Фридрих Незнански
Кралят на казиното (13)

4.

„По-добре да нямаш много пари, а да имаш много приятели“ — така гласи известната руска поговорка, на която трудно би могло да се възрази. Разбира се, полковник Павлов не изчезна безследно, чисто и просто отначало той се смеси с тълпата, за да прикрие следите си, а после влезе в служебната стая за почивка на самолетните екипажи, където едва ли не от вратата съгледа свой добър приятел.

— Кого виждам?! — високо възкликна Павлов. — Юраа!

Набит мъж с пилотска униформа се обърна и разпери ръце:

— Тооля! Здрасти бе, момче, здравей!

Прегърнаха се и се разцелуваха, потупвайки се един друг по гърба.

— Защо си тук, а не на Шереметиево?

— Е — махна с ръка Юра, — сдърпах се с един тип! Нали си ме знаеш бе, Толик!

— Началството ли?

— Да. Яд ме е, разбира се, но срещу вятъра не се пикае!

— Да ми беше дръннал един телефон.

— Абе откровено казано, мина ми тая мисъл, но после се отказах.

— Жалко. Щяхме да намерим решение…

— А ти все там ли си, в „Детски свят“?

— Навсякъде съм, Юра. И там също. От път ли пристигаш, или заминаваш?

— Преди двайсет минути се приземих. Преобличам се и хуквам към къщи! А ти що не ми дойдеш на гости, а? Връщам се от Петропавловск на Камчатка. Нося рибка, хайвер, омари…

— Може — с готовност се съгласи Павлов. — А към рибката ще купим и биричка!

— И водчица!

— А жена ти и децата къде са?

— Няма ги. Заминаха на село.

— Значи, всичко е тип-топ.

— Тука ли ще ме изчакаш, или ще дойдеш с мен? Връщам се веднага.

— По-добре да дойда с теб.

— Да тръгваме.

Двамата приятели минаха по тесен коридор и се озоваха в чиста уютна стаичка. Юра отвори шкафчето си, извади цивилен костюм и започна да се преоблича.

— А къде са рибата и хайверът?

— В колата.

— На паркинга пред аерогарата?

— Имаме си наши местенца. Безплатни.

— Чудничко значи.

— Готов съм, да тръгваме.

— Знаеш ли, Юра, ще ми се да излезем отзад. Може ли?

— Защо не? Всичко може. Да не ти се е лепнал някой на „опашката“?

— Позна! — разсмя се Павлов.

— И кой, ако не е тайна?

— При моята работа кой ли не ми се лепва — уклончиво отговори полковникът.

— Спирам с въпросите — вдигна ръце Юра.

Минаха през няколко коридора, после — покрай самата сграда и стигнаха на служебния паркинг.

— Мицубиши — отбеляза Павлов, когато Юра спря до бяла кола. — В Япония ли го купи?

— В Токио. Само за хиляда и петстотин в зелено!

— Добре е поддържан, изглежда като нов.

— Ами пътищата им не са като нашите. Качвай се.

Колата беше с тъмни стъкла и Павлов спокойно се настани на задната седалка.

По пътя си спомниха минали истории, много се смяха и се шегуваха. Павлов поддържаше веселото настроение, дори разказваше вицове, обаче мислите му бяха заети със съвсем други неща. Разбира се, майор Климов е съобщил вече на „Лубянка“ за неговото изчезване, вероятно дори е докладвал лично на Самсонов, и сега ще вдигнат всички на крак, ако вече не са ги вдигнали. Изключено е да се появява в апартамента си, на вилата или по местата, известни на колегите му. Е, ще поостане тази вечер при Юра Придорогин, дори може да пренощува у тях, а после? Юра е свястно момче, няма да му откаже подслон, дори може да му предложи да поживее у тях известно време, още повече че след някой друг ден отново ще тръгне на път и ще си мълчи. Но има ли смисъл да се прибягва до този вариант? Трябва старателно да прецени всички „за“ и „против“, да се поотпусне и най-важното, да не губи самообладание.

Колата спря до четиринайсететажен блок.

— На кой етаж живееш?

— На последния.

Апартаментът на Придорогин беше тристаен, с малък балкон и просторна ложа, облицована с дървена ламперия и украсена с големи саксии с кичести декоративни растения.

— Вечнозелени ли са? — попита Павлов, като докосна с пръст твърдите листа.

— Донесох ги от Израел. От Йерусалим. Мислех, че няма да се хванат, а я гледай как избуяха!

На ложата имаше бамбукова масичка с плетени столове.

— Тук ще си пием! — реши Павлов.

— Харесва ли ти?

— Чудесно е, същински рай!

— Ей сега ще подредим масата.

— Юра, нека взема един душ с твое позволение.

— Добре, Толик, върви да се изкъпеш.

Горещите струи вода го ободриха и той сякаш започна да гледа на положението си някак отстрани. Да приемем, че експлозията е работа на Саргачов. Как би постъпил той, Павлов, ако е на мястото на Валера и при него дойде полковникът от ФСБ? Би довел работата докрай, би го премахнал като ненужен, използван реквизит. Кой знае, може пък китаецът да е получил заповед не само да взриви получателя, но и цялата оперативна група? Наистина, в къщата му не откриха взривно устройство, но обискът съвсем не бе професионално извършен — както си е редно, със специална апаратура, кучета и опитни сапьори. Не очакваха, не предвидиха това произшествие. А може би китаецът е решил да пожали живота на младите оперативници? Отнесе тайната в гроба си и вече никой не е в състояние да узнае истината. Не, не бива да ходи при Саргачов. Ами ако отиде направо при Лариса, уважаемата вицепремиерка? В края на краищата тя му е задължена за главозамайващата си кариера. Но, естествено, те са в комбина със Саргачов, нали са мъж и жена, за всичко са се разбрали, всичко са обмислили и са стигнали до решение. Внезапно си спомни нощта, когато й предложи да преспи с лидерите на демократичните движения, спомни си и как тя плака и рида, а после си отиде въпреки неговите настоявания да остане. Да, именно след онази нощ те вече нито веднъж не спаха в едно легло. Жените са злопаметни, да не говорим за Лариса. Тя не е забравила това оскърбление и ще си отмъсти. Ще издаде заповед и няма да го допуснат дори да припари в кабинета й, ако ли пък го пуснат — жив няма да си иде. Всъщност той си има закътани местенца, където може да изчака, да преживее, изобщо да изчезне за дълго време, а после току-виж положението се оправило. Няма да оставят генерал Пестов в ръцете на Самсонов, сигурно вече се е вдигнал шум. А ако излезе на свобода, Пестов непременно ще намери начин да го оневини. И още една мисъл като мълния проблесна в съзнанието му. Да действа с контрафалц, да отиде в кабинета на Самсонов и да си признае вината, да прати по дяволите и вицепремиерката, и Саргачов, и генерал Пестов, да разкрие каналите, по които се внасят наркотици в Русия, да се разкае за обиколката в чужбина с Робърт Уест… Робърт Уест! Андрей Андреевич Василиев! Ето кой може да го спаси! Павлов дори се оживи при тази мисъл, а когато излезе от банята, отиде на ложата и видя масата, отрупана с червен хайвер, лъснало в мазнина филе от пушена риба и проблясваща бутилка водка, настроението му съвсем се повиши.

Пиха по една чаша и замезиха с риба, наляха си по втора.

— Ще взема да се обадя, докато съм, още трезвен — каза Павлов.

— Телефонът е в коридора.

— Имам мобифон.

Павлов набра един номер. Отсреща почти веднага вдигнаха слушалката.

— Здравейте. Търся Андрей Андреевич.

— Кой го търси? — попита мъжки глас.

— Негов приятел.

— Андрей е мъртъв.

Чуха се честите сигнали за свободно, отсреща бяха затворили.

— Какво се е случило? — попита Юра, когато видя пребледнялото лице на Павлов.

— Умрял е един приятел.

— Всички ще умрем — философски отбеляза домакинът. — Е, всеки с времето си. Да го поменем?

— Дали пък не сбърках номера? — промърмори си Павлов и извади бележничето си с телефони. — Не, всичко е точно.

— Млад ли беше?

— Мой връстник.

— А от какво? Нещо е боледувал?

Анатолий още веднъж набра номера на Уест.

— Извинете — каза той. — Пак съм аз. Току-що се връщам от командировка и не знаех, нищо не съм чул…

— Какво ви интересува? Ако искате да знаете кога е погребението, то ще бъде вдругиден на Пятницкото гробище. Ковчегът с тялото ще бъде изнесен в десет сутринта от жилището. Предполагам, знаете адреса, щом сте приятел на Андрей?

— Вие сигурно сте баща му? Андрей Зосимович?

— Да — чу се въздишка в слушалката. — Баща му.

— И Клавдия Владимировна ли пристигна?

— Да — стана по-приветлив гласът. — Сега вече вярвам, че сте му приятел…

— Как се случи това, Андрей Зосимович?

— Синът ми загина.

— Приемете най-искрените ми съболезнования, скъпи Андрей Зосимович.

— Благодаря — отговори бащата.

Павлов се изправи на крака, изпи чашата си, без да се чукне, седна отново и енергично потърка лицето си с длани.

— Трябва да тръгвам, Юра.

— Разбирам.

— От насилствена смърт е починал моят приятел — леко се усмихна Павлов.

— Досетих се. Може би все пак ще останеш? Няма да си пречим, къщата е голяма.

— Благодаря ти, приятел. Но се налага.

— Щом се налага, значи трябва. Все още ли си ерген?

— Абе нали знаеш, не е зле човек да се ожени, ама да не попада на зла жена.

— Я вземи това, хладилникът ти сигурно е празен… Чакай да го увия в нещо.

Когато слезе на улицата и измина известно разстояние, Павлов се спря. Не можеше да си обясни защо изведнъж реши да си тръгне от дома на своя гостоприемен приятел, но някакво вътрешно чувство му подсказваше, че трябва да си отиде. Първо, не можеше да накисва Юра, кой знае как е завършила хайката на аерогарата, а че е имало хайка, беше сигурен, така че вероятно по някакъв начин са стигнали и до служебната стая за персонала, където, освен Юра имаше и други хора. Второ, съобщението за гибелта на Уест беше твърде неочаквано, то сякаш го тласна към спонтанното решение да избяга, да се скрие някъде, никого да не вижда и чува. Сега, след като се поуспокои, Павлов отново се върна към мислите за Саргачов. Трябваше да вземе някакво решение по отношение на него. Все пак не е толкова лесно да бъде убит един полковник от ФСБ, защото има специална подготовка, въоръжен е, и то не само с пистолет, разполага с много повече и по-хитри средства и е под въпрос кой кого ще очисти по-бързо, ако се наложи. Павлов и друг път бе попадал в критични положения, но тогава зад гърба си имаше могъща организация, незабавна свръзка, верни хора, които работеха не от страх или за пари, а по съвест. Сега той е в ръцете на Саргачов, но и Саргачов е в неговите ръце, двамата зависят един от друг и именно това обстоятелство трябва да се използва. Стигнал до това решение, Павлов облекчено въздъхна.

— Полковник Саргачов — чу той гласа на Валерий, след като набра номера му.

— Полковник Павлов.

— Къде си?

— В района на Ваганковското гробище.

— Сериозно? — засмя се Саргачов. — И там ли да се срещнем?

— Тръгвай. Ще те чакам пред входа.

— След половин час съм при тебе.

Валерий Степанович пристигна с кафявия си форд, слезе, огледа се и запали цигара. Павлов изчака няколко минути, за да провери дали полковникът не е довел след себе си „опашка“, но нищо особено не забеляза и тръгна към него.

— Ще се поразходим ли? — кимна Саргачов към вратите на гробището.

Известно време двамата вървяха по алеята между гробовете и мълчаха.

— Все така ли ще мълчим? — попита Саргачов.

— Знаеш ли за произшествието в Хабаровск?

— Не с такива подробности като тебе, но основното ми е известно.

— Твоя работа ли е?

— Не съвсем. Аз не съм слагал бомбата в колата.

— Недей така, Валера. Не ми е до шеги.

— Влизам ти в положението. Как успя да се измъкнеш?

— Мълчешком.

— Виждаш ли, и ти започна да се шегуваш.

— Не ми беше трудно да се измъкна. Сега обаче не зная какво да правя. Реших да се посъветвам с теб.

— И правилно си решил. Един ум мисли добре, а три — още по-добре.

— Според поговорката умовете са два.

— Да, но ние сме трима. Ти, аз и Лариса Ивановна.

— Имах чувството, че сте ме зачеркнали от списъка си.

— Лошо мислиш за нас.

— Хубаво, лошо… Тези понятия са ми непознати. Мисля си, че в интерес на работата за тебе беше по-изгодно да ме отстраниш от пътя си в Хабаровск. Или не е така?

— Вероятно именно ти би постъпил така, както го каза. Но аз, Анатолий Сергеевич, съм човек от съвсем различно тесто. Освен теб в Хабаровск имаше и други хора. И между другото — наши, руски момчета. Те за какво са виновни?

— Все пак не съм се излъгал. Включил си хората на Монголеца, нали?

— Какво общо има тук Монголеца? — намръщи се Саргачов.

— Джек Кан, търговия с оръжие…

— Добре се ориентираш. Джек Кан.

— Значи оня китаец е бил негов човек?… Сега вече всичко ми е ясно.

— Успях да науча за арестуването на генерал Пестов и при това положение цялото ни начинание с ракетите се оказа безсмислено. Обадих се на Кан. Останалото ти е известно.

— Кой беше получателят?

— Има ли някакво значение, и бездруго не е между живите. Или е жив?

— Стана на парчета. Китаецът завърши със самоубийство. Глътна хапче с отрова.

— Намерихте ли ракетите?

— И още много други неща, освен тях… Тъй като добре си спомням последния ни разговор, искам да те питам за две неща.

Саргачов не каза нищо, само въпросително го погледна.

— Първото. Отново се връщам към поговорката. Ти каза един ум мисли добре, а три още по-добре…

— Да, точно така.

— За това обаче пречи нашето споразумение.

— Припомни ми го.

— Да прекъсна всякакви връзки с вицепремиерката.

— То си остава в сила.

— Значи все пак умовете са два?

— Под връзки имах предвид срещи, разговори, изцяло да се забрави миналото. Под минало разбирам всичко, което те е свързвало с Лариса Ивановна. А що се отнася до третия ум, нито ти, нито аз можем да минем без него. Ти си в безизходица. Спасението ти е само в третия ум.

— А сега другото. Все още ли сме в един екип?

— Ако си спомняш, Анатолий Сергеевич, аз казах, че няма да бъдем големи приятели. И всъщност това е така. Нито сме приятели, нито — врагове. Ние сме в една глутница. Съдбата ни събра.

— В какво се състои моето спасение?

— Ами помисли си.

— Вие, ти и Лариса Ивановна, можете да ми предложите само едно — далеч от очите, далеч от сърцето! А аз мога да изчезна и без вашата помощ.

— Никой не ти предлага да изчезваш. Днес или утре генерал Пестов ще бъде освободен. Но без тебе тук се е натрупала толкова работа, че ще се наложи Пестов да излезе в оставка. Единственият кандидат за неговата длъжност си ти.

Това беше толкова неочакван обрат, че Павлов се спря и учудено го изгледа.

— В такъв случай защо, по дяволите, избягах?

— Постъпи правилно. Засега Пестов все още не е освободен. Ако ти се беше върнал на „Лубянка“, щеше да му станеш съсед по килия.

— Значи не всичко още е загубено?

— Всичко тепърва започва.

— Как загина Робърт Уест? — попита Павлов след известно мълчание.

— Чух, че във вилата му станала експлозия.

— И кой знае защо, точно в неговата вила, нали! По всички други вили е спокойно, цари тишина и благодат, а неговата — гръмва!

— Попитай Александър Борисович Турецки. Може би той ще ти обясни… Да се връщаме, а?

— Добре.

Сбогуваха се при колата. Саргачов предложи да го откара, но Павлов отказа. Вървя пеша няколко квартала, като сегиз-тогиз се обръщаше, влизаше по магазини, изчакваше известно време, но „опашка“ не забеляза. После хвана такси и отиде в едно тихо и уютно гнезденце, където беше сигурен, че винаги го чакат.

Докато Саргачов и Павлов разговаряха на Ваганковското гробище, генерал-лейтенант Самсонов седеше в кабинета на директора на ФСБ. Полека-лека в органите бяха започнали да свикват с честата смяна на ръководителя на службата, дори някак се нагодиха към положението си и макар че дисциплинирано отговаряха „тъй вярно“ и „слушам“, всеки вършеше работата си както намери за добре. Но така беше до идването на новия шеф, бивш началник на президентската охрана. Прекалено придирчив, дребнав и злопаметен се оказа бившият бодигард. Той помнеше всичките си заповеди, разпореждания, в него кипеше неизчерпаема енергия, но не беше професионалист, нямаше понятие от тънкостите в работата на разузнаването, а още по-малко на контраразузнаването. Обаче в интерес на истината той имаше твърд и открит характер. Ако си наумеше нещо, никой не беше в състояние да го разубеди. По-рано хора като него са били наричани диктатори и това определение съвсем точно пасваше за характера на шефа на ФСБ. Той току-що бе изгледал озвучената касета, на която бе записана срещата на двама служители от ФСБ. От нея бе разбрал, че генерал Пестов е получил от някого заповед да бъде премахнат някой си Уест, а на свой ред Пестов е заповядал на подчинения си да пристъпи към изпълнението на заповедта, при това незабавно.

— И какво, заповедта изпълнена ли е? — след дълго мълчание попита директорът.

— Да. Робърт Уест загина.

— Кой е тоя Робърт Уест?

— Един гениален картоиграч.

— И каква връзка има между генерал Пестов и някакъв си комарджия?

— Именно с този въпрос се занимаваме в момента.

— При какви обстоятелства е загинал Уест?

— Във вилата му е станала експлозия, но аутопсията показа, че смъртта е настъпила от куршум, попаднал в сърдечната област. Заедно с него е загинал и един служител от отдела на Пестов.

— Той пък как е попаднал във вилата на комарджията?

— Уест е богаташ. Охраняваха го служители от отдела на Пестов.

— Нима това влиза в техните задължения? Или си нямат достатъчно работа? — повиши глас директорът.

— За това трябва да попитате самия генерал Пестов. Освен това подполковник Рябков, когото видяхте на записа, изчезна. Засега търсенето е без резултат.

— Предполагате, че са очистили и него.

— Да.

— Обади ми се премиерът и ме помоли да изясня всички тези проблеми — малко объркано отбеляза директорът.

— Според мен вече ги изяснихте.

— Да седи в ареста! — удари с длан шефът по бюрото си.

— Официално генерал Пестов е в служебна командировка… Само няколко души знаят, че е задържан: аз, вие, сега вече и премиерът, както и човекът, който го е помолил да ви се обади. Плюс сътрудника, който ни даде информацията.

— Не мога да схвана мисълта ви. А след час трябва да дам ясен и точен отговор на премиера.

— Ами именно това ще докладвате — че Пестов е в служебна командировка.

— Но премиерът знае къде е, нали ми се обади!

— И все пак вие така ще му докладвате.

— Не. Нямам намерение да се занимавам с глупости — отсече шефът, след като се позамисли.

— В такъв случай го попитайте кой го е помолил да ви се обади.

— Е, неудобно е. Все пак не е някой си там Иван Иванич, нали!

— Неудобно е, когато човек напълни гащите — спокойно каза Самсонов, с което си върна за думата „глупости“. — Загинаха двама служители от ФСБ. Нови жертви ли ще чакаме?

— Я по-спокойно, генерале.

— Аз лично съм си много спокоен, но фактите, с които разполагам, са доста тревожни. Добре би било, ако случаят приключи само с два трупа, но се опасявам, че ще последват и други.

— Не преувеличавате ли опасността?

— Помолете тогава премиера да ви даде писмена заповед за освобождаването на Пестов от ареста — без да отговаря на въпроса му го посъветва Самсонов.

— Виж, това е идея — хвана се за предложението директорът. — А вие мислите ли, че ще ми даде?

— Не съм сигурен.

— Значи въпросът е решен — каза шефът и внимателно изгледа събеседника си. — А какво ви е мнението за полковник Павлов?

— Полковник Павлов е способен служител. Дори много способен — позабави отговора си Самсонов.

— Смятате ли, че ще се справи със задълженията на началник-отдел?

— Възнамерявате да назначите полковника на мястото на генерал Пестов? — попита Самсонов, като се стараеше да спечели време за размисъл.

— Да.

— Подкрепям становището ви.

— Моля да ме държите в течение на по-нататъшните събития — каза на сбогуване директорът и подаде ръка.

„Майната ти — изруга Самсонов, докато крачеше по коридора, — «по-нататъшните събития»! Господи, докога ще ни изпращат такива дръвници?! Но виж, за Павлов добре го каза, приятел, много добре! Сега вече няма да го търсим, сам ще се появи. Дори ще дойде на рапорт при мен. Амбициозна и упорита жена сте вие, госпожо Стрелникова! Или нямате друг изход? Но така или иначе направихте грешка, и то немалка. Ами така нареченият ваш съпруг от венчилото? И за най-големия идиот е ясно, че ще трябва да очисти полковник Павлов, вашия стар приятел! А може би пък сте го пожалили? Или просто не успяхте?“

Когато се прибра в кабинета си, генерал Самсонов нареди издирването на Павлов да бъде прекратено.

При обиска в апартамента на Андрей Василиев бяха открити множество пръстови отпечатъци по мебелите и по най-различни предмети. Турецки бързо получи дактилоскопската карта на Саргачов. С вицепремиерката обаче въпросът бе по-сложен, не беше толкова лесно да се открият образци от нейните пръстови отпечатъци, затова следователят бе принуден да се обърне към генерал Самсонов. След два часа на бюрото му вече се мъдреше красива кристална гарафа с изящна чаша за вода. Експертите криминалисти установиха идентичност между следите от пръсти, намерени по различни предмети в апартамента на Василиев, и пръстовите отпечатъци в дактилоскопската карта на Саргачов, както и тези върху гарафата и чашата, взети от кабинета на Стрелникова. Стана ясно, че полковник Саргачов и госпожа Стрелникова са посещавали апартамента на Уест, в което впрочем Турецки изобщо не се съмняваше, но сега вече поне разполагаше с някакви доказателства за този факт. Обаче за сериозен разговор със заподозрените не достигаше една доста съществена подробност: трябваше да се докаже, че те са били в апартамента на Уест в деня на неговото убийство, а също така и че именно те са дали заповедта за отстраняването на гениалния картоиграч.

— Мисли, Слава, мисли — за кой ли път вече повтаряше Турецки на своя приятел, — как да докажем, че имат вина за смъртта на Андрей Уест?

— Само ако си признаят. Друг начин няма. Трябва да ги приберем — намръщено отговаряше Грязнов.

— Абе ти си знаеш само едно! Да ги приберем! Размърдай си малко мозъка!

— Излез им с блъф. Подложи ги, така да се каже, на високо напрежение. Притисни ги до стената, в тая работа си спец.

— Кого бе? Кого ме съветваш да притисна?

— И двамата. Имаш им пръстовите отпечатъци. А Уест е избягал от апартамента си като луд. Щом влязат в кабинета ти, ще пуснеш марша. Погребалния! И те ще проговорят. Марша, дето е записан на касетата. Мисля, че именно така са дали заповед за убийството на Уест.

Турецки погледна приятеля си и весело се разсмя:

— Слава, Славаа, косите ти побеляха, а умът ти още не е дошъл!

— Върви тогава да гониш Михаля — обиди се Грязнов. — Нали изчака да ти вземат Фишкин, ще дочакаш и тебе да забършат. И те ще го направят на драго сърце!

— Фишкин не са ми го взели, а просто го преместиха от един затвор в друг. Но сега в кабинетите на началниците се монтират западногермански климатици. Знаеш ли от кого?

— Ами то това си е рушвет. Днес климатици, утре — гаранция. И чао, Фима, шапка на тояга!

На вратата деликатно се почука. Влезе Алексей Петрович Кротов, неотразимият агент на всички московски оперативни ведомства. Той се ръкува с Турецки и Грязнов, седна до масата и извади своя „Беломор“.

— Не ни мъчи, Алексей, ами казвай какво има — не издържа Слава.

— В Хабаровск е загинал Дмитрий Николаевич Скворцов — каза Кроткия и млъкна.

— Дима Скореца?

— Той.

— Разчистване на сметки? — попита Турецки.

— Едва ли. Подробности не са ми известни, но се знае, че е трябвало да получи „стока“.

— Сигурно наркотици? — предположи Грязнов.

— Наркотици Монголеца си има с тонове във Воронеж.

— А тогава каква е била „стоката“ според теб?

— Вероятно оръжие.

— Това са твои предположения, нали?

— Със сигурност знам, че напоследък Монголеца се сближи с Гирихан, а на чеченците им трябва оръжие. Особено ракети.

— Все пак успя ли да научиш защо толкова са си домилели един на друг? Имам предвид Монголеца и тоя Гирихан — поинтересува се Турецки.

— Казаха ми, че Монголеца му изплащал дълг.

— Какъв?

— Чеченците не са подкрепили Тофик Алиев при разчистването на сметките, а са имали подобна възможност. Стояли са настрана, все едно че нищо не се случва. А ако Гирихан се беше намесил, Монголеца бая щеше да се озори.

Иззвъня телефонът. Турецки вдигна слушалката, изслуша мълчаливо каквото му казаха и лаконично отговори:

— Тръгвам незабавно. — После погледна Кроткия и попита: — Това ли е всичко?

— По принцип да, като се изключат някои дребни подробности, които скоро може да прераснат в големи проблеми.

— Вашите сведения са много важни, Алексей Петрович. За дреболиите поговорете с Грязнов.

Турецки провери съдържанието на куфарчето си, помаха с ръка и изчезна зад вратата.

Полковник Павлов беше ходил в кабинета на директора, получил бе заповедта за назначаването си като началник-отдел и сега отиваше в кабинета на генерал Самсонов.

— Моите поздравления — усмихнато го посрещна генералът, но не му подаде ръка, нито го покани да седне.

— Благодаря, Николай Василиевич — отговори Павлов, като същевременно поглеждаше към младоликия стегнат мъж, застанал до прозореца.

— Значи ще работим рамо до рамо — продължи генералът, размествайки нещо по бюрото си.

— Така излиза — усмихна се Павлов и неочаквано потръпна, когато срещна острия пронизителен поглед на Самсонов.

— Приближете се — чу той заповедта. — Седнете. Моля да ми обясните как се озовахте в компанията на този господин?

Генералът подаде една снимка, на която Павлов бе фотографиран с Робърт Уест.

— Да ви помогна ли, полковник? — попита Самсонов, вперил очи в мълчащия Павлов. — Александър Борисович!

— Старши следовател по особено важни дела при Главната прокуратура, Турецки — представи се Александър. — Какво ви интересува, Николай Василиевич?

— Ако все така продължава да мълчи, ще се наложи вие да разкажете всичко, което ви е известно за контактите на Павлов с Робърт Уест.

Павлов мълчеше.

— Започвайте, Александър Борисович.

— Името на мъжа, който седи до Анатолий Сергеевич, е Андрей Андреевич Василиев с псевдоним Робърт Уест. Изключително талантлив играч на карти и по-конкретно на „двайсет и едно“. Повече от година е работил за Алберт Георгиевич Попов-Городецки, като, кажи-речи, е обрал касите на доста казина из цяла Русия, а по-късно е минал под „опеката“ на нашия събеседник. Заедно с Уест полковник Павлов е направил голяма обиколка из Европа и Щатите. Играта на Уест е била безпощадна и неотразима. Сумите, спечелени в европейските и американските казина, възлизат на милиони долари…

— И къде са сега тия парици? — простовато присви очи Самсонов.

— По-добре попитайте полковника.

— То той мълчи! Или вече имате желание да кажете нещо, Анатолий Сергеевич? Ето на, мълчи! Продължавайте, Александър Борисович!

— След завръщането си от чужбина Павлов се е срещнал с небезизвестния Ваня Монголеца в едно ресторантче на „Пречистенка“…

— Срамота, полковник от ФСБ с всепризнат бандит?! — поклати глава генералът. — И за какво са разговаряли?

— За какво могат да разговарят двама партньори? За наркотици, за тайните складове във Воронеж, за убийството на Уест…

Турецки блъфираше, всъщност не знаеше съдържанието на разговора, но блъфът му излезе сполучлив.

— Аз нямам нищо общо с убийството на Уест — глухо проговори Павлов.

— Момент — каза Самсонов, вземайки от бюрото някакъв лист. — „Установено е, че А. А. Василиев е въвел в паметта на компютъра си повече от сто хиляди комбинации за играта на карти. При обиска на апартамента му компютърът не бе открит…“ Това съм го приготвил за вас, Александър Борисович.

Заповядайте. Не съм чел по-нататък, но от този доклад вие ще узнаете кой е източникът на получените сведения.

— Всъщност компютъра ли търсехте в апартамента на Уест, Анатолий Сергеевич? — попита Турецки. — Намерихте ли го, или ви попречиха?

— Значи ви е известно, че някой е попречил? — поинтересува се Самсонов.

— Естествено!

— И кой?

— Полковник Саргачов. Валера.

— Валера ли — изхъмка Павлов. — Познавате ли го?

— С него се познаваме от много години.

Мълчанието на Павлов се оказа в негова полза, той разбра какво точно искат да узнаят от него и сега пресмяташе дали не може да извлече изгода от по-нататъшните си действия.

— Бих могъл да опровергая тази информация или поне да взема мерки за нейното опровергаване, но не искам. Чувствам се уморен от всичко това — поде накрая Павлов.

— Да продължа ли, Николай Василиевич? — обърна се Турецки към генерала.

— Ами щом като той е уморен…

— Николай Василиевич, пределно ясно ми е какво искате от мен — обади се пак Павлов.

— И какво?

— Да работя за вас.

— О, не за мен, гълъбче — отговори след кратко мълчание генералът. — А за Русия.

— Нима вие все още вярвате в нещо, другарю генерал? — усмихна се Павлов.

— Дори във вас вярвам, макар че сте вече почти изпечен негодник… Мълчете, полковник! Аз нямам предвид интимните ви отношения с госпожа Стрелникова, нито личните ви сметки в швейцарски банки или връзките ви с престъпните групировки, аз говоря за това, че вие, заедно с генерал Пестов сте участвали в корумпирането на служителите от отдела. А по-рано, преди да се срещнат с вас, те бяха добри момчета… Не апелирам към вашата съвест, вие отдавна я нямате. Ще ви притисна да работите от страх. Страх от смъртта. Вие имате само един изход, ако ви е скъп животът.

— Какъв?

— Да изпълнявате моите указания.

— И това ще ми гарантира безопасността?

— Във всяко отношение. Но уви, не мога да ви дам гаранции, що се отнася до Саргачов и вицепремиерката. А може би вие сте най-застрашен именно от тяхна страна.

— Не е ли все едно от кого ще получа куршум в челото? — нервно се усмихна Павлов. — Краят е един.

— Като началник-отдел вие ще имате добра охрана. Това е първото. И второ — някои ваши действия могат да неутрализират резки постъпки от противната страна.

— Говорете открито, другарю генерал-лейтенант! Искате да издам вицепремиера Стрелникова?

— Не само това. Ще разкажете всичко, което ви е известно.

— Всичко, което ми е известно, директно и в най-малки подробности е свързано с името на вицепремиерката. Но дори сега да ви напиша цял том със спомени, повярвайте ми — дори косъм няма да падне от главата на Лариса Ивановна!

— Вие първо го напишете, а после ще видим. Впрочем защо трябва да пишете? Можете да продиктувате всичко на касетофон, показанията ви ще бъдат напечатани, след което ще трябва само да ги подпишете.

— Струва ми се, че все още не съм си дал съгласието…

— В противен случай незабавно ще бъдете арестуван. Можете да станете съсед по килия на генерал Пестов.

— Генералът не е освободен?

— Той ще стои в ареста дотогава, докато съберем всички доказателства за неговите престъпления.

— Съгласен съм — отговори Павлов след продължително мълчание.

— Работете — ставайки, каза Самсонов и се усмихна. — Имало е защо да ви хваля толкова пред шефа. Вие наистина сте способен и най-важното, разбран и съобразителен служител.

— Да започваме ли? — обърна се Турецки към Павлов, когато генералът напусна кабинета си.

— Не разбрах нещо за интимните ми отношения с вицепремиерката — проговори Павлов. — Ще ми обясните ли?

— Какво да ви обяснявам? Имали сте ги.

— Ас доказателства разполагате ли?

— И то доста живописни.

— Покажете ми ги.

— Може би няма смисъл?

— Горя от любопитство!

Турецки сви рамене, отвори куфарчето си, извади снимките, на които бяха увековечени твърде фриволните любовни игри на Лариса и Анатолий в хотелската стая, и разперени като ветрило, ги сложи пред Павлов.

— Хонконг! Да, Хонконг. Е какво можеш да получиш от този шибан град? Само неприятни изненади… Чувал съм, Александър Борисович, че и вас си ви бива по тая част?

— О, не мога да се меря с вас! Жени от такъв ранг не съм имал.

— Всички са еднакви…

— Грешите. Всички са различни.

— Точно така, бива си ви! — разсмя се Павлов.

— Корав човек сте — искрено се учуди Турецки. — Друг на ваше място сега би плакал.

— Да, но друг — проточи Павлов, измъквайки от вътрешния си джоб плоско шишенце от сребро с винтова капачка. — Искате ли да се почерпим?

— С удоволствие, стига да е без отрова.

— Чиста е. Това няма двойно дъно. А ето това — той извади от другия си джоб още едно, но по-малко шишенце — е с двойно дъно. Погледнете отдолу. Виждате ли бутончето?

— Виждам го.

— Натискаш, разклащаш, пиеш и — край!

— Ами ако не го натиснеш?

— Няма проблеми, сега ще ви покажа.

Полковникът отвинти капачката и отпи голяма глътка.

— И все пак предпочитам да пием от другото, без двойното дъно — каза Турецки.

— Усещам, че ще се сработим добре — усмихна се Павлов. — Откъде ще започнем?

— От самото начало. От запознанството ви с Лариса Ивановна Стрелникова…

Валерий Саргачов преувеличи малко, когато каза, че е телефонирал на Джек Кан. Не беше в негов интерес да му се обажда, в противен случай у мафиота биха се появили съвсем основателни подозрения, тъй като деловите им отношения нямаха нищо общо с търговията на оръжие. Полковникът бе получил касетата с шифрования запис от един сътрудник на Кан с доста голям риск и срещу огромна сума долари. Саргачов си имаше свои разбирания за честта. Беше готов да извърши престъпление, за да спаси любимата жена, обаче никога нямаше да допусне оръжие с огромна разрушителна сила да попадне в ръцете на един бандит. При всички случаи тази касетка щеше да бъде предадена — ако не на Павлов, то в органите за безопасност. В този момент се появи Павлов, така че възникна възможност с един удар да бъдат убити два заека. Там е работата, че отстраняването на получателя, човек на Монголеца, бе предрешено и нямаше никаква връзка с арестуването на генерал Пестов. В случай че получателят попаднеше жив в ръцете на органите, следата щеше да отведе към Монголеца, а не след дълго — и към вицепремиерката. Ракетите с атомен заряд са твърде сериозна работа, така че никакви връзки нямаше да помогнат на Лариса. Но Саргачов имаше и друга идея. Можеше да се случи така, че заедно с получателя на „стоката“ завинаги да изчезне и полковник Павлов. Всичко зависеше единствено от решението на Монголеца, с когото Саргачов се срещна. След като узна, че Пестов е арестуван, а за Хабаровск със самолет е заминала оперативна група и няма никакво време за други решения, Монголеца не се поколеба. „Жалко за Скореца, но няма какво да се прави — каза той. — Благодаря за съобщението.“ Саргачов му намекна, че в групата има един човек, от когото не е зле да се отърве, но на това предложение Монголеца отговори: „С ФСБ не воюваме. Собствената кожа ни е по-скъпа.“ И тутакси пред Саргачов телефонира в Хабаровск и заповяда да се пусне в ход вариантът с кодовото име „Змия“. „Смятате, че заповедта ви ще бъде изпълнена, така ли?“ — не повярва Саргачов. „Да, съвсем точно и в определеното време. При нас не е като в армията.“ И наистина заповедта бе изпълнена, на което стана свидетел именно полковник Павлов. Тогава Саргачов за първи път си даде сметка с каква сериозна сила разполага Монголеца, изобщо всички мафиотски структури в Русия. Прегледа секретните материали и стигна до извода, че живее в страна, пълна с престъпници, които изцяло са я разграбили. Бившият помощник на президента отхапа огромно парче от баницата и избяга в чужбина, сега го издирват, но и сто години да го търсят, няма да го намерят — не търсят където трябва. Един голям военачалник подари на Чечня въоръжение за цяла армия, колко е взел срещу това — само Господ знае, уж го попритиснаха, ама нищо не излезе, размина му се и отново яхна коня, пак е по върховете, сега оглавява цяло министерство. Сякаш в бездънна каца потъват милиардите рубли, изпращани в Чечня, затова пък като гъби растат по най-красивите места на Подмосковието генералските вили. За едни брадва, а за други сватба…

— Здравей, командире… — чу Саргачов плътен баритон, вдигна глава и видя Демидич.

— Здрасти. Закъсняваш — почука Валерий часовника си.

— Ми ти каза в градинката на „Кропоткинска“, а не посочи на кое място.

— Как я караш, Демидич?

— Нормално.

— Чух, че са те повишили?

— За какво говориш, командире?

— Станал си телохранител на следовател от Главната прокуратура!

— Каквото ми наредиха, това правя.

— Каква е заплатата? Стига ли?

— Защо ме извика, командире? — намръщено попита Демидич след кратко мълчание.

— Да те предупредя за една опасност.

Демидич бегло го погледна и неопределено изхъмка.

— Защо взе касетофона от господин Фишкин?

— Не обичам, когато някой иска да направи лошо на жена…

— А телохранителите за какво преби?

— Че кой ги е пребил?

— Да не би аз?!

— Не съм виждал никакви телохранители — мрачно отрече Демидич.

— Ти си осъден, Демидич. Могат да те пречукат всеки момент.

— Интересно…

— Нищо интересно не виждам.

— Интересно откъде знаеш всичко това?

— Забелязвам, че вече умееш да правиш връзки между нещата. Или някой те е научил?

— Недей така, командире…

Известно време двамата мълчаливо пушиха.

— Аз се ожених, Демидич — тихо каза Саргачов.

— И на сватбата значи не ни покани…

— Нямаше сватба. Само се венчах.

— Пред Бога си е по-сигурно.

— Венчах се за жената, която обичах още от момче. Обичам я и сега. До смърт.

— Това е хубаво — солидно одобри Демидич. — Така трябва.

— Защо не питаш коя е тя?

— Че защо да питам? Щом я обичаш, това е достатъчно.

— Тя е важен човек, Демидич. Член на правителството.

— Стрелцикова?

— Позна — усмихна се Саргачов.

— Е, то е съвсем близко до ума. Само една жена има в правителството.

— Трябва ми твоята помощ — пристъпи към въпроса Саргачов.

— Казвай, командире.

— Преди да стане вицепремиер, Лариса е оглавявала женското движение. То е имало делови отношения с някакви търговски банки и фирми. И Лариса е подписвала разни книжа…

Саргачов замълча, като обмисляше как по-непринудено да мине към повода за срещата, но Демидич го изпревари:

— Кажи си, командире, че искаш да взема тия книжа и да ти ги дам, нали така?

— Приятно е да разговаряш с умен човек — широко се усмихна полковникът.

— Абе, командире, като виждам цялата тая мръсотия наоколо, вече ми е ясно, че всеки гледа да докопа голям кокал, докато може и все още има!

— За тая работа ще получиш десет хиляди долара. Като аванс — две хиляди и петстотин.

— Нее — отказа Демидич. — Като ги донеса, тогава ще приказваме. Това ли е?

— Кога да ги чакам?

— Ще ти звънна. А на ония фишкинските копелета кажи, че ще им откъсна топките.

— Вече им казах.

— Тогава защо ме стряскаш бе, командире? — укорително го погледна Демидич.

— Отдавна не се бяхме виждали, а знаеш, че хората се променят.

— Да бе, да — намръщено промърмори Демидич. — А сега да тръгвам.

Саргачов му стисна ръка, изпрати го с продължителен поглед, стана от пейката и закрачи по алеята. Внезапно спря и се плесна по челото.

— По дяволите!

— Не споменавай дявола, момче — каза минаващата покрай него старица, — не е на добро!

Настигна Демидич на пешеходната пътека, когато вече прекосяваше улицата.

— Не ти казах най-важното!

Момъкът въпросително впери в него очи.

— Трябват ми три документа…

— Фалшивите? — прекъсна го Демидич.

— Точно те.

— Много си се запъхтял, командире — усмихна се момъкът. — Я си поеми дъх.

Вече в колата, когато си припомняше разговора с Демидич и неговите реакции, Саргачов за секунда се усъмни дали бе постъпил правилно, дали не е сбъркал, като е бил толкова откровен, но той добре познаваше упорития характер на момъка и си даваше сметка, че може да му се въздейства само по този начин. Със заповед не може да го принуди, работата е твърде деликатна. И няма друга възможност да получи документите от следователката Федотова, освен чрез бившия си подчинен.

Демидич завари Лиля Федотова много разстроена.

— Пуснали са Фишкин! — отговори тя на въпросителния му поглед. — Под гаранция от два и половина милиона долара.

— И всички вие се съгласихте?

— Не, аз подадох оплакване. До главния прокурор.

— Ами добре тогава.

— Демидич, Демидич — въздъхна Лиля. — Ти май още живееш с илюзиите от съветско време, но сега вече имаме демокрация!

— Прокурорът при всяка власт си е прокурор. А работата е ясна.

— Знаеш ли колко трае едно следствие?

— Няма да е цяла година я!

— Ще го проточат и повече! Но аз ще накарам Турецки и Чижов да направят всичко възможно, за да го приключат по-скоро. Макар че има ли смисъл? Фишкин вече е на Бахамските острови!

— Ще го спипаме.

— Веднъж вече успя, Володя, но втория път можеш да си изпросиш някой куршум.

— Абе днес кой откъдето ме види, все ме стряска… — ухили се Демидич.

— И кой друг, освен мене?

— Един приятел. Наскоро се е венчал.

— Да не е бившият ти командир?

— Я как позна! — удивено възкликна Демидич.

— Кои са ти приятели? „Афганците“. А доколкото знам, само един от тях се е венчал. Саргачов. Или има още някой?

— Има…

— Не ме баламосвай, Демидич!

— Ами… таковата… Защо не ми дадеш ония документи?

— Кои документи?

— На Фишкин.

— Да ти кажа ли какво е поискал от тебе Саргачов, или ти сам ще ми разкажеш? — бавно попита Лиля.

— Опитай…

— Върви си, Демидич — махна с ръка Лиля. — Няма да ги получиш.

— Само за една вечер ми ги дай. След ден-два. И още същата вечер ще ти ги върна.

— Какво си намислил, Демидич?

— За една вечер — повтори момъкът, извръщайки очи. — Трябват ми. Знаеш, че току-тъй няма да ти ги искам.

— Саргачов е опасен човек, Володя — заговори сериозно Лиля. — Много опасен.

— Само за една вечер — упорито настоя Демидич.

— Ще си помисля — отговори Лиля.

 

 

На погребението на Андрей Василиев дойде много народ. И все хора от света на бизнеса. Речи нямаше. Чу се, че бащата на Андрей е забранил. Турецки стоеше встрани, в сянката на едно дърво, като изчакваше момента, когато тълпата ще се разотиде и той ще има възможност поне за малко да поприказва с родителите на Андрей. Чуха се глухите удари о капака на ковчега и скоро се оформи пресният гроб, върху който гробарите натрупаха скъпите венци и букети цветя. Изпращачите на покойния бавно се отправиха към изхода на гробищата. При гроба в скръбно мълчание останаха застинали само две фигури — майката и бащата. Турецки загаси цигарата и тръгна към тях, но внезапно се спря — откъм черквата идваше стройна жена с широкопола шапка. В нея позна Лариса Стрелникова. Тя дойде при гроба и постави върху купчината цветя няколко жълти рози.

— Моите съболезнования, Андрей Зосимович и Клавдия Владимировна — чу Турецки гласа на Лариса Ивановна.

И в следващия миг тишината на гробищата внезапно бе нарушена от нечовешки сърцераздирателен писък.

— Проклета да сиии! Вещицааа!

Андрей Зосимович се втурна към жена си, прегърна я и започна да й шепне нещо успокоително, като я поведе по алеята към изхода. Стрелникова застина неподвижно като ударена от гръм. Турецки се забърза след двамата старци, по някое време се обърна назад и видя, че при Лариса е дошъл Саргачов.

— Извинете — спря Турецки родителите на Андрей. — Съзнавам, че моментът е съвсем неподходящ, но моля да ме разберете. Името ми е Турецки. Аз водя следствието за убийството на вашия син.

— Чуваш ли, Андрюша?! Убили са го!

— Вашите документи! — изкомандва по армейски Андрей Зосимович.

— Моля, заповядайте.

След като прочете служебната му карта, Андрей Зосимович каза:

— Трябва да поговорим с вас.

— Тук е телефонът ми и адресът на прокуратурата — подаде му визитката си следователят. — Можете да ме търсите по всяко време.

— Не, трябва да говорим още днес. С кола ли сте?

— Да.

— Да тръгваме тогава, живеем наблизо.

— Нима не сте отседнали в апартамента на сина си?

— Имаме си свое жилище — малко сухо отговори Андрей Зосимович.

Докато настаняваше родителите на Андрей в колата, Турецки видя с крайчеца на окото си, че Саргачов и Лариса Ивановна излизат от вратата на гробищата. Вероятно и Саргачов го беше забелязал.

Апартаментът на Василиеви се намираше в стара къща, строена още през миналия век. Той се състоеше от две малки стаи и просторно антре. Таваните бяха високи, гипсови, прозорците — широки, а навсякъде бе постлано с протрити стари килими.

В по-голямата стая бе сервирана траурна трапеза. Посрещна ги възрастна жена, сестра на Клавдия Владимировна.

— Ние живеем на село, във Владимирска област — поясни Клавдия Владимировна, — а тук Феня е стопанката.

— Заповядайте — покани госта си Андрей Зосимович. — Нека да поменем нашия Андрюша.

Сестрите се прегърнаха и заплакаха.

— Хайде, стига вече, оплакахте го — строго каза Андрей Зосимович и вдигна чаша. — Светла ти памет, сине!

На масата бе сложен портретът на Андрей в траурна рамка.

— Светла му памет! — каза и Турецки, взирайки се в красивото младежко лице на покойния.

Сестрите отново си поплакаха, припомняйки си разни случки с Андрюша, колко добър, умен и отзивчив е бил, как е бил готов да свали и ризата от гърба си за приятелите, колко добре се е учил и колко способно момче с бъдеще е бил.

— Я идете да си поплачете в другата стая — прекъсна спомените им Андрей Зосимович. А когато двете жени излязоха, впери строг поглед в Турецки. — Трябва да знам с какво се е занимавал синът ми и ако може — подробности за неговата смърт.

— Той нищо ли не ви е говорил за работата си? — предпазливо попита Турецки.

— Казваше, че се занимава с бизнес.

— По принцип не ви е излъгал. Онова, с което се занимаваше, също би могло да се нарече бизнес.

— Не искам да ме съжалявате — остро каза Андрей Зосимович. — Трябва да знам истината. От това зависи по-нататъшният ни разговор.

Все пак, за да щади бащините му чувства, Турецки старателно подбираше думите си, когато разказваше за Андрей, и някак съвсем естествено обрисува образ на човек, който поначало е добър, но е попаднал сред изпечени престъпници, използвали гениалните му способности. Турецки не скри и подробностите около неговата гибел, като премълча само за изстрела на бодигарда.

— И той е бил престъпник като господарите си — строго заключи след дълго мълчание Андрей Зосимович.

После стана и свали от малкия бюфет продълговато ковчеже със старинна изработка, натисна две малки пластинки отстрани и капакът със звън се отвори.

— Това е изделие на майстори от Севера, със секретни заключалки. Можехме да го отваряме само двамата с Андрей. Прочетете това писмо, Александър Борисович — подаде му той един лист.

„Скъпи мамо и татко! Дори не знам дали постъпвам правилно, като ви оставям тази бележка, но не мога да споделя с никой друг онова, което ще ви пиша. Предчувствам, че ще умра, или по-точно, че скоро ще загина. Страшно е, когато те предаде любимият човек. Знаете, че цял живот обичах само една жена — Лариса…“

По-нататък следваха задраскани редове.

„Пред мен се отвори дълбока пропаст. Аз бях лъган и мамен от хора, които гледаха собствените си користни интереси. Няма да ви обяснявам как печелех парите, ще подчертая само, че не са крадени, а спечелени с труд. Мечтата ми беше да създам картинна галерия, дори вече успях да откупя някои творби: няколко картини и гравюри на руски художници, които бяха собственост на частни колекционери на Запад. Сега се намират в апартамента на Арбат. Исках да нарека галерията «Василиевска». Любовта ми към Лариса ме погуби…“

И пак така бяха задраскани следващите два реда.

„Татко, оставям ти някои документи, оформени на твое име. Парични сметки в няколко банки, завещание за вилата, апартамента, колата и цялото ми имущество. Както виждаш, документите са подготвени отдавна. Това е всичко, което исках да знаете. Не казвам сбогом, а довиждане. Ако остана жив, ще започна нов живот. Но не съм сигурен, защото съм заобиколен от бездушни и страшни хора. Целувам ви.

Андрей.“

— Тук са книжата — подаде Андрей Зосимович една папка на Турецки.

— Не се обиждайте, но ние сме длъжни временно да ги конфискуваме, за да ги проучим. Вероятно те ще хвърлят някаква светлина върху убийството на Андрей — отговори Турецки и се приготви незабавно да напише протокол за изземването.

— Цялото богатство на сина ми ще бъде използвано за покупка на картини — заяви Андрей Зосимович, — както ни е завещал. Можете ли да ми дадете някакъв съвет в това отношение? Не съм много вещ по подобни въпроси.

— Колкото до юридическата страна при уреждането на наследството, можете да разчитате на мен. Ще ви намеря добър адвокат. А за продажбата на недвижимата собственост… Ще трябва да изчакаме, докато свърши следствието. Ако се установи, че парите са придобити по некриминален начин, всичко ще бъде ваше.

— Тук — потупа с длан по папката Андрей Зосимович — има книжа, които потвърждават, че на името на сина ми са внесени пари в швейцарска банка. Ето го сертификатът, картончето с номера на сметката и сумите.

— Отлично, засега ще вземем всичко, а с останалите въпроси ще се заеме адвокатът, който ще ви препоръчам. Той е честен и опитен професионалист.

— Бих искал да не се протакат нещата.

— Значи още днес ще ви се обади. — Турецки отново плъзна поглед по писмото. — Има задраскани редове. С ваше позволение ще вземем и това писмо. Ще ви изпратя копие.

— Добре.

— Благодаря, Андрей Зосимович. А сега имам няколко въпроса. Очевидно синът ви не е идвал често в този апартамент?

— Дори твърде рядко. Той принадлежеше на моите родители. А ние живеехме на Кутузовски проспект. По силата на обстоятелствата се наложи да освободим онова жилище. Аз нямах желание да се унижавам, така че се преместихме тук. Андрей получи едностайна квартира.

— При родителите си? — попита Турецки, но като видя, че въпросът му не бе разбран, повтори: — Вие се преместихте при родителите си, така ли?

— При мама. Баща ми отдавна умря. А мама — преди четири години.

— Синът ви идваше ли при вас на село?

— Дойде само веднъж. С приятели. С две коли.

— Те не са му били приятели, а охраната.

— Разбирам. Знаете ли каква е моята професия? Всъщност сега вече бившата ми професия?

— Да, другарю полковник.

— Другарю полковник… — тъжно повтори Андрей Зосимович. — Отдавна не ме бяха наричали така. А вашата длъжност каква е, Александър Борисович?

— Старши следовател по особено важни дела при Главната прокуратура на Русия. Старши юридически съветник, което отговаря на чин полковник.

— Очевидно проблемът е не само в убийството на Андрей, щом със случая се е заел следовател от вашия ранг… Иначе сега щях да разговарям с някой редови следовател.

— Така е — съгласи се Турецки. — Вие сте работили под ръководството на генерал Стрелников.

— Да.

— Що за човек беше той?

— Преди всичко добър професионалист. Истински чекист. Решителен и неподкупен. Той дълго се бореше срещу унищожаването на това ведомство. Но не излезе нищо. — Андрей Зосимович вдигна очи към Турецки. — Но вас повече ви интересува дъщеря му, а не той. И най-вече — връзката на сина ми с Лариса. Нали?

— Точно така.

— Връзката на един престъпник с вицепремиера на държавата — твърдо добави Андрей Зосимович.

— Сам разбирате, че тяхната връзка е донякъде странна… Лариса Ивановна е проявила интерес към сина ви не по времето, когато, да речем, е бил юрисконсулт в един научноизследователски институт или кореспондент в телевизията, а чак когато славата му на гениален картоиграч се разнесе по всички игрални домове в Русия.

— Андрей е станал прочут? Нищо подобно не знам, нито съм чувал за неговата слава.

— И аз нямаше да зная, ако не беше такава работата ми — усмихна се Турецки. — Той стана известен в тесен кръг от хора, занимаващи се с бизнес, финансови магнати от криминалния свят, комарджии, бандити и така нататък. А хората от този кръг добре умеят да пазят тайни.

— Горкото ми момче! — въздъхна Андрей Зосимович.

— Сега за вицепремиерката. Напоследък връзката на сина ви с Лариса Ивановна доста се заздрави, доби нови форми. Андрей Андреевич, който бе напуснал телевизията, отново стана специален кореспондент, започна да се появява по правителствени приеми и в продължение на известно време бе престанал да играе. Но това беше за малко.

— Причината за това са сметките в швейцарската банка — каза Андрей Зосимович.

— Спомняте ли си Андрей да е споменавал някакви имена или прякори?

— Той общуваше повече с майка си. За съжаление аз не успях да се сближа със сина си.

— Този писък на гробищата… — сети се Турецки.

— Клава е убедена, че за гибелта на сина ни е виновна Лариса. А и след писмото… Тежко е! Какво ли е задраскал там? Нищо не си личи.

— Ще изясним, Андрей Зосимович. Кога според вас е било написано това писмо?

— В нощта, преди да загине.

— Сестрата на вашата съпруга постоянно ли живее тук?

— Често гостува на децата си, но точно онази нощ си е била тук.

— Забравих, как бяха имената й?

— Анфиса Владимировна.

— Имате ли да ми казвате още нещо, Андрей Зосимович?

— Нищо, освен да ви помоля по-скоро да изпратите адвоката.

Турецки извади клетъчния телефон, който му бе подарил Грязнов.

— Лиля! Трябва ми икономист, юрист, счетоводител, който да разбира от банкови влогове в чужбина. Да, по делото Василиев. Кажете си телефона, Андрей Зосимович?

Турецки й продиктува номера, затвори и прибра апарата в джоба си.

— Откровено казано, не обичам да си имам работа с жени… — намръщи се Андрей Зосимович.

— Аз говорих с помощничката ми. Тя е добър следовател. По-рано е работила като юрисконсулт при Лариса Ивановна.

— Как се казва?

— Лилия Василиевна Федотова. Именно тя ще ви изпрати добър адвокат.

— Надявам се да ни помогне да се оправим с всички тия книжа и формалности.

— Разбира се. А сега, ако не възразявате, бих искал да поприказвам и с вашите жени.

— Клава! Феня! — провикна се Андрей Зосимович. — Я елате!

Бършейки сълзите си, двете жени влязоха и приседнаха.

— Анфиса Владимировна, на коя дата дойде Андрей?

— На осемнайсети. Не, часът беше дванайсет и петнайсет, значи — на деветнайсети.

„Датата съвпада — помисли си Турецки. — Идвал е тук, преди да тръгне из казината. И часът съвпада, като се вземе предвид, че на «Рождественка» се е появил към един и нещо.“

— Сам ли си отключи, или се наложи да ви събуди?

— И едното, и другото. Първо чух звънеца, но докато стана и отида, той стоеше вече в коридора.

— Как изглеждаше?

— Ами как? Добре, струва ми се…

— Беше ли трезвен?

— Съвсем трезвен! Е, няма да си кривя душата, по-рано е идвал тук и пийнал, но сега не беше близвал алкохол, иначе веднага щях да го усетя.

— Не забелязахте ли нещо особено в държанието му?

— Сега вече си спомням, че Андрюша май беше ядосан. Друг път все ще ме закачи нещо, ще се пошегува, а тази вечер дори не продума. Само ме целуна и каза, че идва за половин час. Помня, че му рекох да остане, къде ще ходи по нощите! Нищо не ми отговори, влезе в стаята и затвори вратата. Де да знаех, насила щях да го задържа! Легнах си аз, ама сън не ме хваща. След близо половин час чух, че се хлопна вратата. Станах, излязох, а него вече го нямаше. После колата на улицата изрева и си отиде моят сокол…

— Благодаря, Анфиса Владимировна. А сега и към вас имам един въпрос — обърна се Турецки към майката на Андрей. — Бях поразен от вашия писък на гробищата. Още кънти в ушите ми…

— Тя! Тая вещица затри моя Андрюша!

— Клава — укорително се обади Андрей Зосимович.

— Подмами го, омота го в мрежите си, а той, глупчото, й повярва! Че те живееха като мъж и жена! Спяха в едно легло! Нали Люда всичко ми разказа!

— Коя Люда? — бързо попита Турецки.

— Людмила Василиевна, майката на оная вещица. А после взел да прескача там и Валерка. С двама мъже спеше тая вещица! Вицепремиер, член на правителството… Прости ми, Господи, мръсница, а не член!

— Престани, Клава! — този път по-строго се обади Андрей Зосимович.

— Извинете, но къде са се срещали, така да се каже?

— На вилата.

— На вилата при Людмила Василиевна? — уточни Турецки.

— Да, при Люда.

— А Валерка сигурно е Валерий Степанович Саргачов?

— Той — сви устни Клавдия Владимировна. — Идете, ако искате, при Людмила Василиевна, може да ви разкаже още неща!

— Стига да ми кажете адреса на вилата им, непременно ще отида.

— Гара „Трудова“, по Савеловската линия, улица „Горска“, а там като попитате — всеки ще ви каже коя е вилата на генерал Стрелников.

— А Людмила Василиевна не ви ли каза нещо по-интересно за дъщеря си? Вие двете очевидно сте приятелки?

— От колко години вече дружим… Много са, не мога да ви кажа!

— Значи при това положение сигурно сте говорили и за децата си, нали?

— Да, навремето. Дори се готвехме да се сватосваме. Андрюша се влюби сериозно, но оная взе, че развъртя опашка като разгонена кучка! И после се омъжи тайно за някакъв учен. Ама не живяха много. После пък доведе някакъв си Анатолий. Писател или кореспондент — нещо такова. Иначе представителен мъж, възпитан, винаги ще донесе на Людмила Василиевна цветя, бонбони. Ох, ама какъв писател е той?! Лариска явно е забравила чия дъщеря е тя и чия съпруга е майка й! А пък Люда веднага подуши какъв е тоя Анатолий!

— И какъв?

— А вие не сте ли разбрали?

— Не само че съм разбрал, но зная трите имена и чина на този човек, за мен обаче, Клавдия Владимировна, е важно да чуя същото и от други.

— И очите не съм му виждала на тоя Анатолий, така че по-добре да питате Людочка за него.

— Разбира се, ще отида и ще поговоря с Людмила Василиевна, но не съм сигурен, че ще ми съобщи нещо сериозно. Все пак Лариса Ивановна е нейна дъщеря.

— Така си е — след като се позамисли, отговори Клавдия Владимировна. — Нищо няма да ви каже Люда. Бои се от своята Лариска. Щом като и генералът не можа да излезе наглава с дъщеря си, какво остава за една стара жена? Голям чешит е нашата Лариса Ивановна — необуздана, упорита, с такъв характер, че… Опазил те Господ!

— Вие знаехте ли, че синът ви е заможен?

— Каза ми, че има вила с басейн, апартамент, милиони…

— И не се ли поинтересувахте откъде толкова бързо е придобил всичко това?

— Как да не съм, интересувах се. Каза ми, че работи в някаква съвместна фирма, занимава се с бизнес. Пък и напоследък се нароиха толкова много богаташи, така че не придадох на това особено значение. Е, казах му, че такива като него ги убиват. Пуснеш телевизора и като слушаш и гледаш — изправя ти се косата. Тоя го убили, оня го заклали…

Турецки погледна часовника си и стана:

— Трябва да тръгвам. Благодаря за всичко.

На сбогуване Андрей Зосимович каза:

— Намерете убийците, Александър Борисович. И ги накажете. С цялата строгост на закона.

— Доста сложно ще бъде, но ще се постараем, Андрей Зосимович. Довиждане.

— Всичко добро.

 

 

Когато пристигна в прокуратурата, Турецки се качи в кабинета на Меркулов.

— Здравей, Костя — весело го поздрави Александър.

— Защо си толкова весел?

— Идвам от погребение! А знаеш, че след това се яде и пие за помен на починалия.

— Имаше ли много хора?

— Нямаше.

— Нима никой не дойде?

— Как никой? Надойдоха бизнесмени, комарджии, мошеници, бандити, рушветчии… Да ти изброявам ли още?

— Достатъчно. Прав си, това не са хора.

— Дойде и вицепремиерката със съпруга си…

— Госпожа Стрелникова е постоянното присъствие. И пак ли беше с шапка и очила?

— В пълния блясък на предишния маскарад. И струва ми се, със същия тъмен костюм. Това май е нещо като ритуал при нея.

— Сядай да поприказваме.

— Задникът ме заболя от седене! А пък от приказки ми се наду главата!

— Затъжил си се нещо за престрелки? Ножове?

— Откровено казано, да, затъжих се. Поне разбираш, че живееш, а тук се занимаваш само с доклади, заповеди, протоколи, експертизи…

— Прочетох това — размаха една папка с книжа заместник главният прокурор. — Дори ако само една десета от него е истина, то Лариса Ивановна не е вицепремиер, ами… Дори нямам думи да го кажа! Всичките му там Алик, Тофик, Монголеца, взети заедно, не могат да се мерят с нея! Това е някакъв вампир, нечиста сила!

— И въпреки това — вицепремиер.

— Смятам да ида при главния с всички тия доказателства.

— Няма смисъл. Книжата са хартия, а хартията гори.

— Но за какъв дявол да чакаме?!

— Те сами ще се изядат един-друг. И то в най-скоро време. А ако отнесеш материалите от следствието на главния, той, естествено, ще докладва на премиера. А премиерът ще хукне при кого? Точно така — при президента. А сега се постави на мястото на президента. И на премиера. Премиерът е дал препоръка, президентът е подписал указ за назначаването на госпожа Стрелникова. И се получава страхотен гаф! Ще се отърват тихомълком от Лариса Ивановна, като я изпратят за извънреден и пълномощен посланик в някоя забутана държавица. И — край на представлението. И това няма да е прецедент. Обикновено бившите премиери отиват някъде посланици. А щом като сме решили да я сгащим, ще трябва да я разобличим с неопровержими факти. Или позор, или бесило. Горя от нетърпение да дочакам този момент.

— Павлов няма ли да подхване двойна игра?

— Възможно е. Има толкова пари по швейцарски банки, че нищо чудно да потърси канали за бягство в чужбина. Но ще му бъде много трудно. Виза по никой начин няма да получи. Така че му остават тайните канали. Кой може да му ги осигури? Мисля, че ще се намерят много благодетели, особено ако заплащането е добро. И тук обаче има проблеми. Охраната му се състои от хора на генерал Самсонов. Имат най-строга заповед, дори могат да използват оръжие.

— Какви са плановете на Николай Василиевич по отношение на Павлов?

— Казва, че каквото си е надробил, това ще сърба.

— С други думи, той смята чрез подкупени служители да въвежда ред из бардаците на Монголеца?

— Общо взето, това е планът.

— Много кръв ще се пролее, ще има маса жертви.

— Лично на мен не ми е жал нито за едните, нито за другите. Колкото повече се изпотрепят, толкова по-добре.

— Ами Божията заповед? „Не съди, за да не бъдеш съден…“

— Знаеш ли, Костя, много съм разочарован от всички тези Божии заповеди. Къде го тоя Господ, а? Накъде гледа? Хората се убиват един друг, грабят, изнасилват, а ние все на Бога се уповаваме!

— Даа — проточи Меркулов. — Сега вече разбирам, че си озверял от тия бумаги… Кога за последен път си излизал в отпуска?

— За да си отпочина както трябва — отдавна не съм излизал. Случвало се е за ден-два, не повече. Виж, миналата есен извадих късмет — цяла седмица бях свободен, когато ходих във вестника…

— Дали пък да не те пратя в отпуска?

— Прати ме, Костя!

— Пиши молбата.

Меркулов извади чист лист и химикалка. Турецки го погледна и разбра, че не се шегува.

— Не, все пак ще поизчакам, Константин Дмитриевич.

— Няма какво да чакаш! — повиши глас Меркулов. — И бъди така добър да се подчиняваш на началника си. Без капризи.

— Добре, но след като приключим делото.

— Не! Още утре излизаш!

— По дяволите! — махна с ръка Турецки, придърпа листа, взе химикалката, позамисли се и въздъхна. — Не мога. Извинявай, Константин Дмитриевич.

— „Извинявай“ — намръщено промърмори Меркулов. — Озлобил си се ти, Турецки, с нашата работа. Нямаш жал за хората… А виж, на мене ми е жал! Ще гинат руснаци, наши братя! За такива като Павлов и Пестов хич не ми е жал! Дори със собствените си ръце бих ги…

Меркулов пребледня, хвана се за сърцето, бързо извади таблетка нитроглицерин и я сложи под езика си.

— Костя, какво ти е?! — уплашено скочи Турецки и притича до Меркулов. — Ама и аз какъв идиот съм! Да извикам лекар?

— Извикаш ли го, още утре ще прочетеш заповед за моето пенсиониране по здравословни причини. Нищо ми няма. Вече ме отпусна.

— По-добре ти да излезеш в отпуска. Замини някъде по-далече да се полекуваш, да отпочинеш…

— Къде по-далече?

— Където искаш! Чувал ли си за Анталия? Там ще идеш.

— Нищо няма да помогне, Саша. Никаква Анталия… Вече съм пълна развалина. Веднъж споменах на главния, че трябва да ми потърси заместник — изразително погледна Меркулов своя приятел.

— А-а, за нищо на света! Ако ще да ме позлати! Още съм млад. Живее ми се. По-добре да обикалям с патрулната кола! Там поне работата е с живи хора.

— По-спокойно де. Помисли си. С твоя темперамент на всяка длъжност ще намериш работа с живи хора.

— И какво каза главният? — мрачно попита Турецки.

— Одобри идеята ми. Но засега не смятам да умирам. Ще поживея още, но усещам, че вече ми е време за почивка. А в нашата „къща“, знаеш, желаещи за заместник колкото щеш, само да научат. Цяла тълпа ще дотърчи! Обаче на мен си ми нужен ти.

— Ех, Костя! — успя само да въздъхне Турецки в отговор, после се забърза: — Аз да тръгвам. Да си взема ли папката с книжата?

— Вземи я — каза Меркулов и замълча. — Знаеш ли, ти си много прав. Ще се изядат един-друг. Бога ми, ще се изпоядат! Като… паяци в буркан!

Турецки тръгна към кабинета си с мрачно настроение. Два инфаркта бе изкарал Меркулов, а третият, както бе чувал Турецки, обикновено е фатален. Той дори не можеше да си представи как ще работи без Меркулов, ако състоянието му се влоши. Костя винаги бе поемал върху себе си всички удари, насочени срещу него. Случваше се Турецки да греши, да действа рязко и безкомпромисно, а вместо него Костя се потеше пред началството и даваше обяснения. Не ще и дума, че ако го нямаше заместник главния прокурор Меркулов, нямаше да го има и старши следователя по особено важни дела Турецки. А той се смяташе за ученик на Меркулов и се гордееше с това.

 

 

Когато вече наближаваше вратата на кабинета си, Александър съгледа в коридора Саргачов, който също го видя и се забърза насреща му.

— Дошъл съм при теб.

— Влизай — разтвори вратата Турецки, пропускайки пред себе си неканения гост. — Ще пиеш ли кафе?

— Няма да откажа и нещо по-силно, ако ти се намира — отговори Саргачов.

— Само в Гърция се намира всичко! — усмихна се домакинът.

— Заповядай, седни. Чувствай се като у дома си, но не забравяй къде си!

Турецки бързо направи кафето, наля в чашките коняк и дори намери за мезе два замразени банана. След като пиха, той въпросително впери очи в посетителя си.

— Щом като планината не идва при Мохамед… — започна Саргачов, но Турецки го прекъсна:

— Стара приказка, Валера. Карай направо, без никакви планини и Мохамедовци.

— Чудя се как да започна.

— По-рано беше по-решителен. Ако искаш, мога да ти подскажа, а?

— Подскажи де — заинтригува се Саргачов.

— На твое място бих започнал така: „Дойдох при тебе, стари мой приятелю и бивш колега, по един тъжен повод. Моята благоверна съпруга пред Бога, Лариса Ивановна, ми направи сцена…“ После ще се сетиш как да продължиш, а може и да ти хрумнат доста хубави мисли.

Саргачов отново напълни чашата си, пи и запали цигара.

— Виждам, че не си губиш времето напразно.

— Много ми харесва най-краткият анекдот за Чапаев: „Василий Иванович! Белите са отзад!“ — „Напред, Петка!“ Така че и аз, Валера, карам само напред.

— Да, моята съпруга пред Бога ми направи сцена — решително заяви Саргачов.

И неочаквано усети, че се възвръщат самообладанието и смелостта му, които никога не го напускаха в тежки мигове — както беше в Афганистан, както беше и в Чечня.

— Тя бе потресена на гробищата.

— Аз също — отбеляза Турецки.

— И ме помоли, по-точно ме накара да дойда при тебе. Така че аз дойдох.

— Ясно. Търси информация от първа ръка. Иска да знае с какви факти разполагаме по случая с убийството на картоиграча Уест, нали?

— Стопроцентово си прав.

— Ще ги научите, когато ви запознаят с делото в качеството ви на обвиняеми.

— Да не ни подозираш за смъртта на Андрей?

— Не само ви подозирам, но съм убеден, че това поръчково убийство е извършено именно по нареждане на Лариса Ивановна.

— Има ли някакви доказателства?

— В противен случай бих мълчал.

— Ти даваш ли си сметка какво говориш? — бавно и зловещо произнесе Саргачов.

— Да.

— Ами ако предам тези думи на Лариса?

— Именно затова разговарям с тебе. Знам, че дословно ще предадеш разговора ни на заподозряната Лариса Стрелникова.

— Но ти ще бъдеш унищожен, Турецки!

— Свикнал съм на всякакви закани, заплашвали са ме с какво ли не.

— Зависи кой те е заплашвал…

— Това няма значение. Наемният убиец работи за пари и му е все едно кой дава поръчката. Дали е вицепремиер или изпечен бандит — все тая. Но слава богу, все още съм жив и здрав.

— Има и други средства. Човек може да бъде унищожен и без помощта на наемни убийци.

— Нищо няма да направите. Вярно, с хитър контрафалц уредихте нещата с полковник Павлов, но не успяхте да измъкнете от ареста генерал Пестов. И няма да успеете. Много трудно ще ви бъде да се отървете от мен. Дадох ти някаква информация с надеждата, че вие двамата с Лариса все пак имате съвест и ще дойдете при мен доброволно да признаете вината си.

— Знаеш ли за експлозията в Хабаровск?

— Не само за експлозията, но и за твоята роля в тази история. Обаче все още не мога да си обясня защо не се възползва от толкова добра възможност? Ако го беше сторил, сега на генералската длъжност нямаше да се кипри Павлов, а ти, с целия си авторитет!

— Самонадеян си, Турецки — бавно отбеляза Саргачов.

— На това разчитам.

— Завиждам ти.

— За какво? Че ще бъда, както казваш, унищожен?

— За вярата ти в чистите идеали.

— Абе и аз се чудя на своята наивност в това време на хищници и мръшлякчии — искрено отговори Турецки. — Види се, такъв ме е родила майка ми.

— Имаш пред себе си стена, ще си разбиеш главата. Лариса заръча незабавно да престанеш да петниш името й.

— Не, имам пред себе си пирамида, издигната от кръв, измами, подкупи, рушветчийство и лъжи. И тя се крепи не на здрава спойка, а на хора, обвързани чрез общите си престъпления. Но вътре в тази пирамида кипи борба, жестока, безпощадна борба за власт. И пирамидата вече се е пропукала. Значи всеки миг ще рухне.

— Искам да разбереш най-важното: ти трябва да прекратиш следствието против Стрелникова и мен, иначе си загубен!

— Дори фактът, че ти дойде при мен по лично настояване на вицепремиерката доказва, че съм на прав път. Иначе трябва да си идиот, за да отидеш при един следовател, който води следствие срещу тебе, и да настояваш да го прекрати!

— Условията диктува по-силният. Опомни се, Турецки, не надценявай възможностите си! Не прави излишни неща и всичко ще бъде добре!

— Да, вие сте силни. Но само засега.

— И мен ли вкара в тая пирамида?

— Ти сам дойде при мен, не аз при тебе!

— Е добре… Извинявай. Не можахме да се разберем — ставайки, каза Саргачов. — Но запомни, че съм те предупредил за последиците. Така че внимавай!

— На, прочети това, когато ти остане свободно време — подаде му Турецки един вестник. — На втора страница.

Там бе отпечатано интервю на кореспондент на вестника с Лилия Федотова.

— Тук не се споменава нито дума за вицепремиерката — каза Саргачов, след като прочете набързо публикацията.

— На когото му трябва, и без имена ще се сети за кого става дума, кой беше ръководител на така нареченото женско движение — намръщено отбеляза Турецки. — Чест му прави на главния редактор! Къде ли само не го разкарваха! Как ли не го заплашваха! Напразно. А ти ми говориш за стена…

Саргачов остави вестника на масичката и мълчаливо излезе.