Фридрих Незнански
Кралят на казиното (7)

3.

Престъпният свят на столицата — директори на търговски банки, собственици на магазини, пазари, павилиони, членове на чеченската, азербайджанската, грузинската, асирийската групировки — от няколко дни вече стоеше на тръни: в Москва беше пристигнал Ваня Монголеца. Че беше пристигнал, беше, но никой не го беше почувствал. Обикновено при идването на Монголеца, независимо в кой град на Русия, настъпваше суматоха, започваха да се разчистват сметки, един след друг се появяваха труповете на уважавани личности, а понякога и на кръстници от мафията. Ваня с желязна ръка въвеждаше ред в своето стопанство. А сега не се чу нито автоматен откос, дори пистолетен гърмеж, да не говорим за бомбени експлозии, беше спокойно и тихо като в гробища. „Не е на добро, момчета, ох, не е на добро! Замислил е нещо Ваня!“ — шепнеха помежду си разните бандити, фирмаджии и техните замове и помове.

А Ваня действително беше замислил голяма работа.

Той отседна в Подмосковието, в едно селце по Ярославското шосе с удивителното име Тишина. Край селцето течеше рекичка, в която дори се въдеха раци, особено рядко явление в наши дни. Преди време Ваня хареса това селце заради името му, отби се, пообиколи, поогледа, забеляза най-високата къща — наистина килната на една страна, с дървен покрив, обрасъл с мъх, — видя и банята, която също беше стара; запозна се с бабичката, която беше собственичка на къщата, и веднага й предложи да я замени или с апартамент в Москва, или с нова къща, построена където и да е, ако иска дори тук, в Тишина — така че след по-малко от месец ще влезе в каменни палати.

— Ако не се майтапиш, момко, купи я. Не й ща много — хитро отговори бабичката. — Само че имам синове. Двама са.

— Пият ли?

— Опазил ме Господ!

— Ще ги излекуваме — твърдо заяви Ваня. Плати на бабата десет пъти повече от посочената цена, хубавичко си поговори със синовете и наистина ги отказа от водката, осигури им работа и сега двамата бяха уважавани търговци в Сергиевото предградие, имаха си сергии и живееха в собствени къщи, а бабата не можеше да се нарадва. И така, постегнаха старата къща, изправиха я, сложиха й нови основи, но по желание на Ваня вътре не беше пипнато нищо, всичко си остана както си беше: голяма руска печка с широк одър отгоре й, дървени пейки покрай стените. Така къщата в Тишина напомняше на Ваня родния му дом в Сибир.

Монголеца отдавна беше намислил да въведе ред в своята империя, а че огромното стопанство на господин Иванов бе своеобразна империя — дори властите не се съмняваха. Достатъчно е да се каже, че годишният оборот на средствата, получени чрез рекет, търговия, наркобизнес, проституция, „данъци“ от редица търговски банки и предприятия възлизаше на десетки трилиони рубли. Не би било вярно да се твърди, че Монголеца държеше под пълен контрол всички групировки — всеки кръстник, колкото и незначителен да беше, се чувстваше пълновластен господар на своята територия. Но именно Монголеца редовно получаваше полагаемата се част от техните печалби. Той обаче имаше сериозни подозрения и не без основание, че сумите са много по-малки от уговорените проценти. А щом като има империя, трябва да има и император. Така че той си постави за цел да обедини под своя власт всички групировки, да контролира всички парични постъпления, да сложи на важни постове свои хора и така да създаде единна и строга система за контрол в цяла Русия. Знаеше, че ако не постигне това, след време империята му ще рухне като пясъчна кула. Появи се указът на президента за борба с организираната престъпност, който можеше да им подпали чергата. Впрочем досега бяха излезли много президентски укази за какво ли не, но не вършеха кой знае каква работа.

В Питер на общоруската среща на най-крупните авторитети Ваня се опита да развие идеята си, но срещу нея се обявиха бандитите от старата генерация от типа на Веня Пуяка, Шамана, Кръста — много се бяха насъбрали. „Нее, Ваня, ти се целиш в Кремъл, в светловелможните палати, а каква работа имаме ние там? Нека Елцин си тъпче по дебелите килими, свикна вече, дано Господ здраве да му дава! Открай време бандитите си живеят по собствените къщи, а нашите сега не са по-лоши от кремълските. Пак ще се пролее много кръв и не се знае как ще свърши цялата работа.“

Образованите младежи също зинаха усти: „Не сте прав, господин Иванов. Съгласни сме, че трябва да има обединяващо начало, дори нямаме нищо против вие да станете обединителят, но категорично отхвърляме всяко насилие.“

И напразно се опитваше Ваня да ги убеди, че именно сега е моментът да се действа, да покажат кой е истинският господар на Русия, точно сега му е времето, докато държат в ръцете си чиновниците от всякакви инстанции, докато имат свои хора по върховете, докато генералите тъпчат джобове и строят дворци, и докато още не са им иззели цялото оръжие и не са започнали да ги разстрелват на групи.

— Ех, братлета, ще си спомните думите ми, ама ще бъде късно — уморен от увещания заключи Ваня. — Ако ченгетата не ви видят сметката, вие сами ще се изпоколите един друг.

— Виж, това вече е приказка на място — оживиха се старците. — Говориш самата истина! Щото някои от външните много се увълчиха и всеки иска да стане главатар. Тук си стопроцентово прав, Иван, така че — обединявай, командвай, действай.

С това решение приключи срещата. Но още щом се разотидоха, отново започна касапницата. И Ваня реши да тръгне по друг път. Докато преди това държеше търговията с тютюн, спиртни напитки и донякъде рекета, сега реши да сложи ръка и върху наркобизнеса, обещаващ луди печалби. Спря вниманието си на хероина, който все още беше малко разпространен в Русия, но Ваня беше сигурен, че този наркотик ще завладее руския пазар, както е завладял американския и европейския пазар. Афгано-пакистанският хероин не му харесваше — не беше пречистен, за най-подходящ по качества смяташе латиноамериканския бял прашец, но превозът му би излизал доста „солено“. Спря се на азиатския хероин — камбоджански и лаоски, който изглеждаше доста по-чист от афганския. През месеците, които прекара в Хонконг, уреди закупуването на наркотика и пътищата за внасянето му в Русия. И сега, когато тайните складове във Воронеж бяха вече пълни, Ваня реши да действа.

Една вечер в село Тишина влязоха три вносни автомобила и спряха пред дома на Монголеца. От първия и третия изскочиха мускулести мъже и зорко се огледаха наоколо. От средния бавно и достолепно слязоха Антон Маевски и Михаил Сергеев, познат в подземния свят с прякора Майкъл. И двамата бяха всепризнати бандити, но ако някой извън техния кръг ги наречеше така, тези елегантни господа, облечени по последния вик на модата, биха приели това за кръвна обида.

Антон беше юрисконсулт на няколко руски банки и заемаше тая длъжност като пълноправен юрист, защото имаше диплома за висше юридическо образование, друг въпрос е как я беше получил. И то с отличие.

Майкъл минаваше за добър специалист по икономическите въпроси, също имаше диплома, но от Плехановския институт, и пак така с отличие. При него това стана по-сложно. Работата е там, че се наложи да „отработи“ в лагер четири присъди, за разлика от Антон, който се опари само два пъти, но очевидно би трябвало да предположим, че и в лагерите е имало добри професори — както по право, така и по икономика. Редно е да кажем, че и единият, и другият действително се справяха чудесно с работата си и неведнъж се случваше да удивляват истинските професионалисти, с които им се налагаше да се срещат в сферата на своята дейност. Антон например знаеше наизуст Наказателния кодекс, пък и с Гражданския работеше добре. Майкъл, който прояви изключителна способност за изучаване на чужди езици, поставяше в неловко положение професори и академици по икономика, като им цитираше по цели страници на оригиналния език не само от съчиненията на Кант или Фойербах, но и на някои от съвременните икономисти. Така че Антон и Майкъл, старите авери на Ваня, бяха за него незаменими…

Входната врата беше широко отворена, но ниска. Снажните джентълмени понечиха да влязат, но не пресметнаха височината си и блъснаха чела в горния праг. Цялата къща се огласи с отбрани цветисти псувни. Ваня, разперил ръце за прегръдка, като видя тази картина, избухна в неудържим смях. По благородните чела на всепризнатите бандити бавно започнаха да се издуват тъмночервени цицини. Стремително нахълтаха горилите на Антон и Майкъл, но под ледения поглед на Монголеца тутакси се изнизаха навън.

— Трябва да се навеждате — нравоучително отбеляза Ваня. — Знаете ли защо вратите на старите къщи са ниски?

Двамата господа се приближиха към голямото мътно огледало.

— Е, не е кой знае какво — каза Майкъл. — Търпи се.

— Абе ти можеш ли поне да си познаеш фасадата? — възрази Антон. — Това според теб огледало ли е?

— Защото — все така нравоучително продължи Ваня — гостите трябва да се кланят на домакина, когато влизат в дома му. Щеш не щеш, ама си навеждаш кратуната!

— Ниски са, за да не излиза топлото бе, умнико! — подвикна всезнаещият Майкъл.

— И това е вярно — съгласи се Монголеца, огледа приятелите си и отново прихна. — Трябва да намерим медени петачета, те са най-доброто средство… Поозърна се наоколо и като съгледа големите медени кръстове по стените, намигна: — Сега ще ви излекувам. — Свали кръстовете и ги връчи на гостите. — Притиснете ги до челата си.

— Но аз не съм кръщаван! — възпротиви се Антон.

— Пред Господа Бога всички сме равни. Притисни го. Моля те!

И покани приятелите си на трапезата. На широката маса бе сложена тава с цяло печено агне на шиш, гарнирано с краставици, домати и зелена салата, до тавата стоеше еднолитрова бутилка водка, в дървена купа чернееше ръжен хляб, нарязан на едри парчета. Когато видя всичко това, Майкъл се намръщи, беше свикнал с по-изискани специалитети. Двамата джентълмени седнаха на трапезата, притискайки кръстовете до челата си.

— И как ще набивам сега? — намръщено се оплака Антон.

— Ще се наложи да ви обслужа — поухили се Ваня и започна да къса големи парчета димящо месо и да ги слага в чиниите на гостите си.

Пиха за благополучното им пристигане и се заеха с агнешкото.

— М-м, ти ли си го пекъл, Иван? — удиви се Антон. — Направо се топи в устата.

— Че кой друг? — изчерви се от удоволствие Ваня.

Според неписаните бандитски закони хора от ранга на Монголеца не пипваха никаква работа. Пък и той самият по-скоро би умрял, отколкото например да вземе лопата в ръцете си. Но имаше една слабост: да гощава гостите си с ястия, които сам приготвяше. Всички знаеха това, но си мълчаха, а по-късно някои свикнаха, както сега Антон, да се „изненадват“ колко е вкусно, знаейки, че тези комплименти са като балсам за душата на Монголеца.

— Ама верно бе! Просто се топи! — взе да приглася на приятеля си Майкъл. — Дори в Италия не съм ял такова печено!

— При Златаря ли? — поинтересува се Ваня.

— Да.

— И как изглежда дворецът му?

— Ти пък! — едва можа да изрече Майкъл.

— Мисля, че не е по-грозен от твоята колибка намръщено се обади Антон. — Двайсет и пет милиона гущера, това си е бая кръгла сумичка.

— Сицилианците, дето са толкова свирепи, отначало не повярваха. Но когато се нанесе, само вдигнаха ръце. Викат, че от нищо не му пукало на господин Золотарьов!

— Тури му в сметката тия двайсет и пет милиона, Миша, за срок от един месец.

— Доста строго, Иван…

— Така трябва.

— То минавало бе — като пипна челото си, възкликна Антон.

— Дръж, дръж. След половин час ще бъдеш като нов. — Монголеца изгледа един след друг приятелите си и спря очи на Майкъл. — Започвай, Миша.

Майкъл посегна към бутилката, но Монголеца го спря:

— Ще пием след разговора и банята.

— Как искаш да ти докладвам, общо или конкретно? — попита Майкъл, като отваряше куфарчето си.

— Първо общо, а после конкретно.

— Докато ти се блъскаше в Хонконг, чиновниците също не си губиха времето. С една дума, създадоха мрежа от стопански кланове из цялата страна. Прав беше ти навремето като каза, че „белите якички“ ще ни изядат. Те вече ни налапаха.

— Плащат ли?

— Едни плащат, други се стискат.

— Кои?

— Ами да вземем рибарите от Мурманск и Архангелск. По най-скромни изчисления те са прибрали към седем милиона в зелено, а нас са ни минали.

— И къде е гледал Вася Бика?

— Ама ти не си ли чул, Иван? — след кратко мълчание попита Майкъл. — Светла му памет на Бика…

— Кой?

— Не се знае. Появи се в Мурманск един младок и чисти наред. Привикаха го. Кълне се, че не бил той. Поприказваха с него и го пуснаха.

— Не разбирам.

— На всеки му е мил живота, Ваня.

— Продължавай.

— И така, налапаха ни — повтори Майкъл. — И малко по малко на гърба ни трупат страхотен пасив. А защо? Защото си намериха други. Наплодиха се страшно много офицерчета, все безработни. Открехнати на всякакви номера. А „белите якички“ нищо повече не им трябва от тях. Ние няма да издържим срещу офицерчетата. Те са гладни и зли, а виж ги нашите на какво са заприличали! Загладиха косъма, копелетата, оядоха се, ладите не са коли за тях, дай им само „мерчо“ да карат!

— И защо изтървахте офицерчетата?

— Ма те са идеалисти бе, Ваня! Клетва били давали. И май не са наясно, че служат не на властта, колкото и калпава да е, а за джоба на чиновника. Ти, да речем, можеш ли да се намърдаш в нефтената далавера? Не можеш. А чиновниците могат. Ще ти посоча някои цифри. — Майкъл надникна в книжата си. — По нефта. Годишно Русия получава от износа на нефт дванайсет и половина милиарда долара. А фактите говорят друго. Изнася се за петнайсет! Къде са тия два милиарда и половина, а? Или да вземем златото. По официални данни добивът е намалял с четиринайсет тона. А аз си режа главата, че не само не е намалял, а се е увеличил с тон и половина, два! И пак питам — къде са тия тонове? В гушките на „белите якички“. И защо Златаря да си няма дворец за двайсет и пет милиона?

— За Златаря се разбрахме.

— Май не си много наясно, Ваня… — започна Майкъл, но като срещна погледа на Монголеца, тутакси млъкна.

— Има ли с още нещо да ме зарадваш?

— Всичко е наред, Ваня. Само искам да те попитам… Кога да го подхвана Златаря?

— Утре. Ще изпратиш хора в офиса му. И без много приказки. Срок една седмица.

— Нали каза месец.

— Размислих. Ако имаш още нещо да казваш — говори.

— Има много най-различни неща, но са дреболии. Сам ще се оправя.

— Тогава добре — усмихна се Ваня и се обърна към Антоша.

— При мене, мисля, всичко е наред. Има много поръчки и всички са по банките.

— Общата сума?

— Шестнайсет милиона.

— И колко много са?

— На едро — четири.

— А на дребно?

— Осем или девет. Мога да уточня.

— Тези на дребно влизат ли в общата сума?

— Разбира се.

— Банките все московски ли са?

— Две са московски, има тулска, тверска, две ростовски, три в Питер…

— Не си напрягай акъла — каза Ваня, като видя, че Антон се опитва да изброява по памет. — Трябва да уважим господа банкерите… Сега ще говоря аз, а вие слушайте. Няма да ви напомням какво стана на срещата в Питер, ще кажа само, че всичко се развива, както го предрекох. Златно време загубихме. Благодаря ви, братлета, че от всички стари авери само вие се обадихте в моя подкрепа. Знайте, че не съм забравил добрите ви думи…

— Я стига ги реди тия жални-милни! — не издържа Майкъл. — Току-виж съм се разревал като крава!

— Ама верно, Ваня, какви ги приказваш? Като че се прощаваш. Говори по същество.

— И това ще стане. Правилно си забелязал, Михаил. След половин-една година гювечът ще свърши, ще си надойдат от Чечня маса офицери и войници, а при това — сами знаете, вестници четете — нашият всенароден избраник даде заповед славната ни армия да стане професионална. Тъй че представете си какво ще правят тия ветерани, щом като са научени само на едно — да се бият. Но ви казвам, че и на „якичките“ ще им дойде редът. И това време не е далече. Винаги съм го казвал: който има власт, има и мангизи. Стоят на кормилото чиновниците и си купуват дворци. Ние на кормилото няма да стоим. И за последен път повтарям — изтървахме времето. Но ще живеем, и добре ще си живеем. Разбира се, докато капят мангизи от „якичките“, които не са успели да се сдобият с офицерчета, нека капят. И банките ще държим до последно. Но е безполезно да се репчим на професионалистите. Ще изгорим. Как прие в казиното нашите хора господин Попов-Городецки? — обърна се монголеца към Антон.

— Спокойно.

— И какви са постъпленията?

— Абе не са много, но постоянно текат.

— Ние имаме само едно казино — уточни Монголеца. — А колко общо ги има в столицата?

— Над седемдесет.

— Официални?

— И към трийсет „покрити“.

— Значи са стотина само в Москва! А смятай колко ги има в цяла Русия? Така че, братлета, всички казина, игрални домове заедно с разните му там курви, директори, келнери, бармани и другата паплач трябва да са наши.

— Чух, че Алик-Попа е разговарял с Тофик — каза Майкъл.

— Нали натам бия. Ти, Миша, направи ли една груба сметка колко ни излезе Хонконг?

— Ох, не ми се ще да си спомням… Касата направо се изпразни. Нали тогава пратихме и „горе“.

— Разплатихме ли се напълно?

— Както ми беше наредено…

— Чеченците може ли да довтасат? Оня Якуб или Бек? Азери, чеченци — все един дол дренки!

— Ами може — обади се Антон. — Те нали са от една вяра. Изтокът е деликатна работа!

— Няма да се появят. Имат си много свои проблеми. Но ако се наложи, ще им припомним. И Питер, и Виборг… Тука се е пръкнал някакъв голям майстор — нареждайки снимките с Уест, продължи Монголеца. — Как е, много ли се товари?

— С очите си го видях! — потупа се по гърдите Антон.

— Видял… — не повярва Ваня. — Не си го видял, ами си играл! Така кажи!

— Е, поседях — призна Антон.

— И си стана като оскубано пиле, а?

— Това, братлета, е нещо невъобразимо… Тоя мъж не е човек, а извънземен. И едно мога да ви кажа: бая нещо е намазал от него Алик Попа.

— С феесбейците ли движи сега?

— С тях ами. Къде да се дене?

— Само в Монако се е натоварил с два милиона — вмъкна Майкъл.

— Прибрал ли се е вече?

— Прибра се. Заедно с тоя мошеник — бодна с пръст Майкъл снимката с Павлов. — Нашите се позавъртяха, ама къде ти… Охраната е двайсет души. Качиха го в колата и дим да ги няма!

— Не ми се вярва нашите да не са ги придружили — усъмни се Монголеца.

— Придружиха ги. Ама те ускориха и свиха по „Рубльовка“! И на петия километър нашите бяха спрени от патрулна кола.

— Златна кокошчица, ама чужда — въздъхна Антон.

Монголеца изразително го погледна, но нямаше какво да възрази.

— Ха стига ги държахте! — усмихна се той и кимна към кръстовете. — Ето, всичко изчезна! Като се понапудрите, може и на прием при президента да идете! — И в следващата секунда прогони усмивката от лицето си. — Напомням. За тебе, Миша, е Златаря, срокът — една седмица. Ти, Антон, се заемаш с банковите поръчки. Всичко друго остава за мене.

Досега никога не се беше случвало Монголеца да се обади на Анатолий Павлов с тон, изключващ всякакви възражения, и да му определи незабавна среща. Ако това бе станало преди година-две, Павлов чисто и просто щеше да му затвори телефона, но сега се съгласи, защото си даде сметка, че доста се е оплел с него. Срещнаха се в малкото ресторантче на „Пречистенка“.

— Моите поздравления, Анатолий Сергеевич — веднага пристъпи към въпроса Монголеца.

— За какво?

— За околосветското пътешествие. Или не сте се къпали в бистрите води на Средиземно море заедно с небезизвестния Робърт Уест?

— Благодаря — сухо отговори Павлов.

— И работата ви вървеше като по ноти. Особено в Европа. Тръгна отлично и в Щатите, но до Филаделфия, нали има един голям град с такова име…

— Наистина, голям и богат град е Филаделфия — подсмихна се Анатолий.

— И защо така избързахте да го напуснете?

— Кой ви каза, Ваня, че сме избързали? Имахме си план, към който се придържахме.

— Мисля, че в него не е било предвидено да не се връщате в хотела, в който зарязахте и куфарите си.

— Предавам се! — разсмя се Павлов. — Какво искаш?

— Имаш предвид кого искам? Спокойно, не е Робърт Уест — също преминавайки на „ти“ отговори Монголеца.

— Дори и много да го искаш, няма да те огрее — все още усмихнат отбеляза Анатолий.

— Твоят Уест можеше да изчезне във Филаделфия.

— Да не намекваш, че в Щатите ни пришпориха твоите момчета?

— Именно това намеквам.

— Наистина ли, Иван? — стана сериозен Павлов.

— А ти си мислеше, че във вратовете ви диша самото ЦРУ?

— Бях сигурен. А с хора като тях, знаеш, че трябва да си винаги нащрек.

— Не си наясно, Анатолий Сергеевич, къде са злачните местенца в чужбина. Какво им пука на ЦРУ или ФБР за някакви си комарджии? За разлика от нашите органи те се занимават само с преките си задължения.

— Разбрах накъде биеш. Но внимавай, Ваня, не се изсилвай.

— Минавам към въпроса. Имам нужда феесбейците да не мътят водата на моите момчета в твоите любими злачни места, когато започна да действам.

— И кога ще започнеш?

— Скоро.

— Дошъл е значи моментът…

— Много знаеш, Анатолий Сергеевич, но не всичко.

— Не ми трябва да знам всичко. Но ако имаш предвид Воронеж, за него се знае и на „Огарьов“, и на „Петровка“.

— Воронеж не е малък град — ухили се Монголеца. — И ако там, на „Петровка“, си мислят, че стоката лежи по хангарите, дълбоко се заблуждават… Така че какво ще кажеш?

— Услуга за услуга.

— Цял съм в слух.

— Ти каза, че Уест е можел да изчезне дори във Филаделфия. Но той може да изчезне и тук, в Русия.

— Защо, какво не поделихте?

— Какви ги говориш?!

— Според мен ти се изрази доста ясно.

— Дявол да го вземе! — възкликна с досада Павлов. — Изобщо не ми е минавала подобна мисъл!

— Ми тогава се изразявай по-точно.

— С една дума, работата е следната. Уест има не мозък, а компютър. Но всичките си комбинации, а те са над сто хиляди, е вкарал в истински компютър. Именно той ми трябва.

— За всеки случай?

— Да, за всеки случай.

— Кажи ми къде стои и аз ще го взема.

— Де да знаех! Вероятно някъде вкъщи.

— В коя къща? В апартамента, вилата, а може би в правителствената резиденция?

— В правителствената резиденция, драги ми Ваня, отдавна ходи друг човек. Уест вече няма достъп там. Всъщност той още храни някакви надежди, но това си е умряла работа.

— А кой е щастливецът?

— Полковникът от вътрешната служба Валерий Степанович Саргачов.

— Сериозен мъж. Още щом го видях, веднага разбрах що за човек е. С него шега не бива.

— Прав си — съгласи се Павлов. — Не бива. Известно ли ти е с какво се занимава?

— Че с какво може да се занимава един полковник от МВР? Със службата си.

— Той е включен в групата на следователя по особено важни дела Турецки, за разследване на убийството в Хонконг.

— Не само той е включен, но и Грязнов, бивше ченге, а сега частен детектив.

— Надявам се, разбираш, че Турецки няма да се задоволи само с убийството?

— Да, дълбоко ще копне „важнякът“. То си е ясно — потвърди Монголеца.

— Ако вече не е копнал.

— Играта е с открити карти, Анатолий Сергеевич! Знам, че Турецки с голямо удоволствие би ми закопчал гривните, за да ме върне зад решетките. Но как ще го направи? Ами никак! Хванаха една пратка. Образуваха дело. А сега умуват. И нека си умуват!

— Турецки ще го изумува.

— Може би да. Може би не. Кой знае? Но истината е, че той е упорит копелдак и най-важното — неподкупен. На такива като него се е държала и още се държи руската власт, макар че вече е започнала да се пропуква.

— С тебе отдавна не сме се виждали, Иван. Не мога да те позная — подсмихна се Павлов.

— Виждам ти се поумнял, що ли?

— Не е тая думата.

— Аз никога не съм бил глупак. Но си прав, сега поумнях още повече. Животът ни учи, Анатолий Сергеевич! И навярно пипето ми щрака, щом като моите момчета ви сгащиха чак във Филаделфия!

— Далече пипаш, Ваня… Но от какъв зор?

— Ще ти разкажа една история, Анатолий Сергеевич — след като се позамисли, отговори Монголеца. — Случи се през деветдесет и трета. Оставаше ми да лежа три месеца и три дни. И не щеш ли, викат ме при голямото началство. Тъй и тъй, казват ми те, в Питер и Виборг чеченците вършат разни поразии, та не можеш ли, Ваня, ти да ги озаптиш? „Трудна работа — отговарям, — но всяко нещо си има цена.“ — „А за тая работа каква е?“ — „Свобода.“ Споразумяхме се. Пристигам в Питер. И веднага довтасаха аверите. Наистина чеченците така се бяха разпищолили, че никой копче не можеше да им каже! Но за три дни настъпи пълен ред.

— Чувал съм за тоя случай — каза Павлов. — Тютюн, спиртни напитки, митницата… Четири трупа.

— Че как иначе? Никой не ще да си цапа ръцете, нали? Ама така не става. Та тогава си помислих: щом с такава дреболия не можаха да се справят в едно нищо и никакво градче като Виборг, какво остава за цяла Русия! Като сте некадърни — махнете се бе!

— И кой ще дойде?

— Нито ти, нито аз — отговори след известно мълчание Монголеца. — Може би хора като Турецки, Грязнов… Откъде да знам? А може пък изобщо да идва свършекът на света? Живей, докато все още се живее.

— Мрачни мисли са те налегнали нещо, Ваня. Да не си станал набожен?

— Без Бога и връзките на обувките не мож си върза — отговори Монголеца. — Така казваше моята майчица…

— Всичко ще бъде наред — отбеляза Павлов.

— Докато сме с тебе в една лодка.

— Тука вече сбърка, Ваня — усмихна се Павлов. — С тебе никога не сме били в една лодка и няма да бъдем.

— Ето затова пипам аз надалече.

— И надалече гледаш.

— Това ни държи.

— Сега е последната ни среща с теб, Иван — каза Павлов.

— Споразумяхме ли се, Анатолий Сергеевич?

— Споразумяхме се — бавно отговори Павлов.

— Да пораздрусаме ли Уест?

— За него и компютъра нищо не съм ти казвал и ти нищо не си чувал.

— Свикнал съм на доброто да отговарям с добро — възрази Ваня.

— Има време да се обсъди и тоя въпрос — стана и подаде ръка Павлов. — Но ще го обсъждаш с друг човек, не с мен.

След като си отиде Павлов, Монголеца се замисли, анализирайки всяка дума от разговора си с него. Бяха се срещали само четири-пет пъти и никога не бяха говорили открито за деловите си отношения. И за двамата беше ясно: единият плаща, другият получава. И естествено, получава не на ръка, а съвсем официално, чрез посреднически фирми. Друг е въпросът за колко процента работят фирмите, но това си беше грижа на Павлов. От днешната среща Монголеца стигна до заключението, че във ведомството на полковника са станали някакви промени: много явни грешки допусна Павлов. Първата беше Уест и неговият компютър. Защо ще се захваща с такава главоболна работа, след като цялата охрана на Уест са негови хора? Страх ги е да не си оцапат ръцете? И то феесбейците? Разправяйте ги на баламите, но не и на Монголеца. Значи проблемът е друг. Ако става дума за недоверие към охраната, към собствените му хора, значи на Павлов му е спукана работата. Второ. Защо подстави Саргачов? И то на кого? На един всепризнат бандит. С каква цел? Да го пречукат? Нее, Ваня не се хваща на тия пинизи. Двамката плюскат от една копаня, с една и съща жена се търкалят, нека да се разправят помежду си сами. „А може би пресилваш, Ваня? Защо да е намеквал за убийство? — помисли си Монголеца. — Оня може да го е настъпил за нещо и тоя се раздрънка. Наистина, не пред кого да е, а пред мен…“ Монголеца беше доволен от разговора, най-важният му проблем беше решен: феесбейците няма да „забележат“ действията на неговите хора, сигурен беше. Павлов винаги бе държал на думата си.

Сега оставаше да се реши последното: дали да започне без предупреждение, или все пак да си поприказва с Городецки и Тофик Алиев. „Тръгнеш ли да вършиш нещо сериозно, най-напред започни от главата — учеше го навремето големият авторитет Федя Кирпича. — Но не прекалявай! Горилите и разните му там дребни риби не закачай. Дай им пари, Ваня, плати им добре. Те ще забравят предишните си господари и ще почнат да работят с тебе.“

Ваня погледна часовника си. Всеки миг в ресторантчето трябваше да влязат Антон и Майкъл. Смяташе да се посъветва с тях — един акъл е добре, ама три мислят още по-добре. Ето ги и тях, бързат, крачат запъхтени, размахвайки ръце, чувстват се виновни, че са закъснели със седем минути. Тъкмо се отпуснаха на столовете и до масата изникна келнерът с поднос, на който имаше потни бутилки бира и чиния с филе от есетра — чудесно знаеше какво обичат добрите му клиенти.

Монголеца търпеливо изчака да пийнат и хапнат, след което ги изгледа въпросително един след друг.

— При мене е тип-топ — бързо отговори Антон. — За една седмица всичко ще бъде уредено.

— И при мене тръгна добре — обади се Майкъл. — Влизам, здрависвам се. Кафе, коняче, бонбони… Лаф за едно-друго. „Как е — питам — господин Золотарьов?“ — „Чудесно! На почивка е.“ — „И къде е на почивка?“ — „Нима не знаете, господин Сергеев?“ Не бях в настроение да си играем на криеница. „Ми изплюй камъчето — викам, — я му звънни в двореца. Там май трябва да се намира и телефонче.“ И ми се обажда някакъв задник, че господин Золотарьов бил зает. Бре да му се не види! Човек иска да му се обади от Москва, от майчица Русия, а той, представяте ли си, бил зает?! Учтиво обяснявам на тоя задник как стоят нещата. Нашичкият вдигна най-после. Басово ми говори, но го усещам, че гащите му треперят. Какви претенции сме можели да имаме, работите им били наред, но ако случайно е станал някакъв фал, естествено, можем да се разберем… И аз взех, че му изнесох една лекция. На италиански.

— Ми той бъкел не е разбрал! — разсмя се Монголеца.

— Така ми каза после и Златаря. Та му заговорих на родния ни руски език. Ти какво си позволяваш бе, господин Золотарьов? Сега, когато деца и ученици припадат от глад по улиците, когато миньорите нонстоп слизат под земята с една коричка хляб и шише вода, ти за двайсет милиона в зелено си правиш дворец! Не е хубаво!

— Двайсет и пет — коригира го Антон.

— Италианките, казвам, ти правят там масажи, а тука жена ти и дъщеря ти кукуват. Между другото, засякох пред вилата ти двама хапльовци…

— Виж, с това си го заковал — похвали го Монголеца.

— „Какво искаш, Антоша?“ — пита той. — Антоша… С тебе ме сбърка — обърна се Майкъл към Антон.

— Сащисал се е човекът — подсмихна се Антон.

— А аз продължавам да го подгрявам. Търся, казвам, справедливост. Твойта барака не ме интересува, премятай си се в нея както искаш, но двайсет и пет парчета ще преведеш на известната ти сметка. Сумтя, пъшка, но рече: „Дай слушалката на заместника ми…“

— Карай по-сбито — прекъсна многословието му Монголеца. — Какво се разбрахте?

— Повишават вноските си двойно.

— Има резон — като помисли, каза Антон. — След година, година и половина ще ги натаманят.

— Добре, така решаваме — хлопна с длан по масата Монголеца.

После накратко предаде разговора си с полковник Павлов, при което подчерта, че феесбейците няма да се месят, и мина към основния въпрос.

— Знам, че трябва да се разтълкува според всичките закони, но в дадения случай имаме ли нужда от това? Решавайте, както кажете, така ще стане — завърши Ваня.

— Ми ти вече си го решил бе, Иван — гледайки го в очите, каза Антон.

— А щом вече си го решил, за какъв дявол ни питаш?! — промърмори Майкъл.

— Значи без никакви офлянквания и тълкувания започваме с Бога напред, нали така? — попита Монголеца.

— Да поприказваме със „старците“… — започна Антон, но Ваня го прекъсна.

— Безполезно е. Ще занареждат: „Кокошката кълве зрънце по зрънце…“, „Всяка жаба да си знае гьола“… И тем подобни.

— Кога започваме? — попита Майкъл.

— Вдругиден.

Монголеца напълни чашите с водка, мълчаливо се чукна с приятелите си и пи.

Преминаването на всички московски казина, скъпи ресторанти и нощни клубове в ръцете на Монголеца стана делнично и просто. Цяла нощ по улиците на Москва кръстосваха джипове, мерцедеси, „деветки“, от колите слизаха елегантно облечени млади мъже, под чиито сака се долавяха очертанията на късоцевни автомати, двама от тях се качваха в кабинетите на собствениците и твърде убедително обясняваха, че отсега нататък за тях не съществува господин Попов-Городецки, а цялата горница ще отива в ръцете на друг, също така най-учтиво молеха в казиното да няма и помен от „треви“ като анаша, още по-малко метадон, опиум, морфин и тем подобни боклуци — с една дума, да няма от онова, с което ги снабдява небезизвестният Тофик Алиев. Могат да търгуват, но само с хероин от най-висока проба, чист, без примеси, време е и ние, неуките, да свикваме с изискания живот на западняците, още повече че печалбата — личната печалба — ще бъде двойно и тройно по-висока, отколкото от „тревите“. Мнозина разбираха още от първата дума, други мънкаха нещо неясно под носа си, но когато момчетата търпеливо им повтаряха казаното, прибавяйки, че половината от общата печалба ще остава за нуждите на заведението, тогава дори и за най-недосетливите всичко ставаше от ясно по-ясно. Двамата млади мъже слизаха при тримата си другари, които също не си губеха времето: те успяваха да обиколят всички салони и стаи на заведението, да открият с набитото си око пласьорите на „трева“, както и нейните любители. Цяла нощ звъняха телефоните, водеха се разговори, солидни граждани и уважавани господа се съветваха, караха се, нервничеха, без да знаят откъде духа вятърът, докато накрая не изплува името на Монголеца. И кой знае защо, тогава всички въздъхнаха с облекчение. В края на краищата не е ли все тая на кого ще броиш парите?

И така, всичко стана делнично и просто. Но това беше само началото. Тепърва ги чакаше утрешният ден.