Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Обвързани (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bound in Sin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 64 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2019)

Издание:

Автор: Синтия Идън

Заглавие: Обвързани с грях

Преводач: bonbon4e; Illusion

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2019

Тип: Новела

Националност: Американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9338

История

  1. — Добавяне

Глава 5

Пукването на зората не донесе светлина. Полярната нощ бе настъпила в Аляска преди няколко седмици и сега беше голям късмет, ако дори слаб здрач просветлеше деня.

Само мрак. И още мрак предстоеше занапред.

Това беше мракът, който повечето вампири обичаха.

Пейдж знаеше, че никога не е била като повечето вампири. По дяволите, тя дори не беше особено добър вампир.

След като се облече, Пейдж предпазливо се промъкна към вратата на спалнята. Когато беше отворила очи, откри, че е сама. Чаршафите до нея бяха студени. Сама.

Не че беше очаквала Дрейк да остане с нея и просто да я държи в ръцете си в тези тихи часове. Времето за прегръдки не беше толкова дълго, когато ставаше въпрос за вампири и върколаци, бе разбрала това. Но наистина ли мъжът трябваше да си вдигне задника толкова бързо? Нима щеше да го погуби това, ако останеше с нея известно време?

Ръката й се притисна към дървената повърхност на затворената врата. Все още можеше да вкуси Дрейк на езика си.

И да го усети между краката си.

Сексът беше толкова добър, колкото си спомняше. Всъщност, много повече от добър. Дрейк винаги е бил един фантастичен любовник и…

Някой крещеше.

Писъците се носеха из къщата, отекваха, и тялото й мигновено се напрегна.

Беше крещяла преди, за Дрейк, но онези писъци бяха от удоволствие. Но виковете, които сега изпълваха въздуха, бяха от болка.

Пейдж рязко отвори вратата. Писъци, крясъци и викове „Спри!“ я накараха да се втурне по коридора.

По-бързо и все по-бързо тичаше напред. Спусна се надолу по стълбите, взимайки стъпалата по три и изведнъж осъзна, че помирисва кръв.

Зъбите й вече излизаха.

— Спри, по дяволите, спри! — Беше дрезгав глас на мъж, който молеше.

Тя се спусна по още едно стълбище, което я доведе до някакво мазе или…

Редица от върколаци блокираха пътя й. Пейдж се спря само за секунди, преди да се втурне през тези момчета.

Писъците продължаваха да идват от стая точно зад живата стена от върколаци.

Какво, по дяволите?

Погледът й се стрелна към мъжете. Разпозна двамата, които я бяха придружили… не може да бъде, едва снощи ли беше това?

По-дребният — мъжът, който бе допуснал грешката да я докосне преди — поклати глава.

— Той не иска да влизаш вътре.

Да, добре. Майната му.

— Той също така не иска да ме докосваш. — Дрейк беше съвсем категоричен по този въпрос, когато последния път се беше разправял с този вълк. Как беше името му? Марк? Матей?

Майкъл. Този вълк беше Майкъл.

Дрейк беше повече от ясен, когато каза на този мъж, че не трябва да я докосва никога повече. Ако Майкъл не можеше да я докосне…

Тогава не можеш да ме спреш, вълко.

Тя закрачи право напред. По дяволите, редицата от вълци отстъпи назад. Пейдж реши, че никой от тях не би се осмелил физически да опита да я спре.

— Затова се обзалагам, че просто ще се махнеш от пътя ми. — Или иначе Дрейк щеше да им срита задниците.

Тогава, преди някой от тях да започне да се прави на голям мъжкар и да опита да я спре, Пейдж скочи напред, скочи право над тях и изрита вратата зад събралите се вълци.

Беше метална врата, тежка и огромна, но лесно се отвори под удара на ботуша й.

Леле. Тази кръв на Дрейк наистина я бе изпълнила с енергия. Винаги бе чувала, че кръвта на върколаците е мощна, но… дявол да го вземе. Никога не се бе чувствала толкова силна.

Металната врата се блъсна в стената и отскочи обратно, но Пейдж успя да я избегне, като отстъпи леко встрани, и тогава забеляза, че е попаднала в ада.

Или най-близкото нещо до ада, където самата тя беше преди няколко месеца.

Клетките бяха наредени около стените. Клетки. Килии. По пода имаше кръв. Медната миризма на кръв изпълваше стаята. Познаваше този мирис много добре. И там, в средата на помещението, привързан към нещо, което приличаше на операционна маса, беше вампир, когото познаваше.

Малкълм Дъглъс. Още един от привържениците на Гейб.

Предполагам, че не можеш да бягаш достатъчно бързо.

Вълците го бяха хванали и сега го караха да плаща.

— Не бива да си тук. — Дрейк хвана Пейдж за ръцете и я извърна от гледката на кървящото тяло на Малкълм. — По дяволите, казах им да те държат далече от това място.

— Освен това им каза да не ме докосват — отвърна му тя, повдигайки вежди, — така че нямаха никаква възможност наистина да ме спрат. — Не и ако не искаха да се бият с алфата.

Един мускул по челюстта на Дрейк заигра.

— Не е нужно да виждаш…

Малкълм се изсмя.

— Глупак. Това, което правиш с мен… ние направихме много повече… с нея.

О, мътните го взели. През тялото й мина ледена вълна. Малкълм не трябваше да казва…

— Отворихме я… — изръмжа Малкълм. Пейдж го погледна и видя дивия поглед в очите му. — Изцедихме кръвта й, докато тя пищеше…

Дрейк се хвърли към него. Ноктите му се увиха около шията на вампира и разкъсаха кожата.

— Няма да направя смъртта по-лека за теб.

Малкълм само се ухили. Зъбите му бяха покрити с кръв. Въпреки писъците му, Пейдж знаеше, че той не се страхува от смъртта. Най-вероятно я приветстваше.

По дяволите… може би той крещеше само защото знаеше, че тя е в имението? Опитваше се да я привлече тук ли? Така че да страдам… и Дрейк да се измъчва.

— Искаш ли да ти кажа — промърмори Малкъм, — всичко, което й направихме?

Не. Тя никога не би искала Дрейк да чуе тази история.

— Дрейк!

— Махай се оттук — нареди Дрейк, без да я погледне. Ноктите му потънаха по-дълбоко в гърлото на Малкълм. Много скоро Малкълм нямаше да може да говори.

Пейдж не се помръдна. Писъците я бяха довели тук и тя остана, защото…

— Мога да ти помогна! — Ако Дрейк просто й дадеше възможност.

Малкълм все още можеше да говори.

— Тя… чакаше — каза той, — теб…

— Изведи я, Хийт! Веднага! — просъска Дрейк и един светлокос вълк пристъпи към нея. Ръцете му се сключиха около нейните, но тя се дръпна от него.

Пейдж нямаше да се махне оттук. Все още не.

— По дяволите, Дрейк, нека…

— Беше близо до езерото, когато я намерихме. — Кръвта на Малкълм капеше на пода. — Ти трябваше… да се срещнеш с нея.

Защо вампирът не можеше да млъкне, дяволите да го вземат?

Дрейк се напрегна от думите на вампира.

— Отидох до езерото.

Изгубеното езеро. Подходящо име.

Тя бе изгубила живота си на това езеро.

— Ти отиде по-късно. — Очите на Малкълм блестяха. Той обичаше властта. Копнееше за нея.

Винаги е било, винаги щеше да бъде. Точно сега, въпреки ноктите на гърлото му и кръвта около него, Малкълм имаше тази власт.

А тя имаше заострен кол в ботуша си. Така че, ако можеше да се измъкне от Хийт, щеше да го използва и да се увери, че Малкълм никога повече няма да нарани друг човек.

Така, както нарани мен.

— Твоят алфа… — изръмжа Малкълм, — той се погрижи да закъснееш… за тази малка среща…

Думите му накараха Дрейк да отпусне леко хватката си, но малкото признание на Малкълм не изненада Пейдж. Беше научила тази истина отдавна.

Старият алфа, Джеремая Куинтък, не искаше човек в неговата глутница. Той смяташе, че вълците твърде много превъзхождат хората. Но Дрейк искаше тя да бъде негова половинка и бе твърдо решен да вкара Пейдж в глутницата, без значение кого ще ядоса с това.

Дрейк си мислеше, че е в безопасност, тъй като бе следващият по ред да стане алфа. Един ден щеше да води вълците в Аляска. Той знаеше това още когато започнаха да се срещат. Така че не бе предполагал, че някой от глутницата ще се противопостави на избора му на половинка.

Но Джеремая не искаше следващия алфа да има човек до себе си.

Затова ме беше изпратил да умра.

Видя шока, изписан по лицата на вълците около нея. Дори Хийт отпусна хватката си върху нея. Какво? Нима наистина всички не са знаели, че старият глупак Джеремая се занимава с вампирите от години?

Защото и Джеремая обичаше кръвта. Обичаше кръв и смърт, писъци и болка. Не беше най-добрият образ, когато върколаците в глутницата се опитваха да покажат, че са много повече от зверове.

Но Джеремая със сигурност обичаше да си играе с плячката.

Вампирите му бяха помагали да се избави от телата, докато той се правеше на опитен, силен алфа.

Между него и вампирите бе постигнато един вид споразумение. Но рано или късно, всички добри и лоши сделки имаха своя край.

Джеремая беше мъртъв. Старото примирие беше невалидно. Сега вампирите искаха да си върнат това, което смятаха за тяхно.

Тяхната земя. Тяхната мощ.

— Лъжеш! — озъби се Дрейк на вампира. И дръпна Малкълм от масата, лесно късайки коланите, които държаха тялото му. Дрейк вдигна вампира във въздуха, а Малкълм дори не опита да се освободи. Просто висеше отпуснато и се смееше.

— Питай я… — каза Малкълм и се задави с кръв. — Тя молеше… за теб.

Копеле.

Много му беше харесало, когато тя молеше.

Спрях да моля. Престана да плаче. Престана да му позволява да се наслаждава на болката й. В крайна сметка, тя беше по-силна. Дяволите да го вземат, тя беше по-силна.

Ръцете на Хийт още повече отслабиха захвата си върху нея. Тя се дръпна от него.

— Вампирите използват разсейването като метод за нападение номер едно. — Точно това се опитваше да направи Малкълм. Защо вълците не осъзнаваха какво се случва? — Той иска да печели време, за да даде на другите възможност да се прегрупират и отново да нападнат.

Пейдж пристъпи напред, докато вълците в стаята се споглеждаха. Просто трябваше да доближи на разстояние един замах. Почти… беше там.

Дрейк обърна поглед към нея.

— Ти не беше на езерото.

Пейдж все още можеше да усети мириса на езерото. В онзи отдавнашен ден полярната нощ бе свършила. Тъмнината бе избледняла и слънчевата светлина току-що започваше да се появява. Всичко беше свежо. Чисто.

Тя и Дрейк искаха да видят слънцето заедно.

Тогава да започнат живота си заедно.

Бе отишла рано на Изгубеното езеро, защото беше толкова развълнувана. Не я бе грижа за това, което Дрейк беше. Тя просто го обичаше.

Когато чу чупенето на клончета и шумоленето в храстите, си помисли, че е той. Завъртя се с усмивка на лицето си.

Здравей, малка вълча блуднице.

— Не — прошепна тя през изтръпналите си устни, докато миналото и настоящето се бореха в съзнанието й. — Не бях на езерото.

Ноктите на Дрейк се забиха в шията на Малкълм. Потече още кръв.

— Чаках те — отвърна й Дрейк, звучеше изгубен. Тя беше изгубена толкова дълго. Очите му продължаваха да се взират в нея, когато каза: — Чаках с часове. Но ти така и не дойде. Напусна ме. Не можеше да понесеш това, което съм.

Още няколко крачки и щеше да е до него.

— Напуснах те — съгласи се тихо Пейдж. Нали точно това искаше той да знае?

— Тя крещеше — произнесе задавено думите Малкълм. Дяволите да те вземат! Млъкни! Само че той не млъкваше. А продължи: — Джеремая те отведе много далеч… и ти не можеше да я чуеш. Прикрихме ароматите си така, че никога да не разбереш, че сме били… на това езеро. Тогава дойде старият алфа… защото искаше да се увери… че тя е умряла…

Ти няма да изкушаваш момчето повече. Така я бе заклел Джеремая. Той се беше срещнал с вампирите. В някаква забравена от Бога хижа. Място, което вонеше на смърт и страх.

Но, когато бе пристигнал там, тя беше престанала да крещи. Бе осъзнала, че писъците й само създават вълнение у вампирите. Те се възбуждаха от нейната болка.

Така че сълзите мълчаливо се стичаха по бузите й, но тя бе престанала да плаче. Устните й бяха стиснати здраво. Прехапа ги, за да задържи виковете си.

Джеремая беше дошъл да я убие. Тя веднага разбра това. Той искаше да бъде този, който щеше да я изпрати в гроба. Собственоръчно. Защото се бе осмелила да опита да омърси глутницата му с човешката си кръв.

Но Гейб… о, Гейб, той винаги е бил толкова умен. Знаеше, че Джеремая няма да живее вечно, а Дрейк, с всеки ден става по-голям и по-силен…

Нов алфа ще дойде на власт. Когато застане начело, аз ще притежавам това, което той желае най-много. Гейб й прошепна тези думи. После целуна сълзите й. Не се страхувай, любима. Няма да умреш… все още.

— Не бях на езерото — каза отново, докато се опитваше да натъпче миналото в най-тъмната дупка на съзнанието си. Дрейк трябваше да помни, че тя го е напуснала. Трябваше да бъде силен. Не можеше да има слабост.

Гейб разчиташе на слабостта му.

Пейдж премигна. Защо бузите й бяха влажни? По дяволите, тя плачеше, а всички вълци я гледаха, потънали в мъртва тишина.

Беше толкова тихо, колкото тиха беше тя, когато Джеремая прокара ноктите си по ръката й. После по лявата страна на тялото й.

Но Гейб го спря, преди копелето да успее да изтръгне сърцето й.

Тя не е твоя, за да я убиеш, Джеремая. Саркастичният глас на Гейб все още кънтеше в съзнанието й. Сега тя е наша.

— Не я превърнахме веднага. — Тялото на Малкълм трепереше, гласът му — също. — Тя… избяга от нас… накара ни доста да я гоним.

Нима Дрейк не го разбра? Малкълм им губеше времето с тази история. Разсейваше всички тях.

Иска да направи Дрейк слаб.

Защото Гейб искаше Дрейк да бъде слаб, разсеян… сломен, когато настъпеше истинското нападение.

Спомни си изпълненото с отчаяние време, което прекара в бягство. Избяга през снега. На автостоп. Отиде толкова далеч от Аляска, колкото можеше.

Здравей, Флорида!

Но Гейб непрекъснато я преследваше. Нямаше намерение да я пусне. Не и когато можеше да бъде толкова ценно средство в неговата битка.

Никога повече не потърси Дрейк, след като избяга. Никога повече не спомена името му. Защо? Защото Джеремая беше все още там, все още владееше силата си, и ако бе опитала отново да се приближи до Дрейк…

Старите белези по тялото й сякаш горяха.

Сърцето й блъскаше в ушите. Бързо. Толкова бързо.

— Не всички вампири са болни идиоти като него — каза тя тихо, но гласът й изпълни стаята. — Има и такива, които са различни. Добри. — Те я намериха. Ранена. Обезумяла. Толкова отчаяна след промяната. И й помогнаха.

Няма да пия от човек. Гладуваше, защото отказваше да пие. Не искаше да нападне друг човек, нямаше доверие на себе си, че ще може да спре, след като забие зъби в жертвата си.

Гейб й беше казал, че няма да може да спре, вкуси ли веднъж кръв.

След като вкусиш кръвта, тя ще те подлуди. Ще направиш всичко възможно, за да получиш повече. Ще изцеждаш хората един след друг и ще оставяш телата им по пътя си.

Това беше неговото предричане, веднага щом я превърна. После се наведе, целуна я по бузата и каза: Тогава ще бъдеш точно като мен.

Никога!

Дрейк беше изпуснал Малкълм. Вампирът лежеше на пода, докато нейния върколак я гледаше с пребледняло лице. Не, той не трябваше да реагира така. Тя никога не бе искала той да знае всички тайни, които тя имаше.

— Пейдж… — Името й беше дрезгав звук на болка, отронил се от Дрейк.

А Малкълм — очите му бяха насочени към нея. Към нея, после към Дрейк. Не, не точно към Дрейк, а… към шията му.

Усмивката на Малкълм й каза, че той знае какво е направила.

След като се бе съпротивлявала толкова дълго, тя се пречупи и взе кръв от жив източник, от него. Този, който имаше най-голямо значение.

— Предполагам, че съм чудовище — каза тя на Малкълм и се хвърли напред. Никой не се опита да я спре. Не можеха. Беше твърде бърза.

За миг извади кола.

И Малкълм също атакува. Атаката не беше насочена към нея, а съвсем преднамерено към Дрейк.

Той те разсейваше. Тя се опита да го предупреди, но Дрейк бе твърде зает да слуша извратената история на Малкълм. Вампирът замахна с ноктите си, насочвайки се към Дрейк.

Само че тя първа стигна до Малкълм. И заби кола в гърдите му.

— Върви по дяволите, копеле — изръмжа тя. Наистина той бе направил всичко възможно да я довлече тук и… Малкълм изтръгна кола от гърдите си.

— Пропусна… сърцето… кучко.

О, мамка му!

— Аз няма да пропусна! — обеща Дрейк, като я дръпна назад. После нападна и заби тялото си в Малкълм. И не, той не пропусна, защото с един мощен удар на острите си като бръснач нокти, които изскочиха от пръстите му — само с един-единствен удар — отряза главата на Малкълм.

И вампирът отиде в ада.

Тишината в стаята беше оглушителна. Всички вълци стояха неподвижни като статуи и я наблюдаваха. В очакване.

Тя не погледна повече към Малкълм. Стомахът й се свиваше, ръцете й трепереха. Искаше й се кошмарът да е свършил, но за нея и Дрейк краят все още бе твърде далеч. Кошмарът нямаше да спре, все още не.

Не и преди Гейб да се окаже на пода, мъртъв.

Тя трябваше да каже нещо. Каквото и да е. Но…

Прегърби рамене и се обърна. Миризмата на кръв сякаш изгаряше ноздрите й, просто трябваше да излезе оттам.

Далеч от кръвта и смъртта. Избягай! Тя не познаваше истинската свобода толкова дълго време и толкова много бе уморена да бъде заобиколена от смърт.

Непрекъснато.

Пейдж избута вълците от пътя си. Дрейк я повика. Тя не погледна назад, и със сигурност нямаше да спре. Щеше да говори с него по-късно.

Не сега.

Не бях на езерото.

Думите й бяха толкова неубедителни, защото, да, беше на Изгубеното езеро. Беше спазила обещанието си към Дрейк.

И това обещание беше струвало на Пейдж много повече, отколкото бе очаквала — нейния живот.