Фридрих Незнански
Кралят на казиното (12)

3.

Операцията в Хабаровск се провали. Уж всичко бе обмислено до най-малката подробност, но нищо не излезе. Към къщата в покрайнините, в която според дешифрирания запис трябваше да се получи „стоката“, се движеше кола, но на двеста-триста метра от нея изведнъж се взриви. Няколко оперативници се втурнаха към мястото на експлозията, а другите нахълтаха в къщата. В една от стаите завариха възрастен китаец, който спокойно седеше и пиеше чай. На въпросите им не отговаряше нищо, само любезно се усмихваше и се кланяше.

— Сега и ние ще хвръкнем по дяволите! — каза Павлов. — Откарайте го в колата — кимна той към стопанина на къщата. — Майор Климов, капитан Стеценко и аз оставаме тук. Всички други да излязат. И се изтеглете достатъчно надалече! Започвай, капитане. Ти си специалист по взривните устройства — мрачно се усмихна полковникът. — Молете се на Бога, момчета! Ако избухне…

Павлов не се доизказа и махна с ръка. Взривно устройство не беше открито, но намериха много и най-различно оръжие, включително и ракети. Стоценко се зае с тях, като внимателно ги отвинтваше и измъкваше отвътре детонаторите.

Павлов излезе от къщата и дълбоко си пое дъх, бършейки потта от челото си.

— Наред ли е всичко, другарю полковник? — попита го притичалият оперативник.

— Да. Започвайте да товарите. Ракетите в отделен камион.

Павлов закрачи към колите със запалени габарити, като взе да разкопчава яката на ризата си и разхлаби вратовръзката.

— Къде е китаецът? — попита той пресрещналия го оперативник.

— Седи във волгата и май е задрямал.

Китаецът седеше на задната седалка, опрял рамо на вратата. Очите му бяха затворени: Павлов отвори вратата и отпуснатото тяло меко се свлече в краката му.

Павлов попипа китката му за пулс, поотвори клепките.

— Мъртъв е.

Аутопсията показа, че гражданинът Ляо Чжай се е самоубил с цианкалий, сложен в разтворима капсула. Не успяха да установят самоличността на шофьора, загинал във взривената кола. Намереното в къщата радиодистанционно управление показваше, че взривното устройство е било задействано от Ляо Чжай. Оръжието и ракетите бяха изпратени със специален самолет в Москва, а малко по-късно за там заминаха с обикновен граждански полет Павлов и неговите подчинени.

В самолета Павлов напрегнато обмисляше кой и по какъв начин е предупредил Ляо Чжай за подготвената операция. Защото нямаше съмнение, че китаецът е бил предупреден. Постепенно в съзнанието му изплуваха спомени от Хонконг, сети се за господин Джек Кан, търговеца на оръжие, после за Ваня Монголеца… Ами ако това е работа на Монголеца? Но той нямаше откъде да знае, че полковник Павлов е заминал от Москва. За командировката знаеше само генерал Самсонов. Друг въпрос е Хабаровск. Там Ваня си има предани хора. Но дори при това положение изниква въпрос. Операцията беше строго секретна и се провеждаше от московски оперативници, те дори не се появиха в града, не отседнаха в хотел, а прекараха само няколко часа на аерогарата, и при това пак така на място, където пише „Вход забранен“. И неочаквано Павлов трепна, сякаш нещо го бодна. „Саргачов!“ Да, така може да постъпи само той. Но как ли е предадена заповедта да бъде отстранен получателят? Нима връзките на Саргачов — а и силата му! — са толкова големи, че само при една негова дума на хиляди километри от Москва ще се взриви кола и ще се самоубие човек? Ако ли пък не е Саргачов, остава само още една личност, която разполага и с връзки, и с хора, и със средства. Вицепремиерката Лариса Ивановна Стрелникова. Но защо й е да го прави? Напротив, ако получателят на „стоката“ и стопанинът на къщата бяха арестувани, щеше да бъде накиснат именно той, Павлов, така че в този случай вицепремиерката би могла да си отдъхне с облекчение. Ех, ако знаеше само кой седи зад гърба на загиналия получател! Момчетата от хабаровската ФСБ обещаха веднага да му съобщят резултатите от следствието, имали вече някои идеи. Със сигурност ще установят на кого лично или на коя фирма принадлежи взривената кола, а оттам нататък ще тръгнат по следата и току-виж открили нещо…

След като пристигна в Москва, Павлов набра един номер, на който се обаждаше само в краен случай. Каза паролата и тутакси получи лаконичния отговор: „Арестуван е Пестов. Изчезвай.“ И това беше всичко. Сега ситуацията му стана ясна. На аерогарата никой не ги бе посрещнал и това обстоятелство бе добре дошло за него. Всъщност майор Климов се върна да му каже, че на паркинга ги чакат една волга и микробус „Латвия“.

— Добре — отговори Павлов и влезе в сградата на аерогарата. — Отивам да си купя вестник, а ти върви.

И тогава майорът направи грешка. Вероятно за това допринесе фактът, че в Хабаровск полковник Павлов остана с него в къщата, не се уплаши, а тя наистина можеше да се взриви. Полковникът рискува живота си и той, Климов, неволно изпита уважение към него. От друга страна, майорът добре помнеше заповедта на генерала, че още щом пристигнат в Москва, двамата с Павлов трябва веднага да се явят на доклад в кабинета му. Но за секунда забрави за това. Сети се едва на няколко метра от волгата и се върна обратно пред вратата на аерогарата, за да изчака полковник Павлов. Той обаче не се появи, оперативниците, които изпрати да го потърсят, също не го намериха никъде. Полковникът беше изчезнал.

 

 

Алберт Георгиевич Попов-Городецки започваше да се притеснява. И имаше защо. След като си издал солиден банков чек, неговият съдружник Ефим Аронович Фишкин бе заминал за Женева, без да предупреди когото и да било. Секретарката му не обърна особено внимание, че шефът й го няма, беше се случвало, и то неведнъж, да отсъства по работа, но винаги през първата половина на деня той се обаждаше дори ако е в друг град, за да провери как върви работата във фирма „Диана“. Тази сутрин и дори следобеда той обаче не се обади и секретарката отиде да сподели съмненията си с Городецки. Като човек врял и кипял, Алберт Георгиевич тутакси усети нещо нередно, позвъни на неколцина приятели и бизнесмени и когато те го увериха, че нищо не знаят, за всеки случай се обади на аерогара Шереметиево. Оттам го уведомиха, че господин Фишкин е заминал със сутрешния полет за Женева. Городецки, естествено, знаеше за неприятностите на своя партньор, но това тайно заминаване го изненада много: в края на краищата Фима можеше да се посъветва с него, тези неприятности не са чак толкова сериозни. Значи е премълчал нещо или пък е изпаднал в паника, което иначе не е в характера му, били са и в много по-сериозни ситуации и винаги са намирали изход. Още повече се разтревожи Городецки, когато му се обади вицепремиерката Стрелникова и му каза, че точно в десет часа при него ще дойде полковник Валерий Степанович Саргачов, чиито указания трябва да изпълни безпрекословно.

Точно в десет Саргачов отвори вратата на кабинета му:

— Полковник Саргачов.

— Попов-Городецки, изпълняващ длъжността директор на фирмата. Заповядайте, седнете. Пушите ли?

Городецки премести към посетителя пакетчето „Кент“.

— Пуша. И точно тези — каза Саргачов, но извади на масата своето пакетче.

Городецки бегло погледна цигарите и се усмихна:

— Тези — каза той, като премести по-близо до полковника своя „Кент“ — са малко по-различни по качество. Не са по лиценз, а американски.

Саргачов запали и дълбоко дръпна.

— Да — съгласи се той. — Различават се. Предупреден ли сте за моето идване?

— Да, Валерий Степанович.

— Беше ми наредено да ви предам дословно следното. Всички делови въпроси, независимо дали са минали или такива, които тепърва може да изникнат, отсега нататък ще минават през мен. Моля да ми предоставите незабавно цялата документация за придобитата недвижима собственост.

— Всичко е в касата на Фишкин.

— Отворете я.

— Но ключът сигурно е у него.

— Значи ще я разбиете.

— В наши дни касоразбиваческата професия е рядко явление, Валерий Степанович…

— В такъв случай нека Фишкин ви предаде ключовете.

— Но Фишкин го няма. Не, наистина, това неговото на нищо не прилича! Толкова време сме заедно, работим рамо до рамо, уж нямахме никакви тайни един от друг, а сега ето какво ми сервира!

— Защо се възмущавате, Алберт Георгиевич?

— А вие не знаете ли?

— Някои неща са ми известни…

— Тогава защо питате? — намръщено промърмори Городецки.

— Предполагате, че господин Фишкин е в Женева?

— А къде другаде?

— Грешите. Ефим Аронович е в следствения арест.

— Фима е арестуван? — бавно попита Городецки. — Защо?

— Надявах се вие да ми отговорите на тоя въпрос.

— Той си имаше известни неприятности, но за адвокат като неговия те са фасулска работа!

— Кой е адвокатът на Фишкин?

— Господин Вержбицки.

— Знам го. За господин Вержбицки това е наистина фасулска работа… Обаче и най-маловажният случай може да повлече след себе си голямо дело, ако се разчопли. И така, слушам ви.

— Предполагам, че ще разговаряме съвсем открито…

— Иначе ще е по-добре никога вече да не се срещаме. Не е във ваш интерес да скривате от мен каквото и да било, още повече че аз съм в течение на някои важни обстоятелства. Мисля, че може да се има доверие на лицето, което ви се обади, нали?

— Иска ли питане?! — махна с ръка Городецки. — Излиза, че Лариса Ивановна… Как да се изразя по-деликатно…

— Няма нужда да се изразявате деликатно. Говорете така, както смятате за необходимо. Ако в дадения случай не намирате думи, аз ще ви помогна. Всички документи, в които фигурира името на вицепремиера, трябва да бъдат предадени на мен или да бъдат унищожени в мое присъствие. А касоразбивачите, истинските специалисти, засега не са се свършили. В случай че не успеем да вземем ключа от господин Фишкин, ще намерим кой да ни отвори касата. И както ви казах вече, това трябва да бъде направено час по-скоро.

— Значи, Фима е арестуван… — промълви Городецки.

— Нека да говорим по същество, Алберт Георгиевич.

— Едно време юрисконсулт на движението „Прогресивни жени“ беше Лилия Василиевна Федотова. Жена с характер, доста придирчива, но все пак парафираше документите, без да ги задържа, макар и с видимо нежелание. Веднъж отказа да подпише един документ за придобиването на собственост върху пионерски лагери край Москва, а други два — за акции от диамантените находища и за корабостроителен завод, — изобщо не й предложихме да подписва. Трябва да добавя, че Ефим Аронович е голям майстор в подправянето на всякакви документи.

— Знам — прекъсна го Саргачов. — За това е излежавал присъда.

— Приятно е да работиш с човек, на когото не се налага да обясняваш някои деликатни биографични моменти — усмихна се Городецки.

— Известни са ми подобни моменти и от вашата биография.

— Не се съмнявам. Вероятно Лариса Ивановна ви е осведомила и за всичко, свързано с… нека да ги наречем заведенията с развлекателен характер?

— Да не искате да ви разкажа подробно за вашата, лично вашата роля в дейността на казината, ресторантите, представителните хотели? Мога да го сторя в свободното си време. Но нека първо да приключим с господин Фишкин.

— Ясно — след кратко мълчание каза Городецки. — С една дума, Ефим Аронович подправи подписа на Федотова и ние съвсем „законосъобразно“ придобихме недвижимата собственост.

— Подобни шегички водят до петгодишна присъда!

— Както повтаря незабравимият Остап Бендер, Фима почиташе Наказателния кодекс. А аз го чета.

— Защо господин Фишкин не се обажда на адвоката си? Очевидно обвинението вече му е предявено, така че адвокатът вече може да се включи в делото.

— И аз не мога да си обясня!

— Може би се страхува от нещо? Или от някого?

— Не е човек, който се страхува от подобни неща… От къде-къде по-трудни положения е излизал. Но виж, дали се страхува от някого? Това е интересен въпрос. Известно ли ви е къде работи сега Федотова и като каква? Впрочем откъде бихте могли да знаете? Преди малко ви споменах името й…

— Лилия Василиевна Федотова е член на следствената група, оглавявана от старши следователя по особено важни дела Александър Турецки. А за да ви стане още по-ясна същността на проблема, ще ви кажа, че аз също съм член на тази следствена група. Тя бе сформирана, за да се разследва убийството на Кузмински. По-късно се заехме и с убийството на Андрей Василиев, небезизвестния за вас Робърт Уест. И за да бъда още по-конкретен, ще ви кажа, че ние се ровим, с други думи — работим и по търговията с наркотици, с които вие, уважаеми Алберт Георгиевич, имате съвсем пряка връзка.

— Твърде голям диапазон има вашата работа — отбеляза Городецки. — И така, вече ви казах, че от нищо Фима не се бои, но виж, от някого може и да се уплаши. Там е работата, уважаеми Валерий Степанович, че наскоро той има разговор с помощничката на Турецки, Федотова. Фима записа този разговор, в който следователката допусна малка, но твърде неприятна за нея грешка…

— Къде е записът?

— Там е работата, че го няма. По принцип го има, но касетата е или в джоба, или в сейфа на самата Федотова.

— И по какъв начин е попаднала в ръцете й?

— Много лесно. Един побойник с гигантски ръст и перки на щангист от тежка категория чисто и просто я взе от Фишкин, прибра касетофона в джоба си и си отиде.

— Но нали вие се движите с толкова горили. И всички те са спортисти, дори майстори на спорта!

— Така е — съгласи се Городецки. — И горилите на Фишкин не са слаботелесни, но въпреки това бяха направени на пух и прах, ако се изразя, така да се каже, по старинен руски маниер.

— А вие самият бяхте ли там?

— Опазил ме Господ! — възкликна Алберт Георгиевич и дори се прекръсти.

— Вярвате ли в Бога?

— Вярвам — смирено отговори Городецки. — В Бога, в дявола, а най-вече в себе си.

— Правилна вяра — подсмихна се Саргачов. — А би ли могъл някой да идентифицира тоя побойник?

— Разбира се! Ако щете, същите момчета, които е напра вил на пух и прах. Между другото, те вече поразпитаха тук и там и разбраха кой е, къде работи и дори някои подробности от биографията му.

Саргачов доста изразително го изгледа, без да задава въпроса на глас.

— Разбира се… Момент — разтвори настолния си бележник Городецки. — Казва се Демидов, Владимир Афанасиевич, в момента работи в охраната на частната детективска агенция „Глория“, воювал е в Афганистан, награждаван е…

Колкото и да владееше нервите си, Валерий Саргачов трепна, щом чу името, бързо извади цигара и запали.

— Познавате ли този звяр? — предпазливо попита Городецки.

— А какво мислят момчетата по повод случилото се? — отговори с контравъпрос Саргачов.

— Чувстват се оскърбени. Много оскърбени.

— И могат да предприемат съответните мерки?

— Да, ако получат заповед.

— От кого?

— В момента очевидно от вашия покорен слуга.

— Заповед не бива да има — остро каза Саргачов. — В никой случай.

— Много са оскърбени — повтори Городецки. — И не само те.

— И кой още?

— Други двама телохранители на Фишкин.

— И тях ли е направил на пух и прах?

— Докато първите са се отървали само с уплаха, другите двама и досега ги болят главите.

— Разкажете, ако обичате.

— Ще разкажа само онова, което успяха да ми разправят тия пикливи телохранители… Излязъл Ефим Аронович от входа на прокуратурата и както обикновено, те тръгнали след него. Нищо особено не забелязали, уж никого нямало наоколо, но изведнъж някаква незнайна сила ги сграбчила за косите и от този момент нищо повече не си спомнят. Притичали другите двама, навели се, гледат ги — ни мърдат, ни шават, а на челата им цицини колкото гъши яйца. А на Фишкин му го няма касетофонът със записа. Това е всичко.

Неочаквано Саргачов избухна в силен смях.

— Нищо смешно не виждам — мрачно отбеляза Городецки. — Ами ако аз попадна в положението на Фишкин?

— Правилно се ориентирахте одеве, Алберт Георгиевич: „този звяр“ — рязко прекрати смеха си Саргачов — е „руският вълк“ Демидич.

— Да. Точно така го наричат в агенцията — Демидич.

— Ето защо не ви съветвам да давате заповедта. В противен случай животът ви ще продължи точно толкова време, колкото ще им потрябва, за да ви открият.

— Кои?

— „Руските вълци“.

— Те може изобщо да не ме открият.

— Изключено. Необходимо им е най-много едно денонощие.

— Така уверено говорите, че ми хрумват какви ли не идиотски асоциации…

— Аз воювах в Афганистан — кратко отговори Саргачов, при което така погледна своя събеседник, че той разбра всичко.

— Заповед няма да има.

— На пострадалите предайте, първо, най-искрени съболезнования и, второ, посъветвайте ги да забравят всичко. И най-добре завинаги.

— Ще им предам. Но хората са си хора и…

— Без всякакви „и“! Платете им. Дайте им пари. И то сума, достатъчно голяма да затворите устата и на четиримата. Казвам ви най-сериозно, че ако някой направи нещо на този „звяр“, няма да ви има нито вас, нито вашите телохранители, нито фирмата ви.

— Давам ви честната си дума — сериозно го увери Городецки.

— Да се върнем отново на господин Фишкин. С какви средства разполага фирмата, ако се наложи да плати гаранция?

— Зависи в какви размери ще е гаранцията.

— Не по-малко от милион и половина долара.

— И след това Ефим Аронович ще бъде пуснат на свобода?

— Без право да пътува. Още по-малко — със самолет.

— За Ефим Аронович фирмата ще намери средства. Ако при освобождаването му бъде върнат издаденият банков чек, който той беше взел, то няма да има абсолютно никакви проблеми.

— Всички вещи, иззети при арестуването, се връщат.

— Да позвъня ли на адвоката?

— И то незабавно.

Городецки набра номера.

— Добър ден, Анатолий Евгениевич! Познахте. Аз съм. Благодаря, добре, не се оплаквам. Но един друг ваш пациент има оплаквания… Пак познахте! — Городецки прикри мембраната с ръка и се обърна към Саргачов: — Кой орган води следствието?

— Следствената служба при Главна прокуратура.

— Следствената служба при Главна прокуратура, Анатолий Евгениевич. Вероятно Лилия Василиевна Федотова, или нейният шеф — Турецки. Знаете го? Е, това вече, дето е речено, са си ваши проблеми. Още сега идете, няма защо да протакаме! Всичко хубаво! Чакам да се обадите! — Городецки затвори и погледна полковника. — Дано само не се е разприказвал преди срещата с адвоката…

— Вече се е разприказвал. И то отдавна.

— Не съм чувал от него нищо такова…

— Графологичната експертиза установи, че подписите на Федотова са фалшифицирани от Фишкин.

— Тоест това е категорична констатация, така ли? Няма никакви съмнения?

— Да. И представлява най-важната улика срещу него. Ако не са се появили и други — замислено отговори Саргачов.

— Какво имате предвид?

— Ами Фишкин е в ареста! Не знаем например за какво е разговарял с него Демидич насаме, когато е изолирал телохранителите.

— Убеден съм, че вие имате възможност да разберете.

— Нека се заемем с нашата си работа — върна се към началото на разговора Саргачов.

— Касата ли? — не съобрази веднага Городецки. — Да изчакаме ключа, а? Сами не можем да я отворим. Само ако я взривим. Тя е белгийско производство, а не знам дали знаете, но белгийците са царе на секретните ключалки.

— Значи касата трябва да се изнесе от фирмата.

— Момент — плесна се по челото Городецки. — Цялата документация за недвижимата собственост е у Федотова! Ето го и протокола за изземването! Заповядайте!

— Защо тогава ми загубихте толкова време? — недоволно каза Саргачов, след като го прочете.

— Просто бях забравил.

— Недопустимо е голям бизнесмен като вас да забравя подобни неща — назидателно отбеляза полковникът.

— Цялата документация, освен трите перфектни договора. Те си имат истински параф — подписа на бившия юрисконсулт Федотова.

— С това въпросът не е решен — възрази Саргачов. — Казах ви, че всички документи, на които фигурира подписът на вицепремиерката, трябва да изчезнат. И това не е мой каприз.

— Ще ги получите веднага щом бъдат върнати.

— Вече се разбрахме за всичко, нали?

— Бих искал да си поприказваме с вас в малко по-уютна обстановка — подаде му визитната си картичка Алберт Георгиевич. — Може да ми се обаждате по всяко време.

— Благодаря.

— Кога е погребението на Андрей Андреевич? — попита Городецки, изпращайки вече госта си до вратата.

— Сигурно вдругиден. Чакат родителите му. Клавдия Владимировна е получила сърдечна криза.

— Вие познавате и родителите на Андрей? — изненада се Городецки.

Саргачов му подаде ръка, без да отговори.

— А аз толкова го предупреждавах да се пази. Впрочем рано или късно той щеше да свърши пак по този начин. Погуби го неговата доверчивост.

— И за какво го предупреждавахте толкова? — поинтересува се полковникът.

— Андрей беше вкарал гениалните си комбинации в компютър. А за подобно нещо човек заплаща единствено с живота си.

— Той беше глупав, не само доверчив — рязко отбеляза Саргачов. — За такива неща човек обикновено си мълчи.

— Той мълчеше.

— Да, но ето че вие знаете, нали?

— Двамата се уважавахме. Поне такова чувство имах. В миг на откровение ми разказа за компютъра. И за своята програма.

— Да го бяхте посъветвали да се отърве от този компютър, да го счупи, да го изхвърли в някое езеро!

— Именно последното го посъветвах да направи.

— И какво? Той изпълни ли съвета ви?

— Сега се вижда, че не го е изпълнил.

— Да, но щом като е бил откровен с вас, защо пък да не прояви подобна откровеност и към някой друг?

— Вероятно за да го направи, трябва да е имало и още някаква причина…

— Каква? — бързо попита полковникът и тази припряност не убягна от вниманието на Городецки.

— Службата за безопасност също не дреме. А те бяха взели Андрей под свое покровителство.

— Да, не дреме — съгласи се Саргачов и въздъхна с облекчение. — Довиждане.

— Довиждане.

След като полковникът си отиде, Алберт Георгиевич седна зад бюрото и се замисли. Саргачов му беше направил странно впечатление. От една страна, у него се усещаха огромна сила на духа, решителност и прямота, граничеща с грубост, но от друга — и това Городецки също долови с животинския си нюх, — личеше някаква не толкова неувереност, колкото стремеж да се реши на нещо, за което вероятно все още не са съзрели обстоятелствата. В очите му улови тревога, най-вече на сбогуване, и тя съвсем явно пролича в цялото му поведение при, общо взето, съвсем невинната забележка за откровеността на Андрей. А щом като познава родителите на Уест, то какво остава за самия него! Пък и не отговори на въпроса дали ги познава, а побърза да се сбогува, с което фактически събуди подозренията. И въобще що за човек е този полковник Саргачов, откъде се взе изведнъж, защо е поел всички делови въпроси на вицепремиерката? Подозрителен е и фактът, че той има някакви неясни връзки с „руския вълк“ Демидич. Ами ако Андрей е споделил тайната си и с полковника? Всъщност трябва да се поинтересува що за птица е този Саргачов…

 

 

Епизодът, в който фигурираше Фишкин, бе възложен на младия следовател Коля Чижов, тъй като Федотова бе разпитвана като свидетел.

Ефим Аронович Фишкин, който допреди това изглеждаше доста объркан, внезапно коренно се промени. Пожела веднага да се срещне със своя адвокат, затвори се в себе си и отказа да дава каквито и да било показания. И адвокатът му, известният на цяла интелектуална Москва Анатолий Евгениевич Вержбицки, спечелил немалко безнадеждни дела, още с идването си поиска от Чижов незабавно да се види със своя клиент.

След два часа следователят и адвокатът пристигнаха в „Матроска тишина“.

— Ама какви са тия работи, Ефим Аронович? Като че ли сте малко дете! — с престорен гняв се скара адвокатът на Фима, когато го въведоха в следствения кабинет. — Мисля, че се бяхме разбрали с вас! Никакви разговори със следователя в мое отсъствие! Извинете, Николай Афанасиевич, бих искал да поприказвам с господин Фишкин насаме.

— Не виждам необходимост — сухо отговори Чижов.

— Добре — веднага се съгласи адвокатът. — Следователят ме запозна с някои материали по делото и ми обясни причината за вашето задържане, Ефим Аронович — обърна се той към клиента си. — И у мен възникнаха някои въпроси, на които, надявам се, ще дадете конкретен отговор.

— Ще се постарая — каза Фишкин.

— Преди да дойда тук, ходих във вашата фирма и чух от телохранителите ви една история. Сама по себе си тя вече е криминално престъпление. Вярно ли е, че неизвестен млад мъж е нанесъл удари и обезоръжил вашите бодигардове, с което им е попречил да изпълнят задълженията си към вас?

— Вярно е — отговори Фима.

— И коя е причината за това нападение?

— Той ми взе касетофона.

— Кой?

— Този човек, очевидно той е телохранител на Лилия Василиевна Федотова…

— Мъжът, отнел касетофона, наистина ли е телохранител на Федотова? — обърна се адвокатът към следователя Чижов.

— Това не зная.

— И за какво му е притрябвал на този човек, телохранителя, вашият касетофон? — продължи да следва линията си адвокатът.

— Вероятно за да прослуша записа.

— И какво точно беше записано на касетата?

— Разговорът ни със следователката Федотова.

— Значи, телохранителят е имал важна причина, за да ви отнеме този запис. За какво се отнасяше разговорът ви?

— Беше засегнато името на едно високопоставено лице…

— По-смело, Ефим Аронович, по-смело!

— На вицепремиера Стрелникова.

— Твърде интересно! — подсвирна адвокатът. — И по какъв повод?

— Мисля, че Федотова постъпи непредпазливо, като опетни един член на правителството. Обвини я в тъмни сделки.

— Още по-интересно! И в какво по-конкретно се състоеше тази „непредпазливост“?

— Сега не мога да си спомня дословно, но може да се прослуша касетата.

— Ще поговоря с Федотова да изясня този факт — обади се следователят Чижов.

— Нека да обсъдим един друг въпрос — каза Вержбицки. — Аз прочетох вашето прекрасно написано изявление, с което изцяло и напълно се признавате за виновен в подправянето на подписа на бившия юрисконсулт, а понастоящем следовател Федотова. За съжаление пострадалите телохранители не внесоха яснота в произшествието, мълчат, но кой знае защо аз съм убеден, че сте написали това самопризнание не по своя воля. В противен случай е необяснимо защо преди това някакъв си мъж ще посегне на живота на вашите бодигардове? Така ли е, Ефим Аронович, или не е така?

— Разбира се, че не по своя воля! — оживи се Фима. — Отидохме в един двор, заплаши, че ще ме убие, и аз го написах. Че нали искам да живея?! Нали ми е мил животът?!

— Добре — пак се обади Чижов. — Ще проверим този факт. А графологичната експертиза?

Но Вержбицки не му обърна внимание и продължи да говори на Фишкин.

— И така, за мен всичко е ясно. Вашето престъпление е незначително. Смятам, че ще ви пуснат под гаранция. Разбира се, без право да напускате столицата. Сумата за гаранцията, с ваше разрешение, ще обсъдя с прокурора. За нищо не се тревожете, не се разстройвайте, всичко ще се уреди. Да, за малко да забравя! — Анатолий Евгениевич отвори обемистото си куфарче и започна да вади оттам най-различни хранителни продукти. — Заповядайте, Ефим Аронович. Хайвер, пушено филе от риба, салам, вашият любим тоник…

— Върнете ги обратно в куфарчето и ги дайте за проверка — строго нареди Чижов.

Адвокатът го погледна и разпери ръце:

— Ама разбира се, веднага! Но всичко това са формалности и бюрокрация. Още не мога да свикна с тях!

От следствения арест адвокатът Вержбицки отиде при Федотова.

— Ще може ли да поговоря с вас, Лилия Василиевна? — попита той, влизайки в кабинета й.

— Може. Но предварително знам за какво ще бъде разговорът.

— Предварително знае всичко само Господ Бог!

— Необходим ви е моят съвет как по-изискано да съставите оплакването, с което да натопите пред прокурора следователката Федотова за незаконосъобразни действия, нали така?

— „Да натопите…“ — намръщи се Анатолий Евгениевич. — Долавям школата на Турецки!

— С какво не ви харесва Турецки?

— Харесва, не харесва… Подобни неща не се обсъждат! Особено пък когато става дума за лъвове като Александър Борисович.

— Вие го познавате?

— И пак ще кажа, че това не е важно. Важното е друго.

— Какво именно?

— Това, че вие сте негов помощник, а значи той е в течение на вашите следствени и неследствени действия.

— Разбира се. Че как иначе?

— Нали и аз това казвам — не може иначе… Дойдох при вас, защото си помислих дали няма да ме почерпите с чашка кафе въпреки нашите обтегнати отношения?

— Според мен нашите отношения са си най-делови. Аз обвинявам, вие защитавате, а двамата заедно се стремим към едно. Истината.

— Така не става! Истината? Откровено казано, функцията на адвокатите не е да се стремят към истината. Нашата задача е да защитим човека, обвинен в престъпление. Мисля, че в юридическия факултет са ви преподавали професори от старата съветска школа. Говорейки за истината, те изобщо си нямаха понятие какво представлява тя!

— Много и най-различни неща съм чувала за вас — откликна Лиля. — Ще ви почерпя с кафе — добави тя, докато слагаше чайника на котлона.

— И какво са ви наговорили за мен?

— Наговорили? — удиви се Лиля. — Да не се смятате за прочут артист, певец, писател или за още някаква звезда?!

— Но вие току-що сама казахте: „много и най-различни неща съм чувала за вас…“

— Чувала съм, но не са ми ги наговорили.

— Убеден съм, че сте чували само гадни клюки!

— Е, не само.

— И нещо хубаво?

— Да. Например че вие сте голям донжуан. Голям прелъстител на жените, съкрушаващ техните сърца.

— И кой ви е казал подобна глупост?! Цяла Москва знае, че съм женомразец и харесвам другия пол.

— Такива думи пред една жена — укорително поклати глава Лиля. — Нима това е истина?

— Да, аз се причислявам към така нареченото сексуално малцинство. Какво лошо има в това?

— По-рано тези неща бяха подсъдни. И водеха до немалко години в затвора — отбеляза следователката.

— По-рано не пускаха и под гаранция, а сега — моля, заповядайте! И колкото по-голяма е сумата, толкова по-бързо приключва делото.

— За гаранция ще говорите с Турецки или Меркулов.

— Именно с този въпрос ще се заема още днес. А вие, Лилия Василисвна, няма какво да криете. Вие сте лице, лично заинтересовано от изхода на делото, и бяхте отстранена от следствието съвсем справедливо.

— Зависи кой как гледа на това!

— Както и да го гледаш, то си е пълна глупост! Да нарушиш наказателния процес!

— Именно защото съм заинтересовано лице, аз сама се отказах от делото. Сега, както ви е известно, го предадоха на Чижов.

— И правилно, има си закон и той трябва да се спазва.

— Не възразявам — замислено проговори Лиля.

— Сега вече не участвате в делото — усмихна се адвокатът, като поемаше чашата с кафе, — така че вече ще можем да си поприказваме открито.

— Искам само да ви напомня, господин адвокат, че независимо от всичко делото се разследва под ръководството на Турецки.

Адвокатът Вержбицки се задави.

— Колко много ви стряска тоя Турецки, все пак хич не го харесвате. Ужасно! — разсмя се Лиля.

— Най-добре е човек изобщо да си няма работа с такъв мастодонт.

— Турецки — мастодонт?! Та той е елегантен, строен, умен…

— Голям женкар, пияница и грубиян. С него човек дори едно кафе не може да пие!

— Че защо не? — възрази Лиля. — Може. И дори турско кафе.

— Бих искал, Лилия Василиевна, да прослушам касетата.

— Знаех си, че се самопоканихте на кафе единствено с тази цел! — отново се разсмя следователката.

— Щом чуя записа, веднага ще забравя, че именно вие сте ми го дали за малко, Лилия Василиевна.

— Защо да бързаме? Ще го изслушате след приключването на следствието, при подписването на протокола по смисъла на член двеста и първи от Наказателно-процесуалния кодекс.

— Ще бъде късничко.

— Може пък да се случи точно навреме. Фишкин приказва за някакво си петно, което съм искала да хвърля на вицепремиерката! Така че следствието и съдът ще решат кой кого петни.

— Това последната ви дума ли е?

— По този въпрос — да.

— Да минем тогава към един друг въпрос. Може ли да поговоря с вашия телохранител?

— Ще се опитам да ви предоставя тази възможност! — Лиля вдигна слушалката на телефона: — Владимир! Влез, ако обичаш! Отсега ви моля да го извините, Анатолий Евгениевич. Той е простичък човек. Не се обиждайте, ако нещо бъде не както трябва…

В кабинета влезе Демидич и помещението веднага отесня, така поне се стори на адвоката.

— Това е господин Вержбицки. Води защитата на Фишкин. Има желание да се запознае с теб — поясни Лиля, обръщайки се към момъка.

С цялото си огромно тяло, също като мечка, Демидич се извърна към адвоката и го погледна. При този мрачен поглед Анатолий Евгениевич усети как сърцето му се сви и сякаш изведнъж спря.

— Владимир… Извинете, нямам честта да знам бащиното ви име…

— Афанасиевич — подсказа Лиля.

— Владимир Афанасиевич, вие сте телохранител на Лилия Василиевна, нали?

— Е и? — гръмко произнесе Демидич.

— Ами питам ви — така ли е, или не е така?

Демидич се обърна към следователката:

— Тоя какво, да не ме е взел в плен, а? Май ме подлага на разпит?

Анатолий Евгениевич изумено вдигна вежди.

— Володя — укорително произнесе Лиля. — Това не е разпит. Известният адвокат се интересува…

Момъкът пак изгледа Вержбицки и се обърна към Лиля:

— Той не ми харесва.

— Откровено казано, донякъде и на мен — засмя се следователката.

Демидич отново се обърна към адвоката и се надвеси над него, кажи-речи, целият.

Анатолий Евгениевич неволно зяпна и под мрачния, някак нечовешки поглед на момъка сякаш загуби ума и дума. Предпазливо стана, мина ребром покрай него и бързо изчезна зад вратата. Лиля не бе очаквала такава реакция.

— И таз добра, просто да му се не начуди човек! — възкликна тя.

Демидич се приближи до нея и я вдигна на ръце. Лицето му сияеше от нежна, добродушна усмивка.

— Мечок! Пусни ме веднага. Ще вземе да влезе някой.

Демидич внимателно я пусна на пода и я загледа мълчаливо с виновна усмивка.

— Сега тоя ще се раздрънка наляво и надясно!

— Ще мълчи — уверено отговори Демидич.

— Между другото, е обратен.

— Ми то си му личи — намръщи се момъкът.

Алберт Георгиевич доста се учуди, когато съгледа на вратата на кабинета си адвоката Вержбицки с разкривена от страх физиономия.

— Какво се е случило, Анатолий Евгениевич? — съчувствено го попита той.

— Как му е фамилното име на оня разбойник?

— Кой разбойник?

— Телохранителят на Федотова?

— Откъде да знам? Струва ми се, вие говорихте с нашите момчета.

— Ами, мълчат като риби!

— В такъв случай ви съветвам да попитате в детективска агенция „Глория“. Неин директор е бившият подполковник от Московската криминална милиция Грязнов. Познавате го. Сигурен съм, че той с удоволствие ще ви помогне — издевателски допълни Городецки.

Анатолий Евгениевич приседна, наля си чаша минерална вода и я изпи на един дъх.

— Що за човек е той? — вече по-спокойно попита адвокатът.

— След като не знам името му, мога ли да знам що за човек е? — резонно забеляза Городецки.

— Простак с простак!

— Това вече на нищо не прилича! — избухна Алберт Георгиевич и тропна с юмрук. — Какво си позволявате, адвокате?

Вержбицки стреснато завъртя глава, мъчейки се да си обясни какво толкова си е позволил, по някое време съобрази и весело се разсмя:

— Но това не се отнасяше за вас! Как можахте да го допуснете?

— А за кого тогава?

— За никого — отговори след кратък размисъл Анатолий Евгениевич. — Казах го просто така.

— Имам чувството, че сте се запознали лично с телохранителя на госпожа Федотова — разтегна устни в усмивка Городецки. — Как е там Фишкин?

— Добре. Гответе пари за гаранцията.

— Парите са готови. Вашите интереси също са взети предвид. Сега мислете само за освобождаването под гаранция. Фима трябва да излезе на свобода. И забравете за разните му там телохранители и горили, оставете ги на мира. Ясно ли ви е, Анатолий Евгениевич?

— Абе на мен всичко ми е ясно, обаче със сърцето си чувствам, че телохранителят на следователя по особено важни дела ще ви развали настроението…

— Много чувствително сърце имате, господин Вержбицки — насмешливо отбеляза Алберт Георгиевич.

След като адвокатът си отиде, в кабинета влязоха четиримата пострадали телохранители на Фишкин.

— Разбирам ви, момчета, обидно е — подхвана Городецки.

— Но се налага да преглътнете това оскърбление. Не мога да ви заповядам, но ви моля да не предприемате нищо. Разбира се, колко му е да убиеш човек, обичайна работа, ами последиците? Какво ще кажете?

— Абе ние си мълчим — извръщайки поглед, отговори един от телохранителите. — Засега. За известно време.

— Някой от вас чувал ли е за „руските вълци“?

— Имаше такива. В Афганистан.

— И що за хора са?

— Хора ли? Че вие сам казахте — вълци. Същински вълци. Славата им се носеше из цял Афганистан. Страхотни момчета. Помня, че си имаха командир с прякор „Саргача“.

— Този прякор не идва ли от името му? — след като помълча, попита Городецки.

— Да. Саргачов им беше командир.

— И къде са сега тия „вълци“?

— Къде — в Москва! Не всички, разбира се, но повечето. Разправят, че Саргача ги бил уредил вече на работа.

— Къде?

— Малко ли банки има, разни там фирми и други учреждения, където ги лапват като топъл хляб!

Городецки отвори чекмеджето, извади пачка долари, отброи десет банкноти и ги подаде на най-близкия телохранител.

— Хиляда гущера. За мълчанието. — Отброи още и добави:

— И още десет, за да забравите думите „за известно време“. Надявам се, ще ме избавите от каквито и да било обяснения?

— Ако това е заповед…

— Заповед, подкрепена с молба и парична премия. Виждам, че вече всичко ви е ясно. А сега си отивайте.

Младите мъже си тръгнаха.

„Значи ето какъв си бил ти, Валерий Степанович — командир на «руските вълци». Какво искаш, какви са целите ти, драги ми полковник? Дали пък не можеш да ми бъдеш с нещо от полза?“ Дълбоко бе скрил под маската на равнодушие голямата си обида от Ваня Монголеца бившият собственик на многобройните казина, ресторанти и тайни публични домове господин Городецки. Но той не е Тофик Алиев, не прати хората си на „война“ и смърт, няма и да ги изпрати, обаче страшната обида непрекъснато гризеше сърцето му. Той съзнаваше, че сега е загубил в борбата с Монголеца, но нали след днешния ден винаги настъпва утрешният и Алберт Георгиевич търпеливо чакаше своя час. Може би полковник Саргачов ще ускори настъпването на този час? И дето е речено, Городецки няма да пожали нищо. Ще му даде половината, дори всичко ще му даде, само и само да види Монголеца унизен, а най-добре — мъртъв. Така че би трябвало да намери начин на всяка цена да заздрави връзките си с полковника. Дали да не му предложи солидно участие във фирмата? Да го назначи за фиктивен представител в чужбина? Но щом като е дясната ръка на вицепремиерката — а Городецки добре познаваше госпожа Стрелникова, — значи няма да се полакоми за пари. Ами ако поеме издръжката на неговите „вълци“? Да им ушие униформи, да ги облече и обуе, да им осигури малки жилища, да ги въоръжи — с една дума, да създаде бойна мобилна група, готова при първата заповед да изпълни всяка задача? Това е идея, и то доста добра. Тогава вече Саргачов няма да устои. Разбира се, трябва да му направи това предложение под най-благовиден предлог. Но какъв? Как му липсва Фима! На секундата би го измислил, но какво да се прави, засега ще трябва да изчака, но пак добре, че му хрумна тази добра и най-важното — перспективна идея.