Синтия Идън
Обвързани с грях (4)

Глава 4

Тя можеше да умре, дяволите да го вземат.

Дрейк водеше след себе си Пейдж през главната сграда, като внимаваше да не я изпусне, дори за миг. Жената нямаше да избяга от него, не, по дяволите!

Когато погледна нагоре и я видя на стената с онова копеле вампира, който я нападна…

Беше изревал името й.

Тогава вампирът го застреля. Среброто изгаряше, разкъсваше и дълбаеше, докато той падаше на земята. Когато отново погледна нагоре, видя Пейдж да се претъркулва през ръба на стената.

Дрейк заобиколи ъгъла и отвори вратата, която водеше към неговото жилище.

— Дрейк, виж, аз…

За миг той се обърна към нея.

— Знаела си, че те ще нападнат.

Дали изглеждаше по-бледа от преди? Така беше. Дори червеното на устните й бе избледняло до светло розово. Тя се взря в него и кимна бавно.

Мътните да го вземат! Защо не можеше да го излъже? Не искаше да знае, че тя го бе подвела.

Защото тогава трябваше да я накаже.

Отправи се наляво. Ръцете му бяха целите в кръв и тази кръв вече я бе размазал по нея. Когато я докоснеше отново, искаше ръцете му да са чисти.

Всичко, което можеше да подуши, беше кръв. Неговата кръв. Кръвта на вълците, които бяха нападнати. Кръвта на копелето, което тя бе убила с кол. И…

Нейната кръв.

Тя изглежда по-бледа отпреди.

Извърна се към нея и я погледна. Когато Пейдж залитна, той я вдигна и я притисна към гърдите си. Тя е вампир, но все още може да умре. Миризмата на кръвта й беше твърде силна.

— Къде си ранена?

Тя вдигна ръка към рамото си. Косата й бе паднала напред, покривайки раната, и той отметна кичурите назад, а после изруга при вида на плътта й.

Куршум бе разкъсал рамото й.

Защо, по дяволите, не се лекуваше? Вампирите обикновено се изцеляваха достатъчно бързо, когато бяха ранени.

Тя не се лекуваше.

Дрейк я заведе в банята. Сложи я под душа, който лесно можеше да побере трима души, макар че той предпочиташе само двама. Разкъса ризата й и отметна парчетата, за да види раната.

Но… това не беше единствената рана, която намери по тялото й. По плътта й имаше бледи бели линии, които се извиваха надолу към корема й. Виеха се надолу по лявата й ръка. Белези. Стари травми.

По вампирите не оставаха следи от рани. Тези белези… сигурно ги бе получила, докато все още е била човек.

Той коленичи на мраморните плочки, така че очите му да са на едно ниво с нейните.

— Какво ти се е случило?

Пейдж прехапа устни и отмести поглед. После, с едва доловим глас, каза:

— Нищо, което да има значение сега.

Всяко нещо, свързано с нея, имаше значение.

Дрейк сложи ръка на рамото й, като внимаваше да не докосне кървавата рана. Но Пейдж трепна.

Дали защото й бе причинил болка… или защото я бе докоснал? Някога бе молила за докосването му. Но това беше отдавна.

В друг живот.

Дрейк стисна зъби и процеди:

— Защо не се лекуваш?

Тя сви рамене, продължавайки да избягва погледа му.

Дрейк се пресегна зад нея и врътна кранчето на душа. Водата потече като горещ поток и във въздуха започна да се носи пара. Не се тревожеше, че ще има друго нападение, което да ги прекъсне, не и сега. Беше поставил допълнителна охрана на постовете. Вампирите нямаше да могат да приближат отново.

Скоро щяха да умрат.

— Твърде голяма загуба на кръв може да убие вампир. — Той знаеше, защото бе убил достатъчно много от тях. Бавна, болезнена смърт. Някои заслужаваха такава смърт.

Други — не.

Вампирите, които убиха семейството му? Те си бяха заслужили всеки един момент от агонията, която им бе причинил.

— Кървенето почти спря — каза Пейдж. — Ще се оправя. — Тя погледна към водата.

Дрейк сложи ръка на кръста й.

— Имаш нужда от кръв.

Беше ранена и бе кървила твърде много. За да може вампирът да си върне силата и да се излекува, трябваше да пие.

— Да, добре… — Грубият смях, който излезе от гърлото й нямаше нищо общо с лекия щастлив звук, който Дрейк помнеше. — Нещо ми подсказва, че вълците не държат торбички, пълни с кръв за вампир, който идва на гости.

Не, не го правеха.

Но ако тя се нуждаеше от кръв… погледът му се прикова в устата й. Пълните й устни. Белите й зъби. Нейните изящни зъби.

Ухапването на вампир е ад. Агония. Болка и деградация.

Колко пъти бе чувал този ред на определения от други вълци? Прекалено много.

Защо тогава си бе помислил да й предложи гърлото си?

Защото е тя. И защото ти спаси задника. Независимо какво бе намислила и планирала, Пейдж бе успяла да попречи на вампира да изстреля сребърния куршум право в сърцето му. Още няколко сантиметра в дясно, и Дрейк знаеше, че щеше да е мъртъв.

Тя го беше спасила, а нима това не струваше няколко капки кръв?

Дрейк хвана брадичката й. Вдигна главата й. Най-накрая погледът й срещна неговия. Водата течеше зад нея, парата загряваше въздуха.

— Пий от мен — каза й той.

Когато алфа даде заповед, тя трябва да бъде изпълнена. Без възражения.

Веждите й се извиха.

— Хм, какво?

Той хвана пръстите й — проклятие, кожата й беше толкова мека — и ги вдигна до гърлото си.

— Пий. — Можеше да се справи с това за няколко минути. Щеше да изключи съзнанието си. Да се престори, че не го използва като храна и…

Тя дръпна ръката си. Зелените й очи се разшириха от ужас.

— Не мога!

Със сигурност можеше, по дяволите!

— Имаш зъби, хубави, просто ги впий. — Това едва ли беше първото й хапане. Трябва да е пила кръв от достатъчно много хора през това време. Негодници.

Без кръв, вампирите щяха да се превърнат в прах.

Но тя поклати глава.

— А-аз само ще си взема един бърз душ да се измия. Ще се излекувам скоро и всичко ще бъде…

Е, по дяволите, не искаше ли кръвта му? Сега се почувства обиден.

— Пий от мен. — Цялото й тяло се тресеше. Тя се нуждаеше от кръв. Вземи я.

Той нямаше да стои там и да гледа, докато тя губеше сили. Можеше да й помогне. Зъбите й щяха да потънат в плътта му и тя щеше да се храни от него. Останалите вълци биха си помислили, че е луд, за да й предлага шията си. И какво от това? Майната им!

Правеше го за нея.

Само че тя продължаваше да клати глава и изглеждаше така, сякаш току-що бе наврял змия в лицето й.

— Не мога.

— Имаш ли нещо против пиенето на кръв от вълк? — Което не би имало никакъв смисъл. Паранормалните имаха много по-мощна кръв от тази на хората.

А вампирите винаги искаха да властват.

Погледът й се премести на гърлото му. Той видя как очите й се разширяват. Видя първичния глад, изписан на лицето й. Тя искаше кръвта му. Значи не беше това.

Тогава защо не пиеше от него?

— Т-ти… не разбираш… — Погледът й все още беше на шията му. — Пиенето е…

Ръцете му се обвиха около кръста й.

— Не искам да чувам за всички мъже, които си опитвала. — Защото искаше да даде на тези глупаци цял един свят, изпълнен само с болка. Нейната уста върху тях. Звярът в него изрева. Убий ги! — Просто го направи.

В смеха й имаше нещо диво.

— Ти не ме слушаш! Не мога! — Гласът й съвсем се понижи, когато призна: — Защото никога преди не съм го правила.

Какво, по дяволите?

Думите бяха лъжа. Трябваше да бъдат. Дрейк затегна хватката си около кръста й.

— Ти си вампир. Трябва да пиеш, за да оцелееш.

— Не от жив източник. — Устните й трепереха. — Никога не съм… Когато пия, използвам торбички с кръв. Не вземам от хората! Не директно.

Той се намръщи. Беше чул слуховете и шушуканията, че някои вампири се отказали от ухапването, в опита си да се съчетаят по-добре с останалия свят. Съвременни, по-благосклонно настроени към човека вампири.

Той смяташе, че тези истории са пълни глупости.

Вампирите, които го нападнаха тази вечер, със сигурност не бяха от смесения вид.

— Просто… дай ми няколко минути — каза му Пейдж. После се отдръпна. Съблече останалата част от дрехите си — Майко мила! — и влезе под душа, обвит от парна завеса. — Ще бъда добре.

По дяволите, щеше да го направи.

Тя беше в дома му, беше се върнала при него, а той просто трябваше да се отдръпне, докато тя имаше нужда?

Дрейк стисна челюсти.

— Нямаме торбички с кръв. — За какво им са? Не е като на вълците да им се налага да посрещат вампири. В къщата нямаше торбички с кръв, нямаше и начин да бъдат набавени някакви веднага.

Тялото й се плъзна под струите вода. Пейдж въздъхна тихо и звукът беше като удар право в пениса му. Когато се обърна под душа, оставяйки водата да се стича по гърба й, очите й започнаха да се затварят. Наистина ли си мислеше, че просто така ще си тръгне? Не си облече риза, когато беше хукнал навън. Без риза. Без обувки. Само дънки покрити с кръв. Ръцете му се насочиха към отвора на панталоните.

Когато ципът се спусна със съскане, клепачите й се отвориха.

Аха, чу, нали? Слухът на вампирите беше почти толкова добър, колкото и на върколаците.

Почти.

— Дрейк?

Обичаше начина, по който шепнеше името му.

Той свали дънките и влезе под душа. Застана съвсем близо до нея.

— Ще пиеш от мен. — Щеше да бъде първият в това, точно както бе първият, който бе взел тялото й.

Но тя поклати глава.

— Не искам да те нараня.

— Няма да ме нараниш. — Придърпа я към себе си. Водата покриваше и двамата. Отмиваше кръвта и смъртта. Дрейк наклони глава настрани. Пръстите му обхванаха брадичката й и я придърпаха към шията му. — Просто започни с целувка.

Устните й докоснаха кожата му.

Неговият член се втвърди още повече — проклетото нещо вече бе подуто от нужда.

Езикът й се плъзна и облиза шията му. Лекото докосване изпрати горещ прилив на глад през него.

Би трябвало да изпитва болка от това. Даваше й храна, нищо повече. Щеше да се справи с болката от ухапването й…

Само че нямаше никаква болка.

Само удоволствие.

— Н-не мога — каза му отново и опита да се отдръпне.

Майната му!

Ръцете му се обвиха по-здраво около кръста й. Избута я назад и я облегна на стената на банята. Тогава устата му пое нейната.

Знаеше едно нещо за вампирите и тяхната жажда за кръв… сексът и кръвта винаги бяха свързани при вампирите.

Секс и кръв.

Устата й се отвори под неговата. Отвърна на целувката му с глад, съответстващ на неговия. Ако това беше тя, когато бе слаба…

Нямаше търпение да я види, когато възвърнеше пълната си сила.

Езикът му се плъзна в устата й. Вкуси я. Изпита огромна наслада от стона, който излезе от гърлото й.

Членът му се тласна с нетърпение към слабините й, натисна силно, защото, по дяволите, той искаше да бъде вътре в нея.

Щеше да бъде… скоро.

Затаи дъх и вдигна глава.

— Пий от мен.

Връхчетата на зъбите се подаваха зад хлъзгавите й устни.

Дрейк вдигна ръка към гърлото си. Ноктите му бяха излезли навън и той сряза тънка линия по плътта си. Колкото да изкуши малката си вампирка.

Тъмните й зеници се разшириха.

— Дрейк.

— Искам да пиеш от мен.

Погледът й бе насочен към кръвта, която се стичаше по гърлото му. Зъбите й се удължиха.

— Не… не ми позволявай да те нараня.

Какво беше малко болка? Понякога дори можеше да направи удоволствието по-сладко. Беше научил този урок отдавна, но само й каза:

— Няма да ме нараниш.

Устата й се върна на гърлото му. Целуна кожата. Леко засмука плътта му.

Мамка му! Вложи всяка частица от силата си, за да запази контрол. Но тялото й беше влажно, меко и гладко. Копринено меките й крака се търкаха по неговите. Гърдите й — с тези твърди като камъчета зърна — се притискаха в неговите.

Тогава тя облиза кръвта по гърлото му.

Той стисна здраво зъби. Членът му беше толкова възбуден, че Дрейк имаше чувството, че всеки момент ще изригне.

Само в нея.

Пейдж изстена гърлено и го облиза отново. И отново. Пак засмука плътта му, и той усети как зъбите й я пробиват.

Добре, това е то. Тя ще се впие в мен, но няма да продължи дълго и…

И зъбите й потънаха в него.

Мамка му! Мамка му!

Не ставаше дума за болка и деградация. Не ставаше дума за ухапването на вампир, който изсмукваше плячката си.

Ставаше дума за удоволствие.

Защото това беше всичко, което можеше да почувства в този момент. Нажежен до бяло прилив на удоволствие, който сякаш изпълни вените му и заля цялото му тяло. Толкова много удоволствие, че контролът му рухна в миг. Вече нямаше никакви задръжки.

Имаше само… Пейдж.

Вдигна я срещу облицованата с плочки стена. Разтвори краката й.

Устата й все още беше върху него — устни, език, зъби…

Пръстът му се плъзна по сърцевината й. С тласък влезе в кадифената й мекота. Толкова влажна. Толкова гореща. Пейдж притисна тяло към неговото и се хвана здраво.

Водата падаше с грохот върху тялото му. Парата ги обвиваше отвсякъде.

В нея.

Намести члена си. Погали клитора й. Обичаше дрезгавия й стон.

Главата на пениса му се притисна в нея. Сърцевината й се разтегна, пое го, стените й се напрегнаха около него. Дрейк искаше да я види, да се отдръпне и…

Но не можеше.

Заби се в тялото й толкова силно и дълбоко, колкото бе възможно. И беше точно, както си го спомняше. Стегнато. Горещо. Рай.

Отдръпна се назад. И тласна дълбоко. Отново и отново. Повдигна я нагоре и я намести така, че тя да вземе всичко, което й даваше. Нямаше тайни, нито задръжки, за нито един от двамата.

Пръстът му продължаваше да гали клитора й. Начина, по който го правеше, я караше…

Да крещи.

Пейдж откъсна уста от гърлото му. Очите й бяха широко отворени, диви, устните й бяха червени. Викът на удоволствие се промъкна между тези червени устни едновременно с контракциите от нейния оргазъм, които той усети върху пениса си.

Толкова хубаво.

Той продължи да се движи. По-бързо. По-силно. По-грубо.

Вълкът харесваше да е грубо.

Мъжът също.

Тя заключи крака около бедрата му. Ръцете й обгърнаха раменете му.

И го целуна.

Този път удоволствието беше негово. Дълбоко, болезнено удоволствие, което го обгръщаше, докато свършваше в нея. Освобождаването го заслепи и му се струваше, че оргазмът продължава и продължава, опустошавайки тялото му.

Когато кулминацията свърши, той не я пусна.

Защото нямаше да я пусне, никога повече.