Синтия Идън
Обвързани с грях (2)

Глава 2

Под него лежеше привидение. Привидение, преследвало повече кошмари, отколкото Дрейк можеше да преброи. Беше неподвижна като статуя, лицето й беше бледо и съвършено. Високи, изваяни скули, малък, вирнат нос и сочни, червени устни, създадени за грях. Косата й — черна като нощта, която той винаги е обичал — се стелеше около лицето й.

И не помръдваше. Сякаш едва дишаше.

Защо?

— Направи го — прошепна Пейдж, а гласът й беше същото съчетание от грях и съблазън, което го бе подтиквало към ръба много пъти в миналото. — Само… направи го бързо.

Надяваше се, че не говори за секс. С нея бързината никога не е била опция. Винаги трябваше да я взема отново и отново, да изригва вътре в нея, да се изгубва в нея.

Тя повдигна леко клепачи. Зеленият й поглед се стрелна към него.

— Ти няма… няма да ме убиеш?

Какво, по дяволите? Впрегна цялата си воля, за да задържи гнева, който заплашваше да го погълне.

— Още не — едва успя да изръмжи.

Пейдж потрепери под него. Стройното й тяло трепереше под него преди, но тогава тези малки конвулсии бяха от удоволствие.

Не от страх.

Можеше да помирише страха, който я покриваше. Мразеше тази миризма върху нея.

— Как? — гласът на Дрейк се прекърши. Как е станала вампир? Сама ли бе избрала такъв живот? Някои хора искаха да бъдат вампири. Излизаха и търсеха да ги ухапят, защото желаеха да живеят вечно.

Глупаци. Цената на вечността беше река от кръв и смърт.

Не беше мислил, че Пейдж ще е като тези отчаяни хора. Също така не бе мислил, че тя ще изчезне и ще го остави да страда в продължение на десет проклети години.

— Няма значение — отвърна тя, очите й се отвориха напълно и се взряха в него. — Не мога да променя това, което съм.

Ароматът на кръвта й изпълваше ноздрите му. Когато отново докопаше Майкъл, щеше да му остави белези, с които да го запомни. Не я докосвай!

Дрейк улови двете й китки с лявата си ръка и ги вдигна над главата й. Тя не се съпротивляваше, а като вампир, в крехкото й тяло се криеше адски голяма сила.

Тя просто се взираше в него, напомняйки му за всички глупави мечти, които някога бе имал… и загубил.

Почти бе оставил глутницата си заради нея. Искаше да бъде човек. Заради нея.

Но сега звярът беше начело. Нямаше връщане назад. Имаше само смърт, кръв и мрак.

И за двама им.

Вгледа се в нея, опитвайки се да разбере кога бе спряла да бъде човек и бе станала вампир. Последният път, когато я видя, беше на деветнайсет. А той — на двайсет и една.

Тогава кожата на Пейдж беше безупречна и чиста, без никакъв намек за истинската й възраст.

Какво значение имаше нейната възраст? Тя беше права. Нямаше връщане назад. За нито един от двамата.

— Ще ме гледаш цяла нощ ли? — попита Пейдж. — Или искаш да знаеш защо съм тук?

Защо бе тук… и все още носеше неговия медальон. Или… го бе носила, докато не го взе от врата й. Сега беше на пода. Изпусна го, когато я бутна на леглото. Шията на Пейдж беше гола и… защо, по дяволите, искаше да се наведе и да оближе плътта й?

Защото все още я желая. Повече, отколкото глътка въздух. Повече от живота. Видя я и веднага изпита нужда от нея.

— Защо? — Не се вдигна от тялото й. Пейдж щеше да усети как възбудената му плът се притиска в нея. И какво от това? Ако искаше услуга от него, щеше да плати цената, която Дрейк поиска.

А аз ще поискам нея.

Вампир или не, тя все още беше негова.

Дори смъртта не можеше да промени някои неща.

— Преследват ме — каза Пейдж с този нисък, дрезгав глас, който караше членът му да се втвърдява още повече. Можеше да види проблясъка на зъбите зад червените й устни. Гледката би трябвало да го отблъсне. Но не. — Ако не ми помогнеш, ще умра.

— Ти вече си мъртва. — Тази истина го караше да се чувства така, сякаш гърдите му бяха разкъсани. Тъй като Пейдж бе човек, когато я познаваше преди, би трябвало да е била превърната във вампир.

Една малка част, чистокръвните, всъщност бяха родени като вампири, но останалите паразити от тях? Бяха превърнати. Кръвта им се изцеждаше, докато бяха на прага на смъртта, после се връщаха като вампири.

Дрейк бе готов да убие онзи, който я бе превърнал. Нямаше търпение да чуе писъците на вампира.

— Не го казвай! — сопна му се Пейдж, след което му показа колко силна беше в действителност. Изви се под него и освободи ръцете си. С една бърза хватка претърколи и двама им по леглото. И тогава тя беше върху него. Коленете й обкрачиха бедрата му, а ръцете й се стовариха върху гърдите му. — Аз съм жива също като теб!

Бузите й порозовяха. Дъхът й замря. За миг те просто се гледаха един друг. После сграбчи ръката му и я притисна към гърдите си.

— Сърцето ми все още бие — каза тя и той усети лудото биене под дланта си.

Този бърз ритъм… и тази сладка закръглена плът. Пейдж имаше извивки на всички правилни места.

— Дишам. — Чу я как си поема дъх. — Чувствам. Повече, отколкото можеш да си представиш, разбра ли? Така че престани да ме третираш като боклук!

Може би, ако не престанеше да дълбае в сърцето му…

Но тя го правеше, дори само като дишаше. Просто като беше там. Достатъчно близо, за да вземе…

Затова я вземи. Ръмженето дойде от неговия звяр, който никога не беше далеч от повърхността тези дни.

— Искаш да те защитя. — Едва успяваше да удържи звяра, защото имаха сделка за изясняване. Знаеше как работят тези сделки в свръхестествения свят. Толкова много неща можеха да се разменят и споделят. Плът. Кръв. Секс. Души.

Разбира се, хората биха могли да бъдат шокирани от подобна сделка — но тогава тези хора биха били шокирани да видят и как един мъж се превръща във вълк.

Заеми се.

— Ти дойде при мен, в моята глутница — каза бавно той, твърдо решен да не остави яростта да го напусне, все още не, — защото искаш да ти осигурим безопасност. — И щеше да го направи. Той…

— Не. — Пейдж поклати глава.

Дрейк се намръщи. Ако не е за защита, тогава…

— Искам да убиеш копелето, което ме преследва. — Зъбите й сякаш се удължиха. — Искам да му откъснеш главата, и искам да си абсолютно сигурен, че той никога повече няма да се надигне.

Никога повече няма да се надигне.

— Имаш по петите си вампир, с когото искаш да се бия. — Беше свикнал да води борба с тях. В тази част на Аляска, където студът проникваше чак до мозъка на костите, където тъмнината царуваше в продължение на дълги дни… тази част беше дом на всякакви свръхестествени твари.

Тези, които са на върха на хранителната верига? Вълците… и вампирите, които продължаваха да се борят с тях за надмощие. Надмощие, което те никога не получаваха.

— Има един вампир, когото искам да обезглавиш — Дъхът й бързо излезе навън. — Вампир на име Гейб е този, който ме превърна, той е…

Ноктите на Дрейк излязоха от върховете на пръстите му и раздраха постелята на леглото.

— Той вече е мъртъв. — Що се отнасяше до Дрейк, вампирът — Гейб — умря в момента, в който беше забил зъбите си в Пейдж.

Погледът й задържа неговия и той видя там тревога.

— Гейб е чистокръвен. Той е силен, той е…

— Не може да се сравнява с един алфа. — Не беше ли го разбрала? Той не беше момчето, което тя бе оставила. Той беше воин. Чудовище. Ходещ кошмар.

Откакто го бе напуснала, бе видял повече кръв и ад, отколкото тя можеше да си представи. Не, той винаги бе познавал кръвта и ада… Пейдж беше единственото добро нещо в живота му.

Сладка. Чиста.

Тогава го бе напуснала и той се върна в мрака.

Няма да си тръгне отново.

Погледна я. Можеше да я отмести от себе си достатъчно лесно, но не искаше да го прави. Искаше да я задържи точно там, където беше, но искаше да махне някои от дрехите й. Или всичките.

Но работата беше на първо място.

— Какво ще направиш за мен? — попита Дрейк.

Тя примигна. Вампирите не би трябвало да изглеждат толкова невинни.

— Аз… хм…

Той се усмихна и разбра, че собствените му остри зъби ще се покажат.

— Смъртта не идва безплатно. В свръхестествения свят всичко си има цена.

Чу лекото затруднение в дишането й.

— А ти какво искаш?

Теб.

Но той искаше да играе по-дълго играта и да види какво ще му предложи.

— Какво предлагаш?

Погледът й се сведе надолу към гърдите му, стройните й рамене се изправиха в поза, която напомняше… Гордост.

— Имам пари. Не много, но няколко хиляди, които мога да платя…

Дрейк се засмя. Силен, дълбок смях, който я накара да подскача върху него. Наистина ли? Няколко хиляди, за да отстрани вампир? Тя не разбираше напълно паранормалната търговска стойност. Повечето убийци не биха докоснали вампир за по-малко от петдесет хиляди.

Освен, ако тези убийци не бяха върколаци.

Понякога правим тези удари безплатно. В зависимост от вампира… и кръвта, и смъртта, които копелето бе оставило след себе си.

Но тя не трябваше да знае за безплатните удари. Това знание не би било в нейна полза.

— Мога… мога да се бия заедно с теб. Да помогна на твоята глутница. — Вдигна поглед и се взря в лицето му. Гласът й беше станал твърд вероятно защото беше ядосана от смеха му. — Да имаш вампир на твоя страна не би било лошо.

Смехът заглъхна и погледът на Дрейк стана суров, когато каза:

— Не искам силата ти. — Тя винаги бе имала сила, дори като човек. Твърда сърцевина, което го бе привлякло към нея. Родителите на Пейдж са били убити, когато е била едва на тринайсет. Били са малко повече от година в Аляска, преди да се случи инцидента. Родителите й бяха обещали, че всички ще започнат отначало в най-крайната гранична територия на Америка.

И бяха намерили смъртта си.

След погребението им, той знаеше, че тя бе преминала през системата на приемните семейства и никога не бе намерила истински дом. Но всичките тези страдания я бяха направили силна.

Вълците бяха привлечени от силата.

— Тогава какво искаш?

Осъзнаваше ли тя, че ноктите й се впиваха в раменете му? Вълкът в него изръмжа.

Това му харесваше.

Време бе да вземе онова, което искаше. Дрейк се втренчи в нея и каза:

— Искам да те чукам. — Безкрайно. Отново и отново, докато болката за нея, онази проклета болка, която държеше тялото му напрегнато и гладно за нея — от години — най-накрая изчезне.

Тя се взря в него. Преглътна.

И кимна.