Синтия Идън
Обвързани с грях (8)

Глава 8

Всичко свърши.

Пейдж извърна поглед от тялото на Гейб. Не искаше повече да го гледа. Искаше…

Вълците я обкръжиха.

О, да му се не види, кога бяха дошли? Дори не ги беше забелязала. Беше толкова съсредоточена в борбата с Гейб и да помогне на Дрейк, че не бе разбрала за вълците. Те можеха да се движат толкова тихо, докато се готвеха за нападение.

Една дузина вълци образуваха кръг около нея и Дрейк. Стояха на разстояние. Гледаха, чакаха.

Бяха ли чули последните думи на Гейб? По дяволите, знаеше, че вълците няма да й позволят да остане в глутницата, така че не трябваше да се тревожат, че ще завземе скъпоценната им територия.

В мига, в който Гейб я бе променил, тя знаеше, че мечтата й да намери Дрейк и да остане при него — завинаги… е, това наистина беше само една мечта.

Можеше да правят секс. Можеше да се обръщат един към друг в тъмнината, но глутницата му никога нямаше да я приеме.

И тя нямаше да го моли да напусне вълците.

Вдигна ръце и едва тогава осъзна, че са целите в кръв. Нейната. На Гейб.

— Спокойно…

Черният вълк близо до нея изръмжа.

Страхотно. Просто…

Дрейк скочи пред нея. Отвори уста и яростно изрева към глутницата.

Пейдж потрепери. Не се беше страхувала, когато се изправи срещу Гейб и вампирите. Беше прекалено ядосана. Но сега, когато вълците я бяха обкръжили, по дяволите, да, можеше да признае, че се страхува.

Тези вълци щяха да искат да я разкъсат на части. Само като разберяха истината за това, което беше направила, последната тайна, която бе скрила от тях…

Щяха да искат главата й точно както тя беше искала тази на Гейб.

Дрейк се трансформираше обратно в човек, пред нея. Чупенето и хрущенето на костите му изпълниха ушите й.

Но тя нямаше да чака, докато приключи промяната. Пейдж знаеше, че е настъпил моментът, когато трябва да си отиде.

— Не се притеснявайте — каза на вълците — о, небеса, те изглеждаха така, сякаш се канеха да я късат парче по парче. — Тръгвам си.

Имаше приятели, които я чакаха. Приятели, които й помогнаха да стигне до Аляска. Приятели, които щяха да се радват да я приветстват обратно в света на вампирите.

Не всички сме чудовища. Беше научила това. Някои вампири бяха повече от хищници. Точно както върколаците бяха повече.

Пристъпи бавно и внимателно. Вълците вероятно бяха помирисали страха й, но бягаща мишена — това беше плячка, която винаги инстинктивно преследваха. Нямаше смисъл да им дава повече причини да искат кръвта й.

— Няма да ме оставиш.

Гласът на Дрейк. Гърлен. Все още повече звяр, отколкото човек.

Тя замръзна.

— Сделката приключи. — Това не беше разговор, който искаше да води пред вълчата глутница. — Гейб е мъртъв. — Ти си в безопасност.

Дрейк я хвана за ръката. Придърпа я по-близо. Пейдж усещаше металният мирис на среброто, носещ се из въздуха. Беше стигнала твърде далеч, за да го загуби.

Ако не бе взел кръвта й…

Тя преглътна.

— Пусни ме. — По дяволите, думите бяха молба. Защото знаеше, че той я иска точно толкова, колкото и тя него.

Пристрастен съм към нея.

Но понякога нещата, които искаме най-много, са нещата, които могат да ни унищожат.

Той сведе глава към нейната.

— Убих заради теб.

И тя искаше да убие заради него. За да го защити, би направила всичко.

Направих.

— Знаеш ли как е умрял твоят алфа? — тихо го попита Пейдж. Може би той вече знаеше някои от подробностите. Във вампирските сборища имаше шпиони. За правилната цена, те щяха да споделят всякаква информация. Тя със сигурност бе платила достатъчно пари през годините за информацията, която й бяха дали.

Дрейк се намръщи. Вълците зад него все още не помръдваха.

— Твоят стар алфа е бил хранен с отровна вампирска кръв. — Джеремая си беше мислил, че ще стане по-силен, като вземе кръвта на вампирите. Ако му беше давана нормална вампирска кръв, наистина щеше да стане по-силен.

Но той бе поглъщал кръв, смесена със сребро, в продължение на години. Отрова, натрупваща се в тялото му. Разяждаща го отвътре.

Бе изгубил способността си да се трансформира. Бе изгубил способността си да ходи. Да говори. Да диша.

Защото Гейб винаги се бе наслаждавал на неговите страдания.

— Аз знаех какво се случва с него — каза тя. Знаеше го от дълго време. Достатъчно дълго, за да го спаси. Само че тя не искаше да го прави. Искаше той да страда. — Не го спрях, защото исках копелето мъртво.

Някъде зад нея изръмжа вълк.

Майната ви, на всички! Тя се обърна и се озъби към ръмжащия звяр. Вълкът млъкна. Добре. Пейдж изпусна дълбока въздишка и се обърна, за да посрещне напрегнатия поглед на Дрейк.

— Но когато Джеремая най-накрая умря, аз знаех, че Гейб ще тръгне да те преследва. — Тя поклати глава. — Но нямаше да ти позволя да умреш. Знаех, че ще направя каквото трябва… за да те опазя.

И тя беше свършила своята част от работата. Той беше оцелял.

— Никога не съм искал да го убивам… за да си в безопасност — промърмори Дрейк.

Не, тя не беше тази, която се нуждаеше от защита.

— Ти ме подмами да взема кръвта ти — каза Дрейк, като се извисяваше над нея. Очите му я гледаха съсредоточено. Голото му тяло. Толкова силно. Ръката му се стегна около китката й. — Накара ме да пия, така че да бъда достатъчно силен, за да убия чистокръвен, когато дойде за мен. — Защото, независимо от това, което Дрейк първоначално бе мислил, дори и един алфа не бе достатъчно силен, за да отстрани вампир като Гейб — не и Гейб и неговите въоръжени със сребро приятели. Но алфа, в чийто вени течеше и вампирска кръв? Можеше да срита задника и да унищожи всеки вампир, изпречил се на пътя му.

Вълците около тях се трансформираха. Превръщаха се в мъже и жени, а снегът отново валеше.

Пейдж не погледна към мъртвото тяло на земята. А Майкъл — той стенеше и се мъчеше да се изправи на крака. Някои от мъжете отидоха да му помогнат.

— Оставете го! — нареди Дрейк, с глас, пълен с ярост. — Работил е с вампирите. Доведе ги право при мен.

Всички вълци замръзнаха.

— Той е изгонен от глутницата! — заяви Дрейк категорично. Присъда. Сурова и жестока. — Оставете го там, където е! — Обърна глава и продължително се взря в Майкъл. — Все още дишаш, така че се смятай за проклет късметлия!

Когато вниманието на Дрейк се върна към нея, Пейдж се насили да срещне твърдия му поглед. Толкова много ярост. Колко от тази ярост беше насочена към нея? Към вампира, който беше убил? И към предателя, който бе имал в собствената си глутница?

— Ти ме излъга — каза Дрейк. Думите бяха произнесени тихо и нежно, и затова бяха още по-смъртоносни.

— От самото начало — съгласи се Пейдж, собственият й глас беше също толкова тих и нежен. Вече нямаше причина да лъже. Беше си свършила работата. Беше го защитила.

Бяха се спасили един друг.

Сега можеха да тръгнат по различни пътища. Той щеше да се върне при своята глутница. Тя щеше да се върне към живота, който си беше създала във Флорида.

И какво от това, ако се върнеше там без сърцето си? Този специален орган й липсваше от години.

Пейдж се обърна. Трябваше да се махне от там. Гърдите й горяха. Болка. Да гледа Дрейк бе прекалено болезнено. Работата й бе свършена.

Време е да си тръгне, преди той да прозре истината зад маската й.

Искам те. Искам да остана.

Някои неща просто не бяха предопределени да станат.

Но Пейдж не побягна. Тя тръгна. Единият крак пред другия. Бавно. Спокойно.

— Всичко ли беше лъжа?

Тя спря. Не се обърна назад.

— Не всичко. — Тогава — защото какво, по дяволите, щеше да загуби? — Пейдж погледна през рамо. — Наистина винаги съм те обичала. — От първия миг, в който те видях. — И винаги ще те обичам.

После продължи да крачи напред. Защото понякога любовта не беше достатъчна.

Не и когато си вампир.

Не и когато мъжът, когото искаш повече от кръвта, е върколак.

* * *

Наистина ли Пейдж си мислеше, че ще си тръгне просто така? По дяволите, не!

Дрейк я гледаше, докато тя го напускаше. Снегът се сипеше върху тъмната й коса. Стъпките й бяха бавни, но сигурни.

Не бягаше… просто го напускаше.

Точно след като му каза, че го обича? Жената беше на път да го сломи.

Той вдиша дълбоко, поемайки уханието й. Никога повече нямаше да я загуби.

Никога.

— Отървете се от труповете. — Беше достатъчно лесно в дивата природа. — Върнете се обратно в имението. — Защото битката не беше приключила. Не и за него.

Погледът му се плъзна по събралите се вълци.

— Ако има някой от вас, който иска да ме предизвика, трябва да вложи цялата си сила и енергия. — Той беше готов за борба с нокти и зъби, кръв и ярост. — Защото моята половинка ще бъде с мен, в моята глутница, до мен, до края на живота ми. — Дори и животът му да бе по-кратък от нейния.

Щеше да вземе всичко, което можеше да получи.

Половинка. Това беше Пейдж. Тя беше негова половинка, откакто беше на деветнайсет.

И щеше да бъде негова до последния му дъх.

Вампир, върколак — нямаше значение. Тя беше негова.

Щеше да се бори за нея точно както тя се беше борила за него.

Когато борбата приключеше, той щеше да я намери.

Ще те намеря, Пейдж.

Винаги.

* * *

Тишина.

Дрейк се загледа в групата вълци, събрали се в двора на имението. Никой не говореше. Никой не помръдваше.

Всички стояха пред него. В очакване.

Дрейк беше по дънки, паднали ниско под кръста му, ноктите му бяха излезли навън.

Погледът му се спря на всеки един.

— Кой ще е пръв? — Вълкът в него вече виеше.

Щеше да се бие, за да осигури на Пейдж място до него, защото не искаше да живее без нея.

Никой не пристъпи напред.

— Кой ще е пръв?

Никой не смееше да срещне погледа му. Вълците отстъпиха назад, показвайки му подчинение.

Всички отстъпиха… с изключение на Хийт. Първият му командир пристъпи напред.

Пръв.

Но Хийт вдигна ръце, от върховете на пръстите му не се показваха никакви нокти.

— Нямам нищо против теб, нито твоята половинка.

Дрейк го сграбчи. Вдигна го във въздуха.

— Не каза такова нещо преди.

— Преди… — Хийт преглътна и поклати глава. — Преди не знаех какво рискува за теб.

Всичко.

— Видяхме кръвта. Телата. Знаем какво е направила.

Бори се. Спаси го. Спаси глутницата.

Дрейк пусна вълка на земята. Хийт се изправи на крака.

— Ние ще я защитаваме, ще й се закълнем във вярност точно както на теб.

Откъм събралите се вълци се разнесе шепот. Нямаше вече мълчание, вече не.

Шепотът се превърна в нарастващ вик на одобрение. На признаване.

— Така че отиди да вземеш половинката си — каза Хийт, сега гласът му беше висок. — Доведи я в глутницата. Доведи я тук, където й е мястото.

Босите крака на Дрейк потънаха в снега, когато той се втурна през събралите се мъже и жени. Сладкият аромат на Пейдж все още изпълваше носа му. Този път нямаше да я загуби.

Не и този път.

Дрейк се втурна след своята половинка и докато тичаше, той знаеше точно къде ще я намери.

* * *

Замръзналото езеро се простираше пред нея. Толкова тихо и студено. Пейдж трепереше и беше гладна, болеше я.

Но беше жива. Така или иначе и болката беше част от живота.

Обърна гръб на езерото.

И видя Дрейк да я наблюдава.

Беше толкова изненадана да го види, че подскочи.

— Д-Дрейк?

Стоеше до едно старо, огънало се дърво, което се бе превило под тежестта на снега.

— Трябваше да се срещна с теб тук — каза той, а гласът му проехтя. Силно.

Диво.

Тя поклати глава.

— Това беше преди много време.

Дрейк извади медальона от задния джоб на дънките си. Нейният медальон. Онзи, който бе взел първата й вечер тук.

Тя вдигна брадичка.

— Знаеш ли защо ти дадох това?

Тя знаеше. Тогава го познаваше толкова добре.

— Защото ме обичаше. — Думите бяха казани с такава сигурност. Имало едно време едно момче, което обичало едно момиче.

Имало едно време…

Той тръгна към Пейдж. Изглежда, дори не усещаше студа.

Не, не би го направил. Не като нея.

Дрейк приближи и вдигна медальона.

— Аз все още те обичам, мила.

Тя вдигна ръка, за да го спре, преди да е успял да плъзне медальона през главата й.

— Ти… ти ми го взе.

Заради това, което тя беше.

Не просто момиче. Не само момче.

Вампир. Върколак.

— Онази нощ не бях на себе си. Беше ми липсвала толкова дълго време… — Бързо си пое дъх. — Болеше ме и исках да те нараня.

Трудно признание.

Главата му се наклони.

— Искам да направя това за теб. Искам да направя всичко за теб.

И там, в снега, с езерото зад тях, и твърде многото спомени около тях, Дрейк падна на колене.

Дъхът й бързо изскочи навън. Един алфа никога не биваше да се подчинява на друг по този начин. Не беше според правилата на глутницата. Не беше…

Ръката му се сви около медальона.

— Мислех, че не ме искаш.

Винаги го бе искала.

— Никога не съм обичал никоя друга. Всичките тези години… единствената, която докосна сърцето ми… беше ти. — Той я погледна. Тя видя в очите му и звяра и мъжа. — Остани с мен. — Молба от мъж, който никога преди не се бе молил за нищо.

Пейдж не можеше да говори.

— Ще направя всичко, което поискаш. Ще те направя щастлива, кълна се. Само ми дай шанс.

Тя облиза устни и вкуси скръбта от миналото.

— Не съм същата…

— Ти си по-силна. По-красива. И аз те обичам още повече, отколкото преди.

Ръцете й докоснаха раменете му. Решително. С надежда.

— Ти… наистина ли?

— Да — отвърна й с ръмжене. Каза го, докато се взираше в очите й. В погледа му тя видя…

Бъдещето.

— Искам да бъдеш с мен, докато ходя по тази земя. — Сега думите му идваха по-бързо. — Знам, че няма да живея толкова дълго, колкото теб. Просто ми дай тези години, само ми дай…

Пейдж се свлече на колене пред него. Целуна го. Целуна го толкова силно, че паднаха в мекия сняг.

И вкусът му беше толкова хубав. Както завинаги. Защото това можеше да му даде. Главата й бавно се вдигна.

— Мога да ти дам повече.

Ако й позволеше.

Той сбърчи вежди. Ръцете му, обвити около нея, я държаха толкова близо.

— Ще останеш ли с мен?

— Глутницата…

— Те искат да останеш. Искат да се върнеш у дома.

У дома.

— Петдесет години — каза й той, — шестдесет. Дай ми ги, дай ми…

Пейдж поклати глава и видя как остра болка проряза лицето му.

— Обичам те — каза Дрейк, но звучеше… изгубен.

Тя познаваше това чувство, защото беше изгубена в продължение на години.

— Мога да ти дам повече — обеща му Пейдж. Защото беше научила толкова много от вампирите, които й помогнаха във Флорида.

Там също имаше върколак с жена-вампир. Бяха открили, че ако кръвта на вампира бъде споделена, вълкът става по-силен.

Вълкът преставаше да старее. Смъртта се отлагаше.

Джеремая си беше мислил, че ще измами смъртта, като пие вампирска кръв. Но тази кръв беше отровна.

Тя никога не би отровила Дрейк. Щеше да му даде кръвта си, щеше да му даде…

— Завинаги — прошепна Пейдж и отново целуна Дрейк.

Докато го целуваше, чу воят на вълци в далечината.

Не се страхуваше от този звук. Не се боеше от нищо. Вече не.

Защото сега не беше изгубена. Беше у дома и беше в безопасност… в обятията на своя вълк.