Фридрих Незнански
Кралят на казиното (15)

6

Демидич бе определил срещата в квартирата на Фьодор, партньора му от „Глория“, който живееше в района на „Сокол“ в двустаен апартамент. Разбира се, по-удобно беше да се срещнат някъде на открито, например в същата градинка при „Кропотинска“, но Демидич се запъна. „Нее, командире, ще поседим, ще си полафим, ще мацнем една бутилчица…“ И Валерий Степанович се съгласи, познавайки упорития нрав на момъка.

Демидич го посрещна радушно и веднага го покани на масата да пийнат.

— Заповядай, командире, да ударим по една!

— По една може, но повече — не, защото съм с кола.

— Че кой ще те закачи? Я си гледай живота!

Пиха, замезиха със солена селда и се спогледаха.

— Аз чакам, Демидич.

— Просто така няма да ти дам книжата, командире — бавно проговори момъкът.

— Че ти няма да ми ги даваш просто така, а за пари. Вземи — подаде му Саргачов пачка долари. — Можеш да не ги броиш. Точно десет хиляди са.

— Десет хиляди — повтори Демидич. — В зелено. Бая пара е това…

— Защо протакаш? Бързам.

— Бързата работа — срам за майстора — усмихна се Демидич.

— Чувал ли си я тая поговорка, командире?

— У тебе ли са книжата? — след кратка пауза попита Саргачов.

— Ето ги. — Демидич взе една папка от бюфета.

— Хайде, давай ги и както каза ти — гледай си живота!

— Нее, командире, няма да ти ги дам.

— Какво се е случило, Володя?

— Ми и аз сегиз-тогиз попрочитвам някой вестник — отговори Демидич и измъкна от джоба си вестника с интервюто на Федотова.

— И какво те смущава?

— Всичко — лаконично отговори Демидич.

— Обясни ми.

— А ти чете ли го?

— Да, прегледах го.

— Вземи го прочети. И по-внимателно — с назидателен тон каза Демидич и му подаде вестника. — Чети, чети, пък аз през това време ще му ударя една чашка за твое здраве!

— Престани с тия превземки, Владимир! — повиши глас Саргачов.

— Това не са превземки. Искам да разбера защо моят бивш командир защитава един мошеник и крадец?

До този момент Демидич строго спазваше указанията на Лиля и Турецки, с когото тя все пак му уреди среща. Турецки най-подробно му обясни що за човек е Саргачов, дори му разказа за неговото участие в убийството на Андрей Василиев. „Истина ли е това?“ — обърна се момъкът към Лиля. „Истина е, Демидич“ — потвърди тя. „А може ли да кажа това на Саргача?“ — „Само в краен случай“ — отговори Турецки вместо Лиля. „В колко краен?“

— „Саргачов не ходи без оръжие. Недей така, Александър Борисович — намеси се Лиля. — Във всеки, а най-вече в краен случай трябва да мълчиш, Демидич.“ — „Аз имах предвид, ако се наложи да го попритисне“ — поясни Турецки. „Ти си този, който ще притиска, достатъчно е и това, че Демидич ще се срещне с него и ще запише разговора“ — твърдо заяви Лиля.

— Аз ти обясних всичко. Ти се съгласи. Защо се дърпаш сега?

— Ами отговорът е тук — потупа момъкът вестника. — То се знае, че искаш да помогнеш на твойта жена. Прибираш книжата в джоба си и всичко остава скрито-покрито! А какво ще прави следователката Федотова? Нали ще я подведат под отговорност?

— По какъв начин взе книжата? — след кратък размисъл попита Саргачов.

— Свих ги. Ти как мислиш?

— Защо тогава се препираме, след като си ги свил? За загуба на документи също се носи отговорност — проявена е небрежност.

— И таз добра! — разпери ръце Демидич. — Ми аз не знаех какви документи са това! Ако не беше статията във вестника… Я виж какво, командире, вземай си парите и — гуд бай!

— Очевидно не всичко си запомнил от миналата ни среща — бавно произнесе Саргачов.

— Може и нещо да съм забравил. Припомни ми де.

— Казах ти, че си осъден.

— Май тъй го рече…

Саргачов понечи да продължи, но вратата на съседната стая се отвори и първия, когото видя, беше майор Сева Голованов, а отзад — „афганците“ му, „руските вълци“. Ето ги, надничат иззад гърба на Сева — Беловеждия стеснителен Филя, Шура Дяконов, Льонка Удачин, Орлов Никола… Колко са? Седем души с Демидич, значи — всичките, които живеят в Москва. Пребледнял като платно, Саргачов се облегна назад. А младите мъже тутакси запълниха стаята, наляха си водка със смях, шеги и закачки, и то без да предложат на бившия си командир, после пиха. А след това настъпи зловещо мълчание.

— Какво ще правиш, Саргач? — попита майор Голованов.

Валерий не отговори. А и какво можеше да отговори? Той разбра, че е загубил приятелите си, бойните другари, готови навремето само при една негова дума, движение, поглед да стигнат накрай света. Той се боеше само от едно: че ще го разпитват, ще настояват да узнаят истината, а техният справедлив гняв и упреци бяха за него по-ужасни от смъртта. Мъжете се спогледаха.

Майор Голованов смачка парите, напъха ги в джоба на бившия си командир и каза:

— Пръждосвай се оттука, мършо!

Все така, без да пророни нито дума, Саргачов стана и излезе. Мъжете напълниха чашите си за втори път и пиха, без да се чукнат, сякаш на панихида.

Саргачов не се върна при Лариса, прибра се в старото си жилище, където отдавна не беше ходил, влезе в хола и легна на дивана. Дълго лежа така, без никакви мисли и чувства, без съжаления за каквото и да било, просто лежеше и гледаше в една точка на тавана. По някое време стана и измъкна пистолета си от кобура. И в същия миг телефонът оглушително иззвъня. Саргачов почака с надеждата, че ще спре да звъни, но той не млъкваше.

— Слушам.

— Валера! — чу се ридаещият глас на Лариса. — Ела веднага! Мама умря!

— Тръгвам.

Той погледна пистолета и с тежка въздишка го прибра обратно в кобура, след което хукна към вратата, като пътьом грабна сакото и взе да го облича.

 

 

Турецки излезе от прокуратурата късно, малко след десет часа, но тъй като вече беше юни, навън все още не се бе стъмнило съвсем. Край едно дърво забеляза мъж на средна възраст, който, щом го видя, веднага тръгна насреща му. По навик Александър пъхна ръката си под мишницата и сграбчи дръжката на своя „Макаров“.

— Добър вечер, Александър Борисович.

— Добър вечер.

— Аз съм подполковник Рябков.

— Вие сте жив?!

— Както виждате.

Турецки леко се огледа.

— Нямам „опашка“ — успокои го Рябков.

— Качвайте се в колата ми.

Рябков сложи на задната седалка обемисто куфарче „дипломат“, след което се настани на предната седалка. Турецки подкара колата, но след петстотин метра включи десен мигач и спря пред едно магазинче за хранителни стоки.

— Искате да пазарувате нещо за ядене ли? — попита Рябков.

— Хладилникът ми е напълно празен.

— Тук има всичко — кимна Рябков към „дипломата“.

— Какво значи всичко? Може пък да искам да пийнем нещо?

— И пиене се намира.

— Тогава продължаваме.

— У вас ли отиваме?

— Да, у дома. Или вие искате да отидем някъде другаде?

— Все ми е едно, само да не е на „Лубянка“. А удобно ли е? Жена ви, децата…

— Няма ги, заминаха на село. И защо не на „Лубянка“?

— В колата пуши ли се? — вадейки пакетче цигари попита Рябков.

— Добре, че ми напомнихте, благодаря — отново включи мигача Турецки, — останал съм само с две цигари.

— Казах ви вече — в куфарчето имам всичко. Такива пушите ли? — показа подполковникът пакетче „Малборо“.

— Всякакви пуша.

До дома на Турецки пътуваха мълчаливо. Всъщност от време на време Рябков поглеждаше следователя, сякаш иска да му каже нещо, но явно се отказваше и палеше поредната си цигара.

Турецки вкара колата в двора и след като я паркира, блокира волана.

— Пристигнахме, Павел Генадиевич!

— Имате доста добра памет — подсмихна се Рябков.

— Паметта ми издиша, но за човек, когото аз лично съм смятал за мъртъв, в нея се намери място.

— Не сте били далече от истината.

В куфарчето наистина имаше всичко необходимо: водка, коняк, вино, две щафети шпеков салам, бекон, сирене, филе от есетра, месни и рибни консерви и дори една франзела бял хляб, завита в целофан.

— Явно не сте гладували, ако на мястото, откъдето идвате, е имало такива неща — усмихна се Турецки.

— Именно оттам ги взех.

— И какво е това място?

— Вилата на генерал Пестов.

— Оперативниците, които изпратихме там, май бяха висококвалифицирани.

— Пестов има две вили. Тази, в която живях аз, е писана на друго име.

— И къде се намира?

— Недалече от Истра. Има едно селце, казва се Духонино.

— Къща от червени декоративни тухли, басейн със светлини, сауна и пауни?…

— Дървена къща, баня, стобор, десетина кокошки, крава, кон, две свини и хектар земя.

— И кой се занимава с това стопанство?

— Баба Глаша и чичо Вася. Мъж и жена, местни селяни.

— Охранява ли се?

— Те са й пазачите.

— Царска трапеза! — възкликна Турецки, като огледа чиниите с деликатеси. — За вашето завръщане, Павел Генадиевич!

— Благодаря.

Уж след водката всеки човек си развързва езика, но с Рябков се случи точно обратното. Той започваше да говори за едно, но без да го доразкаже, преминаваше на друго, а понякога направо млъкваше за дълго, вперил измъчен поглед в някой ъгъл на стаята.

— Нека направим така — реши Турецки, — аз ще ви задавам въпроси, а вие ще отговаряте.

— Така ще бъде по-добре — с облекчение въздъхна Рябков.

— Например вие казахте, че ви е все едно къде ще идем, само и само да не е на „Лубянка“…

— Сега в кабинета на Пестов се е настанил Павлов.

— Вие пък откъде знаете? — изненада се Турецки. — Забили сте се в джендема, в някакво си там Духонино, а най-пресните новини някой ви ги дава на тепсия!

— Обаждах се по телефона. Всеки път ми отговаряше телефонният секретар, но веднъж слушалката вдигна Павлов. И естествено, аз се запитах — щом като генерал Пестов е арестуван, защо именно той отговаря на служебния му телефон?

— Но за арестуването, по-точно за задържането на генерала също е трябвало да научите отнякъде, нали?

— За мен това не беше проблем — усмихна се Рябков и неочаквано заговори с гласа и интонацията на Брежнев, после на Горбачов, след това на Елцин.

— Вие сте същински артист! И то какъв! Чудесно умеете да имитирате гласове — възхити се Турецки.

— Е, получава се донякъде…

— Какво донякъде, съвсем точно! Та кой ви информира за ареста?

— Шефът.

— Вие сте се обаждали на директора на ФСБ?

— Тъй вярно.

— И от чие име?

— От името и с гласа на самия генерал Пестов. Мислех си, че разговорът ще бъде вее пак малко по-продължителен, обаче шефът като се разкрещя, откъде, вика, ми звъниш, ти си арестуван! И затвори.

Турецки весело се разсмя и напълни чашите.

— По този повод се пие, Павел Генадиевич! Представям си какво е последвало… Шефът е вдигнал страхотен скандал!

— Да, не мина без скандал — съгласи се Рябков. — Но аз нали си свърших работата. Всичко изясних. Изчаках още няколко дни, но когато узнах за Павлов, взех решението.

— Нямате доверие на Павлов, така ли?

— За да отърве кожата, той ще продаде и родната си майка! — рязко отговори Рябков. — Полковник Павлов сега е назначен на мястото на генерала, нали?

— Да — реши да не крие Турецки. — При това със заповед на директора на ФСБ.

— Така си и мислех — презрително се усмихна подполковникът. — И защо не го задържахте?

— За разлика от генерала и от вас, Павел Генадиевич, ние не разполагаме с компрометиращи факти и солидни доказателства.

— Разбирам — след дълго мълчание проговори Рябков.

— По заповед на генерала ли отидохте в неговата вила?

— Не. Пестов нищо не знае. Всъщност, Александър Борисович, освен мен никой друг не знае за тази вила.

— Значи с генерала сте достатъчно близки?

— Имахме си доверие.

— Да минем сега към убийството на Уест — прехвърли Турецки разговора към по-конкретна тема.

— Онази нощ Пестов ми се обади и ме помоли да отида при него. Срещнахме се пред входа на сградата и…

— Не е ли било по-удобно да поговорите в апартамента му?

— Явно си е имал причини за това. Напоследък беше особено предпазлив.

— Предполагал е, че го подслушват, така ли?

— За телефона беше направо сигурен, че се подслушва.

— И въпреки това ви се е обадил!

— Той и по-рано ми се е обаждал. Ние работим най-вече през нощта — усмихна се отново подполковникът. — И така, пристигнах там и приех заповедта. Останалото ви е известно. Не се получи без шум. Кой можеше да предположи, че Уест има цял оръжеен склад… Жалко за сержанта.

— Освен сержанта имаше още двама души — напомни Турецки.

— Именно с тях започна цялата история — подхвана мисълта му Рябков. — Взеха решение да премахнем и тези момчета.

— Кой го взе?

— Аз получавах заповедите само от един човек — от прекия ми началник генерал Пестов.

— И винаги ли ги изпълнявахте?

— Заповедта не се обсъжда. Но в този случай аз отказах да я изпълня.

— И Пестов как реагира?

— Каза ми само една дума: „Върви.“ И аз си отидох, по-точно заминах. На вилата му в Духонино. Но не веднага. Едва когато разбрах, че съм осъден.

— Съобщи ли ви го някой, или сам се досетихте?

Рябков запали цигара и няколко пъти дълбоко дръпна.

— Имате ли изобщо някаква представа, Александър Борисович, в какво се състоеше нашата работа?

— Грубо казано, занимавали сте се с рекет.

— Съвършено вярно. Въпросът е само кого рекетирахме…

— За закона това няма значение.

— Да, съобщи ми го един от онези, които трябваше да ме ликвидират. Дори не знам името му. А защо ви го казвам? Защото, когато започнат арестите, а те ще започнат, вие трябва да бъдете особено внимателни с редовите сътрудници. Те нямат никаква вина. Повечето от тях дори са убедени, че са вършили всичко това в името на един свят идеал. Няма да крия, че и те получаваха някакви пари, но парите минаваха като премии за изпълнена задача. И между другото, това ставаше съвсем официално. Те нямат никаква вина — повтори подполковникът. — Именно това е главната причина да дойда при вас със самопризнание.

— Браво на Костя, чудесен човек е! — тропна с длан по масата Турецки.

— Не ви разбрах, Александър Борисович…

— Моят приятел! Добър, стар приятел! Заместник главният прокурор Константин Дмитриевич Меркулов. Хайде да пием по една чаша за негово здраве! Нещо му изневерява сърцето… Та той така ми се ядоса, когато казах, че всички са разбойници и не бива с никого да се церемоним! Направо побесня. За малко да ме изгони в отпуска. И се оказа прав. Хората трябва да бъдат щадени…

— Те не са виновни. Вината е на такива като Пестов, Павлов и мен — твърдо заяви Рябков. — Не мислете, че не ме е страх от смъртта, макар че кой не се бои от нея, но знайте, че все пак не ми беше лесно да се реша на тази стъпка. И дори при това положение не ме очаква нищо добро.

— Да, така е — съгласи се Турецки. — Но поне ще живеете… Много ли пари сте взели?

— Достатъчно. Готов съм да предам наличните, мога да дам и влоговите книжки от банките.

— Кога успяхте да приготвите всичко това? И къде? Разбира се, че не е в онова село, нали!

— Ходих до Москва. Да видя жената и децата. Имам две момчета и едно момиче…

— Рискували сте, и то доста сериозно.

— Не можех другояче!

— Споделихте ли с жена си… така да се каже, своите неприятности?

— Не. Нищо не съм й казвал. Но тя не е сляпа и носи глава на раменете си. Много неща вижда, чува, а за още повече се досеща.

— Какви бяха конкретните ви задължения?

— Вършех черната работа. Отговарях за московските увеселителни заведения. Събирах, броях и предавах парите.

— На кого ги предавахте?

— Обикновено на генерал Пестов. А когато отсъства — на Павлов.

— Подобни заведения има не само в Москва…

— Аз отговарях само за Москва.

— Според вас къде отиваха парите? Нагоре?

— Трябва да попитате генерал Юрий Гаврилович Пестов.

— Мисля си, Павел Генадиевич, дали не се предадохте твърде рано? Ето, Павлов не се предаде и възседна генералското кресло!

— Павлов не е осъден. А аз нямам избор.

— Да, наистина нямате избор — въздъхна Турецки. — Ами ако убийството бе минало тихо и кротко? Така ли щяхте да продължавате? Да събирате, да броите, да предавате…

— Да, Александър Борисович, така щях да продължа — открито го погледна в очите подполковникът.

— Добър отговор. Искрен. — Турецки погледна часовника. — А сега нека да изготвим протокола с вашите показания и да ги запишем на магнетофонна лента.

Почти един час отиде за документирането на доброволното явяване и самопризнанието на подполковника.

— В интерес на следствието ще се наложи за известно време да поживеете тук — реши Турецки. — Храната е повече от достатъчна, кафе и чай ще намерите в кухнята. Има библиотека, телевизор, магнетофон… Но ви моля само за едно: не се обаждайте по моя телефон с гласа на президента!

— Мога и с вашия.

И Рябков съвсем точно възпроизведе с гласа на Турецки последните му думи.

— Нима говоря с такъв менторски тон? Трябва да го имам предвид. Настанете се в спалнята, Павел Генадиевич.

— Кажете ми първо живи ли са ония момчета, пазачите на Уест?

— Живи и здрави и навярно вече са изпили всичкия ми алкохол.

— И те ли са настанени на ваша жилищна площ? — подсмихна се Рябков.

— Приютих ги — намигна Турецки. — Вие можете ли да правите борш?

— Готвенето ми е хоби.

— Чудесно! Утре сутринта ще изтичам за месо, а вечерта ще си хапнем борш, нали?

— Мога и аз да изтичам.

— А-а, не бива. Напоследък ви се е събрало доста тичане — усмихна се Турецки.

— С ваше позволение, бих взел един душ.

— Моля, разбира се. Само че смесителят прави някакви номера. Жената ми наду главата да го оправя, но нали все не ми остава свободно време… Спалното бельо ще ви оставя на леглото. А сега отивам да спя.

 

 

Алексей Петрович Кротов все пак успя да научи, че при изпращането на руски момичета в чужбина преди време е взел участие някой си Фил Дейвис, американец, но почти постоянно пребиваващ в Белгия. Останалото вече бе въпрос на техника. След един час Кроткия знаеше, че мъж с такова име е пристигнал в страната преди няколко дни и е отседнал в хотел „Славянски“ като представител на търговско-промишлена фирма със седалище в Антверпен. И, естествено, той направи съвсем логично заключение, че като всеки уважаващ себе си бизнесмен Дейвис ще пожелае да види „стоката“, преди да я вземе, така че побърза да отиде в хотел „Интурист“, където си имаше свой човек — дежурната администраторка Инна Александровна Полонска, произхождаща от стар дворянски род, за което имаше официално свидетелство, издадено от Дворянското събрание въз основа на оригинални документи.

Инна Александровна, жена с типично руска красота и строг финес, от който без никакви документи се долавяше синята кръв, посрещна Кроткия не особено дружелюбно, макар че той й поднесе огромен букет от любимите й жълти рози.

— Идваш, разбира се, по работа? — сухо попита тя.

— Каква работа, Инуля? Затъжих се!

— Когато се затъжат, хората не тичат в службата…

— Ако искаш, още сега да отидем у вас и да се уединим в някоя стая.

— Трябва тук да кисна цяло денонощие!

— Значи ще киснем заедно — прошепна Кроткия, като й целуна ръка. — Надявам се, все ще се намери някоя свободна стая?

— Ама колко си щур, Кротище! — засмя се Инна Александровна. — Казвай какво искаш?

— Нищо, Инуля, нищо друго, освен тебе!

— Не си се вестявал от цял месец. Не те ли е поне малко срам?

— Срам ме е. Но ще се поправя. Ще се заселя тук завинаги.

— Щом като не искаш нищо, тръгвай си, Кротичък. Аз трябва да работя.

— Но за стаята ти говоря съвсем сериозно.

— Ще потърся. Засега се качи в бюфета, аз ще дойда.

— Защо пък в бюфета?! Чакам те в ресторанта. Какво да ти поръчам?

— Забрави ли любимото ми ястие?

— Как може! Киевски котлет!

— Това ми поръчай.

На път към ресторанта Кроткия се обади от телефонния автомат на етажа.

— Как е, Серьожа?

— Всичко е точно.

— В профил и анфас, нали?

— Както ми заръча!

— Аз съм в „Интурист“. Чакам те.

След киевския котлет, а най-вече след чашата бяло испанско вино, пак така любима напитка на Инна Александровна, разговорът потръгна добре. За това спомогна и младежът на име Серьожа, който донесе на Алексей Петрович цял плик със снимки на Дейвис.

— Инуля, идвал ли е този мъж в хотела?

— Идвал е — отговори Инна, като хвърли бегъл поглед на снимките.

— Кога?

— Преди около шест месеца.

— Че малко ли чужденци минават през тебе? Този май не е нищо особено, а виж как си го запомнила.

— Как няма да го запомня, за малко да забягна с него! — кокетно погледна тя Кроткия и добави: — Шегувам се. Но моите момичета наистина щяха да заминат. Едвам ги отказах.

— И къде ги канеше той?

— В най-различни страни. В Америка, Франция, Германия, Белгия…

— На екскурзия, а? — ехидно се усмихна Кроткия.

— На работа. С договор за пет години.

— И какви длъжности им предлагаше?

— Търсеха се прислужнички, домашни помощнички, болногледачки за стари хора, учителки по руски език… Показа и на видеокасета как ги посрещат, къде живеят, какво ядат и пият и така нататък.

— На кого я показа? На твоите момичета ли?

— Абе живееха тук едни… За прислужнички май ги биваше, но за учителки — в никакъв случай. А ти, Кротичък, значи чакаш господин Дейвис, така ли?

— Нима той ще идва?

— Не ме разсмивай, драги ми Алексей Петрович! Дамите отдавна живеят тук. Пристигнаха от най-различни места. Общо са някъде към двайсетина души. Десет стаи плюс апартаменти.

— Апартаментите сигурно са за учителките?

— За фирмаджиите са.

— Ясно. От фирма „Рога и копита“.

— Солидна фирма — сериозно отбеляза Инна Александровна. — Но виж, фирмаджиите нещо не ми харесват много-много. Особено един от тях. Има физиономия на престъпник, а той — представител на фирма. Просто да се не начудиш!

— Инуля, надявам се, че ще ми дадеш пълните имена и адреси по местоживеене на бъдещите прислужнички?

— Не е хубаво това, дето си го намислил, Алексей Петрович…

— А заедно с това ще ме просветиш и що за фирма е тая с престъпническите физиономии. Донесе ли ми ключа? — понижи глас Кроткия.

— Четвъртия етаж. Шестнайсета стая.

— Да тръгваме тогава!

— Не мога, Кротичък, имам работа.

— Работата не е заек, няма да ти избяга!

— Нощта е наша, мили.

— Права си — съгласи се Кроткия.

 

 

Грязнов седеше в кабинета си и преглеждаше разни книжа.

— Много свестни момчета — обади се Демидич, който стоеше до прозореца. — Всичките са мои хора.

— Колко са вземали?

— Различно.

— Хилядарка ще им стигне ли?

— Да.

— А те къде са?

— Чакат — кимна момъкът към вратата.

— Извикай ги.

— Ти и мен прибави към тях, Грязнов. Пазач няма да остана.

— Но ти май се беше уредил, и то доста добре…

Демидич се изкашля в шепа и нищо не отговори.

— А, вече нямат нужда и значи те натириха, а? — ухили се Грязнов.

— Защо?

— А кой тогава ти би дузпата? Лилия Василиевна?

И този път Демидич премълча.

— Сигурно си й направил сцена на ревност — досети се Грязнов.

— Ти случайно да не си такова… Как беше… Пророк?

— Не е тя лъжица за твоята уста, Демидич! Лиля е свободна жена. А ти, види се, си почнал да й приказваш за женитба, деца, брак… Искаш ли да ти дам един съвет?

— Е?

— Ще ти пусна командировъчна заповед и ще си идеш на село… Как се казваше?

— Медведки…

— А така. Иди в твоето Медведки!

— И какво да правя там, шамари ли да си бия?

— Първо, ще се видиш с майка си и баща си. Второ, ще си доведеш невеста.

— Квоо?

— Не какво, а кого! Невеста, някоя доячка с ей такива бомби! — показа Грязнов с ръце колко гърдеста трябва да е бъдещата жена на Демидич. — Да ти бъде точно по калибър.

— Може и да прескоча — замислено каза Демидич.

— Значи готово! Викай сега твоите орли!

Грязнов внимателно огледа влезлите, покани ги да седнат и попрехвърли книжата на бюрото си.

— Демидич обясни ли ви в какво ще се състои вашата работа? — попита той.

— Нима не го познавате Демидич? — подсмихна се майор Голованов. — Бихме искали вие да ни обясните.

— Аз имам частна детективска агенция. Издирваме всичко, което се краде и губи. Например кучета, котки, наскоро намерихме една маймунка. Други зверове, като лъвове и тигри, не се е случвало да търсим. Пък и никой не се е обръщал към нас с такава молба. — Грязнов огледа помръкналите лица на мъжете и се усмихна. — А за „вълци“ като вас ще се намери и по-сериозна работа. Значи така, момчета. Вземам напосоки една от молбите. Ето, слушайте! Гражданката Коврова пише: „Моля да унищожите мъжа ми, Василий Николаевич Ковров, като развратник, пияница и крадец…“ На кръв налита жената. Е, това е за боклука — каза Грязнов, като смачка листа и го хвърли в кошчето. — А виж, тая хартийка май е по-свястна. Жилищна кражба. Охо! Златни и сребърни изделия, картини, икони, кожени палта… Излизат бая пари. Пише, че сумата възлиза към триста хиляди, и то не в рубли. Значи, трябва да го умножим минимум на три. Ние вземаме де сет процента — поясни Грязнов, — а пострадалите обикновено занижават стойността на вещите…

— Това лесно може да се провери, ако вещите бъдат намерени — обади се майор Голованов.

— Вече навлизате в работата — със задоволство се усмихна Слава. — Проверяваме, майоре, проверяваме. И правим изводи. А какви — ще ви обяснят бившият старши оперативник от Московската криминална милиция капитан Шчербак и бившият началник-отдел пак там майор Симонов. Ще ви разделим на две групи. Първата ще се заеме с жилищната кражба под ръководството на бившия капитан Шчербак, а за втората, под ръководството на бившия майор Симонов, също ще се намери някоя спешна работа… Грязнов слуша! — вдигна той слушалката на зазвънелия телефон. — Ясно. Ще дойдат.

Слава за втори път замислено огледа мъжете пред себе си.

— Имате ли оръжие, момчета?

— Предадохме го.

— А ти, Демидич?

— Един пищов.

— Какво се е случило? — попита Голованов.

— Абе не знам, но щом като Кроткия… — Грязнов се прокашля. — Щом като Алексей Петрович Кротов иска да му изпратя хора, значи има нещо.

— Ние сме готови — каза Голованов.

— Заплатата е хиляда долара. Ще смятаме, че сте на работа от днес — реши Грязнов. — Демидич! Пред входа на хотел „Интурист“ ще те чака Кроткия… Тфу! Кротов! Всичко ще разбереш на място. Ще вземеш джипа и аудито. На добър час, момчета!

Както обикновено пред хотел „Интурист“ бяха паркирани много коли, на масичките под тентите седяха млади момичета, изпращайки с поглед минаващите покрай тях мъже, нагоре-надолу сновяха сутеньори с бледи лица, по които явно се четеше отпечатъкът на мръсната им професия, солидно и по господарски влизаха в хотела чужденци. Демидич се разходи веднъж-дваж пред входа, но така и не можа да види къде е Кроткия. Всъщност недалеч стоеше някакъв чужденец, елегантно облечен, който наблюдаваше Демидич, но виждайки, че той не му обръща внимание, заломоти нещо на своя език с приближилата се до него силно гримирана проститутка.

— Няма ли го? — дойде при Демидич майор Голованов.

— Нещо не го виждам.

— Влиза ли във фоайето?

— Надникнах.

— Ела да проверим заедно.

— Че ти не го познаваш!

— Срещали сме се — подсмихна се майорът.

Явно чужденецът се бе отървал от проститутката и сега отново беше сам, но стоеше по-близо до вратата.

— Извинете — каза Голованов, като се опитваше да заобиколи чужденеца.

— Не бързай толкова, майоре — чу се шепот.

Демидич спря като закован и ококори очи.

— Влезте във фоайето и седнете на някоя масичка.

Точно така, гласът на Кроткия! Но Демидич виждаше пред себе си съвсем непознат мъж с къса брадичка и мустаци, с очила, но най-важното — червенокос, а Кроткия е с руса коса!

— Ела — каза Голованов и побутна за ръка втрещения Демидич.

След малко при тях дойде Кротов.

— Е, щом си тук, Головач — обърна се той към майора, — вече мога да бъда спокоен. Ще дойдат две коли. В едната ще е тоя мъж — показа снимката на Дейвис, — а с другата сигурно ще бъде охраната. Той е истински чужденец. Така че вие с Демидич внимавайте. Да, ще дойдат и двама наши фирмаджии. Всички ще се качат на шестнайсетия етаж и ще влязат в деветнайсети апартамент. Хващате ги тихо и кротко и ги държите в апартамента, докато дойда. Аз ще стоя на улицата. И ще ви дам знак. Това е.

— Ясно — каза майорът.

Кроткия стана и се отправи към изхода. Голованов и Демидич поизчакаха, след което го последваха. Майорът се наведе към прозореца на колата, в която седяха приятелите му, прошепна им нещо и те мълчаливо слязоха и забързаха към хотела. Натам отидоха четирима, а Голованов, Демидич и Шура Дяконов останаха при колата. Като се подпряха на нея, те запалиха по цигара, поглеждайки сегиз-тогиз към Кроткия.

Минаха около двайсет-трийсет минути, но Кроткия все не даваше знак. Около него непрекъснато се въртяха разни сутеньори и проститутки, заговаряха го, но той само се усмихваше и махаше с ръце в знак на отрицание. Но ето че по едно време пред входа на хотела спряха две коли. От първата изскочиха двама здравеняци и отвориха вратата на втората кола. От нея слезе Фил Дейвис, усмихнат и представителен господин, облечен в елегантен светъл костюм по последна мода, а после — двамата фирмаджии и Мишка Слона, същият, когото срещна Грязнов в хонконгския хотел „Виктория“, дясната ръка на Ваня Монголеца.

Кроткия запали цигара и тутакси я хвърли в урната.

— Хайде — тихо заповяда Голованов. — Шурик! Тичай в асансьора. Слизаш на шестнайсетия етаж.

— Слушам, командире!

— Демидич! Хващаш единия от горилите!

Демидич кимна.

Вратите на асансьора безшумно се отвориха. Мъжете пропуснаха господин Дейвис да се качи пръв.

— Заповядайте, господин Дейвис!

— Мерси, мерси!

Горилите се качиха последни. След тях се намърда и Демидич.

— Махай се! — изсъска единият от тях.

— Квоо? Да не ви е малко мястото, а?

— Мърдай, момче, и по-бързо!

Но Демидич не помръдна от мястото си.

— Нищо, нищо — усмихна се господин Дейвис.

— Ми нали и аз това казвам — обърна се към него Демидич. — Я виж как си личи веднага възпитаният човек. А те — „махай се…“

— По-кротко, приятел, говори тихо — поомекна единият от горилите, но погледът му не предвещаваше нищо добро.

— Ти по-добре ми кажи къде е двайсета стая? — извърна се към него Демидич.

— На всички етажи има стаи с двайсети номер — учтиво се намеси единият от фирмаджиите. — На вас кой етаж ви трябва?

— Шестнайсети.

— Дръж се за мене, приятел — ухили се Мишка Слона. — Абе ти си страхотен пичага, откъде се взе такъв?

Асансьорът плавно спря и вратите се отвориха.

— Сега накъде да тръгна? — взе да се оглежда Демидич.

Съгледа приятелите си, значи всичко е наред, усмихват се.

— Казах ти, дръж се за мен — повтори Слона.

— А тука къде се пуши?

— На, пуши — извади Мишка пакетче „Малборо“. — Сега пък нямаш и с кво да запалиш, нали?

— Абе имах някъде кибритче…

— Хайде, пали — щракна Слона със златна запалка. — Та откъде, викаш, си родом?

— От Княж-Погост — отговори Демидич, като наблюдаваше с крайчеца на окото тръгналите по коридора фирмаджии с чужденеца и единия бодигард. Втория бодигард усети зад гърба си. — Чувал ли си за това място?

— Да не се майтапиш, а? — попита Мишка.

— Пък наблизо е село Медведки…

Внезапно Демидич чу как мъжът зад гърба му изпъшка. Слона трепна, но в следващата секунда усети китката си стисната като в менгеме. От болка изскърца със зъби и дрезгаво каза:

— Хайде, стига с тия номера!

С другата ръка Демидич ловко и бързо го обезоръжи, като пъхна пистолета му в джоба си.

— Тръгвай и умната — заповяда той.

Покрай тях бързо мина майор Голованов, влачейки под мишници омекналото тяло на бодигарда. Влязоха в апартамента. Там вече цареше пълен ред. Вторият бодигард седеше на пода до прозореца в хола, захванат с белезници за радиатора, и стреснато се пулеше наоколо. Господин Дейвис стоеше прав, неподвижно като истукан, а до него фирмаджиите мигаха на парцали. Набързо свестиха с амоняк припадналия бодигард и по същия начин го закачиха за радиатора при другаря му и Мишка Слона. Масата бе сервирана за почерпка.

— Дошли сме ви на гости, господа — иронично подметна Голованов на фирмаджиите.

— Заповядайте — кисело се усмихна единият.

— Ама защо не седнете, господин Дейвис? Моля, заповядайте — махна с ръка към масата майорът. — И ако обичате, куфарчето моля!

— Но в него имам документи!

— Че аз откъде да знам? — неочаквано кипна Голованов. — Може пък да носиш бомба?!

Внезапно единият от фирмаджиите се втурна към вратата, но тутакси се спъна в подложения му крак и се сгромоляса на пода.

— Абе всички ли трябва да ви закопчая, а?! — възкликна майорът. — Я се дигай бе, шибан скапаняк! И напълни чашите! Ще ни бъдеш келнер! — изкряска му той.

Чул познати думи, Мишка Слона се оживи:

— Кои сте вие бе, момчета?

— А ти кой си?

— Аз съм Слона. Не сте ли чували за мене?

— Я вземи му натъпчи тая салата в устата — заповяда майор Голованов на фирмаджията. — Слоновете обичат тревица.

— Да бе, няма що, голям майтапчия си — намръщено каза Мишка. — Само че, знаеш ли, ченге гадно…

Но не успя да се доизкаже, защото Демидич го бодна с пръст в диафрагмата и той с грухтене увисна на радиатора.

— Добре дошли, господин Дейвис! — с чаша в ръка учтиво се понадигна майор Голованов.

Докато преглеждаше списъка на жените, дали съгласие да заминат за чужбина, Алексей Петрович с изненада прочете името на десетгодишно момиченце и когато попита Инна Александровна, разбра, че малката Дина Аркадиевна Кузнецова е дъщеря на Анна Григориевна Кузнецова, една от кандидатките за работа в чужбина. Тя обаче беше на двайсет и три години, така че нямаше как да бъде майка на детето, освен ако не го беше родила на тринайсетгодишна възраст. Впрочем, макар и рядко, и такива случаи се срещат.

И сега, когато отвори вратата на просторната хотелска стая, където се бяха събрали младите жени за среща с господин Дейвис, Кроткия първо потърси с поглед и видя сред тях момиченцето — слабичко и миловидно, с тъмноруси къдрици, падащи на челото, и огромни сини очи.

— Здравейте! — широко се усмихна Кроткия. — Позволете да ви се представя! Господин Фил Дейвис!

Жените радостно изпискаха и запляскаха с ръце.

— Ще се запознаем по-късно, с всяка от вас ще разговарям поотделно…

— А ще ти стигне ли барутът? — закачливо подвикна нечий глас.

— О-о! Хайде, хайде! Много сте били палави!

В отговор се чу висок смях. Кроткия понечи да допълни нещо, но срещна сините очи на детето, което плахо се усмихваше, и заговори делово:

— Сега ще ви покажа един видеозапис за живота на момичетата, дошли на Запад преди вас, за да направите твърдо своя избор.

Алексей Петрович включи телевизора и пусна видеокасетата. Навремето лично бе монтирал материалите и смяташе, че първият кадър, който бе избрал, ще е най-характерен и въздействащ. Пред руското посолство в една страна стоеше на колене млада жена и държеше икона в ръцете си…

— Трябва да е откачила, а?

— Моли се…

— На кво се моли? — чу се развълнуван шепот из стаята.

— Я пусни звука! — обади се едно от момичетата.

Кроткия засили звука. Една след друга на екрана се появяваха млади рускини и всяка от тях разказваше тъжната си история, след като е била подмамена да замине. „Ако може… Извинете… Олеле Боже… Майчице мила…“ — ехтяха един след друг в притихналата стая момински гласове. Когато касетата свърши и екранът потъмня, Кроткия чу леки стъпки и едва доловимо прошумоля рокля. Той вдигна глава и видя момиченцето.

— А ти защо не си тръгна с тях?

То не отговори, само примигна с дългите си ресници.

— Защо не излезе с майка си? — повтори въпроса Алексей Петрович.

— Мама е в болница.

— А каква ти е Анна Григориевна?

— Тя ме взе от детския дом.

— От какво е болна майка ти?

— Много пие — прошепна детето.

— Жив ли е баща ти?

— Той е в затвора…

Алексей Петрович извади касетата и я прибра в джоба си.

— Ела, Дина, да си поприказваме — хвана той момиченцето за ръка и го изведе от стаята.

В апартамента на шестнайсетия етаж се почука на вратата. Демидич отвори и видя Кроткия с малко момиченце, което държеше за ръка. Този път Демидич веднага го позна, защото си беше махнал брадата, мустаците и перуката.

— Извикай майора — каза му Кроткия.

Когато Голованов излезе, Алексей Петрович накратко му обясни цялата история, в която бяха взели участие той и неговите другари.

— И какво да правим с ония? — кимна към вратата Голованов.

— Дина, я иди малко по-нататък — каза Кроткия на момиченцето. — Тия мръсници, горилите и фирмаджиите, са се изредили на всички. Майната им на другите, те са си от занаята… Жал ми е за момиченцето.

— Кой?

— Слона.

— Да му теглим един хубав пердах?

— Само ще се накиснем. А досега действахме чисто, без да нарушаваме закона.

Майорът погледна детето и така силно стисна зъби, че по скулите му заиграха буци.

— Ти трябва да тръгваш, Льоша — меко каза той. — А ние ще се оправим.

— Слона е мой.

— Тръгвай — повтори Голованов и затвори вратата.

Когато дежурната отговорничка на шестнайсетия етаж в хотел „Интурист“ извика милиция, оперативниците завариха в луксозния апартамент следната картина: на килима в хола лежаха четирима мъже с вързани ръце и крака и запушена уста, акуратно подредени един до друг, а в спалнята откриха прикован към радиатора американски поданик с местожителство в Белгия, чиято уста също бе натъпкана с парцали. Извиканият лекар от „Бърза помощ“ констатира многобройни кръвоизливи по телата на пострадалите, двама от тях бяха със счупена челюст, третият със счупена ръка, а четвъртият — изпаднал в пълно безсъзнание. Той беше кастриран. Потърпевшите бяха откарани в болница „Склифософски“, където им бе оказана медицинска помощ. На въпросите на дежурния следовател от милицията те категорично отказаха да отговарят. Единият от тях, мъжага с татуировки по гърдите и ръцете, явно бивш затворник, псуваше всички наред с най-цветисти попръжни на майка. А чужденецът още същата нощ си замина със самолет за Белгия.

 

 

Кроткия се прибра вкъщи с малката синеока Дина.

— Мамоо! Ела да посрещнеш внучката си! — весело подвикна той още от вратата.

Майка му излезе от стаята, погледна момиченцето, после сина си и въздъхна.

— Нали все си мечтаеш за внучка! Ето ти я. Казва се Дина.

— Откъде се появи?

— Отдавнашна история — усмихна се Кроткия. — Беше се загубила и сега я намерих. Нали така, Дина?

— Да — усмихна се детето.

— Влизай, Динуля! Това е сега твоят дом.

— Льоша…

— После, мамо, после! Сега се погрижи за нея, нахрани я, сложи я да спи.

— Първо ще идем в банята!

— Права си — съгласи се Кроткия и влезе в стаята си.

— Я ела при мен, моето момиче — повика я старицата, след като замислено я разглежда известно време.

Погали я по главата и нежно попита:

— Значи се казваш Дина, а?

— Дина — прошепна детето, като вдигна към нея огромните си сини очи, после изведнъж разпери ръчички и поривисто се притисна до гърдите й.

През нощта Кроткия отиде да нагледа Дина, пооправи одеялото и остана да се полюбува на спящото дете. Погледна дългите мигли и бледото личице, което дори в съня не бе загубило тъжния си израз, и неочаквано изпита остра жалост, сърцето му се сви от болка за това нещастно дете. По едно време чу гласа на майка си, която се бе приближила тихо:

— Знаеш ли, Льоша…

— Шшът — сложи пръст до устните си Кроткия и я изведе от стаята. — Какво има?

— Когато я къпах, видях сини петна на раменцата и гръбчето…

— Ще й минат — отговори Кроткия, след като запали цигара.

— Това за внучката сериозно ли го каза все пак, или се пошегува? — наруши мълчанието майката.

— Сериозно.

— А родителите живи ли са?

— Тя е сираче.

— Момиченцето трябва да има майка — строго каза старата жена.

— Щом като трябва, значи ще има.

— Коя? Твойте всички са едни… Ох, не знам как да ги нарека!

— Не всички, мамо — усмихна се Кроткия. — Например Инна Александровна Полонска! Какво й е лошото?

— Да, но тя не се е затичала да се омъжва за разбойник като тебе!

— Не ще се затича, ами ще хвърчи! — отговори Кроткия, като я прегърна и целуна.

 

 

Ваня Монголеца все още се излежаваше в леглото, когато в апартамента му в хотел „Юбилеен“ нахълта Антон Маевски. До Ваня лежеше проститутка с доста едри габарити.

— Покрий се, кобило — лениво каза Ваня.

— Да бе, той хич не е виждал голи жени!

По лицето на Антон Монголеца разбра, че пак се е случило нещо неприятно, и стоварвайки яда си на жената, изкряска:

— Махай се ма, курво!

Тя обаче не се стресна особено, протегна се силно с цялото си тяло, бавно стана и полюшвайки огромните си гърди, тръгна да излиза от спалнята.

— Ще плюскате ли? — обърна се тя при вратата.

— Иди първо да се измиеш! Целия си ме омазала — оплака се Ваня, докато обуваше слиповете си. — Давай, давай и все не й стига!

— Нашата Зинка си е такава, ненаситна — съчувствено отбеляза Антон.

— Е, какви новини ми носиш?

— Слона са го скопили! — веднага изтърси Антон.

— Тоест — как така?

— Ами като прасетата! Или жребчетата!

— Отрязали са му яйцата, така ли?

— Всичко!

Монголеца се позамисли и внезапно избухна в силен смях:

— Ама верно? Ти видя ли го?

— Него не, но разговарях с доктора.

— Я слушай, Антон, като няма да е мъж, какъв ще бъде сега Мишка?

— Как какъв? Ами евнух.

Монголеца отново се заля от смях.

— Абе и аз отначало се посмях, Ваня, ама после се замислих. Ми ако и мене някой ме скопи? Или тебе?

— Продължавай нататък, Антоша, слушам те — каза Монголеца, като запали цигара.

— И аз не знам нищо конкретно!

— Казвай тогава каквото знаеш.

— Виках му аз на онова прасе — остави момичето! А той — не, искал бил да се облажи, отдавна не бил вкусвал сукалчета! Ето на, облажи се…

— Даа, нахойка се наш Мишка… Какво да се прави, така му било писано.

— Не знам, Ваня, на кой бог да се моля и да благодаря. Нали и аз трябваше да ходя при Дейвис.

— Давай подред, Антоша — наливайки водка, каза Монголеца. — На, пийни и стига си се размотавал.

— Тая заран ми се обади от „Склифа“ един следовател. Безпокоя ви, казва, по молба на Рибин, сиреч ще рече на Слона. А там в „Склифа“ лежат с него и другите пострадали. Общо са петима души. Фирмаджиите, горилите и той, Мишка. Фъфли, сигурно и зъбите са му избили, нищо не му се разбира. С една дума, сгащили ги в „Интурист“ и им видели сметката… Край на топките…

— Ама всичките ли са скопени?

— Не, само Слона. Ама и другите доста са изпатили. Целите са в бинтове и гипс… Та отидох аз в „Интурист“. Дежурната отговорничка на етажа забелязала, че вратата на апартамента е открехната и надникнала вътре, а те, миличките, лежат на килима един до друг със запушена уста. Дошли ченгетата. В спалнята намерили Дейвис, седнал до радиатора. Топлел се на него с гривни на ръце. Отидох да потърся жените, а тях ги няма!

— И къде са отишли?

— Избягали. Само една заварих, оная от Кострома, дето доведе момиченцето.

— То с нея ли беше?

— Изчезнало е. Та фльорцата ми разказа, че господин Дейвис дошъл при тях, показал им някакъв филм с разни ужасии и после всички до една се измели.

— Как е минал разпитът в болницата?

— Е, фирмаджиите не са идиоти, че да се разприказват. Мълчали.

— Обажда ли се на Дейвис?

— Господин Фил Дейвис отдавна вече си е в Белгия — погледна часовника си Маевски.

— Пита ли костромката за него, как е изглеждал?

— Да не съм ченге бе, Ваня? Имам си друга професия! — избухна Антон, но като го погледна, гузно добави: — Не се сетих.

— Ще идеш да я попиташ. Кой ли може да ги е обработил така, Антоша?

— Мишка ми изломоти, че били непознати мъже. Дали не са някои приходящи от провинцията, а?

— Слона щеше да разбере. Но е сигурно, че не са ченгета, нито феесбейци…

— Е, то си е ясно като бял ден.

— Опитай се да разузнаеш, Антоша.

— Може да се опитам, ама да не взема и аз да остана без топки…

— Евнух — промърмори Монголеца. — И какво ще го правим, като се дигне на крака?

— Ако изобщо се дигне — сериозно отговори Антон. — Сега са го вързали за леглото. Искал е да се метне през прозореца.

— Човек от съдбата си не може да избяга, Антоша! Но кои са тия касапи? Дали пък не са чеченци?

— Руснаци са били.

— Имам лоши предчувствия — каза след кратко мълчание Монголеца.

— Защо? Всичко си върви много добре! Е, загубихме фльорците, ама ще наваксаме с друго.

— Я вземи звънни на оная, костромката!

Маевски извади един лист с имена и плъзна пръст по списъка.

— Така. Кузнецова… — проговори той и придърпа телефона. — Не отговаря.

— Обади се на дежурната в регистрацията!

— Добър ден, моля ви, кажете ми, ако обичате, дали Анна Григориевна Кузнецова още пребивава в хотела? Благодаря… — Антон затвори. — Напуснала е с багажа си.

— Така си и мислех. Защо им е на ония вълци да оставят свидетели?

— Вълци ли? — възкликна Антон. — Дали не са „вълците“ на полковник Саргачов?

— Че какви пък са тия „вълци“ на Саргачов?

— Чух, че е командвал разузнавателна рота в Афганистан… Точно така. „Руските вълци“. Така са ги наричали муджахидините.

— Поинтересувай се, Антон — каза Монголеца. — Подушвам, че нещо почва да става напечено.

 

 

Грязнов не питаше за нищо, а и „вълците“ на майор Голованов мълчаха. Всъщност, когато те се върнаха, Слава бе попитал дали е минало добре, на което майорът отговори: „Всичко е тип-топ.“ Но слухът за събитието в „Интурист“ стигна до ушите на Грязнов, вече някой от подчинените му се беше изтървал, просто за случая му разказа един оперативник от милицията, присъствал на местопроизшествието. Слава извика в кабинета си всички участници за „конско“ и без да ги покани да седнат, ги изгледа един по един със страшен началнически поглед.

— Кой отряза топките на Слона?

Голованов огледа приятелите си и спря очи на Беловеждия стеснителен Филя.

— Ти ли го направи бе, Филя?

— Да-да, щом стане нещо, все Филя ти е виновен — отговори момъкът.

— Води ли дъщеря си в зоологическата градина?

— Е, та какво от това?

— Не чу ли какво пита началникът?

— Не съм глух.

— Слона видяхте ли го?

— Специално за слона ходихме, да го види детето!

— Той е, шефе! Друг няма кой — обърна се майорът към Грязнов. — Само че не проумявам за какво са му потрябвали топките.

Неочаквано мъжете прихнаха и се запревиваха от оглушителен смях. Грязнов не очакваше подобен обрат, понечи да покаже строг началнически характер, обаче като видя заливащите се от смях мъже и Филя, застинал в недоумяваща простовата усмивка, също се разсмя.

— Абе ако зависеше от мен, бих ги обесил за макарите лично тия мръсници — каза той. — Но ми е обидно, момчета…

— Какво има, шефе? — дори се разтревожи Голованов.

— Директор ли съм аз, или лукова глава?

— Ако не вярваш, питай Кроткия — сериозно каза Голованов.

— Ти не ме учи кого да питам! Аз, ако трябва, знам как да разбера… Вижте какво, братлета, заминавате командировка.

— Къде?

— В славния руски град Воронеж.

— Филя! Ми ти нали беше воронежец?!

— Вярно ли? — зарадва се Грязнов.

— Това е родният ми град, там живях, докато ме взеха войник. Мама и татко още живеят там.

— Познаваш ли добре града?

— Че как иначе.

— По-смело, Филя, по-смело — обади се Голованов. — Много е стеснителен, срамува се да говори. Разкажи на началството бе, Филя, за какъв са те вземали престъпниците в родния ти град Воронеж.

— Стига де, Головач…

— Ето на, скумросва се. А доколкото знам, Филя, всички воронежки бандити са ти сваляли шапка.

— Какви ги дрънкаш, Головач? Стига глупости.

— Наистина, Филя, имаш ли някакви връзки в подземния свят?

— Едно време познавах всички бандюги.

— Чудесно — проговори Слава, докато мислеше за нещо свое. — Заминаваме след едно денонощие. Във влака ще ви обясня задачата.

— Значи и ти идваш, а? — широко се усмихна Голованов. — Кажи поне с една дума какво ще правим, каква е работата…

— Най-обикновена. Ще воювате… Край. Свободни сте.

Турецки разпитваше генерал Пестов на „Лубянка“. Ръководството на ФСБ любезно му бе предоставило един голям кабинет. Току-що бяха гледали озвучения видеозапис.

— Е и какво от това? — насмешливо попита генералът.

— Доколкото си спомням, миналия път вие бяхте възмутен, че няма звук — отбеляза Турецки.

— Добре де, сега има. И какво?

— Чухте гласа си, нали?

— А-а, не съм сигурен, че това е моят глас. Имах в отдела един служител, подполковник Рябков…

Генералът се изкашля, усетил, че е направил грешка, което, разбира се, не убягна от вниманието на Турецки.

— Продължете, Юрий Гаврилович.

— Този подполковник можеше да имитира всякакви гласове.

— Е, той не е единственият имитатор на света!

— Именно това искам да кажа! Може да е Винокур или оня… Михаил Евдокимов! Такива записи мога да ви скалъпя с вагони!

— Но на екрана сте вие. С цялото си достолепие.

— Аз пък мисля, че е прочутият артист Яковлев. Впрочем двамата с него доста си приличаме. Не забелязвате ли?

— Има известна прилика — призна Турецки. — А що се отнася до подполковник Рябков, той все още може да имитира, а не „можеше“, както вие се изразихте. Жив и здрав си е.

Пестов премълча, взе цигара и запали.

— И Рябков потвърди, че на записа е именно той, макар че и подполковникът прилича на някой си артист.

— Извикайте Рябков — властно, по генералски каза Пестов.

— Моля — натискайки бутона, каза Турецки. — Поканете подполковник Рябков да влезе.

Служителят въведе подполковника и веднага си излезе.

— Заповядайте, Павел Генадиевич, седнете. Вие гледахте ли записа?

— Да, гледах го.

— Признавате ли, че именно вие сте заснет на тази видеокасета?

— Признавам.

— А кой е мъжът, с когото разговаряте?

— Генерал-майорът от държавна сигурност Юрий Гаврилович Пестов.

— Генерал Пестов обаче твърди, че на касетата е заснет известният киноартист Юрий Яковлев.

— Всичко може да се твърди — презрително се усмихна Рябков. — А моят дубльор кой е?

— Надявам се това да ни каже генералът… Как стана срещата ви?

— Генерал Пестов ми се обади по телефона и аз отидох на определеното място.

— Къде?

— Пред входа на сградата, където живее.

— Имате ли някакви забележки във връзка с този видеозапис?

— Записът е автентичен.

— Свободен сте, Павел Генадиевич.

— Паша! — повика го генерал Пестов. — Колко ти платиха, Паша, за главата ми?

— Себе си презирам, генерале — бавно произнесе Рябков. — А теб ненавиждам. И се моли богу да не се срещаме насаме.

— Той ме заплашва! Запишете това в протокола! — каза Пестов със заповеднически тон.

— Записва се, генерале, всяка дума се протоколира… Както виждате, положението ви не е особено завидно! Естествено, вие си давате сметка, че подполковник Рябков, освен че призна записа за автентичен, разказа на следствието и още някои нещица?

— Разбира се, че си давам!

— И какво ще кажете по този повод?

— Аз ще отговарям само на въпроси, които са от вашата компетенция.

— Моята компетенция е доста широка — отбеляза Турецки. — Тя не се ограничава само с разследването на убийството на Робърт Уест. И се разширява с всеки изминал ден.

— Когато се разшири дотолкова, че да имате право да разследвате вътрешните работи на ФСБ, тогава вече ще приказваме за онова, което ви е разказал Рябков.

— И така, Юрий Гаврилович, след като сте чули по домашния си телефон няколко такта от погребалния марш, което е било за вас поредният сигнал, вие сте знаели, че това е заповед да бъде ликвидиран Андрей Василиев, и съответно от своя страна сте заповядали на Рябков да я изпълни. Тя е била изпълнена, но всъщност не особено сполучливо…

— Говорете си, аз ще ви слушам — насмешливо каза генералът.

— Обикновено трябва да е обратното, но щом толкова настоявате, аз съм на вашите услуги — сви рамене Турецки. — Главният прокурор вече написа заповедта за вашия арест, така че ще поседите там доста дълго време. Съветвам ви да признаете участието си в това убийство. Както виждате, силните на деня не успяха да ви освободят от задържането под стража, макар че вие бяхте съвсем сигурен в своята безнаказаност — нека си спомним как заплашвахте генерал Самсонов. Естествено, тази заповед не е ваша приумица, на вас също ви е било заповядано.

— И вие знаете от кого?

— В противен случай не бих разговарял с вас.

— Кажете името.

— Не само името, а трите пълни имена и длъжността.

— Тогава защо го протакате?!

— Позвънила ви е нашата вицепремиерка Лариса Ивановна Стрелникова.

— Сега вече съм убеден, че компетенцията ви ще бъде разширена — отбеляза след кратко мълчание Пестов.

— Позвъняването е било от апартамента на Уест, който се намира в района на Арбат, за това свидетелства и номерът на телефона, останал в паметта на вашия апарат тип „Асистент“. А вие очевидно сте забравили да я изтриете. Дори нещо повече. Не ви ли се стори странно, че позвъняването с погребалния марш е било от апартамент, в който не живее вицепремиерката?

— Не обърнах внимание. Бързах да се обадя на Рябков.

— Благодаря, Юрий Гаврилович. Това вече е признание.

— Споменахте, че ще кажете нещо повече…

— Лариса Ивановна не е била сама в този апартамент. Била е с Валерий Степанович Саргачов, с когото добре се познавате. Не е трудно да се отгатне какво са правили там, щом като внезапно влезлият в жилището си Андрей Василиев само след няколко минути е избягал оттам като луд.

— Няма значение какво са правили. Това не го засяга Василиев.

— Засяга го, защото Андрей е обичал Лариса Ивановна. Най-искрено и дълбоко. Но аз нямам желание да надничам под чуждите чаршафи, и за да не губим време, Юрий Гаврилович, ще ви съобщя следното. Ето я прокурорската заповед, която ми дава правото да разпитам вицепремиерката. И както виждате, подписана е от главния прокурор на Руската федерация. Но аз реших временно да поизчакам с разпита.

— Защо?

— Майката на Лариса Ивановна почина.

— Жалко. Людмила Василиевна беше добър човек — след кратко мълчание каза Пестов. — Много съжалявам.

— Познавахте ли се?

— Да. Навремето служих при генерал Стрелников.

— Реших да изчакам — повтори Турецки. — И правилно постъпих. Самата вицепремиерка ми предложи да се срещнем. Така е някак по-удобно.

— Смятате, че Лариса Ивановна се е уплашила?

— Тя е в безизходно положение. И сега иска да намери изкупителна жертва.

— А тази жертва ще се окажа аз, така ли?

— Вие също.

Пестов се позамисли, после спря поглед на телефонния апарат.

— Ще позволите ли да се обадя?

— На кого?

— На вицепремиерката.

— Обадете се — след кратко колебание разреши Турецки. — Да ви кажа номера?

— Благодаря, помня го.

— Ако обичате, натиснете бутона за включване на звука. Любопитен съм да чуя приятелския ви разговор.

— Здравейте, Лариса Ивановна!

— Вие ли сте, Юрий Гаврилович?! — чу се гласът на вицепремиерката. — Вас са ви освободили?

— Да — позаекна Пестов.

— Ходихте ли при Павлов?

— Не още.

— Побързайте, Юрий Гаврилович. Довиждане.

— Момент! Само един въпрос, Лариса Ивановна…

— Слушам ви.

— Сама ли пожелахте да се срещнете със следователя Александър Борисович Турецки?

— Вие откъде ми се обаждате? — попита вицепремиерката след известно мълчание, а в гласа й се долавяше тревога. — Определителят показва…

— Чакам отговор, Лариса Ивановна.

В кабинета заехтяха кратките сигнали за свободно.

— Повярвахте ли ми вече? — попита Турецки.

— Да. — Пестов отново запали цигара. — Къде е сега Павлов?

— Заема вашия кабинет.

— Павлов е назначен на моята длъжност? — станал моравочервен, бавно произнесе генералът. — Всички сте полудели!

— Не виждам в това нищо странно — възрази Турецки. — Той е достоен за тази длъжност, тъй като е в течение на всичките ви действия…

— Именно! Защото е в течение на всичко! Значи мен са решили да направят изкупителната жертва?! Няма да я бъде тая, господа! Няма да я бъде!

— Успокойте се, генерале. Кандидатурата на Павлов бе предложена от директора на ФСБ и генерал Самсонов я подкрепи.

— Невъзможно — омекна Пестов. — Това е направо невъзможно.

— Ама помислете, Юрий Гаврилович, защо Самсонов подкрепи Павлов. Добре си помислете. Та вие сте професионален разузнавач.

В кабинета настъпи продължително мълчание, чуваше се само тежкото дишане на Пестов.

— Ако разбирам правилно, вие сте направили доста тънък, доста хитър ход…

— Правилно сте разбрали, Юрий Гаврилович.

— А мен какво ме чака?

— По делото, което водя аз, не ви очаква нищо страшно. Защото вие не сте били непосредственият убиец.

— Само това липсваше — намръщено каза Пестов.

— Вие сте изпълнявали заповед…

— Да, точно така.

— Разбира се, оставката ви е сигурна, но с провиненията, които не влизат в моята компетенция, ще бъде по-сложно.

— Много ли неща са ви известни?

— За вас и вашия отдел знам много. Освен това ми е известно онова, за което е по-добре вие да не знаете…

— Павлов! — въздъхна генералът.

— Да свършваме, Юрий Гаврилович. Вие признавате ли, че позвъняването, тоест сигналът или заповедта под формата на погребален марш, е било направено именно от вицепремиера Стрелникова?

— Да.

— И очевидно няма да настоявате, че на видеозаписа е заснет артистът Яковлев? — усмихна се Турецки.

— Дайте ми един лист и химикалка. Всичко ще напиша — отговори Пестов. — Дадох пълни показания, така че няма да крия нищо от следствието.

— Отлично.

— Имам ви доверие, Турецки. И не бих възразил, дори бих желал това дело да възложат на вас.

— Ще предам пожеланието ви на моите началници.

Когато влезе в кабинета на генерал-лейтенант Самсонов, Турецки уморено каза:

— Генералът проговори.

— Нещо бързичко се предаде…

— Не прояви недоволство от мен, дори изказа желание да работим заедно и занапред.

— Вероятно така ще стане — каза Самсонов. — Не изглеждаш добре, Саша.

— Не съм си отспал — тъжно се усмихна Турецки. — Аз ще, тръгвам, Николай Василиевич.

— Добре, върви си почини — сърдечно му стисна ръката генералът.

 

 

Анатолий Сергеевич Павлов чудесно разбираше положението си и ролята, която играе и ще продължи да играе в предстоящите комбинации, замислени и разработени от генерал Самсонов и Александър Турецки. Наложи се да разкажат на Павлов много неща, а въпросите, които му задаваше Турецки, бяха съвсем на място, тъй като почиваха на конкретни факти от делото. Що се отнася до обиколката из казината в чужбина, Павлов не криеше абсолютно нищо, дори напротив, разказваше за тях с най-големи подробности, като се стараеше с това многословие да отвлече вниманието на Александър от основните и най-опасните въпроси — тези за наркотиците и за пътищата, по които се внасят в Русия. Каква отговорност може да се търси на мъртвия Уест? Никаква. И затова Павлов не че очерняше бившия си партньор, но даваше да се разбере, че Андрей Василиев е имал не по-малко влияние от самия него върху вицепремиерката. Каза например че именно Уест е свързал госпожа Стрелникова с Монголеца, като е използвал познанствата си с хора от казината. Разбира се, всичко това бе доста нескопосано съчинено, обаче нали хартията търпи всичко. Истината, естествено, щеше да излезе наяве, но дотогава ще мине доста време, а времето работи за Павлов. Той се опасяваше най-вече от въпросите относно прането на пари, добити по престъпен начин, а също и за данъците. Нямаше начин Турецки да не знае, че всички казина без изключение не плащат данъци на държавата, че всички — като се започне от чистачките и се свърши с шефовете — получават парите си на ръка от собствениците на казината. Но за голямо учудване на Павлов Турецки дори не намекна за това. Оставаше да предполага, че той не си е поставял такава задача или че е замислил да му нанесе решителния удар в друг, по-удобен момент. След като стана вицепремиер, Лариса Ивановна пое изцяло контрола над индустрията за развлечения, машината за печатане на пари заработи като по часовник, а когато властта над многобройните казина мина в ръцете на Ваня Монголеца, работата тръгна още по-лесно. Ваня се разгърна нашироко, дори може би твърде нашироко. Като река потекоха рублите, източени по заповед на Монголеца от търговските банки, намиращи се на ръба на фалита, от борсите и от пазарите, от западналите предприятия, които едва се крепят на държавни дотации, впрочем понякога доста солидни дотации, които не се използваха за работническите заплати. Изобщо се водеше грандиозна по мащабите си операция за пране на пари.

Не, размишляваше Павлов, подобна машина не може да бъде помръдната от мястото й нито от Самсонов, нито от Турецки. Те могат да постигнат само локални цели, например да разобличат сътрудниците на ФСБ, замесени в престъпления, да изловят купувачите на наркотични средства, дори да ликвидират складовете във Воронеж. Ще се започнат шумни дела, ще тръгнат арести на главатари и изпълнители, още повече че с мафията е свързан и той, полковник Павлов, и знае цялата истина от кухнята на престъпните машинации. Но фундаментът, на който се държат криминалните структури, ще остане непоклатим. Мафията е безсмъртна!

Безсмъртна, да, но какво ще стане с него — Анатолий Павлов? Самсонов и Турецки ще го накарат да им извади кестените от огъня, обаче после ще трябва да решат съдбата му. Със сигурност няма да пожертват Пестов… Така че щом го затворят в съседната килия до генерала, в един прекрасен ден полковник Анатолий Степанович Павлов може да изчезне. Имало е, има и ще продължава да има подобни неща. А той може да изчезне не само с помощта на ФСБ, може да го ликвидират и хората на Ваня Монголеца. Една тайна никога не може да остане скрита. И сега той се намира между два огъня, всеки от които може да го унищожи. Ето защо за него има две възможности. Да предаде на генерал Самсонов всички подред, свършвайки с вицепремиерката, да даде изобличаващи показания срещу всички, с които е работил, да съжалява, да се кълне, да даде офицерската си дума, но кой ли ще му повярва? Предателят винаги си остава предател… Пък и на генерал Самсонов много са му притрябвали неговите уверения. Той не знае конкретните подробности, но има ясна представа за всичко. Дали да не се скрие под могъщото крилце на вицепремиерката? Но тя не за това го постави на тази ключова генералска длъжност. Пък и толкова всемогъща ли е в момента Лариса Ивановна? Турецки рови, рови надълбоко и само какво търпение има тоя дявол! Така че ще изрови много факти, с които ще притисне виновниците до стената.

Но има и трети изход — Ваня Монголеца. Той също е застрашен от неприятности, и то какви! Хабаровските оперативници сигурно вече са установили самоличността на загиналия във взривената кола, а той беше човек на Монголеца, това е сигурно. Ами ако ракетите са били с атомен заряд? Тогава работата намирисва на нещо повече от лагер… Непременно трябва да се срещне с Монголеца и да поприказва с него открито. Ако спаси живота на Ваня, той от своя страна ще му помогне чрез чеченците, чрез оня Гирихан, да избяга в чужбина. Добре го беше замислил оня номер да дойде на власт с парите, които смяташе да събере, с милиардите долари, но нека вече към властта да се домогват други, може би те ще успеят, натрупали са доста парици, а той иска да живее.

Засега генерал Самсонов не му поставя конкретни задачи, не му обяснява подробностите около преминаването на казината в ръцете на служители от ФСБ. Но той е съвсем наясно какво може да му заповяда ръководителят на отдел „К“. Да нареди на хората си, наблюдаващи казината, спокойно и учтиво да обяснят на рекетьорите на Монголеца, че тяхната песен е изпята и вече е дошло време да се пръждосват по живо, по здраво. И най-добре — завинаги. Естествено, момчетата на Ваня ще си отидат, макар че няма да се мине без ексцесии, включително и престрелки, защото работата си го заслужава. Отдавна груповите ръководители от новия му отдел чакат с голямо нетърпение подобен момент, омръзнало им е да гледат какви пари се изплъзват изпод носа им. А и госпожа Стрелникова е много заинтересована тези заведения да минат в ръцете на хора от неговия отдел. Така тя става пълновластна господарка на основния бранш в индустрията за развлечения, носещ изключително големи доходи. На това се надява вицепремиерката, но без да подозира за истинското положение на нещата. А истината е, че след този преход груповите ръководители незабавно ще бъдат арестувани, ще се започне следствие, а докъде ще стигне то и чии глави ще хвръкнат — само един Господ знае. Не, на всяка цена трябва да избяга!

Така размишляваше полковник Павлов в новия си кабинет. Той прехвърли в паметта си имената на много хора, които без риск би могъл да помоли да му уредят среща с Монголеца, но на никой от тях не се спря. Всяко обаждане по телефона, всяка среща и дори разговор с помощника му се засичаше от наблюдаващите го сътрудници на генерал Самсонов. Но все пак трябва да има някакъв изход! Безизходни положения не съществуват, както твърдят оптимистите. И неочаквано го осени идея. Погребението! Днес в дванайсет часа е погребението на Людмила Василиевна, вдовицата на генерал Стрелников и майка на вицепремиерката! Траурната церемония ще се състои в правителствената сграда на „Рубльовка“. Лариса Ивановна вече му се бе обадила лично да го покани, а после и нейният помощник. Телефонът иззвъня.

— Слушам.

— Помолихте да ви напомня, Анатолий Сергеевич, за погребението. Колата ви чака.

— Благодаря. Слизам — отговори Павлов и погледна часовника си.

Много хора бяха дошли да изпратят Людмила Василиевна Стрелникова в последния й път. Повечето от тях бяха бивши генерали и офицери от запаса със и без съпругите си, както и някои съседи и близки на покойната. Недалече от Лариса Ивановна, седнала на ниска скамейка при ковчега, стояха група министри. Сред тях Павлов не видя министъра на външните работи, както и министъра на вътрешните работи и своя шеф. Колкото и да се оглеждаше, не видя никого от хората, които му трябваха. Поне Алик Попов-Городецки да беше дошъл…

Павлов отиде да надникне в пушалнята и там съгледа Алексей Петрович Кротов, който пушеше до отворения прозорец. Беше с черен костюм. Павлов не беше близък познат с него, макар че се бяха срещали няколко пъти. Полковникът знаеше, че Кротов е наемен агент на МВР, дори на ФСБ, но също така беше наясно, че този човек е правил доста ценни услуги на някои от авторитетите в престъпния свят и дори лично на Ваня Монголеца. Според достоверния слух Кротов работеше както за едните, така и за другите, но сам определяше цената на услугите си.

Павлов мълчаливо подаде ръка на Кротов и запали цигара.

— Много се е променила Лариса Ивановна… — със съжаление отбеляза той.

— В какво отношение? — въпросително го погледна Кротов.

— Отслабнала е, пребледняла…

— Естествено. Къде ще бъде погребана майка й?

— На Введенските гробища, до съпруга й… Алексей Петрович, имам една молба към вас — понижи глас Павлов.

Кротов вдигна очи.

— Искам да ми уредите среща с Монголеца.

— Ще ви струва десет хиляди — равнодушно, без изобщо да се изненадва отговори Кротов.

— Парите са у мен.

— Ами отбройте ми ги тогава. Ако ви е известно, вземам предварително хонорара си. В случай на неуспех връщам парите. Но при мен фалове не стават.

— Тука ли? — огледа Павлов пушачите наоколо.

— Именно тук, защо не? Вие ми връщате някакъв стар дълг.

Павлов извади портфейла си, но се сети, че в джоба си има точно такава сума, каквато поиска Кротов, и се чукна по челото:

— Аз ви ги бях заделил, Алексей Петрович! Заповядайте и моля да ме извините, че ви ги забавих толкова.

Кротов небрежно разлисти пачката долари и я прибра в джоба си.

— Прощавайте, може ли едно огънче? — наведе се към тях висок млад мъж.

— Здравей бе, Денис.

— Алексей Петрович — разцъфтя в усмивка момъкът. — Не ви познах. Честна дума!

— Ми ти сигурно и началника си не можеш да познаеш? — кимна Кротов към Павлов и щракна запалката. — Запали ли? А сега върви да се поразтъпчеш. Като разговарят чичковците, момченцата нямат работа при тях — добави той и скришом му намигна.

— Благодаря, Алексей Петрович!

— Няма защо.

— Нима познаваш всички? — удиви се полковникът.

— Не чак всички, но мнозина. А от тези, които ми трябват — всички. Значи ще се обадя, Анатолий Сергеевич.

— Имам нов телефон…

— Ще се обадя в кабинета на генерал Пестов. След два дни.

Павлов се усмихна и само разпери ръце.