Фридрих Незнански
Кралят на казиното (14)

5.

Всичко, което се шепнеше зад гърба на Алексей Петрович Кротов, съответстваше на действителността. Да, той беше хазартен играч, имаше широки познанства както в престъпния свят, така и в средите на държавните служби. Играеше на билярд, рулетка, карти, залагаше на конни състезания, познаваше, кажи-речи, всички портиери, бармани, келнери, крупиета, наричаше всекиго по име и презиме и никога не бъркаше. Във всички игри му вървеше, с изключение на рулетката — тук се случваше различно, понякога си тръгваше с натъпкани джобове, а друг път залагаше фамилния пръстен! В билярда беше може би един от петимата най-добри играчи в страната, да не говорим за конните състезания — повечето жокеи, коняри и букмейкъри бяха негови приятели, „печелившите“ коне се подготвяха тайно и носеха на Кроткия огромни печалби, от които той, разбира се, заделяше полагаемия се процент. С една дума, Алексей Петрович беше заможен човек и ако нямаше в джоба си поне пет-шест хиляди долара, се чувстваше зле. Той получаваше пари и на „Петровка“, законния си хонорар на наемен агент в криминалната милиция. Иначе казано, той беше посредник между престъпния свят и органите на обществения ред. „Златен агент“ — говореха за него полковници и генерали от Московската криминална милиция и Министерството на вътрешните работи. В редки случаи Кроткия вършеше услуги и на генерали от службата за безопасност. Всички, включително и кръстниците на големите групировки, бяха наясно, че той е професионален информатор, ченге, но всеки го смяташе за свое ченге. Трябва да се пусне предсрочно от затвора някой престъпник. Към кого да се обърнат? Разбира се, към Алексей Петрович. Имаше и случаи, когато бяха освобождавани не само някакви си дребни рибки, но и големи мафиоти. На предложенията на Кроткия да бъде удовлетворена една или друга молба, противоречаща на закона, началниците на отдели и управления се ядосваха, пъшкаха намръщено, но накрая се съгласяваха, защото знаеха, че информацията, която получават от него, е много по-ценна.

Кроткия седеше в бара на хотел „Юбилеен“ и пиеше студена бира. Барманът, висок светлокос момък, разбиваше с шейкъра някакъв коктейл.

— Подготвя се пратка от жени, Алексей Петрович — каза тихо барманът, като същевременно се усмихваше на някой от клиентите. — Към двайсет момичета. Две от тях са тук, Монголеца си ги хареса. Хубави парчета, добре изглеждат. Другите са в „Интурист“.

— Гаргата отдавна ли е тук? — врътна очи Кроткия към младия мъж, който седеше до една масичка в салона.

— Налива се — ухили се барманът. — Отдавна. Нали Скореца го пречукаха, та дави мъката си.

— Мерси за биричката — слезе от стола Кроткия и побутна стодоларова банкнота към бармана.

Пьотър Грачов мрачно бе забил поглед в масичката, отрупана с бутилки от бира.

— Здравей, Петро — приседна срещу него Кроткия.

— Здрасти… — вдигна глава Гаргата. — Къде те видях снощи аз тебе, а?

— И таз добра! — учуди се Кроткия. — Цяла вечер те храних и поих, откарах те вкъщи, дори обущата ти свалих! И това ми било благодарност!

— Сетих се! В кръчмата! Коя… Не помня.

— Да беше поспрял, Петро.

Гаргата напълни една чаша с бира и я сложи пред Алексей:

— За Бог да прости на моя приятел Льоша.

— При такива случаи май не се пие бира…

— Водката нещо не ми върви.

— Така си мислиш! — Кроткия направи знак на келнера. — Бутилка водка. Стига се налива с тая пикня. Изчакай да донесат свястно пиене. С мен ще ти потръгне.

— А само какъв приятел беше… Злато човек! Три присъди сме излежавали заедно. В една къща израснахме. На „Полянка“. Еех, Льошаа!

— Чух.

— От кого? — тръсна глава Гаргата и сякаш поизтрезня.

— Ами от теб.

— Такаа — каза Гаргата, окончателно изтрезнял. — И какво съм ти надрънкал?

— Най-различни неща. Благодаря — обърна се Кроткия към келнера, който донесе поръчаната бутилка водка.

— За нищо, Алексей Петрович.

Кротов наля водка в чашките.

— Е, хайде, Петро, да поменем твоя приятел Дмитрий Николаевич Скворцов!

— Потръгна! — изхриптя Гаргата.

— Нали ти казах?

— Та какви съм ти ги надрънкал?

Кротов бе узнал от Слава Грязнов някои подробности от събитието в Хабаровск, както и за участието на Гаргата и Скореца в убийството на Кузмински в Хонконг.

Без да отговори на въпроса, той отново напълни чашките.

— Вчера беше по-буен — подсмихна се Алексей. — Ще ги направя на кайма, ще ги изкормя до крак…

— Ясно, че съм дрънкал де… щом знаеш името на моя приятел — оклюма се Гаргата и машинално изпи водката си. — И кого съм искал да изкормя?

— Монголеца.

Грачов се огледа наоколо и зашепна:

— По-тихо бе, Льоша.

— Ти ме попита и аз ти отговорих — понижи глас Кроткия.

— Хайде, не протакай. Кажи какво още съм издрънкал?

— Не го вземай толкова навътре де, Петро!

— А как отиде на оня свят, казал ли съм ти?

— Мъчно ти беше, че няма какво да му погребат. Изгорял. Май му взривили колата или нещо такова…

— Ченгетата ти казаха, нали? — стрелна го с яден поглед Грачов.

— Аз май ще тръгвам — равнодушно отговори Кроткия и стана.

— Седи си бе, Льоша, на столчето — ласкаво каза Гаргата и пъхна ръка под сакото си.

— Глупак си ти, Петро. Пускай тоя пищов. Щото така ще те разкрася, че и родната ти майка няма да те познае.

— Седни де — повтори Грачов, но извади ръката си.

— Добре, сядам. Какво има още?

— Ами такова, че ме държиш за гушата.

— Точно така. Но не за гушата, а за топките. Ти, миличък, такива неща надрънка, че аз като ченге незабавно трябваше да те арестувам и да те заведа пред светлия лик на началника на Московската криминална милиция. Както виждаш обаче, седя си с тебе и дори пия водка.

— Казвай по-нататък, Льоша, какви съм ги сипал — примоли се Гаргата.

— Гледай да не паднеш под масата — усмихна се Кроткия. — Каза, че ти и Скореца сте пречукали Кузмински в Хонконг. Бил на калъп с една проститутка, китайка. Чакай, има и още, Петро — каза Алексей, когато видя как трепна Грачов. — Та тая китайка била момиче на Монголеца. Забравих й името. Спомена го ти, ама ми изскочи от ума. Та такива ми ти работи, Петро.

— Не може да съм ти говорил тия неща, Льоша — твърдо заяви Грачов.

— В коя кръчма седеше, помниш ли?

— Първо отидох в „Национал“, после прескочих до „Савой“… Срещнах един стар приятел…

— На „Хиподрума“ те намерих, Петро.

— Така ли? Че как съм попаднал там?

— Нищо не помниш, мой човек. Къде си ходил, какво си дрънкал, кого си искал да кормиш…

— За теб ще бъде добре, ако забравиш всичко това — отбеляза след известно мълчание Грачов.

— Отдавна го забравих. Не се познаваме от вчера, нали?

— Знам, Льоша, знам. Наше момче си. Но и бабата може да сбърка здравата…

— Точка по въпроса, Петро — усмихна се Кроткия. — Ако взема да разправям наляво и надясно всичко, което съм чул и знам… Знаеш ли къде щях да бъда сега?

— На оня свят — ухили се Грачов.

— Точно така. Бъди здрав, Петро!

 

 

Алексей Петрович от дълго време се вълнуваше от проблема, че престъпни организации изпращат руски момичета по азиатски и европейски публични домове. Веднъж дори се опита да поговори с една от тях, но срещна неочаквана съпротива. „Къде се вреш бе, червей такъв? — извърна тя към него огромните си очи, мътни от дрогата. — Като си седнал, седи си кротко. Или ако искаш, да отидем някъде, а? Петстотин гущерчета на час.“ Та това момиче за дълго го отказа от подобни разговори, но когато беше на Запад, Кротов специално се зае с този въпрос. Стотици млади жени всеки ден висяха пред руските посолства и консулства, търсейки съдействие, за да се върнат в родината си, плачеха, молеха, кълняха се, горчиво съжаляваха, но служителите на посолствата не можеха да направят нищо. Всички жени имаха чуждо гражданство, бяха подписали договори, бяха получавали някакви суми и зависеха единствено от законите на страната, в която са пристигнали по собствено желание. Алексей Петрович вземаше твърде присърце тяхната нерадостна участ, докато слушаше тъжните им истории, пълни с унижения и оскърбления. Сред тях се срещаха и такива, които са доволни от живота: някои се бяха омъжили сполучливо, други разполагаха със заможни любовници, трети пък бяха станали държанки на богати грохнали старци, за да подклаждат угасващата им мъжка страст с широко известни похвати.

Засега Кроткия не знаеше как ще издири момичетата от предстоящата пратка, нито „доставчиците“, които ги зарибяват, да не говорим за търговеца на бели робини, който ги изпраща в чужбина, но усещаше как познатата комарджийска страст го бе завладяла, а когато си припомни видеозаписа и озвучените разкази на момичетата за тяхното житие-битие, които предвидливо бе записал при обиколката си на Запад, той дори се поспря. „Еврика!“ — възкликна тихо в себе си.

 

 

Неуспехът с освобождаването на генерал Пестов, ужасният писък на Клавдия Владимировна на гробищата и публикуваното интервю със следователката Федотова бяха три тежки удара за Лариса Ивановна, нанесени почти по едно и също време, които почти я изкараха от релси. Особено много я потресе писъкът. Дори сякаш тя за секунда видя себе си отстрани и вътрешно потръпна. Саргачов нищо не каза, не й зададе никакви въпроси, едва когато изминаха с колата известно разстояние, той деликатно попита: „Вкъщи ли се прибираме?“ — „Отивам на работа“ — лаконично отговори Лариса. Тя нито се разплака, нито се възмути, но нетърпимото й мълчание бе за него по-лошо от всякакви истерични пристъпи. Пред входа на Белия дом му каза: „Ще се срещнеш с Турецки и ще го накараш незабавно да прекрати следствието срещу нас.“ — „Това е невъзможно.“ — Че нали си „руски вълк“?! — иронично се подсмихна тя и слезе от колата.

Вече в кабинета си вицепремиерката прочете интервюто във вестника, оставен най-отгоре върху купчината печатни издания, които секретарката всеки ден донасяше на бюрото й заедно с останалата поща. Отначало й се стори, че не си заслужава да обръща внимание на тази публикация, сега по вестниците пишат какво ли не дори за президента, и то такива неща, че направо да се смаеш, пък и в конкретната публикация името й не се споменава, друг въпрос е Фишкин, но сега той излезе под гаранция, така че сам да се оправя. Последвалите събития обаче накараха вицепремиерката да се замисли. Търговската банка, с която работеше по твърдо споразумение да й отпуска за социални нужди кредити с минимална лихва, този път й отказа. Директорът взе да й мънка за някакви спешни разплащания, за дължими суми, които още не им били преведени, а пък той именно на тях разчитал, че трябва да се поизчака известно време, но той в никакъв случай не се отказва от дадената дума, обаче в момента положението е такова… Без да го доизслуша, Лариса Ивановна му затвори телефона.

Второто тревожно обстоятелство я засягаше вече лично като вицепремиер. В близките дни трябваше да замине на делово посещение във Франция, но когато поиска от помощника си програмата, за да проучи по-добре работата, която имаше да върши, узна, че командировката се отменя. Като официална причина за това бе посочен указът на президента за съкращаване на задграничните командировки на правителствените чиновници — да, но от чиновник до чиновник има голяма разлика, а щом се отменя командировката на един вицепремиер, това вече е нещо сериозно. Всъщност помощникът й изброи доста имена, сред които имаше и много министри, но това беше слаба утеха за Лариса Ивановна.

Когато се прибра вкъщи, тя се затвори в банята, където си имаше малка сауна, повиши температурата до сто градуса и остана дълго да се напари. Оттам излезе освежена, разчорли гъстата коса на Саргачов и му намигна:

— Не бой се, мъжленце, всичко ще бъде окей!

Виждайки я толкова бодра и весела, Саргачов разбра, че тя е стигнала до някакво решение.

— Е, какво ти каза Турецки? — попита Лариса, като сложи на масата бутилка старо бургундско вино и започна да реже колбаси за мезе.

— Това, което предполагах. Заяви ми, че следствието се води мащабно и обективно.

— С други думи, те отпрати, така ли?

— Смятай го така.

— И все пак за какво разговаряхте?

— Каза ми съвсем ясно и категорично, че няма намерение да нарушава закона.

— Излиза, че ти си го помолил, той ти е отказал и това е всичко, а?

— Почти всичко — като се позамисли, отговори Саргачов. — Двамата се познаваме отдавна и затова се разбираме от половин дума.

— Нещо премълчаваш, Саргачов. Виждам по очите ти. Интересува ме какво му е известно и вече изхождайки от това, ще взема съответните мерки.

— Мисля, че с тебе се разбрахме да се занимаваш само с неща, засягащи преките ти задължения!

— Край, Саргачов! Дълго чаках! Повече не мога.

— Ще направиш някоя необмислена и опасна стъпка.

— Опасните стъпки са вече направени. Дойде време да се играе вабанк. Ти си добър човек, Саргачов. Разбира се, че ще искаш да ме прикриеш, да ме предпазиш, да ме сложиш в златна клетка, но уви, не успя.

— Можем да заминем за някъде.

— Вече не можем. Аз съм вицепремиер и не бива да го забравяме.

— Значи отново се връщаш към принципа „богатство, власт и свобода на духа“?

— Нямам друг избор. Или ав, или дав!

— Беше ли свързана с генерал Пестов?

— Не, всичко минаваше през Павлов.

— Разбра ли защо не е бил освободен генералът?

— Оня дръвник е поискал писмено нареждане от премиера!

— Шефът ли?

— Кой друг?

— Той съвсем не е дръвник — отбеляза Саргачов. — Прибягнал е до хитър и безпогрешен ход.

— Впрочем трябва да се срещна с Павлов.

— Не те съветвам.

— Защо?

— Не мога да ти обясня, но имам усещането, че работата с него не е много чиста.

— Но той сега държи в ръцете си целия отдел. Назначен е със заповед от директора на ФСБ.

— От една страна — назначава, а от друга — не освобождава… Ами ако Пестов вече се е раздрънкал?

— Ако беше се раздрънкал, Павлов нямаше да е назначен.

— Не знам, не знам — замислено произнесе Саргачов. — Изглежда, сбърках…

— За какво?

— За това, че Павлов все още е жив — рязко отговори Саргачов.

— Трябва да се справяме с реалността — каза след известно мълчание Лариса. — Затова те помолих да разговаряш с Турецки.

— Той се рови надълбоко — неохотно отговори Саргачов.

— Знае ли нещо?

— Каза, че разполага с улики.

— За какво?

— За гибелта на Уест.

— Никакви улики няма и не може да има! — почти изкрещя Лариса. — Блъфира!

— И аз така мисля — съгласи се Саргачов. — Гледам, че не си особено разтревожена от вестникарската публикацийка?

— Кучето си лае, керванът си върви — презрително се усмихна тя. — Интервюто е опасно за Фишкин… Нали каза, че в най-скоро време ще ми донесеш нужните книжа?

— След няколко минути отивам да ги взема — погледна часовника си Валерий.

— Турецки, Турецкии… Всичко зависи от него. Нима е чак толкова идеален човек?

— Подкупи не взема. За това съм сигурен.

— Всеки си има недостатъци.

— Пада малко женкар.

— Е, това е по-скоро достойнство, отколкото недостатък — разсмя се Лариса.

— Нещо си много весела…

— Възвърнах си формата и това ме радва. Майната му на всичко, да върви по дяволите!

— Аз тръгвам — стана Саргачов.

— И кога да те чакам?

— Ще ти се обадя.