След като си беше наумил да притежава компютъра на Уест с всичките му комбинации, значи на всяка цена ще намери или него, или дискетата. Впрочем сега му се откриваше шанс за това. По нареждане на Лариса Ивановна Андрей беше заминал за Санкт Петербург да се заеме с организирането на казината, така че ще може да потършува в апартамента му.

Апартаментът на Андрей Василиев се намираше недалеч от стария Арбат в старинна сграда от първата половина на деветнайсети век, великолепно реставрирана както отвътре, така и отвън. Павлов набра шифъра, ключалката изщрака и тежката входна врата на сградата меко се открехна. Той се качи по широкото мраморно стълбище на четвъртия етаж, приближи се до високата врата от дъбов фурнир, безпогрешно вкара всеки ключ в нужната ключалка и влезе. Апартаментът на Уест беше тристаен, с просторна кухня и широк вестибюл, където имаше малък диван с две ъглови канапета, тапицирани с тъмночервено кадифе. Павлов бавно обиколи целия апартамент. Гостната, спалнята и кабинетът бяха в стил деветнайсети век, с копринени тапети на стените, гипсови тавани с орнаменти и бронзови полилеи и аплици. Макар че Уест само от време на време и за кратко живееше в този апартамент, той не правеше впечатление на необитаем, дори напротив, навсякъде цареше изрядна чистота, сякаш току-що е избърсана прахта от всеки мебел и предмет, дори въздухът не миришеше на застояло, както се случва обикновено, когато стопаните отсъстват за дълго. Павлов отиде в кухнята, надникна в хладилника и облекчено въздъхна, когато видя, че вътре няма нищо друго, освен няколко консерви и две неразпечатани бутилки водка. Ако, не дай Боже, Андрей беше оставил някого да живее в апартамента му, храната в хладилника нямаше да е само консерви, а и бутилките със сигурност щяха да бъдат отворени. Колкото до чистотата — и за това имаше обяснение. Да речем, че Андрей е помолил някоя старица да наглежда жилището му и тя полага старания, а днес вече добре се е постарала, така че работи си спокойно, полковник Павлов.

Започна претърсването от кабинета. Прегледа книгите по рафтовете на библиотеката, старателно провери чекмеджетата на бюрото, попипа и отупа масивния кожен диван, после влезе в гостната и я обхвана с поглед. Маса, столове с високи облегалки, килим на пода, голяма картина на стената с тежка рамка. Покачи се на един стол и леко приповдигна крайчеца на рамката, стори му се, че под тъмното платно има някакъв тежък предмет. Понапъна се и успя да откачи картината от куката, но не прецени тежестта на рамката и тя се стовари като парен чук и обърна стола под краката му.

— П-по д-дяволите! — ядно изруга Анатолий, като се понадигна от килима и започна да разтрива хълбока си.

— Имате ли нужда от помощ, Анатолий Сергеевич? — учтиво попита познат глас.

По професионален навик Павлов се претърколи и извади пистолета си. До вратата на гостната стоеше Валерий Саргачов.

— Няма смисъл — намръщено кимна той към оръжието. — Ще се вдигне много шум. За нищо.

— Как попаднахте тук? — глупаво попита Павлов, ставайки от пода.

— Тук живея.

— Според мен живеете на съвсем друго място — позасмя се той, успял вече да се поовладее.

— Временно — уточни Саргачов. — Докато моят приятел е в командировка.

— Какво съвпадение! Андрей Василиев е и мой приятел.

— Но не от детските години.

— За това сте прав. Ще поговорим ли?

— Първо да върнем картината на стената.

След като я закачиха, Саргачов покани със знак Павлов да го последва. Настаниха се в кухнята.

— За какво ще пием? — вдигна чаша „домакинът“.

— За нашето запознанство.

— За новото ни запознанство — коригира го Валерий.

Пиха, хапнаха консерви с черен хляб и се погледнаха в очите.

— Кой ще започне? — проговори Павлов.

— Може би аз. Вие ще лъжете, както е редно за хората от вашата професия, а на мен ще ми бъде съвестно. — Саргачов позамълча. — Ще говоря истината и само истината. Вие не сте глупав човек, ще разберете… Лариса Ивановна Стрелникова е вече моя съпруга пред Бога. Венчахме се.

— Честито… И къде? В Йелоховската катедрала?

— Не — сякаш без да забележи подигравката, отговори Саргачов. — В една селска черквица край Москва. Така че сега вече отговарям пред Всевишния не само за себе си, но и за моята съпруга. Това е първото.

— И за мен лично — най-неочакваното.

— Ще ви кажа и друго, което ви засяга Анатолий Сергеевич. Компютърът с комбинациите е у мен…

— Значи Лариса?! — неволно възкликна Павлов.

— Лариса Ивановна няма нищо общо с това. Повтарям, че с Андрей сме приятели от деца. Поприказвахме и той всичко разбра, правилно го разбра.

— При умело боравене това е нещо, което може да донесе цяло състояние…

— За това ще говорим по-късно — махна с ръка Саргачов. — Да решим главното. Какво ще правим?

— И нищо повече ли няма да ми кажете?

— Това е само началото на разговора ни.

— Разбрах, първо, че сте се венчали и, второ, че компютърът е във ваши ръце. И от това си правя извода, че Лариса Ивановна ви е казала за компютъра, тъй като аз я уведомих за него. А това означава, че вашите отношения са отишли много по-далеч от пределите на селската черквица. И аз бих искал да зная: колко по-далече?

— Всичко ми е известно.

— Абсолютно всичко ли?

— Да. От момента, когато сте се запознали в Лондон.

— Бих искал да чуя и продължението — усмихна се Павлов.

— Моля. Сделките с Ефим Аронович Фишкин и Попов-Городецки. Сметките в швейцарски банки както на ваше име, така и на името на Лариса Ивановна, да не говорим за задграничното турне на Робърт Уест с прякото ви участие. Срещите в Хонконг, след които се появява с ваше съдействие един документ с подписа на вицепремиерката, разрешаващ вноса на стока, добре известна за вас… Да продължа ли?

— Слушам ви.

— Съществуването на организация във ФСБ, която се занимава… Ще се изразя директно, Анатолий Сергеевич.

— Както обичате.

— Организация, престъпна по своя характер. Ще ви припомня поговорката: колкото и да се къдри и вие връвчицата, все ще й дойде краят. А в тая организация вие съвсем не сте деветата дупка на кавала.

— Достатъчно. Добре сте осведомен.

— Известно ми е и онова, за което вероятно вие се досещате, но не сте сигурен.

— Че ме следят?

— И това.

— Ваши хора?

— Не само…

— Нима…

— Не — прекъсна го Саргачов. — Засега шайбата все още не е стигнала до отдел „К“, макар че има предпоставки за това. Но аз ще ви дам шанс да се измъкнете. Голям шанс, повярвайте ми. В случай на успех, а при вашите качества би трябвало да има, гответе се за генералски пагони!

— Казахте „не само“…

— Не забравяйте, че съм включен в групата на Александър Турецки.

— Знам и помня.

— Не мога да кажа със сигурност дали съдържанието на разговора ви с Монголеца е известно на Турецки, но той знае за срещата ви.

— Невъзможно… — втрещено проговори Павлов. — Нима разследването е толкова напреднало?

— Но защо реагирате така? — усмихна се Саргачов. — Та това не е първата ви среща. Такава е професията ви. Много важно, че сте провели някакъв си разговор с един бандит. Работата го налага.

— От разговор до разговор има голяма разлика.

— Нали това казвам. — Саргачов запали цигара и на няколко пъти дръпна дълбоко. — Пък и вече ви уверих: гответе се за генералски пагони.

— И за най-хубавия ресторант, в който и да е град по света — добави с кисела усмивка Павлов.

— Готово! Но при едно условие.

— В моето положение да говорим за условия е празно губене на време. Казвайте.

— Спирате всякакви контакти с вицепремиерката.

— И само това? Съгласен съм.

— Отлично. За ваше здраве, Анатолий Сергеевич.

— И за ваше.

Известно време двамата мълчаха и пушеха, поглеждайки се един друг.

— Връзките може да се прекъснат, но само личните — наруши мълчанието Павлов. — А какво ще стане с връзките на вицепремиерката с началствата на нашето ведомство?

— Не се безпокойте за това — малко сухо отговори Саргачов.

— Ще получа голяма звезда и почетно излизане в запаса?

— Първо трябва да я получите. Отново ще се върнем към този разговор.

— Кога?

— След няколко минути.

— Говорите с недомлъвки.

— Не е в характера ми. Впрочем говорете вие, щом сте останали с такова впечатление.

— Разбирам стремежа ви да предпазите съпругата си от всякакви неприятности. Но не е ли късно?

— Това ще зависи от вас и от мен.

— Колкото до мен, аз съм на вашите услуги!

— Имате ли ми доверие? — внезапно попита Саргачов.

— На никого нямам доверие — последва отговорът.

— Жал ми е за вас… И все пак да продължим. Вероятно си давате сметка защо седя тук с вас? Именно аз, а не някой друг?

— Като стар приятел на домакина от детските години — с престорена наивност отговори Павлов.

— Недейте така — намръщи се Саргачов. — На мое място можеше да бъде и някой оперативник от криминалната милиция… Така че, ако обичате, ключовете.

Павлов ги извади и ги сложи на масата, при което погледна събеседника си с обезоръжаваща усмивка.

— Предавам се! Съвсем ясно ми е, че всичко, което минаваше през вицепремиерката, сега ще минава през вас.

— Най-после! — усмихна се и Саргачов. — Можех и сам да ви го кажа, но фактът, че се сетихте пръв да го заявите, е голям плюс за вас.

— Досещам се, че ще поискате и повече — отбеляза Павлов и срещайки въпросителния му поглед, добави: — Например да ви запозная и с по-важни личности от мен?

— Нямам нищо против, но не е задължително. Напълно ме задоволяват и връзките ми с вас.

— Да минем към генералските пагони. Вие ме заинтригувахте.

— С ваше позволение ще обрисувам ситуацията, както си я представям и с удоволствие ще изслушам възраженията ви, ако имате такива.

— Моля.

— Както ви е пределно ясно, крайната цел на всяко крупно начинание, свързано с държавните интереси, е властта. Вашата организация е успяла да постигне много. Не бих искал да изброявам, но фактът, че на един от върховете на държавните структури се намира ваш човек, говори много и е особено показателен. Надявам се, че този човек не е единствен… Положението в Русия е такова, че на власт могат да дойдат хора с различни възгледи, дори всепризнати бандити. Стига да имат пари. Милиарди долари. А те ги имат. Друг въпрос е дали им е нужна тази власт. Мисля, че чудесно ще минат и без нея… Какви са вашите перспективи?

— Нашите — коригира го Павлов.

— Благодаря — бавно отговори Саргачов. — Нашите перспективи, предполагам, са петдесет на петдесет.

— Какво конкретно имате предвид?

— Не президентската власт — иронично се усмихна Саргачов. — За нея има безброй претенденти! Да запазим, а още по-добре е да засилим влиянието на структурите на истинската власт, властта на премиера, министерствата, губернските администрации, ведомствата, банките, да държим изкъсо престъпните групировки — това е нашата задача.

— „Колкото и да се вие и къдри връвчицата…“ — напомни Павлов.

— Зависи колко е дълга! А нашата, убеден съм в това, при точни и правилни действия ще стигне до края на живота!

— Зависи и колко е здрава — усъмни се Павлов. — Има излинели…

— Именно затова казвам — петдесет на петдесет.

— Откровеност за откровеност, Валерий Степанович… При разговора с Монголеца ми мина мисълта дали да не ви помогна да изчезнете завинаги.

— Мисля, че тя все още не ви е напуснала.

— Не знам дали ви е известно, че полковник Павлов винаги държи на думата си…

— Чувал съм, че думите ви не се разминават с делата.

— Нали сме от един отбор. Ето ви моята дума. Аз съм ваш приятел.

Павлов му подаде ръка. С известно колебание Саргачов я пое:

— Големи приятели няма да бъдем, Анатолий Сергеевич, но фактът, че сме в една глутница, ни задължава много.

Пиха и още веднъж си стиснаха ръце.

— Вероятно се сетихте за Афган и Чечня? — попита Павлов и поясни: — „Руските вълци“. Така наричаха муджахидините вашата разузнавателна рота.

— Нещо не ви е харесало в моето досие?

— Вашето досие може още сега да се окачи в рамка на стената!

— По-добре да минем към генералската звезда — промени темата Саргачов, като извади от джоба си малка аудиокасета и я постави на масата. — Няма да ви обяснявам как и при какви обстоятелства попадна тази касета у мен, ще ви кажа само, че отлично владея китайски. Струва ми се, че в Хонконг не ви се е случвало да се запознаете с господин Джек Кан?

— Не, но съм чувал и знам за него немалко неща.

— И какви, ако не е тайна?

— Наркобизнес и търговия с оръжие.

— Търговия с оръжие… — повтори Саргачов. — Съветвам ви да отидете с тази касета при прекия си началник в отдел „К“ генерал Самсонов. На нея има запис, който доказва, че господин Джек Кан е продал ракети, които се внасят в Русия.

— Още утре ще докладвам.

— На ваше място бих побързал.

— Не е удобно да се обаждам сега! — почука часовника си Павлов.

— И защо не? — възрази Саргачов. — Ракетите са с атомен минизаряд.

— Кой е купувачът? — пребледня и неизвестно защо, взе да шепне Павлов.

— Не се знае. Информацията е зашифрована.

Павлов стана, поразходи се, после извади мобифона си и набра номера.

— Полковник Павлов. Моля за извинение, Николай Василиевич. Трябва незабавно да се срещна с вас — проговори той, но явно чул отрицателен отговор, продължи да настоява: — Мога да кажа само едно. Проблемът е свързан с безопасността на страната. Слушам. — Той изключи мобифона и на въпросителния поглед на Саргачов кратко отговори: — Отивам.

— Господ да е с вас, Анатолий Сергеевич — спокойно каза Саргачов и побутна касетката към него.

Павлов отиде в банята, наплиска лицето си със студена вода, после енергично го разтри с пешкира, а на тръгване каза на Саргачов, потупвайки джоба на сакото си, където бе прибрал касетката:

— Заслужава си генералските пагони.

— Чакам — отговори Саргачов и затвори вратата след него.

В очакване на „хайманите“, както наричаше подчинените си в „Глория“, Вячеслав Грязнов седеше в своя кабинет, като разсеяно драскаше на един лист фигурки, напомнящи готически катедрали. Почти веднага след завръщането им от Хонконг Турецки го осведоми обстойно, без да пропусне дори най-малката подробност, за резултатите от разследването на случая: убийството на Кузмински и наркобизнеса. Слава повече се интересуваше от старите си познати Гаргата и Скореца, бодигардовете на Кузмински. С излишна заинтересованост разглеждаше пикантните снимки на госпожа Стрелникова и Павлов, при което направи доста неприлични забележки. Турецки не обърна внимание на думите му и го помоли да се заеме с полковника от ФСБ.

— Пари ще намерим. Върви да работиш. Докладвай ми всеки ден — приключи приятелския разговор Турецки. И Слава с въодушевление се зае за работа. Извика Николай Шчербак и Михаил Самохин, когото всички наричаха просто Самоха, и им постави задачите за външно наблюдение. Първо: полковникът от държавна сигурност Анатолий Сергеевич Павлов. Второ: хората на Ваня Монголеца — Скореца, Гаргата и Мишка Слона.

Трето: гениалния картоиграч Робърт Уест.

— Ама какъв поменик изреди само — мрачно отбеляза Самоха. — И тия всичките да ги следим само ние двамата?

— Плюс още две коли — ауди и джип — ухили се Слава.

— Че няма да потичваме подире им — още по-мрачно каза Самоха. — Без Кроткия няма да се оправим.

— Точно така — подкрепи партньора си Николай Шчербак. — Без Кроткия не можем.

— Алексей Петрович Кротов — коригира го Грязнов и след известно колебание добави: — Вземете го.

— Е, така става — оживи се Самоха.

— От сърцето си го късам! — потупа се по гърдите Грязнов.

Кроткия, най-добрият агент-съгледвач на „Глория“, беше незаменим не само като „опашка“, но и заради многото си познанства с хора от московския подземен свят, както и с господа от елита на „новите руснаци“. Шчербак и Самоха се заеха плътно с Павлов, а Кроткия привлече за работата някои свои познати измежду клошарите, проститутките, келнерите, портиерите, а също така и двама-трима приятели, постоянни посетители в казината. Как успяваше да се справя с външното наблюдение — никой не знаеше, такъв човек си беше Льошка Кроткия.

— Шефе — каза един ден Самоха на Грязнов, — знаеш ли, че не само ние сме по петите на полковника. За него са се лепнали и други.

— И кои са те? — поинтересува се Слава.

— Дявол ги знае! Нашите коли са само две, а техните — най-малко двайсет и две. Но че са се лепнали за него, е сигурно.

— Трябва да ги смотаете

— Да бе, да, да ги смотаем. Току-виж те са ни смотали… Такива каяци са, че ще ти съберат очите!

— Какво искате?

— Дай ни още момчета.

Ще не ще, Грязнов им отпусна още четирима детективи.

— Сега е добре — успокои се Самоха.

— Ще им избягаме.

Именно Самоха и Шчербак чакаха в момента Грязнов. Той си даваше сметка, че по изключение се занимава с наблюдението на служител от ФСБ и МВР. За тази цел си има спецслужби. Но така бе решил Костя Меркулов, зам. главният прокурор на Русия. А Костя е гений по следствията, наблюденията и субординацията.

Когато двамата детективи влязоха в кабинета, Грязнов веднага разбра по лицата им, че се е случило нещо непредвидено.

— Докладвайте, гълъбчета — зловещо ги подкани той.

— Издънихме се! — ядно изтърси Самоха и на един дъх обърна традиционната голяма чаша чай с коняк.

— Искам да чуя от самото начало. Може би ти, Коля, ще разкажеш?

Шчербак делово разясни ситуацията. Както обикновено, те незабелязано „изпратили“ Павлов до вкъщи, но решили да не си тръгват веднага, да поизчакат известно време. Усъмнило ги това, че полковникът паркирал колата си пред входа на сградата, не я прибрал в гаража, който е в двора. След час, час и половина Павлов отново излязъл и потеглил нанякъде. След него тръгнали другите „опашки“.

— И така — продължи Шчербак, — изпратихме го до Арбат, а там се включи и Кроткия. Той ни каза, че след като Павлов влязъл в сградата, където е апартаментът на Уест, пристигнал фордът на полковника от МВР — Саргачов, и което е най-интересното, заедно с него от колата слязъл и нашият Демидич.

— Нима някой се е раздрънкал? — изненада се Грязнов.

— Какво говориш, Слава — укорително забеляза Шчербак.

— При това положение щеше ли така явно да се движи Демидич?

— Просто да се чудиш и маеш! — с досада се плесна по челото Грязнов. — И как по-точно се издънихте?

Шчербак изпъшка и погледна партньора си.

— Моя е вината — намръщено заяви Самоха.

— И двамата сме виновни — дойде му на помощ Шчербак.

— По едно време Кроткия рече, ох, горещо ми стана, хвана ме съклетът, изчезвам. И ние значи тръгваме…

— А Демидич се сврял в храсталаците. И ни се хили — отново се обади Самоха.

— И после?

— Ми нищо. Чака в приемната.

— Такаа — проточи Грязнов, оглеждайки подчинените си.

— И къде прекарахте нощта?

— Абе бяхме, където бяхме — каза Самоха.

— Двамата с Демидич?

— Защо двамата? И Колка беше.

— Прекарахме добре. Културно — поясни Шчербак солидно. — Що не сипнеш от твойто кафенце, ама чисто.

Грязнов извади някъде изпод бюрото си начената бутилка коняк, наля им по една чаша и като ги видя как жадно я изгълтаха, а после шумно издишаха, весело се усмихна.

— Сега вече се уверих, че наистина сте прекарали нощта културно… И кой успя да закове Демидич? С гардероб като него трудно можеш да се справиш.

— Той не очакваше — призна Самоха. — Но вече се сдобрихме. Добро момче е, разбрано.

— Може би е излишно да разговарям с него?

— Не сме приказвали за работа. Той си мълча и ние си мълчахме. Нали ни предупреди, Слава. И не знае нищо за полковниците. Впрочем Кроткия ни каза да не се тревожим…

— Няма да се тревожите — успокои ги Грязнов. — Кроткия вече идва при мен! Тфу! Кротов! Алексей Петрович! А сега стига толкова, оправихте си махмурлука и гуд бай! Нека влезе Демидич.

Владимир Демидов, родом от Архангелска област, ловец и рибар, воювал в Афганистан под командването на Саргачов, женен, но разведен, оставил на жена си и дъщеря си жилището, в момента живее в Заветите на Илич, селце по Ярославското шосе, в дървена къща, която навремето купил по съвет на жена си, често нощува в Москва у своя партньор. Всъщност това беше всичко, което знаеше за него Грязнов.

Сега седи насреща му, гледа някъде в ъгъла и мълчи. Наля му пълна чаша, сипа и на себе си.

— Пийни, Володя.

Демидич мълчаливо изпи коняка и обърса устни с ръка.

— Вземи да си замезиш — предложи му бонбони Грязнов.

— Ами, излишни глезотии — изкашля се в шепа Демидич.

— Така ли ще мълчим?

— Ми що да приказвам? Май вече се разбрахме.

— С кого?

— С твойте.

— А ти чий си? Не си ли мой?

— Разбрахме се — повтори Демидич.

— И за какво се разбрахте?

— Що питаш, те не ти ли казаха?

— Не успяха. Бързах да поговоря с тебе.

— Аз ще мълча. Всичко е тайна. Саргача няма да го закачате.

— Ами ако го закачим?

— Ваша си работа. Но сетне да не съжалявате.

— Имаш ли си баня в Заветите?

— Е, и?

— Какво — е, и?

— Имам.

— Да беше ме поканил. Чак в Хонконг се понапарих у Ваня Монголеца, а в твойта баня, дето ми е толкова наблизо, не съм стъпвал!

— Ми ела. Ще я напалим.

— Виждам, че не се изненада.

— Що да се изненадам?

— Нима не си чувал за Монголеца?

— Да, чувал съм. И кво?

— Тфу! — възкликна с досада Грязнов. — Що! Кво! Само това си знае! Архангелски чукундур! Ти разбираш ли, че след твоята намеса аз не мога да те пусна? Разкри хората ми! Разкри ги! Вдяваш ли?

— Мойта дума е закон. Щом съм рекъл, че ще си трая, значи ще си трая. Що, те не ми ли вярват?

— Те може и да са ти повярвали, но аз не мога, нямам право да ти вярвам!

— Интересно — отбеляза Демидич и млъкна.

— И какво толкова ти е интересно?

— Май с една и съща работа сте се захванали, а си вървите по петите.

— Значи вдяваш — усмихна се със задоволство Грязнов. — Може би ще се замислиш защо след един и същи човек, полковника от ФСБ Павлов, сме тръгнали и ние, и твоят бивш командир?

— Няма що да се замислям. Заповядано ми е, изпълнявам.

— Заповядано ти е да „тропаш“ за моята агенция! И значи „тропаш“, така ли?

— Нее — поклати глава Демидич. — Не „тропам“. Не съм такъв човек.

— А партньорът ти? Как му беше името… Федя?

— Питай него.

— Сериозен мъж си, Володя — каза Грязнов. — Уважавам хора като тебе.

— И аз те уважавам — разтопи се в усмивка Демидич.

— Май ще ти повярвам. Ще си траеш.

— Ми то се знае! — пробърбори Демидич. — Само че отсега ти казвам — не закачайте Саргача!

— Чух вече.

— Щом свирне Саргача, всички „вълци“ ще довтасат в Москва.

— Кои са тия „вълци“?

— Ако му дойде времето, ще видиш.

— Добър командир ли беше Саргачов?

— И още как!

— И какво му беше доброто?

— Само ще ти разкажа една история, Грязнов, пък ти си вади заключението. Една нощ муджахидините ни подхвърлиха наш боец. Какво са правили с момчето — не знам, но видяхме, че е бил изтезаван, отрязали му члена и го заврели в устата му. И какво, мислиш, направи Саргача?

— Слушам те, Володя.

— Хванахме десетина от тия плъхове. И също ги подхвърлихме… Вдяна ли?

— Вдянах.

— А ти ми приказваш…

— Хората се променят, Владимир. Внимавай да не сбъркаш… Кога си на дежурство?

— Утре ми е смяната. Ако вече не си ме уволнил.

— Върви в твоите Завети да се наспиш.

Демидич колебливо се изправи, позамисли се, сякаш очакваше Грязнов да го попита за нещо, но въпрос не последва и той се отправи към вратата.

Слава набра номера на Турецки:

— Здравей. Да дойда ли, Саша? След петнайсетина минути съм при тебе. Доскоро.