Фридрих Незнански
Кралят на казиното (6)

2.

В Хонконг самолетът пристигаше в четири сутринта. Още щом се качи и настани на мястото си, Турецки тутакси заспа. Събуди се чак в Улан-Батор, където имаше междинно кацане.

— Пристигнахме ли?

— Ставай да слизаме. Камилата ни чака — весело отговори Грязнов.

— Каква камила? — все още сънен, не разбра Турецки.

— Двугърба. Или ти предпочиташ да те возят с едногърба?

Турецки се наведе към илюминатора, прочете името на монголската столица, синеещо с едри неонови букви върху фасадата на аерогарата, и се обърна към Слава.

— А ти, гледам, добре си се наквасил — многозначително се попипа той за гърлото.

— Че що да не се почерпя на аванта? — доволно се ухили Слава. — Току само разкарват количката и предлагат. Вино, водка, коняк… Искаш ли? — извади той отворена бутилка коняк. — Има и мезенце.

— Май не сервират по цели бутилки…

— Кой как я уреди! Да ти капна ли?

— Капни.

— А на тебе, Валера? — обърна се Слава към Саргачов.

— С Турецки ще пийна. Отдавна не сме пили — отговори Валерий.

— Валера… — усмихна се Турецки. — Дойдохме си на думата. А пиенето не е на аванта. Включено е в цената на билета. Но не в такива дози — почука той бутилката.

— Да бе, видях аз как се ококори стюардесата, когато й я грабнах от количката! — разсмя се Грязнов. — Наздраве!

— Зачурулика ли вече на китайски? — попита го Турецки.

Слава произнесе няколко фрази, без да поглежда в разговорника.

— Чурулика — обади се Саргачов. — Добре се справя.

— Браво бе, мой човек! — изненадан го похвали Александър.

Въпреки ранния час в Хонконг ги чакаха посрещачи, откараха ги в хотела, настаниха ги в самостоятелни стаи, учтиво се поинтересуваха какви са плановете им за деня и когато разбраха, че гостите ще започнат работа в десет часа, любезно се сбогуваха и си отидоха.

В десет часа пред входа на хотела спря бяла хонда. Турецки и Саргачов потеглиха за срещата със следователя, който водеше делото за убийството на Кузмински, а Грязнов реши да се поразходи из града.

Господин Ши, така се казваше следователят, беше мъж на години, твърде любезен, с неизменна усмивка и приветлив поглед. И точно както подозираше Турецки, той беше склонен да приеме версията за убийство по битови причини. Според него Кузмински е бил убит след полунощ от бившия любовник на момичето — любовникът се казва Цзен, а момичето — Лянсан. Цзен се издирва, а Лян, естествено, е на свобода. Господин Ши говореше на английски, а когато минаваше на китайски, Саргачов превеждаше. Турецки знаеше английски, но реши да не афишира това. Ето защо питаше и отговаряше на руски.

— Първият ми въпрос — проговори той, след като изслуша информацията — е, къде е била охраната на Кузмински?

— Охрана не е имало — каза господин Ши, гледайки Валерий, след което се обърна към Турецки.

— Това е невъзможно. Докато е ял и пил, са го охранявали, а когато влязъл с проститутката… са му ударили балтията — малко грубо възрази Турецки.

— Дословно ли да преведа? — поинтересува се Саргачов.

— Да, дума по дума.

В отговор господин Ши се усмихна и лаконично каза нещо на китайски.

— Не е имало охрана — повтори Саргачов.

— Попитай го тогава, дали изобщо е имало охрана?

— Да, имало е. Четирима китайци и двама руснаци.

— Знае ли господин Ши имената на руснаците?

— Знае ги. Пьотър Евгениевич Грачов^[1] и Дмитрий Николаевич Скворцов.

— Птички значи — промърмори Турецки, вадейки от куфарчето си някакъв лист с бележки. — Къде беше? Такаа… Грачов, Скворцов… С прякори Гаргата и Скореца. Те изобщо не са от охраната на Кузмински, а пиленца от съвсем друго гнездо.

— Да преведа ли?

— Няма нужда. Интересно, къде са те сега? Дали са още в Хонконг?

— Според сведенията, с които разполага господин Ши, Грачов и Скворцов са отлетели за Русия.

— Кога?

— Сега ще уточни.

Господин Ши набра някакъв номер, поговори и след малко Турецки узна, че Гаргата и Скореца са заминали за Хабаровск.

— А е трябвало за Москва, да придружат тялото на вожда, щом са му били телохранители — забеляза Турецки. — Валера, дали да не поприказваме с господин Ши за триадите?

При последната дума китаецът едва забележимо се напрегна. Отговори, че той се занимава само с криминални следствия, в политиката не се меси, убеден е, че версията му за убийството е вярна, което ще докаже веднага щом арестува Цзен. А делата, свързани с триадите, води шефът на специалната служба господин Би Ян, който е уведомен за идването на руснаците и с нетърпение чака да се срещне с тях, така че ако господата имат желание, срещата може още сега да бъде уговорена по телефона. От цялото словоизлияние на китаеца Турецки разбра, че нищо повече няма да научи от него: или господин Ши действително вярва, че убийството е по битови причини, или са му заповядали да повярва.

— Нека се обади на шефа на спецслужбата — каза той на Саргачов. — Отиваме да се срещнем с него.

Господин Ши изпрати гостите до колата. Шофьорът услужливо отвори вратата. Саргачов се обърна към следователя и го попита нещо на китайски, господин Ши се позамисли, след което каза няколко думи на шофьора. Той сви рамене и с любезна усмивка подаде на Валерий ключовете от колата.

— Без свидетели е някак по-удобно — каза Саргачов, сядайки зад волана.

— Но ти познаваш ли града?

— Няма да се изгубим — намигна Саргачов. — Господин Би Ян добре говори руски. Ще можеш да минеш и без мене.

— И защо? — възрази Турецки. — Ти не ми пречиш.

— Би Ян е ревностен и честен служител. Отскоро е шеф на службата и здравата се е захванал с бакиите. Друг въпрос е докога ще му стигне усърдието.

— Познаваш ли го?

— Да, запознахме се.

— И кога успя?

— Преди по-малко от месец.

— В Москва или тука?

— Тука.

— Какво ще кажеш за версията на господин Ши? — след кратко мълчание попита Турецки.

— Нагласена история.

— И аз така я разбрах.

— Ти разбра повече.

— Имаш предвид Гаргата и Скореца?

— Именно.

— Трябва да направим справка за тия птички в МВР. Не е изключено убийството на Кузмински да е работа на някой от мафиотите. Може дори на Монголеца.

— Така излиза.

— Как мислиш, каква може да е причината? — погледна го изпод вежди Турецки.

— Писнало му е да го храни и пои, обува и облича.

— И защо ще го убива? Би могъл просто да го натири гладен и без гащи…

— Значи не е могъл. Или не е сметнал за необходимо.

— Аз лично нямам какво да правя в Хонконг — въздъхна Турецки. — Трябва да замина за Хабаровск, да прибера Гаргата и Скореца и от тях да започна танците.

— Сигурен ли си, че нямаш работа в Хонконг? — подсмихна се Валерий. — Защо тогава ме прикрепиха към тебе? Много работа имаш тука, Саша… Пристигнахме.

Господин Би Ян беше висок енергичен мъж, облечен по европейски, в тъмен костюм и белоснежна риза.

— Аз бих казал, господа — говореше шефът, като се разхождаше из кабинета и димеше с цигарата си, — че ние изобщо не проумяваме какво става в спецслужбите на Русия. Но бих казал и обратното — че ни е пределно ясно какво става. И едното, и другото е вярно. Преценете сами. В Хонконг почти постоянно пристигат и пребивават руснаци. Създадоха си връзки с местните мафиоти в наркобизнеса. Ние неведнъж сме предупреждавали вашето най-високо началство за опасните последици от срастването на руския и хонконгския наркобизнес, но така и не получихме ясно предложение за съвместни действия.

— А какво по-точно бихте искали да получите? — поинтересува се Турецки.

— Например вашите началници официално да ни уведомят за желанието си да създадем съвместна група за борба с нашите и вашите мафиоти. И още по-конкретно: да получим отговор на въпроса докога ще пребивава в Хонконг господин Иванов.

Турецки извади от куфарчето си списък и го прегледа.

— Тук фигурират трима Иванови. Кого конкретно имате предвид?

— Имам предвид вашия всепризнат бандит Ваня Монголеца — рязко отговори господин Би Ян, натъртвайки на всяка дума.

— В такъв случай можете просто да го изритате от страната.

— Но ние нямаме право да го експулсираме!

— Защо? — учуди се Турецки.

— При нас има демокрация.

— У нас също.

— Но той е бандит!

— Гражданинът Иванов е преди всичко свободен човек. Да, той е бил по затвори и лагери, но е законно освободен. В момента официално се смята за собственик на строителна фирма, което у нас не само че не е забранено, но дори се поощрява. Плаща си и данъците. Вероятно и в Хонконг пребивава във връзка с дейността на фирмата си?

— Да — съгласи се шефът. — Закупува строителни материали оттук.

— Ето на, виждате ли — въздъхна Турецки, — дори пълни вашата хазна. Какво осъдително има в това? Дори трябва да сте му благодарни.

— А връзката с местните мафиоти? — напомни господин Би.

— Ако докажете например че пратката с хероин, която нашите спецслужби задържаха в Хабаровск, принадлежи на Ваня Монголеца, незабавно ще вземем съответните мерки.

— Преки доказателства няма.

— Ние с вас сме почти в едно и също положение, господин Би — усмихна се Турецки. — Вие се разправяте с триадите, които имат вековен опит в заобикалянето на законите, а ние — с всепризнатите бандити, чийто опит е неизмеримо по-малък, но са много по-опасни.

— Ще се справите с тях — уверено каза шефът и го погледна със загадъчна усмивка: — Руските престъпници вършат фатална грешка.

— И каква е тя?

— Искат всичко и отведнъж. Ще налапат голям залък, но няма да могат да го преглътнат. И това ще ги погуби.

— Доста добре владеете руски…

— Аз съм родом от Шанхай. Следвах в Съветския съюз. По-късно съдбата ме запрати в Хонконг.

— Труден път сте изминали, господин Би — отбеляза Турецки, обмисляйки как така един китаец, получил образование в социалистическа страна, се е озовал в Хонконг, и то на толкова отговорна длъжност.

— Разбрах ви, Александър Борисович — тънко се усмихна шефът. — За Тайван и Хонконг предстоят големи събития. Територията им със сигурност ще мине във владение на Китай. Това е неоспоримо. И като човек, познаващ китайската система на управление, аз съм на мястото си. Не съм се борил за тази длъжност, тя ми беше предложена.

— Значи на „територията“ има сили, заинтересувани от присъединяването към Китай? — предпазливо попита Турецки.

— Във всяка страна има сили, противодействащи едни на други — уклончиво отговори господин Би. — Но ние се отвлякохме от темата. Както обичате да казвате вие, нека се върнем при нашите овце!^[2]

— С удоволствие! Всъщност основната ми задача тук е да се запозная с разследването на убийството на Кузмински. От разговора с господин Ши разбрах, че за пряк извършител се смята някой си Цзен, любовник на момичето, с което е бил заварен Кузмински при твърде пикантни обстоятелства… Вие какво бихте могли да ми кажете?

— Името на този момък бе посочено от самата Лянсан непосредствено след убийството. Бяха разпитани и приятелките на Лян. Никоя от тях не се сети да познава човек на име Цзен. Разбира се, Лян е имала клиенти с такова име. Но това са клиенти. Трябва да ви кажа, че момичетата с тази професия особено чувствително приемат съобщенията за един или друг мъж, който искрено се влюбва в тях, или поне се отнася доброжелателно. Макар и не често, но се случва понякога някои мъже да се женят за момичета от масажните салони с червени фенери. Обикновено такъв мъж се среща само с момичето, което му е харесало. Ухажва го, подарява му цветя, обсипва го с подаръци. И това става пред очите на всички, то е събитие. Не е ли странно, че никоя от колежките на Лян не е забелязала този Цзен?

— Дори много странно — съгласи се Турецки. — Пък и да се решиш да убиеш не кого да е, ами един политик с такава охрана, е особено рисковано, съгласете се.

— Охраната е била снета.

— Подозирате руска следа? — директно запита Турецки.

— Убеден съм в това. Друг въпрос е, ако полицията наистина намери момък на име Цзен и той се признае за виновен.

— Господин Ши ни увери, че ще го намери.

Шефът се усмихна и разпери ръце:

— Искате ли да знаете моето лично мнение?

— Ще ви бъда признателен.

— Мисля, че в тази история няма никакъв Цзен.

— А признанието на Лян?

— Макар и не всичко, но парите решават много неща — каза шефът и погледна часовника си.

— Задържаме ли ви, господин Би?

Вместо отговор шефът взе от бюрото една папка и му я подаде.

— Тук има оперативни и следствени документи, по-точно копия от документи, които хвърлят известна светлина върху действията и живота на руснаците в Хонконг. Повечето са на английски език. Четете ли английски? В такъв случай ще чакам да ми се обадите утре следобед в пет часа.

— Благодаря — пое папката Турецки.

— А вие, господин Саргачов, сте били мълчалив човек — обърна се китаецът към Валерий. — При миналото ви идване не останах с такова впечатление.

— Идвах без шеф — кимна към Турецки и също се усмихна Саргачов. — Субординация.

— Така си и помислих — продължи да се усмихва господин Би.

 

 

Турецки лежеше в хотелската стая и размишляваше. Току-що се бе запознал със съдържанието на папката и сега, така да се каже, асимилираше прочетеното. Отначалото бъркаше имената на разните Ван, Сан, Ген, Чжан, но постепенно се ориентира. В оперативните доклади бяха описани най-подробно с точен час и място срещите на Ваня Монголеца с хонконгски бизнесмени, но нямаше нищо, което да подскаже сделка с наркотици. Вероятно господин Би бе разчитал на опита и съобразителността на своя руски колега. Посочени са имена и адреси, споменава се думата „стока“. Какво още му трябва? Да, пълно е с разните му там Ван и Чжан, хонконгски магнати, китайски мандарини, дяволите да ги вземат! И не щеш ли, сред тях се озовал и Иванушка, но не глупака, съвсем не глупака от приказките… Турецки отново запрелиства материалите. Стоп! Какво е това? Госпожа Стрелникова! Отначало не повярва на очите си, но черно на бяло пишеше: „17 авг. 95 г. В ресторант «Виктория» се състоя среща на г. Иванов с лидерката на общоруското движение «Прогресивни жени» — госпожа Стрелникова. На срещата присъства и г. Анатолий Павлов, редактор в издателство «Прогрес». Разговорът продължи четиридесет и седем минути.“ Толкоз, това сочат фактите.

Още не е намерил отговор на въпроса защо госпожа Стрелникова отиде, макар и инкогнито, на погребението на Кузмински, и пак така с този Павлов и Саргачов, а ето че сега се появява още една загадка, и то каква: бъдещ вицепремиер в компанията на един всепризнат бандит! „Най-късата линия е правата и най-краткият път — директният“, повтаряше му навремето старият адвокат, при когото изкара студентската си практика. Ще трябва да покаже този доклад на Саргачов и да види как ще реагира, когато прочете за срещата на госпожа Стрелникова с Ваня Монголеца. Впрочем защо Валера изобщо не му е споменал за това? Не би било зле да се посъветва и със Слава. Но къде е той? Къде се губи? Откакто тръгна тая сутрин да се разхожда из града, никакъв го няма. Турецки на няколко пъти набира номера му в стаята, но никой не вдигна слушалката. Минаваше полунощ и той сериозно се разтревожи. Чужд и непознат град, бардаци, проститутки, мошеници и престъпници на всеки ъгъл. „Само да ми дойдеш, Слава, на секундата те връщам в Москва!“ — закани се Турецки и позвъни на Саргачов:

— Не спиш ли?

— Ударил съм го на живот.

— Пиеш или какво?

— Ела и ще видиш.

Саргачов седеше в един фотьойл и гледаше порнографски филм по телевизията. На ниската масичка до него имаше голяма бутилка коняк и чинии с най-различни плодове.

— Прочети това — подаде му папката Турецки.

— Ако ти се пие, налей си — предложи Валерий.

— Очевидно много си падаш по коняка.

— Други напитки не признавам.

Саргачов чете материалите почти четиридесет минути, после внимателно ги прибра в папката и въпросително го погледна.

— Какво ще кажеш? — попита Турецки.

— Полезна информация.

— Да, но ако си размърдаме мозъците и вникнем в нея.

— Ами да почваме тогава гимнастиката. — Саргачов стана и изключи телевизора, приседна до масичката и наля в чашите коняк. Чукнаха се, пиха.

— Не те ли разтревожи нещо? — кимна към папката Турецки.

— Имаш предвид госпожа Стрелникова? Не. Не ме разтревожи. И какво толкова? Пристигнала жената в Хонконг, отишла на ресторант и забележи, не сама, а с кавалер, запознала се и разговаряла с друг мъж, който се оказал бандит. Ти виждал ли си Монголеца?

— За съжаление само на снимки. Анфас и в профил.

— Наистина жалко. Ако го видиш, няма да го познаеш.

— А ти срещал ли си се с него?

— Да, при миналата командировка. Запозна ме Джек Кан, онзи полуруснак-полукитаец, за когото ти говорих, доста внушителна личност, милионер, собственик на игрални и публични домове, един от големите мафиоти, занимаващи се с наркобизнес.

Турецки се замисли дали да не го попита открито защо е ходил на погребението на Кузмински с Лариса Ивановна и Павлов, но очевидно доста време се колеба, защото Валерий го изпревари:

— Не се измъчвай, Саша — усмихна се той. — Питай, каквото искаш.

Турецки продължила мълчи.

— Тогава аз ще те попитам. — Саргачов отново наля коняк и пи, без да се чукне. — Интересува ме следното. Аз съм, така да се каже, твой помощник по хонконгските въпроси. Ти обаче нито веднъж не ми се обади да се срещнем и да поговорим. Или всичко ти е ясно?

— Много неща са ми неясни, Валера. Но доста отчетливо виждам въпросите, зависещи от тебе.

— Виждаш ги в общи черти. Но има и конкретни подробности.

— За тях ти предпочете да мълчиш, пък и засега не настоявам.

— Всяко нещо идва с времето си. Много неща ми бяха неизвестни.

— А сега?

— Нещичко ми се поизясни.

— И по-конкретно?

— Всъщност още от първата ни среща ти ме прие с известни резерви — без да отговори на въпроса, отбеляза Валерий.

— Да, имаше нещо подобно — съгласи се Турецки. — Търсех могъщата ръка, която те е настанила в кабинета на „Огарьов“.

— Намери ли я?

— А ти как мислиш?

— Впрочем това е за теб фасулска работа — отговори Саргачов след кратко мълчание. — Аз обичам Лариса, там е цялата работа.

— Хубаво, ако любовта е взаимна.

— Ще ми се да вярвам… Та какво искаш да знаеш по-конкретно? Нали ти казах — питай.

— Е добре — реши Александър. — Познаваш ли се с Анатолий Павлов, редактор в „Прогрес“?

— Да. Имахме една среща. Чисто случайна. На Лариса изведнъж й се прииска да отидем на погребението на Кузмински. Взе, че цъфна и полковникът от Държавна сигурност Павлов… Не се прави на учуден, Саша! Та ти си следовател по особено важни дела! И тръгнахме. Поседяхме там в колата, погледахме, послушахме и си отидохме.

Турецки наистина се бе учудил, но не за онова, което си бе помислил Саргачов, а на лекотата, с която му каза за отиването на погребението.

— Не ти ли се струва странно, че един вицепремиер на Русия отива да отдаде последна почит на някакъв си яростен националист?

— Не, не бих казал, че е така.

— Защо?

— Ами то си е просто човещина. Двамата са седели, кажи-речи, един до друг в Държавната дума. Пък и… всички сме смъртни.

— Виж, за това някак не помислих… Но тя е правителствено лице. Вицепремиер.

— Но най-вече — жена. Трепна й сърцето от жалост и реши да отиде. Сложи си очила и една широкопола шапка и тръгна. Това е!

— Охраната й къде беше?

— А полковник Павлов за какво е?

— Впрочем твоята среща с Монголеца не е отразена в тия доклади — потупа папката Турецки.

— Нищо не мога да ти кажа по този въпрос, трябва да питаш господин Би.

— А ти как мислиш?

— Смятам, че дори шефът на спецслужбата не би искал да си изостря отношенията с Джек Кан.

— Голямо внимание отделя полковник Павлов на госпожа Стрелникова. И от доста време вече — отново потупа папката Турецки.

— Ти най-добре знаеш, че когато една жена се издига, трябва да търсиш зад гърба й мъж с пагони — иронично се усмихна Валерий. — А полковник Павлов не отделя, а отделяше внимание на госпожа Стрелникова. Сега се интересува от друг човек.

— Трите му имена? — уж малко шеговито, но като заповед изстреля Турецки.

— Андрей Андреевич Василиев. Наш приятел от детство. Чувал ли си нещо за него?

— Гениалният картоиграч?

— Същият.

— И какво му е притрябвало на Павлов от Робърт Уест?

— Нима вече и Андрей е под твой „похлупак“? — удиви се Саргачов.

— Не под мой. Всички новобогаташи са под един грандиозен „похлупак“, чието име е народ. Из цяла Русия е плъзнал слух, та нещичко стигна и до моите уши.

— Павлов е служител във ФСБ. Вероятно казината са в неговия ресор.

— Това е ясно и за слепеца — равнодушно отговори Турецки. — Интересното е друго: къде ще отидат паричките на Уест?

— Де да знаех и аз! — подсмихна се Валерий, наливайки коняк.

Турецки набра номера на Слава, изчака няколко продължителни сигнала в слушалката, след което затвори.

— Но къде се губи тоя Грязнов?

— А според тебе при сегашната ситуация къде би могъл да е например комисарят Мегре?

— На местопрестъплението — веднага отговори Турецки.

— Да тръгваме тогава.

— Нощ е — почука часовника си Турецки.

— Истинският живот в Хонконг започва през нощта.

— Да тръгваме.

 

 

А с шефа на частна детективска агенция Вячеслав Иванович Грязнов се случи доста интересна история.

След като се раздели с приятелите си пред хотела, той се огледа наоколо, съзря отсреща някакво барче и бодро закрачи към него. Зад барплота стоеше китаец, по чието лице се разля обичайната приветлива усмивка при влизането на посетителя. В заведението седеше само един мъж, който приличаше на американец, така поне реши Слава, защото мъжът пушеше пура и от време на време отпиваше по глътка бира от високата чаша върху масичката. Слава извади разговорника и го отвори на буква „Б“.

— Бира. Две — показа той два пръста. — И водка. Сто и петдесет грама.

Китаецът напълни две чаши с бира, капна в порцеланова чаша водка, погледна въпросително клиента, и добави още.

— Уфф! — въздъхна Слава, взе бутилката от ръката му и безпогрешно си доля нормата. — Ето така, господин Ли!

— Ли! Ли! — радостно се усмихна китаецът, сочейки с пръст гърдите си.

— Я виж ти! — искрено се изненада Грязнов. — Ама верно си бил Ли значи!

След двете бири и водката настроението му значително се повиши. Той вървеше по улицата, надничаше в миниатюрните магазинчета, барчета, кафенета, съвсем плътно наредени едно до друго. Носеха се апетитни миризми на китайска кухня и по едно време Слава усети глад, влезе в най-близкото заведение и си поръча нещо като европейските кренвирши, обилно залети със сос и гарнирани с някаква зелена салата. И чак когато излапа „кренвиршите“, му хрумна подозрението дали пък не е ял змия. Дълго разучава менюто, като с разговорника се опитваше да разбере какво е било това ястие, но не успя, махна с ръка и продължи разходката си. Улицата го изведе на морето. В далечината плаваха най-различни морски съдове, недалеч се виждаше пристанището, край което се полюшваха на рейд белоснежни яхти. По крайбрежието се извисяваха небостъргачи.

Слава спря минаващия покрай него китаец, който тутакси оголи зъби в усмивка и се поклони.

— „Виктория“! Хотел „Виктория“! Къде е?

Китаецът забърбори нещо, после му направи знак да го последва.

Хотелът се оказа наблизо, бяха извървели не повече от стотина-двеста метра.

— Благодаря — учтиво се сбогува Грязнов и дори се поклони.

Китаецът обаче не си тръгваше, гледайки го с очаквателна усмивка.

— А-а — досети се Слава и му даде един долар.

Когато влезе във фоайето на хотела, при него тутакси дойде висок китаец в бял костюм и му заговори на английски. В отговор Слава гръмко се прокашля в шепа.

— Какво ще обича господинът? — с мек акцент попита на руски китаецът.

— Да пийна нещо — изтърси Слава първото, което му хрумна.

— В ресторанта, бара или в сепаре?

— В бара.

— Моля, заповядайте — галантно му посочи с ръка китаецът.

В бара беше прохладно, тихо свиреше музика, Грязнов си поръча коктейл и седна на една маса до прозореца с изглед към морето. Неслучайно беше влязъл в този хотел, знаеше, че докато Турецки и Саргачов се мотаят по разните му там началства, той ще дойде тук, та дано попадне на някаква следа. Тайно се надяваше да се запознае с момичето, при което е бил наръган лидерът. Все щеше да намери някакъв подход към тая фльорца, с колко такива се е разправял досега. Пък тя току-виж се изтървала за нещо и го ориентира накъде да търси. Но изведнъж Слава започна да се притеснява. Да предположим, че я открие. А после? Тя ще си бръмчи на китайски, а той — на руски. И разговорникът няма да помогне. Трябва му преводач. Например Саргачов.

„Не, няма нужда — помисли си Слава след кратко колебание. — Ще се справя и сам. Може пък тя да поназнайва руски? Я как го праска оня изтупан китаец, трябва да беше портиерът!“

Повечето посетители в бара бяха чужденци. Чуваше се смях, непонятна реч, млада двойка унесено танцуваше на дансинга. Окуражен от мисълта, че момичето може да разбира руски, Грязнов допи коктейла си и се върна във фоайето. И пак така услужливо при него дойде китаецът с белия костюм, явно портиерът, както бе предположил.

— Господинът би искал да си поотдъхне?

„Да става каквото ще! — помисли си Слава. — Или ав, или дав!“

— Господинът би искал да узнае подробности около убийството на руския гражданин Кузмински — отсече той и подаде на китаеца служебната си карта. — Частна детективска агенция. Водя разследване.

По лицето на портиера не трепна нито едно мускулче, погледът му си остана все така приветливо услужлив, макар че той проучи най-внимателно картата, а когато я върна, леко се усмихна:

— Нищо не ми е известно, господин директор.

— Дори дали изобщо е имало убийство, нали? — ехидно попита Слава.

— Извинете.

Портиерът понечи да се отдалечи, но Слава го подръпна за ръкава и му посочи с глава да се отдръпнат настрани. „Колко да му дам? — поколеба се той. — Петдесетачка?“ Отидоха в сянката на огромната палма и Слава бавно мушна в ръката на китаеца петдесет американски долара.

— Убийство имаше — проговори той.

— И то при твърде интересни обстоятелства. Може би ще ми кажете адреса на момичето?

— Елате, моля — вместо отговор портиерът го поведе към близката масичка с вестници и списания, след което му посочи фотьойла.

Не се наложи да чака дълго. След десетина минути китаецът се появи придружен от внушителен гигант с лице на чистокръвен руски селяк. „Мишка Слона! — ахна вътрешно Грязнов. — Той е. Ето, и с единия крак понакуцва. Кой ли го простреля тогава? Дали пък не бях аз? Загазихме го…“ Мишка бавно слизаше по стъпалата, застлани с широка килимена пътека, изви очи към портиера и той му посочи с поглед Слава. Слава мигом грабна едно списание и се прикри зад него, преструвайки се, че не забелязва Слона, който след секунди се отпусна тежко на отсрещния фотьойл и запали цигара. Известно време двамата седяха така и мълчаха, единият пушеше, другият четеше.

— Покажи си личицето, господин директор — не издържа Слона.

— Здравей бе, Миша — хвърли списанието Грязнов и с широка усмивка му подаде ръка.

— Здрасти — позабави приветствието си Слона. — Я чакай… Май съм те виждал някъде…

— Ще ти припомня. Востряково. Бяхте трима. Ти, Скореца и Гаргата. И вместо да си вдигнете ръчичките, решихте да офейкате…

— Другарю подполковник! Живо-здраво! — сграбчи го Миша с огромните си лапи и го притисна до мускулестите си гърди. — Я глей къде се срещнахме, а?

— Аз съм бивш подполковник.

— Изритаха ви? И за кво?

— Може би защото бях спец да ловя такива като тебе.

— Сигурация — ухили се Слона. — Сега добрите ченгета не са на мода.

— Прав си, Миша — съгласи се Грязнов.

— А за къв директор си се писал?

— На частна детективска агенция. Да ти покажа ли тапията?

— Ако потрябва, ще я видим — намигна Мишка. — Хайде, ела.

— Къде?

— Нали се интересуваш от едно адресче. Ще дрънна на шефа, ако нареди, смятай, че проблемът ти е решен.

Качиха се с асансьора на третия етаж и Мишка широко отвори висока врата от махагоново дърво. Грязнов беше влизал в луксозните апартаменти на редица московски хотели — „Москва“, „Славянски“, — но когато видя просторния хол, обзаведен със скъпа мебел, разтворените бели врати, водещи в различни помещения, направо се слиса.

— Колко стаи има тука?

— Към пет.

— И кой държи тоя апартамент?

— Засега, както виждаш, аз.

— Добре са се нагушили тия копелета — промърмори си Слава.

— Кво викаш?

— Викам, че дечицата в Русря нямат както да ядат, а вие сте пуснали пеликански гуши и сте се разпуснали като… сити пиявици!

— И в Русия има сити, не са само гладните. Кой превари, той натовари!

— Голям умник си станал бе, Миша.

— Аз никога не съм бил глупак. Ти търчеше за две стотачки. И то на месец! А аз с тия стотачки щях да си… Тфу!

— Докато лежеше по наровете, другояче мислеше.

— Да де, ама лежах, а не търчах — ухили се Слава. — Е, твърдичко беше, но се ядваше. Що ме бъзикаш бе, Грязнов? Не се намираш в твоя кабинет, дошъл си на гости!

— И каква е разликата? На вас басма не съм ви цепил никога. Заслужил ли си — получавай си го, а ако нямаш вина — пръждосвай се.

— Вярно е, няма да си кривя душата — съгласи се Слона. — Уважавахме те. Особено задето лафиш с нас на нашенски, сякаш си ни роден брат, пък и на разпитите не ни маризеше. И то се знае, задето си падаш по тая част — надигна палец към устата си Мишка. — Да ти сипна ли?

— Нали щеше да се обаждаш на шефа си — напомни му Слава. — Може пък той да ме покани на гости.

— Мислиш ли?

— Ако шефът ти е Ваня Монголеца, можеш да бъдеш сигурен.

Слона извади мобифон от вътрешния джоб на сакото си, набра номера и се дръпна настрани.

— Един хубав човек е дошъл при нас!… Да-да… А аз исках да те изненадам, разбираш ли… Добре. — Мишка се обърна към Слава: — Ще те чака. Напалил е банята. Има истинска руска баня с метлички от брезови клонки, от дъбови, пък ако искаш, можеш да се париш и с палмови или лаврови. Хайде да тръгваме.

Ваня Монголеца живееше в неголяма вила на брега на морето. Както подобава на любезен домакин, той посрещна гостите си на прага на дома. До него, държейки поднос с хляб и сол, стоеше китайка, шестнайсет-седемнайсетгодишно момиче с мраморно личице, пухкави устнички и тънички, гъвкави ръце. Момичето се усмихваше, показвайки белите си зъби, и вероятно много се забавляваше от представлението, в което играеше ролята на домакиня.

Грязнов си отчупи залък хляб, топна го в солта и го лапна.

— Като в Русия — усмихна се Монголеца.

— Не съвсем — възрази Грязнов, гледайки момичето.

— Това е госпожа Лянсан — представи я Ваня.

Слава се наведе и леко докосна с устни ръката на момичето.

— Вкъщи ли ще влезем, или първо ще се понапарим?

— По-добре първо в банята.

Монголеца приповдигна ръка, сякаш сбогувайки се със Слона, и гигантът послушно закрачи към колата.

— Да беше го оставил да се понапари и той — съжалително отбеляза Грязнов. — На идване през целия път ми разправя за твоята баня.

— Има време, някой друг път — отговори Монголеца.

Банята се намираше под две палми, малка, спретната постройка от трепетликово дърво, с просторна съблекалня.

— Паля я с бреза — кимна Ваня към купчината дърва.

— Брезата май не вирее тук — неуверено отбеляза Слава.

— Да, но аз използвам брезови дърва.

— Скъпичко удоволствие…

— Дават ми ги на безценица. В пристанището е пълно с нашенски дървен материал.

Монголеца пръв се съблече и отвори вратата на потилнята.

— Влизай, Грязнов! Ама гледай да не се катурнеш от пейката! Горещо е като в сибирските бани!

Слава обичаше горещата пара, беше му се случвало в Сандунските или в Догоромиловските бани да бие по издръжливост дори най-коравите любители на руската баня, но сега, когато влезе в потилнята, направо му секна дъхът.

— Даа — проточи той. — Бива си я…

— Ще поседим ли?

— Да. — Слава се покачи на високата пейка, намести се до Монголеца и се огледа наоколо. — Също като в селските бани. Качета, валчести камъни и котел има, май че е от мед…

— Да, меден е — потвърди Ваня. — А ти вземи си покрий голото теме! Ей там има шапка!

— Нищо — изпръхтя Слава. — Засега се търпи.

— Да подам ли още пара?

— Мъничко може.

Ваня слезе, гребна с дървен очукан черпак вряла вода от котела и я плисна върху нажежените камъни.

— Как е?!

— Добрее… Стига, Иван, стигаа!

— Да, хубаво — потвърди Монголеца и се покачи на пейката.

— Черпакът, гледам, е руски.

— Остана от дядо ми. Миналата година ходих към нашия край. В родното ми село…

— Как те посрещнаха?

— Посрещнаха ме — въздъхна Монголеца. — Жените се бяха изпокрили, а мъжете ме чакаха със сачмалийки. Къщата ни запустяла. Мама и татко отдавна вече са там, където след време и ние ще идем. Та намерих само тоя черпак. Взех го и го прибрах… Да плисна ли още?

— Нее, Ваня! Къде са метличките?

— В качето. Вземи една и за мен!

— Каква?

— Брезова!

— А аз май ще си избера лаврова.

Охкаха, пръхтяха, подвикваха, докато се пляскаха един друг с метличките и зачервени от нетърпимата горещина, изпълзяха на четири крака в съблекалнята. Там ги чакаше софра, отрупана със запотени бутилки бира, в продълговато блюдо бяха подредени парченца солена есетра, в друго — димяха варени картофи. Отвориха си по една бира и надигнаха бутилките.

— Оох — задъхано проговори със задоволство Грязнов. — Не бях очаквал в Хонконг такава хубава баня! Уважи ме.

На два пъти още влизаха в потилнята, след което, наметнати с големи хавлиени кърпи, тръгнаха към къщата.

— Чакай бе, Иван, а къде са ми дрехите? — сепна се Грязнов.

Монголеца бутна вратата на една стая и мълчаливо посочи на Слава дивана, където бе оставена изгладената му риза, чисто бельо, а отделно на закачалка висеше костюмът му, почистен и изгладен, сякаш току-що бе донесен от магазина.

— След петнайсетина минути те чакам в трапезарията — каза Монголеца и затвори вратата.

Грязнов видя, че съдържанието на джобовете му — документи, пари, цигари, запалка, ключове — е старателно подредено на ниската масичка.

Облече се, среса рядката си рижа коса, като се стараеше да прикрие плешивината си, поседна на дивана, запали цигара, после стана и излезе от стаята.

— Моллия, моллия — с усмивка го посрещна Лянсан. — Моллия, заповиядийте.

— Добре дошъл, господин директор! — приветства го Ваня Монголеца, изправен до вратата на трапезарията, и тутакси изгърмя тапата на бутилка шампанско. — „Мадам Клико“!

Пиха по една голяма чаша шампанско, след което седнаха на масата.

— Водчица?

— Наливай.

Поговориха известно време за банята, като взаимно си правеха комплименти за издръжливостта, и отново си наляха водка.

— Та за чия душа си долетял, архангеле? — попита Монголеца.

— Какво, това вместо наздравица ли е? — като помълча, отговори на въпроса с въпрос Слава. — Така човек може и да се задави.

— Извинявай.

Пиха и започнаха да ядат. Ваня мълчеше, Грязнов също не проговаряше, но по някое време отмести чинията и изпитателно впери очи в младия мъж срещу себе си.

— Значи питаш за чия душа, а? Може и за твоята да е.

— Е, сега вече заговори ченгето Грязнов — широко се усмихна Монголеца.

— Бях ченге, но напуснах.

— Знам. Тъжно, нали?

— Жалко. Не за мен, а за работата.

— Свършено е с вас, драги другари…

— С кои — нас?

— С всички. И с ченгетата също.

— Не бързай толкова, Ваня.

— Край с Русия!

— И за това не бързай.

— С вашата Русия. Глупашката.

— Доста глупаци има в Русия, прав си — съгласи се Грязнов. — Но и умните не са малко. Като видят глупаците какво правят умните, току-виж и те поумнеят.

— Съмнявам се.

— Вкарвал ли съм те в затвора, Ваня?

— Че кога беше то? Вкарай ме сега де.

— Ще му дойде времето и ще влезеш.

— Мина това време, минаа. Е, вярно, ако не бяха изгонили от органите такива ченгета като тебе… Тогава, разбира се, щяхме да се поозорим. А сега? Половината ченгета из цяла Русия са ми тук — сви юмрук Ваня Монголеца. — И не пискат. Щото няма къде да мърдат. Затънали са до гуша. А знаеш ли какви важни хора държа в ръцете си?! Ако ти кажа, ще паднеш от стола.

— Кажи.

— Да де, ама после ще трябва да те очистя!

— Линията на живота ми е много дълга, Ваня.

Монголеца го погледна и пак наля водка.

— Да пием тогава за твоя дълъг живот!

— Благодаря! — позасмя се Грязнов.

— Не знам колко е била дълга линията на вожда, но го клъцнаха и вече го няма! А иначе какви планове градеше! Какви речи произнасяше! А как живееше?! От пиле мляко дето нямаше, ама защото птичките не се доят!

— Ти заложи на погрешен кон, Ваня.

— Ето, пак започваш — намръщи се Монголеца, взе мобифона и заповяда нещо на китайски.

Влезе Лянсан и се спря до вратата.

— Ще говоря на руски, за да не се съмняваш — обърна се той към Грязнов. — Ела при мен, дете — повика той момичето. — Тоя чичко е ченге. Полицай.

— Полицай — повтори момичето.

— Той казва, че аз съм убия оня мъж във „Виктория“. Разбра ли? Аз!

— Цзен, Цзен го уби! — извика пребледнялото момиче.

— Какво ще кажеш? — обърна се Монголеца към Грязнов.

— Нима съм казал, че именно ти си го убил?

— Добре. Слушай, Лян. Не съм го убил аз. Не аз. А друг. Руснак. Така казва полицаят.

— Цзен — повтори момичето.

— Върви си — махна с ръка Монголеца.

— Лянсан ли е въпросното момиче? — заговори Грязнов, но Монголеца го прекъсна:

— И на парчета да я режеш, друго няма да каже.

— А тоя Цзен намериха ли го?

— Ще го намерят. Изобщо не мога да си обясня за какъв дявол сте се довлекли тук?! Или руската милиция изведнъж се е сдобила с излишни пари? Пък и това за вас е умряла работа. А за полицията на Хонконг всичко е ясно. Убийство по битови причини.

— Времето ще покаже…

— Нее, вас другаде ви стяга чепикът. Неслучайно тук е дошъл не кой да е следовател, а важняк — самият Турецки!

— Но и жертвата не е кой да е, нали.

— Бих ти предложил пари, Грязнов, много пари, каквито дори не си сънувал, но знам, че няма да приемеш — бавно каза Монголеца.

— Защо, приемам — спокойно отговори Слава и като срещна изненадания и въпросителен поглед на събеседника си, добави: — Агенцията ми работи на собствена стопанска сметка.

— Вземаш за работа? — уточни Монголеца.

— Естествено.

— А аз реших, че и ти си налапал въдицата! — разсмя се Ваня. — Имах предвид, че някои вземат лесни пари.

— Вземат — съгласи се Грязнов. — Но дай Боже, скоро ще им приседнат.

— Ще преглътнат. Нищо ново не ти казвам, и аз го научавам от вестниците. — Монголеца кимна към масичката, затрупана с поща: — Всеки ден ми ги карат. Със самолет. Днешните още не съм ги прегледал… Например генерал Лебед, който е известна личност, а най-важното — чиста, открито и на всеослушание посочи имената и длъжностите на корумпираните генерали. И какво? Излезе в оставка! Шматка се там из Думата с измачкано сако и разкривена вратовръзка, бие се в гърдите и ги приказва едни, не можеш да го разбереш! Аз, вика, не съм за комунистите, не съм за демократите, нито за негово величество царя, аз съм независим! Но така не става. Една лястовичка пролет не прави!

— Лебед тепърва ще покаже на какво е способен — замислено отбеляза Грязнов. — Той не е сам, Ваня.

— Ти по-добре знаеш. — Монголеца наля водка, приветствено вдигна чашата си и я изпи. — Или пък крещят: мафия, мафия, рекет… Що се дерете бе? Имате танкове, самолети, армия, ФСБ, ФСК, МВР и прочие, и прочие. Разстрелвайте, арестувайте, осъждайте. И ще настъпи пълен ред.

— Късно е.

— Нали и аз това казвам. Да не говорим за големите градове и районните центрове, където можеш да вкараш в затвора всеки чиновник. И само по един параграф — за рушветчийство. Нужен е Сталин.

— Ти трябва да идеш при Анпилов! — засмя се Грязнов.

— Анпилов е мъж на място. Първо, не можеш да го купиш. Второ, той не лъже, а говори онова, което мисли. — Монголеца отиде до масичката с пощата, видя някакъв бял плик, отвори го, прочете бележката и извади няколко цветни снимки. — Я погледни, Грязнов!

На снимките беше Робърт Уест, явно фотографиран в казино, защото около него — някои седнали, други прави — имаше тълпа от елегантно облечени мъже. В един от тях Слава позна полковник Павлов.

— Абе казваха ми, ама аз не обърнах внимание. А я го виж как се е разпищолил!

— За какво става дума?

— Не ти ли е позната тая мутра? — бодна с пръст Ваня физиономията на Уест върху снимката.

— За първи път го виждам.

— А за руските казина не си ли чувал?

— Разправят, че се е появил някакъв спец на „двайсет и едно“. Обирал всички наред!

— Е това е той! — Монголеца отново прочете бележката. — Я виж… Монако, Сан Марино, Марсилия, Париж… Чак в Щатите отишъл! Копелето му гадно! Добре. Ще я видим ние тая работа.

— Що не ми подариш някоя — каза Грязнов и избра една снимка с Павлов.

— Вземи я — малко колебливо отговори Монголеца. — Понапарихме се с тебе, водчица си пийнахме, полафихме си, с главния свидетел те запознах… Какво още жадува душицата ти?

— Ще ми се да поплувам, не съм се къпал в Южно Китайско море…

— Ще те заведат.

— Сам ще ида. Наблизо е.

— Носиш ли си плувки?

— В хотела са.

— Ето на, виждаш ли. Ще те придружи човек.

Излязоха на двора и тутакси отнякъде се появи мършав китаец.

— Името му е Сюй. Говори руски — каза Ваня и обръщайки се към китаеца, добави: — Заведи господина на плажа.

Плажът се оказа миниатюрно островче от пясък на територията на вилата, оградено от висока бамбукова ограда. Под едно дърво с широки листа, чието име Слава не знаеше, имаше малко бунгало, пак така от плетен бамбук. Вътре беше прохладно и чисто, безшумно работеше климатикът. В единия ъгъл имаше хладилник, в който Слава видя разнообразни напитки и плодове. Върху кръгла ниска масичка бяха подредени на купчинки малки и големи хавлиени кърпи, разноцветни плувки.

Грязнов остана в морето дълго. Водата беше топла и прозрачна. Мяркаха се ята дребни рибки, на дъното лежаха едри сепии.

Когато излезе от водата, видя бързащия към него Сюй с голяма хавлиена кърпа в ръце. Китаецът понечи да го избърше, но Слава се възпротиви:

— Благодаря, Сюй, благодаря — и взе кърпата от ръцете му.

След като се подсуши, влезе в бунгалото, оставяйки вратата отворена, защото смяташе, че китаецът ще го последва, но Сюй остана навън. Слава извади от хладилника кутийка сок, плодове и еднолитрова бутилка вино.

— Влизай, Сюй — подвикна той.

Отговор не последва.

— Ама ти какво? — излезе на вратата Слава.

— Нисто, нисто, моллия — заусмихва се китаецът.

— Влизай де.

С влизането си в бунгалото китаецът светкавично огледа масата, измъкна от стенното шкафче широки блюда, старателно и красиво подреди в тях плодовете, извади от хладилника голям кокосов орех, с един удар на ножа го продупчи, изля съдържанието в дълбоко канче, отвори бутилката вино и напълни само една чаша.

— А-а, приятел, така не става — възрази Слава, — я извади още една.

— Нисто, нисто — оголи в усмивка жълтите си зъби китаецът, но все пак извади още една чаша.

— Наздраве!

След втората пълна чаша, която Сюй изпи със същото удоволствие, както и първата, Грязнов се опита да завърже с него разговор, като му задаваше съвсем невинни въпроси, обаче в отговор чуваше само „нисто“ и „моллия“.

— Че това ли ти бил руският?! — промърмори си той под нос, изпи на един дъх кокосовото мляко и стана. — Хайде да се връщаме.

В къщата го посрещна Лянсан.

— Къде е Иван? — попита Грязнов.

Лян посочи телефона, допря едната си ръка до ухото, а с другата махна напред.

— Излязъл ли е?

— Излязъл… Да. Кола.

— Добре — замислено проговори Слава и отиде до телефона с намерението да се обади на Турецки, но се сети, че не знае номера на хотела, и взе да рови по джобовете си, търсейки хотелската визитна картичка.

Всичко беше на мястото си — документите, парите, разговорникът, но картичката не се намери. Помъчи се да си спомни дали изобщо я беше взел, или е останала да лежи на масата в хотелската му стая. Сети се, че Турецки му бе позвънил, за да го събуди, после той отиде в банята, взе душ, облече се, обу се, провери дали документите са в джоба му, взе ключовете… Точно така! Забравил е картичката. Слава разтвори разговорника. Господи, колко много хотели има! А неговият как се казваше? Тфу, дявол да го вземе! И името на хотела е забравил.

— Трябва по-малко да пия — промърмори си той.

Набра първия номер, който му попадна пред очите, и в слушалката се чу нежен мелодичен глас. Жената каза нещо на китайски, но като не чу отговор, мина на английски: „Ду ю спийк инглиш?“, после попита на немски: „Шпрехен зи дойч?“, при което Слава внимателно постави слушалката.

Безшумно се появи Лянсан с поднос в ръцете, на който имаше миниатюрни чашки.

— Кафе? Чай? — с пленителна усмивка предложи тя.

Чаят в чашката беше само една глътка, дори не можеш да си изплакнеш устата, но затова пък беше силен и с изключително възбуждащ аромат.

— Такъв не съм пил — усмихна се Слава. — Чудно чайче!

С все същата пленителна усмивка Лянсан напълни чашката догоре.

— Това вече е по нашенски — одобри Грязнов. — Благодаря.

Но не успя да го допие. Сякаш някаква ефирна мъгла нахлу в главата му, стаята се люшна и заплува нанякъде, проблесна розова светлина, чу се прекрасна музика…

— Какво ми даде, Лян? — прошепна той и безсилно се отпусна във фотьойла.

… Събуди се късно вечерта в спалнята. Лежеше съблечен в леглото и колкото и странно да изглеждаше, не го болеше нищо — нито главата, нито сърцето, нито стомахът, дори напротив, чувстваше някаква лекота и радост, сякаш се бе подмладил с цели десет години.

Вратата се отвори и на прага израсна Ваня Монголеца, самодоволно ухилен.

— Добре те изпързалях — похвали се той.

— Колко е часът? — попита Грязнов.

— Дванайсет.

— Какво толкова съм нагълтал?

— Ти, господин директор, погълна цяло състояние!

— И все пак?

— Абе и аз не знам точно. Някакви треви. Тибетските монаси ги приготвят. Двайсет хиляди гущера шишенцето! Една капка от тях стига да повалиш цял слон, а ти им се нахвърли като прежадняла камила!

— Слушай, сигурно вече ме търсят…

— А ти как мислиш? Ставай, тръгваме към твоята „Виктория“.

— Бива си ги хората ти, еша си нямат!

— Хайде, обличай се.

След един час пристигнаха във „Виктория“. Ваня отведе Грязнов до вратата на ресторанта.

— Ей ги къде кукуват. Виждаш ли ги?

— Да.

— Бъди здрав, Грязнов!

— Мога да те запозная.

— А-а, не, с тебе се поотпуснах заради старото приятелство — усмихна се Монголеца. — А по „важняци“ не си падам. Прекалено сериозни са. Тръгвай, че те чакат и се притесняват.

Грязнов незабелязано се приближи до масата, на която седяха Турецки и Саргачов, и лекичко се прокашля.

— Добър вечер, господа!

Турецки вдигна очи, изгледа го продължително, остави на масата няколко банкноти за сметката, мълчаливо стана и се отправи към вратата. Саргачов и Грязнов тръгнаха след него.

— Да не съм малко дете? — взе да се оплаква Слава на Валерий. — Ми разходих се, поразгледах града, изкъпах се в морето. И се прибрах, не съм се загубил!

Саргачов само се подсмихваше. Пред хотела на гъста редица бяха паркирани луксозни лимузини.

— Недей бе, Саша, що си такъв сега? Е, виновен съм, извинявай — обърна се Слава към Турецки.

— Да знаеш само как бих те праснал! — замахна Александър.

— Ако ще ти олекне, прасни ме! — примирително се съгласи Слава. — А Валера накъде тръгна?

— Отиде да докара колата — намръщено отговори Турецки, все пак радостен, че вижда приятеля си жив и здрав.

Грязнов извади снимката с Робърт Уест и Павлов.

— Откъде я взе?

— Грязнов не си пилее времето на вятъра. Като ти разкажа, ще паднеш от смях.

— Прибери я — каза Турецки, съгледал приближаващата се кола.

— Ясно, Саша.

На другата сутрин Турецки седеше в стаята на Грязнов и наистина се превиваше от смях, слушайки за неговите похождения. Но и Слава се стараеше доста, разказваше с хумор и за да подсили комичния ефект, вмъкваше от време на време по някоя остроумна забележка. „Нисто, нисто, моллия“ — току имитираше произношението на Сюй, виждайки, че това разсмива Турецки.

— Това ли е всичко? — попита накрая Александър, когато забеляза, че Слава започна да се повтаря.

— Ами да.

— Значи Монголеца не пожела да се запознае с мен…

— Не си падам, вика, по „важняците“.

— Монако, Сан Марино, Марсилия… — разглеждайки снимката, каза Турецки. — Тучни места. И с колко според тебе са се натоварили там?

— С много. А и с още колко ще се натоварят! Мирише на милиони.

— Казах ли ти, че Павлов е служител на ФСБ?

— Ти изобщо не говориш с мене, само ръмжиш — ехидно отговори Грязнов.

— Не му е дошло времето още да ти разкажа всичко.

— Отдавна го разбрах. Може да не съм много умен, но имам глава на раменете.

— Не се обиждай — меко каза Турецки. — И аз самият още съм с догадки, подозрения, съмнения. Какви са ти плановете за днес?

— Никакви.

— За бога, моля те зарежи тия твои детективски изпълнения!

— Това заповед ли е?

— Ако щеш, заповед.

— Нямаш проблеми! — усмихна се Грязнов. — А твоите планове какви са?

— Саргачов искаше да ме запознае с някой си господин Джек Кан.

— Американец?

— Полуруснак-полукитаец. Между другото, голям мафиот.

— Недей да пиеш чай. Особено пък с тръпчив аромат — посъветва го Слава.

— А китайката защо те е поила?

— Както ми каза Монголеца — за да не попадна в лоша компания.

— Голям веселяк бил тоя Ваня! — разсмя се Турецки.

— Пада и философ. Той, братле, си има своя теория за спасението на Русия. По пътя към хотела ми я каза.

— Значи и Ваня се писа спасител на Русия… „Бий белите, докато почервенеят, и бий червените, докато побелеят!“ Така ли?

— Приблизително… Мангалите да се изтребят до крак, чифутите са се изпратят в Израел, а комунягите — в лагери!

— Руснаците ще превиват гръб, а император ще им бъде всепризнат бандит — продължи Турецки.

— Всичко е възможно, Саша — сериозно отбеляза Грязнов. — Всичко е в ръцете му. Не бях направил и една крачка, а той вече знаеше за мен, бяха му докладвали!

— А, да — сети се за нещо Турецки. — Внимавай с твоите двама „афганци“, дето ти ги е пробутал Саргачов — и в отговор на въпросителния поглед на приятеля си добави: — Разговаряхме по тоя въпрос. Нещо крие… Е, хайде, аз тръгвам.

— Успех.

Джек Кан беше точно такъв, какъвто си го представяше Турецки след паметния разговор със Саргачов на Патриаршеските езера. Висок, жилест мъж със светла коса и живи черни очи. Той посрещна гостите си радушно, с истински руски размах, но Турецки се сети за срещата с господин Би и отказа каквито и да било концентрати. Прие да пие само сухо испанско вино, с което доста изненада домакина. При разговора у него се създаде впечатление, че Джек Кан искрено обича руснаците, вълнува се от състоянието на държавата, но твърдо вярва, че Русия ще излезе с чест от бездушието и ужасната летаргия, че накрая ще дойде човек, който ще изведе страната към благоденствие и просперитет. „Православие, монархия, народност. Цар е нужен на майчица Русия“ — често повтаряше Кан.

Турецки не проявяваше особен интерес към монархическото движение, но си спомни, че през май, в деня на коронацията, ще бъде открит паметникът на руския самодържец Николай Втори. „Парцал! Тъпо говедо! Пияница! — избухна Кан. — Писмено да се отрече от престола?! Да остави държавата на произвола на съдбата, да я разкъсат на парченца?! И на това цар ли му викат?! Павел не се отрече, умря, но не подписа, и така запази монархията! А беше в много по-лошо положение от Николай! Кой знае какво са правили с него Пален, Бенигсен и разните му там Зубови?!“ Турецки слушаше, като същевременно си мислеше с горчивина, че този човек, който по някакъв свой начин очевидно искрено обича Русия, може всеки момент да продаде някоя мъничка атомна бомба и тя ще причини големи щети не къде да е другаде, а именно в Русия. По-късно разговорът се прехвърли към родословието на Кан и Турецки узна, че предците му — порусени немци — са се изселили от Германия още по времето на Петър Първи, през царуването на Елисавета негов прапрапрадядо получил дворянска титла, а родословието му по майчина линия е чисто руско, от старата дворянска фамилия Матвееви. Кан показа няколко редки снимки на адмирал Колчак, оригиналите на негови писмени разпореждания, дневника на професор Гинск, негов сподвижник и заместник. С една дума, срещата мина доста изискано, в дух на взаимна любезност, но Турецки не извади никаква полза от нея, освен че видя отблизо един голям мафиот.

По-късно той се обади на господин Би, който му предложи да се видят насаме. За десетина минути Саргачов го откара и спря колата пред сградата на спецслужбата. Долавяйки смущението му, Валерий отвори вратата и се усмихна:

— Върви. Не ти трябва преводач.

Веднага след приветствените ръкостискания Турецки върна на господин Би папката с материалите.

— Надявам се, че сте ги прочели внимателно? — попита шефът.

— Постарах се.

— И какво ще кажете?

— В Москва има хора, много по-компетентни по тези въпроси — уклончиво отговори Турецки.

— В такъв случай можете да покажете папката в Москва.

— Много съм ви признателен, господин Би — искрено благодари Турецки.

— Ние с вас се борим за една кауза, господин Турецки. Много пъти съм казвал и пак ще повторя: ние сме твърде обезпокоени от срастването на хонконгския и руския наркобизнес. И смятаме, че от някой отдел в руските спецслужби изтича информация.

— Каква информация?

— Изходяща от нас.

— Предположението ви е доста сериозно.

— Не е предположение, а твърдение.

— Кого конкретно подозирате?

— А вие?

— Така доникъде няма да стигнем, господин Би.

— Но ние положихме доста усилия — потупа папката господин Би.

— Покажете си всички козове и аз ще покажа моите.

— Конкретно подозираме полковника от ФСБ Анатолий Павлов.

— Бих се съгласил с това предположение, ако разполагах с конкретни доказателства.

— Важното е, че нашите мнения съвпадат — облекчено отбеляза шефът.

— Да, но всичко това изисква внимателна проверка — каза Турецки.

— Що се отнася до задграничните пътувания на господин Павлов, ние знаем някои неща. Например че с госпожа Стрелникова се е запознал преди няколко години в Лондон.

— С много хора е могла да се запознае госпожа Стрелникова…

— Обаче именно след това запознанство започва стремителната й политическа кариера. Имате право, хората се запознават и разделят, понякога — за известно време, най-често — завинаги. В дадения случай тяхното познанство преминава, меко казано, в приятелство, което заяква с всяка изминала година. — Господин Би отвори някакъв плик и извади от него няколко снимки, които подаде на Турецки. — Поразгледайте ги, любопитни са.

Част от снимките, на които сияеше усмихнат Ваня Монголеца, бяха направени в ресторанта на „Виктория“, а две-три — в хотелската стая, на тях Павлов и госпожа Стрелникова бяха в доста интимни и недвусмислени пози.

— Страстна жена — разпери ръце Турецки. — Какво да се прави?

— И ние сме на това мнение, ето защо не придаваме особено значение на сексуалния й живот.

— Но това е компромат, и то много сериозен.

Господин Би акуратно прибра снимките в плика и ги побутна към събеседника си.

— В Москва могат да послужат на някои хора, по-заинтересовани от този срамен компромат, отколкото вие, господин Турецки. Вземете ги. — Шефът запали цигара и няколко пъти дръпна дълбоко от нея. — И последното, за да не се връщаме повече на този въпрос… В една швейцарска банка е открита сметка на името на господин Павлов. В нея има към десет милиона долара. — Господин Би замълча в очакване да види по лицето на Турецки ефекта от това съобщение. Но тъй като нищо особено не забеляза, реши да добави: — А госпожа Стрелникова има сметка с шест милиона американски долара.

— Ще позволите ли? — протегна ръка към цигарите Турецки. — Исках да ги отказвам, ама не мога… — Той запали от услужливо поднесения му огън и с наслада пое ароматния дим.

— Разбира се, тези сведения са точни?

— Можете да не се съмнявате.

— Известно ли ви е къде се намира в момента господин Павлов?

— В Съединените щати. — Господин Би лукаво присви очи.

— Също така е необяснимо каква връзка може да има между един полковник от Държавна сигурност и някакъв комарджия?

— Казината са в неговия ресор — каза Турецки, като си спомни думите на Саргачов.

— Да, разбира се — бързо се съгласи господин Би. — А не ви ли изненада молбата ми да говорим насаме?

— Не особено. Аз наистина се старах да чета много внимателно всеки от материалите в папката, но за съжаление никъде не открих нито ред за Саргачов и господата Кан и Иванов.

— Както ви е добре известно, в нашата работа играят немалка роля някои специфични обстоятелства.

— Да разбирам ли, че не е по силите на спецслужбите в Хонконг да се разправят с господа като Джек Кан? — директно попита Турецки.

— Няма господа като Джек Кан. Той е единствен. Впрочем какво впечатление ви направи господинът?

— Най-добро.

— И на мен ми прави най-добро — усмихна се със задоволство шефът. — Той би ми направил прекрасно впечатление, ако не ми беше известно, че оглавява мафиотските структури в Хонконг, свързани с наркобизнеса и търговията с оръжие.

— И какво лошо има в това, че господин Кан търгува с оръжие?

— Зависи с какво оръжие.

Господин Би дълго и втренчено се взира в очите на своя събеседник, стана и закрачи из кабинета, димейки с цигарата, после рязко се спря.

— Като дисциплиниран чиновник аз ще се подчиня на всяко законно правителство, което ще заеме мястото на сегашната власт. Но ще положа всички усилия тази смяна да стане без кръв или поне с малко кръв. И ето защо ни трябва, просто ни е необходима помощта на вашите спецслужби.

— Да си призная, не виждам…

— Ние сме сериозно разтревожени от неограниченото, безпрецедентно обогатяване на хонконгските магнати в наркобизнеса. От Русия влиза валута в брой по каналите на вашата мафия. И не от време на време и по малко, а на цели потоци! Изпрани са милиарди долари, от които огромен процент е отишъл по сметките на нашите мафиоти. А има ли пари, ще има и оръжие. Всякакво. И в нужния момент то ще бъде пуснато в действие. Аз не искам жертви, не искам кръв… Разбирате ли ме?

— Да, господин Би.

— Още при първата ни среща ми вдъхнахте доверие. Моля, предайте думите ми на хора от най-висок ранг, но на които вярвате.

— Ще се постарая.

— Радвам се, че се запознахме. Кога си заминавате?

— Вероятно тази нощ.

— Можете да докладвате, че хонконгската полиция е изпълнила с чест своето задължение: убиецът е намерен и идентифициран.

— И естествено, той се оказа господин Цзен?

— Естествено — потвърди шефът.

— И Цзен е бил идентифициран от госпожа Лянсан?

— Че от кой друг? Тя е очевидка — единственият достоверен свидетел. Всъщност тя идентифицира не живия Цзен, а неговия труп. С известни усилия, но го позна.

— Водата, особено морската, силно, а понякога до неузнаваемост променя външността на жертвата…

— Много сте съобразителен, господин Турецки.

— Основната ми специалност са наказателните дела.

— И още. От днес госпожа Лянсан е собственичка на една вила край морето с уютен плаж и руска баня — лукаво се усмихна господин Би. — Желая ви добър път, господин Турецки.

— Довиждане, господин Би.

В Москва пристигнаха в десет часа сутринта, а в единайсет Турецки вече седеше в кабинета на зам. главния прокурор на Русия. Меркулов внимателно изслуша доклада му, който продължи не по-малко от половин час, без да го прекъсва и да задава въпроси, като същевременно разлистваше материалите от папката на господин Би.

— А сега да направим равносметката — проговори той, когато Турецки замълча. — Най-напред по първия въпрос. Убийството… Какво може да се очаква от капиталистите империалисти? Едната ръка мие другата. Всичко е съшито с бели конци. Какъв ти Цзен? И за слепеца е ясно, че убийството е работа на Ваня. На съвестта му тежат много хора. Един повече или един по-малко — все тая… Причината? Да речем, че не са могли да си поделят жената… Как й беше името? Лянсан! Хубаво момиче, казваш, а?

— Не съм я виждал. Грязнов твърди така.

— А може и да не е Ваня — промени мнението си Меркулов. — За какво му е притрябвала смъртта на вожда?

— Отначало и аз се съмнявах, но Саргачов ме убеди.

— И с какво толкова те убеди?

— Ами каза, че му е писнало на Монголеца да храни и облича цялата безпътна сган на Кузмински.

— А той има ли доказателства, че именно Ваня ги е хранил и обличал? Няма. В Хонконг ти не забеляза ли нещо особено?

— Забелязах.

— Какво?

— На всяка крачка има проститутки.

— Тях не е трудно да ги забележиш — спокойно каза Меркулов. — А Монголеца случайно да се е изтървал за нещо пред Грязнов? След банята трябва да са поседнали на чашка.

— Слава добре си знае работата. Нали виждаш с какво ни снабди — и посочи снимката на Робърт Уест.

— Чакай. Ще стигнем и до снимките. С тебе, Саша, трябва да докладваме за, така да се каже, трагичната и внезапна смърт на Кузмински.

— И без нас ще бъде доложено официално, а копията от следствените материали, които ми предаде господин Би, са пред тебе.

— Но ние се съмняваме…

— Че на кого са нужни нашите съмнения, Костя? Ония там по върховете не могат да се нарадват, че най-после са се отървали от един подобен главобол. Дори може и те да имат пръст? Отде да знам!

— Слушай! — приповдигна ръка Меркулов, намери сред материалите доклада на хонконгския оперативник и прочете: — … на срещата присъства господин Анатолий Павлов, редактор в издателство „Прогрес“.

— Трябваше да почнеш от по-горе. По-интересно е.

— Не бързай като пърле пред майка си — недоволно промърмори Меркулов. — Смяташ, че трябва да стоим настрана?

— Трябва да притиснем Скореца и Гаргата…

— Няма с какво, а с блъф не можеш да ги стреснеш. Е, добре. Битово убийство, така да бъде. Хвала и чест на хонконгската полиция! Прав си — всички ще бъдат доволни. Но ние с теб все пак ще си имаме едно наум… Минаваме към втория въпрос. Виж какво съобщава хонконгският агент: „В ресторант «Виктория» се състоя среща на г. Иванов с лидерката на движението «Прогресивни жени» госпожа Л. И. Стрелникова.“ Повтори ми какво ти каза по този повод Саргачов?

— Ами отишли на ресторант с Павлов и не щеш ли, заварили там Ваня.

— Значи Саргачов подлива вода на полковника… Защо?

— И аз се питам… И това не му е за първи път. — Турецки кимна към снимката на Робърт Уест: — Накисна своя приятел от детството, а заедно с него и Павлов. И то без да съм го дърпал за езика.

— Обича да вади кестените от огъня с чужди ръце?

— Абе ще се наложи ние да ги вадим! Но доста парят!

— Сега Саргачов свири първа цигулка при вицепремиерката — отбеляза Меркулов, прехвърляйки пикантните снимки.

— В какъв смисъл?

— И в този също — метна настрана снимките зам. главният прокурор. — А може и за някои други работи!

— Саргачов обича Лариса Ивановна. Това е стара история, още от ученическите им години.

— Да де, още повече, защото я обича — загадъчно произнесе Меркулов. — А тоя плик какъв е? Не е разпечатан.

— Донесоха ми го на аерогарата. Господин Би ме помоли да го предам на човек от висок ранг, на когото имам доверие. А друг по-близък от тебе, Костя, си нямам.

Меркулов отвори плика, извади отвътре някакви компютърни разпечатки и бегло ги прегледа.

— Копия от изпратена информация до ФСБ — каза той, като подаде листата на Турецки. — Това са документи! Могат да ни свършат добра работа… И така, какво имаме с тебе, Саша? — Меркулов взе чист лист хартия, нарисува в центъра един кръг и написа името на вицепремиерката. — Ето какво. Тук, по средата, е Лариса Ивановна Стрелникова… Прекарваме стрелка. Тук, да речем, е редакторът Павлов, до него — картоиграчът Робърт Уест. Пиша го до него, защото двамата са комбина, заедно обикалят задграничните казина… Тук ще сложим Валерий Степанович Саргачов. Ето, това са приятелите на нашия уважаем вицепремиер… Интересна компания. Да предположим, че информацията, изпращана от господин Би, изтича от отдела, в който работи Павлов…

— Господин Би е сигурен, че това е негова работа — прекъсна го Турецки.

— Да предположим — повтори Меркулов. — Шефът на Павлов е голяма клечка, генерал-лейтенант. Павлов има да служи маса време, докато стигне до неговите пагони… И какво излиза? Че генерал-лейтенант Самсонов е в ръцете на някой си Павлов? Невъзможно! Ръководителят на отдел „К“ и… — Меркулов махна с ръка. — Отпада.

— Каква връзка има Павлов с тези структури?

— Вероятно същата, каквато има и с Робърт Уест.

— Положението с картоиграча, общо взето, е ясно. Бил е дойна крава на банкерите, а сега — на ФСБ… Саргачов…

— Проблемът е по-сериозен — внесени са милиони долари по швейцарски банки.

— Някакъв документ за това донесе ли? Не донесе. А така само ще си чешем езиците! Празни приказки! Ето, и сред народа се носят слухове, че нашият вицепремиер има навсякъде открити сметки, и то не с милиони, а с милиарди! Две вили в Калифорния, уж на името на Зикина, певицата. Какво ли не си приказват хората! И така, Саргачов. Щом е изместил от вицепремиерката такъв вълк като Павлов, значи е човек с характер. Костелив орех.

— И все пак си заслужава да се поинтересуваме от него.

— Трябва да се направи следното — хлопна с длан Меркулов по бюрото. — Първо, да се разровят в счетоводните книжа. Отново и особено старателно да се провери цялата документация на това мило движение „Прогресивни жени“. Откъде са дошли парите им? В чии ръце се намира сега цялата им недвижима собственост, парцелите и сградите в Москва? По колко е платено за всяка сграда и всеки парцел? Общо колко пари е имало? На чии сметки са преведени сега? На кого ще възложиш проверката?

— На Лиля Федотова. Тя е в течение.

— Полковник Павлов трябва да се държи под денонощно оперативно наблюдение…

— Външното наблюдение ще възложим на Грязнов. Не можем да разчитаме на милицията или на безопасността. Те ще изпращат докладите си не на нас, а на Павлов или на шефа му, генерал-лейтенант Самсонов — каза Турецки, но когато забеляза скептичната усмивка на началника си, добави: — Хич да не ти минава и през ум, Костя. Грязнов беше добро ченге, наше момче е, такъв си и остана.

— И трето. Полковник Саргачов.

— Аз ще го поема — след кратък размисъл отговори Турецки.

— А сега се обади вкъщи — усмихна се Константин Дмитриевич и помести телефона към него.

— Привет, Ирина Хенриховна — весело подвикна в слушалката Александър. — Пак ви безпокои Турецки! Добре де, добре, не ми се карай така жално! Тръгвам!