Синтия Идън
Обвързани с грях (3)

Глава 3

И какво? Нима вълкът смяташе, че ще бъде потресена: О, не, не можеш да правиш секс с мен!, от обикновеното му предложение? Когато беше мечтала за него толкова дълго?

Грешиш, вълко! Ако обезглавеше този болен изрод Гейб и й дадеше страстта, за която копнееше, това беше пълна победа за нея.

Но тя не искаше да изглежда прекалено нетърпелива. В края на краищата, всяко момиче си имаше гордост, а тя вече я бе пристъпила като дойде в имението му да търси помощ от върколака.

Пейдж преглътна нетърпението си и бавно каза:

— Е, предполагам, че един път можем…

— Не един път, миличка, много си далеч от истината.

Миличка. Беше я наричал така преди толкова много време. Тогава тази дума бе пропита с обич, а не с твърдата, напрегната острота, която изпълваше нежността сега.

— К-колко пъти? — Така можеше да се подготви. Да се наслади.

Очите му, отправени към нея, я изгаряха. Членът му също така напираше в онова местенце, където се събираха краката й. Тя се опитваше с всички сили да се възпре, за да не се потърка в него. Ако му кажеше, че оттогава не е била с никого другиго, Дрейк нямаше да й повярва.

Дори думите й да бяха истина.

Тялото й беше гладно за този мъж. Тя вече беше мокра за него. Само едно докосване на ръцете му бе достатъчно и по кожата й плъзнаха тръпки. Но тя искаше повече. Колко повече щеше да получи?

— Колкото пъти искам — отвърна й Дрейк, с груб и мрачен глас. — Докато не можеш да дишаш, без да ме почувстваш с всяка частица от тялото си.

Зърната я боляха. Искаше ръцете му върху тях. Устата му.

Дали бе подушил възбудата й? Тези вълци…

Устните му се извиха в едва доловима усмивка. Проклет да е, беше го направил!

Той протегна ръце и пръстите му се плъзнаха в косата й. Започна да я дърпа към себе си. Към устните си.

Пулсът барабанеше в ушите й. Бяха сключили сделка и най-накрая щеше да го има.

Устните му бяха толкова близо. Вече можеше да опита неговия вкус с езика си. Щеше да го вкуси. И той щеше да я вкуси. Той…

Пронизваща аларма проряза помещението.

Мътните да го вземат!

Тя премигна — объркана, възбудена и…

Дрейк я бутна на леглото и скочи на крака.

— Остани тук — нареди бързо и се втурна към вратата, докато алармата продължаваше да пищи.

Остани? Тя беше вампир, а не куче. Пейдж скочи и се втурна след него.

Той вече трополеше надолу по стълбите. Още мъже и жени излязоха от стаите си и се втурнаха към основното ниво на къщата. Пейдж се присъедини към множеството като се надяваше, че никой няма да реши да атакува вампира сред тях.

— Пожар! — изкрещя някой, когато долови миризмата на дим, носеща се във въздуха.

Тогава те отвориха предните врати и забързаха в тъмнината, чакаща ги пред главната сграда. Пейдж видя пламъците, които бързо се издигаха нагоре и обхващаха дебелата стена, обграждаща имението. Червени и златисти пламъци, горящи в един свят само от сняг.

Пейдж обезпокоено наблюдаваше, докато вълците се бореха с пламъците. Те имаха кофи с вода. Маркучи. Водата съскаше и се изпаряваше в пламъците, но огънят продължаваше да се разпространява по цялата стена. Наляво. Надясно.

„Не можеш да избягаш от мен.“ Думите на Гейб прозвучаха в ушите й. Беше я предупреждавал за това, толкова много пъти. Беше й казал: „Ще те намеря и ще унищожа всеки, който се изпречи на пътя ми.“

Някой се блъсна в нея и Пейдж рязко се отдръпна, после осъзна — не мога просто да стоя така.

И преди беше виждала този вид нападение. Това беше специалитетът на Гейб.

Разделяй и владей. Използваше тази техника от векове.

Гейб… или по-скоро Гейбриъл, беше роден много отдавна, в разгара на битки и кръвопролития. Войната беше това, което той познаваше, това, което жадуваше.

Когато ставаше дума за стратегии в борбата, той обичаше да мисли, че е господар. Чистокръвният вампир винаги предвиждаше и планираше.

Вълците не осъзнаваха, че това е само трик. Те се бяха разпръснали. Всеки отиваше на различно място, за да се бори с пламъците. И беше уязвим.

— Спрете! — изкрещя Пейдж.

Никой не я чу.

Още вода. Още огън.

— Спрете! Те ще ви нападнат! — Нападение, което е било планирано твърде дълго. Тя се втурна напред и сграбчи ръката на една жена — млада, с дълга червена коса. — Те идват!

Жената се завъртя и очите й се разшириха.

— Вампир!

Да, точно така.

— И още много от моя вид ще дойдат. Отдалечете се от стената! Пригответе се!

Защото Гейб не се биеше честно. Никога не го беше правил.

Изтрещя гръм. Някой изкрещя. Не, не, това не беше гръм. В хаоса, предизвикан от пожара, това беше някой, който стреляше. Един мъж падна на земята и кръвта покри снега под него.

Гейб винаги планираше толкова добре.

Пейдж вдигна поглед и огледа горящата стена. Там, вляво. Прикрит в тъмнината, тя успя да види очертанията на стрелеца.

Само че… той не беше единственият.

Пейдж блъсна жената надалеч и извика:

— Отдръпнете се! — Знаеше, че оръжията ще бъдат заредени със сребърни куршуми. Пожарът беше само примамка.

Внимателно подготвена и предназначена да изведе вълците навън…

Така че да могат да бъдат унищожени по-лесно.

Пейдж се втурна напред и скочи на стената. Като човек никога не би могла да го направи. Стената беше висока поне четири и половина метра. Но като вампир…

Две секунди. Толкова й отне всичко.

Стрелецът се обърна към нея. Изстрел.

Сребърният куршум я уцели в рамото. Тя простена от болка, някъде под нея се чу рев.

— Опитай… по-точно — каза Пейдж на стрелеца, когато грабна оръжието от ръката му. Тогава тя го застреля точно в сърцето.

Той падна на стената и се търколи долу.

Вампирът нямаше да умре, не и от сребърен куршум. Само щеше да е зашеметен за известно време.

Още изстрели. Още писъци.

Тя се завъртя, балансирайки лесно върху стената. Още вампири стрелци бяха заели позиция, внимателно криейки се от пламъците. Но вълците ги бяха видели. Те се изстрелваха към вампирите, опитвайки се да ги унищожат.

Само че трябваше да ги убиват по-бързо.

Защото имаше кръв по земята. Ранените пазачи ревяха от болка. А вампирите винаги са били привличани от кръвта…

Зъбите горяха в устата й, докато се удължаваха и изостряха. Инстинктивен отговор на аромата на кръвта. Пейдж забърза по ръба на стената, като внимаваше да стои настрана от пламъците. Погледът й попадна на друг стрелец. Този идиот беше само на метър и половина от нея и се целеше в някого долу. Извърна глава надясно, докато проследяваше целта му. Вампирът беше…

Взел на мушка Дрейк.

Не! Дрейк се беше втурнал към нея, без дори да забележи стрелеца.

— Залегни! — изкрещя на Дрейк и блъсна тялото си във вампира.

Пистолетът стреля. Чу се гръм, когато куршумът се взриви, излитайки от цевта.

Вампирът се засмя.

— Уцелих алфата. Право в проклетото сърце.

Пейдж заби юмрук в челюстта му. Чу хрущене на кости, но не беше сигурна дали това беше от счупване на нейните пръсти или от челюстта му.

Погледът й бързо се насочи надолу.

— Дрейк! — Той беше на земята.

Не мърдаше.

Оръжието на вампира падна в снега близо до основата на стената. Нямаше значение. Тя можеше да се справи с този идиот. Той застреля Дрейк. Пейдж грабна заострения кол, който държеше в левия ботуш, прикрепен към глезена й. Вампирът се извиваше и се биеше, а первазът на стената бе едва трийсетина сантиметра широк и…

И двамата паднаха от стената — не в двора на имението на върколаците, а от външната страна. Когато се удариха в земята, Пейдж се приземи върху вампира. Макар и снегът да омекоти удара, от силата му цялото й тяло се разтърси.

Когато тя си пое дълбоко дъх, вампирът я изрита с коляно в корема.

— Кучка — изръмжа той. Но това не беше просто някакъв вампир. Хенри Дево. Познаваше го. Винаги бе мразила този тъпак. Той обичаше да измъчва жертвите си. Начинът, по който я бе измъчвал. Хенри беше атакуващ вампир номер едно на Гейб. Садистично копеле, което заслужаваше да гори вечно.

— Мислила си, че ще бъдеш в безопасност — избълва Хенри думите срещу нея, докато удряше с юмруци, приличащи на бутове. — Мислила си, че той ще те спаси, но…

— Не — прошепна Пейдж, защото какво имаше да губи сега? Никой нямаше да чуе какво казва на Хенри. Вълците бяха прекалено заети да се борят с пламъците и другите стрелци. — Мислех, че ще го спася. — Защото знаеше, че Гейб ще нападне вълците. Защото знаеше, че той е по петите на Дрейк.

Исках да бъда до Дрейк, за да го пазя.

Сделката, която направи, не беше за нейната защита, съвсем не. Беше за негова.

Но тя го беше подвела. Само след няколко проклети минути се бе провалила.

Гъстите вежди на Хенри се извиха от объркване.

— Какво? Ти…

Пейдж стискаше заострения кол в ръката си. Спусна се напред и го заби в сърцето на Хенри.

— Обичах го — прошепна тя, извивайки кола. Бе го обичала повече от всичко друго на този свят, но Хенри и Гейб й бяха взели Дрейк. Тогава и сега. — Така че ти гориш, задник, изгаряш!

От устата на Хенри капеше кръв и тя видя как светлината избледня от очите му, когато копелето пое последния си дъх.

И Пейдж се усмихна. Усети по лицето си студения полъх на въздуха. Тя все още дишаше. Хенри никога повече нямаше да диша.

Останалите вампири се втурнаха и изчезнаха в околните гори толкова бързо, колкото можеха — а вампирите можеха да тичат много бързо.

Време е за лов.

Беше показала своята истинска вярност и ако не тръгнеше да преследва, те щяха да дойдат за главата й — или за нейното сърце.

Пейдж дръпна и извади кола. Едва погледна кръвта по дървото и…

Силни ръце се обвиха около нея. Тя вдигна оръжието си, готова да прободе друго сърце.

Но срещна погледа на Дрейк. Лицето му беше съвършено бяло, а очите му блестяха със силата на неговия звяр.

Неговият вълк не беше единствен, който се стремеше към свобода. Някои от другите вече се бяха променили. Пейдж чуваше вълчи вой сега, когато животните преследваха вампирите. Големи пухкави зверове препускаха по снега.

Кога се бяха променили? Дори не бе забелязала. Беше напълно съсредоточена в убийството на Хенри. За да си отмъсти, защото бе застрелял Дрейк.

Уцелих алфата. Право в проклетото сърце. Хенри беше толкова сигурен в попадението си. За разлика от вампирите, вълците не биха могли да оцелеят след изстрел със сребро право в сърцето.

И как тогава Дрейк беше все още жив?

Погледът й се насочи към гърдите му. Гърдите, които бе отворил, за да извади куршума.

О, по дяволите! Това беше брутално.

— Мислех, че си мъртва. — Гласът му беше гърлен. Ръцете му се затвориха около раменете й, и той я придърпа към себе си. — Видях, че скачаш от стената…

Тя поклати глава. Тялото й трепереше. Той е жив.

— А-аз само се опитвах да го спра. Не исках да…

Устните на Дрейк взеха нейните. Не нежно. Не леко.

Силно. Диво. Грубо.

В целувката му имаше отчаяние и толкова страст.

Звуците на вълците бяха навсякъде около тях. Глухият тропот на лапите им по снега. Воят, който пронизваше нощта.

Там беше студено, ужасно студено, но тя едва усещаше леда около нея.

Точно тогава тя изгаряше в плам.

Дрейк вдигна глава. Загледа се в нея.

— Никога повече не го прави.

Хм, това не беше обещание, което можеше да даде. Щеше да продължи да се бори, докато заплахите за него не изчезнат. Не беше от тези, които бягат, вече не.

Дрейк я притискаше здраво към себе си, размазвайки кръвта си по дрехите й, и се обърна към вълците, които се бяха събрали около тях.

— Намерете ги! — извика той. — Хванете ги!

Някои вълци вече бяха в гората, ловуваха. Но вампирите също бяха добри ловци.

— Намерете ги — каза отново Дрейк и гласът му проряза нощта, — и ги убийте!

Вълците нададоха вой.

Пейдж знаеше, че последната война между вампирите и върколаците е започнала.