Серия
Обвързани (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bound in Sin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 52 гласа)
Форматиране
in82qh (2019)

Издание:

Автор: Синтия Идън

Заглавие: Обвързани с грях

Преводач: bonbon4e; Illusion

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2019

Тип: Новела

Националност: Американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9338


Глава 1

Някои тела си остават непогребани — без значение колко пръст се хвърля върху тях. Тези тела… те просто продължават да се изравят от гробовете си.

И преследват едно момиче, което вече бе ужасно уморено от бягане. Толкова уморено, че бе готово да изтъргува душата си за няколко мига безопасност.

Пейдж Слоун се взираше във високите каменни стени, обграждащи имението на върколаците. Бяха минали десет години, откакто последно бе зад тези дебели стени. Само че тогава не търсеше защита. Търсеше любов.

Дали все още си спомня за мен?

Пейдж стоеше там, трепереща от студ — мразеше проникващия до костите, вкочаняващ студ на Аляска — после чу стъпки, които идваха към нея. Силни. Решителни. Пое си дълбоко дъх и изправи рамене. Нека играта започне сега. Трябваше да изиграе малката си роля правилно и да преодолее охраната. Пейдж вдигна ръце във въздуха.

— Не нося оръжие!

По-добре да кара направо и да изясни нещата още сега.

Върколаците можеха да бъдат твърде непредсказуеми. Не искаше първо да я нападнат, а после да се опитват да получат отговори от студеното й безжизнено тяло.

Портата се отвори с пронизително скърцане. Двама мъже изскочиха стремително навън. Не носеха оръжие. Все пак, не им бе необходимо да носят допълнителна огнева мощ. Знаеше, че ако поискат, тези двамата само за миг могат да се превърнат в мощни вълци.

Повечето хора не осъзнаваха истината за света, който ги заобикаляше. Те смятаха, че чудовищата са измислица. Просто приказки, с които да плашат децата в тъмнината на нощта.

Само ако знаеха…

Пейдж знаеше, че чудовищата са истински. Те бяха кошмарите, които бродеха по земята.

— Вампир… — Единият от мъжете изръмжа обвинението към нея и ноктите му излязоха скорострелно от върховете на пръстите му.

На лунната светлина Пейдж видя как ноздрите му се разшириха и знаеше, че е уловил миризмата, която разкриваше точно каква е тя.

Чудовище. Вампир.

— Искаш да умреш ли, вампирке? — попита другият пазач. Той беше по-високия от двамата, с късо подстригана тъмна коса и огромни мускулести рамене. — Затова ли си тук?

Е, те все още не се бяха опитали да я разкъсат, така че това бе добър знак. Пейдж прочисти гърлото си, ръцете й продължаваха да бъдат вдигнати.

— Технически погледнато, вече съм мъртва. — Така се бе превърнала във вампир и…

По-дребният върколак се хвърли към нея. По-дребен, но въпреки това силен. Уви дългите си нокти около шията й и отсече:

— Ще умреш отново!

Тъмните му очи обещаваха жестоки страдания.

Не се страхуваше от това обещание. Ти, накъдето отиваш, аз оттам се връщам. Нямам интерес от подобно зрелище отново, благодаря.

Пейдж не се бореше, за да се освободи от хватката, все още не. Ако нещата станеха безнадеждни, тогава тя щеше да бъде тази, която да причини болка. Но първо…

— Дрейк — прошепна името, което я преследваше в спомените й, и малко ледено облаче се появи пред устата й. Пренебрегна студа и се съсредоточи върху това, което имаше значение сега. Нуждаеше се от тези вълци… и новия им алфа — Дрейк Уайлър.

Върколакът, който я стискаше, се наведе още по-близо. Можеше да види, че русата му коса е дълга до раменете, а чертите на лицето му бяха като изсечени.

— Какво искаш от алфата?

Това беше частта, която щеше да бъде най-сложна. Бавно, защото не искаше да предизвиква момчетата, Пейдж вдигна дългата верижка на медальона, скрит между гърдите й. Видя как очите на русия върколак се разширяват, когато погледът му попадна върху бижуто. Той се вторачи в него — после бързо отскочи назад.

Така беше правилно. Никой друг върколак не трябваше да я докосва, не и когато…

— Аз му принадлежа — каза просто Пейдж.

И в един миг, върколаците започнаха да се блъскат един в друг, докато бързаха да отворят вратата пред нея. Разбира се, те може и да мразеха нейния вид, но докато тя имаше защитата на алфата, не можеха да я докоснат.

Е, не и ако искаха да продължават да живеят.

Пейдж отправи поглед във вълчето имение. Тъмно. Опасно. Но, надяваше се, не и толкова смъртоносно, колкото онова, което я чакаше зад нея. И ако успееше да накара алфата да забрави за незначителния въпрос, свързан с нейното изчезване в продължение на десет години…

Тогава, може би, щеше да има шанс да оцелее през следващите дни и нощи.

Може би.

А, може би, не.

Върколаците я заведоха в сърцето на имението. Право в голямата триетажна къща, с дебели каменни стени, които ясно се очертаваха в мрака на нощта.

Влязоха във фоайето, а чаткането на ботушите й, сякаш отекваше по мраморния под. Мрамор. Вълците се бяха издигнали. Обикновено, вампирите бяха тези, които обичаха да пръскат парите си за разни неща.

Погледна надолу към протритите си ботуши. Не че някога съм имала пари да ги харча за някого или за нещо.

Но изглежда, че Дрейк вече имаше много пари. И голяма, луксозна къща. Това не беше мястото, на което принадлежеше, и скоро щеше да си тръгне. След като се погрижи за една малка подробност.

— Оттук. — Върколакът от дясната й страна — русият, който преди няколко секунди бе впил ноктите си в шията й — сочеше към стълбите.

Тя кимна отривисто и го последва по витите стълби. После забързаха по един коридор. Завиха зад ъгъла. Докато вървяха по следващия тих коридор, у Пейдж се появи много лошо предчувствие.

— В кабинета на Дрейк ли ме водите?

Върколакът до нея — тъмнокосият — само изсумтя.

Лошото й предчувствие се засили. Това тук й приличаше на лични покои. Сякаш я вземат…

Вратата отляво рязко се отвори. И тогава, точно там, по-едър и още по-секси, отколкото си спомняше, с широки рамене, изпълващи рамката на вратата, мускулести и голи гърди, буйна, къдрава черна коса и очи, които блестяха като златист огън… точно там стоеше върколакът-алфа, Дрейк Уайлър.

Мъжът, когото бе обичала и изгубила преди.

Мъжът, от когото се нуждаеше сега.

Но в този момент той я погледна с толкова много ярост, че тя усети как жарта от пламтящия му поглед изгори кожата й.

— Пейдж. — Името й бе изръмжано с гняв.

Добре, идването й тук не бе най-добрата идея, но…

Ноздрите му се разшириха.

Мътните да го вземат! Цялото й тяло се напрегна. Обонянието на върколаците беше толкова силно, че им трябваше само едно вдишване, за да разберат…

— Вампир. — Думата беше проклятие.

Тя не трепна. Е, може би, все пак го направи. Когато я познаваше преди, гласът му винаги се смекчаваше от желание, от любов.

Не ожесточен от смъртоносна ярост.

Дрейк я сграбчи, но не с извадени нокти, както другия върколак, а обви ръце около раменете й и я дръпна през прага на стаята — право в обятията си.

После я целуна. Устните му се притиснаха към нейните и тъй като го бе искала толкова дълго, Пейдж отвърна на целувката. Устата й се отвори под неговата. Езикът й срещна неговия, и желание, което само Дрейк бе способен да запали у нея, прониза тялото й.

Сърцето й заби лудо. Бедрата й се извиха към него, в секундата, в която зърната й се притиснаха към гърдите му. Една целувка… и тя копнееше да го има. Така беше винаги с тях. Никога не бе искала нещо повече, колкото искаше него.

И никога не бе имала за цел да има нещо по-малко.

Езикът му се плъзна по долната й устна. Погали устата й отвътре. Нейният вълк бе станал още по-добър в целуването през годините. Съблазняваше, вземаше и я караше да иска много повече. Караше я…

Дрейк вдигна глава. Загледа се в нея — с това силно, изсечено лице, което често навестяваше сънищата й, лице, което сега имаше още няколко фини бръчици, но същата квадратна челюст, същите високи скули и същите чувствени, но малко жестоки устни. Очите му блестяха толкова ярко, и тя видя същата сурова похот, която изпитваше, отразена в погледа му.

Годините не бяха променили чувствата му. Той все още я желаеше точно толкова, колкото и тя него. Все още…

— Предполагам, това означава, че тя е твоя… — промърмори зад тях русия върколак. — Вампир… с върколак, колко извратено е…

Дрейк избута Пейдж настрани и сграбчи вълка с едно бързо, грубо движение.

— Видях следите от ноктите ти по гърлото й.

Пейдж вдигна ръка и докосна кожата. Усети леката влага от собствената си кръв. Хм. Дори не бе забелязала нараняването. След всичко, което бе изтърпяла през последните десет години, какво значение имаха няколко драскотини?

— Никога повече не я докосвай! — Дрейк хвърли мъжа по продължението на коридора.

Главата на по-дребния върколак се удари в стената.

— Ако отново посегнеш с ноктите си към нея, Майкъл, ще те разкъсам!

О, добре, значи Дрейк го беше грижа за нейните драскотини. Не помнеше да е толкова кръвожаден.

Той се обърна към нея. Страстта и яростта все още се бореха в очите му. Това не беше мъжът, по когото си бе паднала преди толкова години. Мъжът, който я гледаше, беше най-главният вълк.

— Постарайте се никой да не ме безпокои — нареди Дрейк и тръгна към нея.

Трябваше да говори с него. Кажи нещо. Все още не му бе казала нито дума.

Може би трябваше да започне с нещо подобно като… Здравей, от дълго време не сме се виждали. Може би се чудиш защо изчезнах, без да кажа дума. Имам наистина много добра история, която да ти разкажа.

По-скоро беше кошмарна приказка. Кошмар, който току-що бе донесла на прага му.

Вратата се затвори зад него с леко кликване. Погледът й обходи стаята. Беше права. Това определено беше спалня. Която почти се изпълваше от едно огромно, разхвърляно легло. Но поне изглеждаше, че Дрейк е спал сам. Ако имаше вълчица с него, Пейдж можеше да извади собствените си нокти.

Когато я докосна, тя подскочи. Пейдж искаше да скрие страха си, но той беше върколак и можеше да подуши миризмата по нея. Върколаците имаха изключителни сетива. Много по-добри от всеки друг или от нещо друго на този свят.

Пръстите му се плъзнаха по извивката на гърдите й. Мъжът трябваше да позабави малко темпото. Това не можеше да се случи. Все още не. Налагаше се първо да говорят.

— Дрейк, аз…

Той вдигна медальона. Загледа се в тежкото злато, гравирано с вълча глава.

Тя се прокашля.

— Защо носиш това? — попита я Дрейк, а гласът му беше разтърсваща смесица от мрачност и страст, които винаги я караха да копнее за него.

Вече го желаеше силно, но отблъсна нуждата и се съсредоточи върху думите му. Нейното колие. Беше й го дал, когато навърши деветнайсет. В деня, в който й бе казал какво е всъщност.

Върколак.

Това беше денят, в който животът й започна да излиза извън контрол.

Време беше да се вземе в ръце и да говори. Прокара език по устните си, усети неговия вкус и успя да изрече:

— Т-ти ми каза… каза, че един върколак никога няма да ме нападне, ако го нося.

Медальонът беше знак, че е под защита на глутницата.

Силните му мазолести пръсти се затвориха около бижуто. После той дръпна и скъса златната верижка с гневен замах, което разби сърцето й.

— Казах ти — гласът му беше още по-мрачен, — че този медальон означава, че ми принадлежиш. — Ах, добре, яростта гореше толкова силно в него. — Но тогава ти си тръгна. — Един мускул на челюстта му трепна. — Изчезна.

Пейдж отстъпи крачка назад. Когато ти се нахвърли такъв огромен и ядосан върколак, умната жена трябва да отстъпи.

— Ти изчезна — пръстите му, стиснали колието, побеляха, — когато трябваше да бъдеш моя.

Да, човек на име Пейдж Слоун бе обещала да го обича завинаги. Но тогава тя бе престанала да бъде човек и бе започнала да се превръща в нещо, което знаеше, че той мрази.

Вампир.

— Нямаш вкус на смърт — отбеляза Дрейк.

Пейдж потръпна от студените и груби думи. Върколаците винаги казваха, че вампирите миришат и имат вкус на смърт — това беше една от многото им обиди. Но защо тогава не бе очаквала подобни думи от него? Вдигна брадичка.

— Точно сега и ти не изглеждаш особено пухкав. — Всъщност, никога не го бе виждала да се променя. Но и не искаше. Пейдж изправи рамене и срещна погледа му. — Предполагам и двамата сме пълни с изненади, а?

— Дяволски си права!

Тя стисна зъби. Не беше очаквала да се спусне към нея, да я приласкае в прегръдките си и незабавно да се закълне във вечната си любов. Беше оставила тази мечта да умре още преди време. Но, дяволите да го вземат, искаше да изтръгне душата й или какво?

— Виж, знам, че не си щастлив да ме видиш…

Той пристъпи напред. Тя се отдръпна повторно назад. Последното нещо, което искаше, бе, той отново да постави едрите си топли длани върху нея. Когато я докосна, тялото й много бързо изпадна в сексуална превъзбуда. Бе живяла твърде дълго без любовник.

Никой друг, освен него.

Точно така. Дяволски дълго време.

Но страстта трябваше да почака. Засега.

— Знаеш ли, колко дълго те търсих? — попита Дрейк.

Можеше да види върховете на острите му кучешки зъби. Вероятно не бе добър знак. Какво означаваше това във вампирския свят? Когато видите острите вълчи зъби, значи сте на път да видите ада.

Той бавно поклати глава и каза:

— Ти изчезна.

Не беше искала да го напусне. Но той беше белязан като следващия алфа на неговата глутница, а тя беше…

Ухапана.

— Не мислех, че искаш на прага на дома ти да се появи вампир. — Част от гнева й — гневът, върху който бе работила така упорито да сдържа — проби през отслабналия й контрол. — Дори това да бе жената-вампир, с която ти правеше секс.

Той се спусна към нея. Трябваше да очаква този ход, но твърде дълго се бе навъртала около хората, а и върколаците, дяволите да ги вземат, можеха да се движат прекалено бързо.

След две секунди я бе сложил на леглото си — просната върху завивките му, с притиснати ръце към матрака.

— Тогава не беше вампир. — Мускулестото му тяло се притисна към нейното. Не, поправка, възбуденото му тяло се притисна към нейното. Нямаше как да сбърка щръкналия му твърд пенис. — Тогава ти беше човек. — Хватката му около нея се затегна. — Не вампир, не…

Това, което беше, нямаше значение.

— Сега съм вампир. — Заклет враг. Само че… той все още я желаеше. Мислеше си, че върколаците трябва да бъдат отвратени от нейния вид. Бяха й напомняли достатъчно често за това.

Гласът от нощните й кошмари прошепна в главата й: Мислиш ли, че някога ще те пожелае отново? Един поглед, едно вкусване… веднага щом разбере какво си, ще бъдеш мъртва.

И тя нямаше да може да се надигне отново.

Очакваше пак да усети нокти в гърлото си. Тъй като не искаше да види този край, Пейдж затвори очи. Искаше да го помни такъв, какъвто беше преди. Ако само Дрейк можеше да я помни по същия начин.

На някои мечти не им бе писано да се сбъднат.

Пейдж си пое дъх, пое неговия аромат — на сила, на мощ, на мъж — и зачака повторната си смърт.