Синтия Идън
Обвързани с грях (6)

Глава 6

Дяволите да я вземат, нямаше да се измъкне от него.

Пейдж бе избягала от сградата и потънала в нощта. Разбира се, можеше да накара хората си да я проследят, но този лов беше личен, и Дрейк не искаше другите да я търсят.

Ако някой преследваше Пейдж, това щеше да бъде той.

— Не можеш да направиш това! — Спря го Хийт точно когато Дрейк се канеше да премине през тежките порти. Очите му пламтяха от ярост. — Може да е капан. Да те примами навън.

Пейдж не беше минала през портите. Тя просто бе прескочила стената. Така бързо и грациозно. Кръвта му сигурно бе увеличила силата й.

Що се отнася до ухапването й… това му бе доставило толкова много удоволствие. Ще получа още. Ако тя се нуждаеше от кръв, той би бил щастлив да бъде нейната лична жертва отсега нататък.

Нейната първа и единствена.

— Нея я боли — каза Дрейк, и да, болка — точно това бе видял в очите й. Зеленият й поглед винаги бе казвал толкова много неща. Някога можеше да погледне в очите й и да види душата й.

Хийт го разтърси.

— Боли я? Добре. Тогава я остави да си иде и да ближе проклетите си рани. — Думите на Хийт шибаха като камшик. — Не се излагай на риск заради нея. Тя е вампир.

Медальонът, който й бе дал толкова отдавна, този, който така глупаво бе взел от врата й, тежеше в джоба му. Върни й го обратно.

— Тя е моя. — Нямаше какво друго да каже.

Тя беше негова. И я болеше.

Защити я. Това беше инстинктът на вълка и на човека.

Дрейк погледна отвъд стената. Само мрак и леден студ го очакваха там.

Но този леден мрак изпълваше целият му живот, откакто Пейдж го бе напуснала.

Сега искаше повече. Искаше топлина. Светлина. Пейдж винаги е била това за него.

— Ще я върна. — Дрейк блъсна встрани другия вълк.

Хийт го сграбчи за ръката.

— Не може да доведеш вампир в глутницата. — Тихо казани думи. Смели. Изгарящи със своята сила. — Знаеш, че не можеш да го направиш.

Много, много бавно, Дрейк обърна глава и се взря в своя пръв командир. Той беше приятел с Хийт, още откакто двамата бяха малки момчета, но това приятелство нямаше да попречи да му срита задника.

— Аз съм шибаният алфа! — Гласът му прозвуча властно. Беше се борил за тази титла. И беше спечелил. И тъй като той беше алфа, този, на когото всички се подчиняваха… — Мога да правя всичко, което поискам.

— Джеремая…

Дали това копеле наистина бе преследвало Пейдж? Той ли бе задействал целия този кошмар? Заболя го от това, когато изръмжа:

— Той е мъртъв! — Старият вълк имаше късмет. Защото, ако още бе жив, Дрейк щеше да го разкъса. — Сега глутницата е моя. — Ако Хийт искаше да го предизвика…

Хайде, давай, по дяволите!

Беше в повече от настроение да срита някой и друг задник.

След като върне обратно Пейдж. Той имаше своите приоритети и тя беше на първо място.

— Разпространи думите ми — нареди Дрейк. — Всеки, който иска да ме оспори… кажи им да се наредят на опашка. — Когато се върнеше, щеше да се разправя с тях.

Защото нямаше да разреши на никой да го държи далеч от Пейдж. Нито сега.

Нито когато и да било.

Извърна се от Хийт и се втурна в нощта. Вампирите бяха бързи, но вълците бяха още по-бързи. Особено когато ловуваха.

Промени човешкия си облик с пукане и чупене на костите. Болката от промяната изгаряше цялото му тяло, позната, нажежена до бяло, и скоро той тичаше на четири крака, с лапи, вместо ръце — отметна назад глава и изрева за едно нещо, което искаше най-много на този свят.

Неговата половинка.

Имаше нейният аромат и нямаше да го изгуби. Препускаше през местността, пренебрегвайки ужасно ниската температура — арктически студ, който знаеше, че ще пререже Пейдж. Студът нямаше да убие вампира, но щеше да накара тялото й да се тресе. Тя щеше да пострада.

Тя вече изпитваше болка, когато избяга от него.

И единственото проклето нещо, което той искаше да направи, бе, да премахне тази болка.

Дрейк се носеше през гората, оставяйки след себе си облачета сняг. Светът беше изцяло бял, но той ясно виждаше отпечатъците на стъпките й.

Знаеше тя къде отива.

В тялото на звяра, мъжът прокле.

Вълкът тичаше бързо, по-бързо…

Никога не го беше виждала в тази му форма. Преди се бе срамувал от нея да го види как се преобразява. Той знаеше какво е…

„Предполагам, че съм чудовище…“ — Думите й се бяха запечатали в съзнанието му.

Но той беше чудовището. Винаги. Звярът, който беше взел това, което той никога не би трябвало да докосне.

Той скочи във въздуха, лесно прескочи падналото дърво. Ароматът й беше по-силен. Ягоди. Секс. Жена. Никога не бе успял да забрави този чувствен аромат.

Малкото езеро беше замръзнало. Повърхността му беше тъмна и блестяща. Макар да беше ден, небето над главата му беше тъмно като езерото. Никаква слънчева светлина.

Не и сега.

Само студ. Само мрак.

Пейдж рязко се обърна при неговото приближаване и се отдръпна от езерото. Очите й се разшириха, когато го видя. Тя преглътна и направи крачка назад.

Той замръзна.

Тогава се промени, заради нея.

Трансформацията беше брутална за гледане. Той знаеше, че трябва да е такава. Костите му се изместиха и счупиха, оформяйки тялото на човек, вместо формата, която принадлежеше на звяра. Козината сякаш се стопи. Скоро лапите и ноктите станаха ръце и пръсти — пръсти, които бяха дълбоко вкопани в снега.

— Дрейк?

Приглушеният й глас проби през последната му промяна и гол, той погледна нагоре към нея.

Пейдж се спусна към него.

— Не трябва да си тук!

— Нито… пък ти. — Той се изправи пред нея. Вятърът шибаше тялото му, но върколаците винаги бяха топли, независимо от външната температура. Звярът гореше вътре.

Пейдж потрепери.

Той направи крачка към нея, но тя се вцепени и погледът й се стрелна към малката поляна.

— Опасно е. Не мисля, че трябва да се връщаме обратно.

Дрейк вдигна ръка и й я подаде.

— Тогава ела с мен. — Знаеше защо избяга от имението. Отчаянието и болката я бяха подтикнали да бяга на сляпо.

Не бях на езерото.

Но е била. Позна лъжата, когато я чу.

— Съжалявам. — Думата се откъсна от него. Джеремая беше дошъл при него и бе му казал, че има съобщение от Пейдж. „Твоето малко човешко същество каза, че ще се срещне с теб след два часа.“ Джеремая се беше усмихнал, и зъбите му блеснаха. „Това ни дава време за лов.“

И той просто… отиде с копелето.

Пейдж не го хвана за ръката.

Погледът й бе насочен към него, плъзна се по тялото му. Не беше отвратена от промяната му и, със сигурност, не изглеждаше отвратена от това, което виждаше.

Желание. Познаваше много добре този израз. Но мразеше смесицата от желание и болка в очите й. Мразеше да вижда каквато и да била болка в погледа й.

Предпочиташе само да е желание.

— Ела с мен — каза отново, с протегната към нея ръка.

Нямаше две мнения по въпроса. Трябваше да избере да отиде с него.

Да бъде с него.

Погледът й се плъзна по езерото. Горите. Бавно пристъпи към него. Снегът скърцаше под ботушите й.

— А-аз… не… не трябваше да идваш след мен — произнесе тя. — Просто се нуждаех от малко време…

— Има един вампир, който те преследва — каза й той. По дяволите, сега вероятно беше цяла банда. — Наистина ли мислиш, че ще те оставя сама?

Не. Ръката й се вдигна и бавно, много бавно погледът й срещна неговия. Пръстите й докоснаха ръката му. Колебливо. Леко.

— Излъгах — прошепна тя.

Пръстите му се затвориха около нейните.

— Какво? — Но той вече знаеше, и ако тя искаше да му признае, щеше да я изслуша.

Той трябваше да се срещне с нея тук, на Изгубеното езеро. Трябваше да заяви на Джеремая да си гледа работата, че отива да се срещне с Пейдж, и просто ще я почака, докато дойдеше.

Ако беше отишъл тогава, сега щяха да са женени. Да имат деца. Щяха да имат перфектен живот.

Всичко беше по негова вина.

Тогава чу ръмженето на двигател. Не, не само на един двигател. Два. Три.

Приближаваха.

Твърде бързо.

Прекалено бързо.

Очите й все още се взираха в неговите.

— Излъгах — каза му отново, след това издърпа ръката си от неговата и го блъсна в гърдите. — Бягай!

Вампирите идваха.

— Промяна! Превърни се отново във вълк! — извика Пейдж. — Можеш да ги изпревариш! Можеш да се измъкнеш!

— Не и без теб! — Ноктите разкъсаха плътта му и изскочиха навън. Проклет да е, ако я оставеше.

Тя поклати глава и го бутна по-силно.

— Те не идват за мен. Не мен искат.

Но… но тя му беше казала… вампирът, който бе нарекла Гейб…

— Те искат теб — каза тя с рязък и тъжен глас. Очите й никога не бяха изглеждали по-големи. Или по-тъжни. — И Гейб винаги е планирал да ме използва… за да получи теб.

Дрейк видя как светлината от моторните шейни прорязва мрака. Вампирите приближаваха.

Вампирите нямаше да ги получат, обаче. Глупаци. Дрейк познаваше тази земя толкова добре.

Много по-добре от всеки вампир. Неговият звяр често тичаше на свобода. Знаеше всяко паднало дърво. Всеки скрит завой. Всяка тъмна пещера.

Всяко скривалище.

— Бягай с мен — каза й той. Защото точно сега не ставаше въпрос за борба, въпреки че звярът отвътре ревеше за кръв. Точно в този момент трябваше да защити Пейдж. Да я отведе на безопасно място.

После щеше да се върне и да унищожи всички вампири, тръгнали да го преследват.

Тя кимна и те се втурнаха, без да заобикалят езерото, а право през него. Беше ледено и хлъзгаво под краката им, твърд лед, и като минаваха през тази замръзнала повърхност, те спестяваха ценно време.

Ледът не се чупеше. Не и от месеци.

Пресякоха езерото. Влязоха в края на гората, където тежестта на снега бе наклонила дърветата. Тъй като минаха през езерото и веднага скочиха в гората, те не оставиха следи след себе си.

Е, не и следи, които да се забележат веднага. Вампирите ще трябва първо да потърсят, да претърсят всеки край на гората, и, ако имаха късмет, щяха да видят следите, които минаваха покрай дърветата.

Започваше да вали отново.

Да, по дяволите! Снегът падаше и се плъзгаше по кожата му, докато тичаха. Новият сняг щеше да покрие всички следи, които оставяха.

Един вълк би могъл да ги проследи в снега. Вампирите не можеха да се сравняват с вълците, когато ставаше въпрос за преследване на плячка.

Никакво сравнение.

Пейдж се препъна и щеше да падне, но той я хвана и я взе на ръце. Нейната тежест не го забави. Хукна още по-бързо. Стисна я здраво.

Прескачаше лесно падналите дървета, острите скали. По-бързо…

Дрейк зави рязко и се отправи към хижата, за която знаеше, че е там. Малка, незабележима — снегът почти напълно я скриваше от погледа. Но той знаеше, че е там и ги чака.

Вампирите нямаше да имат този късмет. Освен ако не знаеха конкретното местоположение на тази сигурна къщичка, никога нямаше да я открият в тъмнината.

Дрейк набра тайния код и отвори вратата. Все още стискайки я здраво, внесе Пейдж вътре. Помещението беше тъмно, а дишането им сякаш отекваше в тясното пространство.

— Не можем да останем тук — заяви Пейдж с отчаян глас. Ноктите й се забиха в рамото му. — Трябва да се върнем в имението. Ще те намерят тук! Не можеш да се изправиш сам пред всички.

Той я остави да стъпи на пода, до него. Хижата беше оскъдно обзаведена за този район — само едно легло и стара маса. Но погледът лъжеше. Дрейк се наведе и дръпна стария килим — килим, който покриваше капак на пода. Когато беше построил хижата, Дрейк се бе погрижил капакът да се слее с пода. Той натисна дървото на точно определено място. Със скърцане, капакът се отвори, разкривайки вход, който водеше надолу.

Беше построил тази сигурна къщичка за вълците, които поради някаква причина се оказваха извън пределите на имението по време на зимните бури. Мястото трябваше да бъде безопасен подслон за тях.

Подслон с всички предимства и сигурност, необходими за вълка.

Пейдж се промъкна надолу по стълбите. Той затвори капака след себе си. Заключи го. След това набра поредица от кодове на алармения панел.

Последва тихо бръмчене, после стоманена врата се плъзна над него и покри дървото. Светлините светнаха една след друга и разкриха площ два пъти по-голяма от хижата над тях.

Едната стена беше цялата в монитори. Система за сигурност, която показваше целият район около хижата, в случай че приближеше нежелан гост.

Имаше легло. Бюро. Шкаф пълен с храна.

Всички удобства на един дом и цялата сигурност на мини крепост.

Точно това, което той искаше.

Дрейк се насочи към близкото бюро. Взе радиостанцията, която бе свързана с имението.

— Алфа едно.

Пейдж не издаваше нито звук зад гърба му.

Статично пращене.

— Слушам, сър. Край.

Дрейк погледна назад към Пейдж. Толкова тиха. Толкова красива.

— Изпрати ловци на Изгубеното езеро. Вампирите са там.

Той щеше да се погрижи за това. Премахването на вампирите завинаги, веднага след…

След като уредеше няколко неща между него и Пейдж.

— Да, сър. — Гласът беше на Майкъл. Дрейк долови нетърпението в бързия отговор на мъжа. На кого не би му харесало един добър лов?

Не познаваше такъв вълк.

Дрейк се отдръпна от бюрото. Пристъпи към Пейдж. Тя все още трепереше, но стоеше изправена и горда. Втренчи се в него, като си мислеше, че ще я нападне.

Той искаше да се нахвърли.

Вдигна ръка и я остави да се плъзне по студената й буза.

— Разкажи ми за лъжите си, мила.

Тя обърна лице и се потърка в дланта му.

— Трябва… да намериш дрехи.

— Защо? — Скромността не бе присъща на вълците. — Готвя се да те чукам.

Очите й се разшириха.

Сега той беше този, който лъжеше. С нея не беше просто чукане. Не просто секс на тъмно — или на светло. Беше повече.

Чифтосване.

Той си пое дъх и почти можеше да я вкуси.

— Кажи ми тайните, които пазиш… кажи ми… и аз ще ти кажа моите.

Тя поклати глава.

— Ти знаеш…

— Вампирите са наблюдавали имението. Видели са те, че бягаш. — Очевидно. Той не беше проклет идиот. Ужасен за нея, да, но не и глупав. — Тогава са видели мен. — Вампирите ги бяха преследвали, но ги бяха наблюдавали от разстояние, вероятно с бинокли, затова им бе отнело известно време, докато ги обградят. — И дойдоха да ме убият.

Пристъпи още по-близо. Притисна устни до гърлото й и вдиша аромата й. Секс и жена. Неговата.

— Ти беше сладка примамка. — Не го интересуваше. Вампирите я бяха наранили. Измъчвали. Използваха я срещу него. Тя беше изпратена да го привлече на открито.

Е, по дяволите, какво от това?

Той все още я искаше. Винаги щеше.

— Не. — Думата й беше въздишка, а ръцете й се вдигнаха, за да се увият около раменете му. — Ти не разбираш.

Дрейк облиза шията й. Треперенето й не беше от студа.

— Накарай ме да разбера. — Защото можеше да види достатъчно ясно картината. Тя не бе имала избор. Мъжът разбираше това и беше бесен на вампирите, които бяха направили това с нея. — Трябваше да ми кажеш от самото начало. Можех да те защитя…

Ноктите й се впиха в кожата му.

— Не!

Изненадан от яростта в тази дума, Дрейк вдигна глава и се загледа в нея.

Пейдж дишаше тежко, докато се взираше в него. Очите й бяха като късчета зелен лед.

— Този път — рече тя, — аз те защитавам.

Какво?

Тогава обви ръце около врата му и го дръпна към себе си. Устните й бяха отворени, леко хладни, а устата й — съвършена.

Членът му вече беше твърд. Сякаш студът го беше вкоравил. Той копнееше за нея, а това легло просто чакаше само тях.

Една стъпка.

Две.

Три.

Паднаха на леглото. Ръцете му се бореха да отстранят дрехите й, докато тя изхлузваше ботушите си. Искаше в нея. Истината, лъжите — всичко това можеше да почака. Точно сега се нуждаеше само от нея.

Езерото…

Чакането…

Той повече нямаше да чака. Съблече я в плетеница от ръце. Късане на тъкан. Ботушите й паднаха на пода.

Разкъса бикините й и ги хвърли настрана. Разтвори краката й. Намери я гореща и мека. Раздалечи бедрата й още повече и се загледа в розовата й плът. Толкова красива.

Тъй като не можеше да устои повече, Дрейк наведе глава и впи устни във влажната й сърцевина. Бедрата й се залюляха срещу него.

— Дрейк!

Харесваше му, когато тя крещеше името му. Стаята беше шумоизолирана. Никой отвън нямаше да я чуе. Само той.

Облиза клитора й. Вкуси я. Толкова вкусно. Толкова хубаво.

Толкова негова.

Ръцете й бяха в косата му. Не го буташе, не, вампирката искаше повече.

Той щеше да й даде повече.

Ближеше. Вкусваше.

Тя свърши върху езика му.

— Дрейк! — Сега беше само шепот.

Бавно се надигна над нея. Очите й бяха големи, блестящи, а зъбите й се показваха иззад червените й устни.

— Ти не си чудовище. — Вбеси го, когато каза тези думи преди. Не, мамка му. Не и тя. Никога. — Ти си красива.

Тя премигна към него и устните й се извиха в лека усмивка. Гледката почти разби сърцето му.

Това, което бе останало от проклетото му сърце.

Тласна в нея, заби се дълбоко, и продължи да се движи така. Тя се присъедини към ритъма. Ръцете му се заключиха в нейните, пръстите им се преплетоха. Леглото скърцаше под тях. Навън и навътре, той тласкаше. Отново и отново. Погледите им се срещнаха и задържаха.

Дишането им се учести.

По-бързо, по-бързо, по-силно…

Краката й се заключиха около кръста му. Петите й се забиха в гърба му, когато тя се изви към него.

Ноктите прорязаха върховете на пръстите му, но той не поряза Пейдж. По дяволите, не, дори не я беше одраскал.

По-дълбоко, по-дълбоко.

Видя я да свършва отново. Видя изблика на удоволствие върху лицето й, докато очите й сякаш бяха ослепели. Тя се тласна рязко в него и възбудената й сърцевина стисна пениса му.

Да!

Беше толкова близо до върха. Всеки момент щеше да експлодира в нея, когато тя…

— Маркирай ме!

Хрипливите й думи напрегнаха всеки мускул в тялото му.

Вълците маркираха своите половинки. Не я беше белязал преди, защото чакаше… Имаше официална церемония за маркиране, пред глутницата. Искаше да направи правилно нещата с нея.

Затова беше чакал…

И я загуби.

— Маркирай ме — прошепна отново, и, дяволите да го вземат, тя искаше това негово ухапване. Искаше го толкова силно, колкото той искаше нея.

Никога не би могъл да й откаже.

Пейдж се изви под него, предлагайки му себе си. Зъбите му се затвориха около плътта й точно там, където шията й преминаваше към рамото. Облиза кожата.

Маркирай я!

Това беше точно нещото, което искаше вълкът, и което бе необходимо на мъжа.

Зъбите му се притиснаха в кожата й. Пробиха я и сладкия вкус на кръвта й се стече по езика му.

Когато я вкуси, когато обяви Пейдж за своя, кулминацията изригна в него. Мощното освобождаване заля тялото му, докато той се изливаше в нея. Дрейк вдигна глава, загледа се в очите й, и когато отново тласна дълбоко, от гърлото му се откъсна рев.

Нейното име.

Дрейк я държеше здраво, не я пускаше, не можеше. И продължаваше да се забива в тялото й. Защото още беше твърд за нея и с всяка следваща секунда ставаше все по-твърд.

Най-накрая я бе обявил за своя и никой никога повече нямаше да я отнеме от него.

* * *

— Как ще изгубиш върколак? — попита Гейб, докато ботушите му потъваха в снега. Толкова много проклет сняг. Всичко окъпано в бяло.

Той мразеше този чист сняг.

По-добре изглеждаше, когато бе оцветено в червено.

Затова се обърна надясно и разряза корема на некомпетентния начинаещ вампир до него.

Свежата кръв винаги е била толкова трудна за обучение.

Младежът, блондин с твърде нежни черти, веднага падна на земята, задъхан и кървящ — кръвта обагряше наоколо с ярки червени пръски.

— Сдържай се, по дяволите! — изръмжа Гейб, когато писъците на новобранеца се разнесоха във въздуха. — Раната няма да те убие. — Но беше изкушен. О, толкова много изкушен да свърши работата докрай.

Глупавите копелета около него бяха позволили на алфата да се измъкне. Бяха оставили просто така този задник да изчезне в пустошта.

— Вероятно вече се е върнал в имението — промърмори Гейб, докато се отдалечаваше, взрян в далечината. — Заобиколен от всички онези жалки вълци.

Гейб беше в играта от дълго време. Твърде дълго. Беше видял най-лошите войни и ада, който хората бяха в състояние да създадат.

Този ад… той го бе направил находчив. Беше се учил от грешките на другите. Знаеше как да подбира битките си. Да планира атаките си.

Той искаше тази земя. Земята, която рядко се целуваше със слънчевите лъчи. Земята, чиято дива природа обичаше тъмнината.

Вълците отдавна бяха сключили примирие с него. Бяха си поделили територията. Онзи ненормален изрод, Джеремая, бе твърде нетърпелив да сключи сделка с него.

Но новият алфа не беше същият. Гейб го познаваше от години. Дрейк Уайлър беше различен. Не беше толкова лесно да го манипулира и контролира.

Дрейк ще дойде за главата ми.

Защото Гейб бе взел главата на бащата на Дрейк. На майка му. И защото…

Взех нея.

В далечината зави вълк. Истинско животно? Или един от онези зверове обикаляше наоколо?

Гейб присви очи и се вгледа в мрака. Джеремая искаше от него да хване малката човешка жена. Да я измъчва, да я убие.

Той изпитваше удоволствие от мъченията. О, винаги се наслаждаваше на това, но…

Гейб не беше убил Пейдж Слоун. Смъртта би била прекалено лесна, и изобщо не влизаше в плановете му.

— К-какво можем да направим? — попита един от вампирите зад него.

Гейб стисна зъби.

— Тя престана да крещи — изсъска той. — Когато най-накрая осъзна какво се случва, когато видя Джеремая и разбра защо е отвлечена, Пейдж престана да вика любовника си.

Всъщност, видя как животът гасне в очите й, макар все още да дишаше.

Тази пълна липса на чувства — беше виждал този поглед и преди.

В собствените ми очи.

Затова спря Джеремая, не му позволи да я изкорми. Гейб бе ухапал Пейдж, бе я превърнал. Тя избяга, но той я наблюдаваше. И винаги знаеше, че идеалният момент ще дойде, за да я използва.

Този момент беше сега.

— Т-той я последва до езерото, хукна направо… — А, това дойде от все още кървящия блондин. Джон. Джон Макензи. Колко време беше в стадото? Две години? Три? За Гейб беше все по-трудно да си спомни всички нови кръвопиещи. Когато погледна към русокосия, Джон бързо кимна. — Той я последва… видях ги… през бинокъла.

Защото не можеш да доближиш твърде много до вълчата бърлога, не и без да те подушат. Затова вампирите използваха технологии, за да увеличат вече подобреното си зрение.

Бяха наблюдавали. Бяха чакали. Бяха нападнали.

Планът все още не бе осъществен.

— Той я взе със себе си. — Това дойде от един от другите вампири. Онзи с тъмните очи и изпръхналата кожа. Лоренцо, испанецът. — Вероятно вече е мъртва.

Гейб се засмя. Те наистина не разбираха вълка. Но той — да.

— Вероятно я чукат. — Защото тя беше единствената слабост, която Дрейк имаше. Беше готов да избяга от глутницата си заради нея. Да се впусне в опасност заради нея.

Вълкът беше пристрастен и Гейб не се съмняваше, че ако е необходимо, Дрейк ще продаде живота си за Пейдж.

Отляво се чу хрущене на сняг. Вампирите около него изругаха и скочиха.

Гейб ги изблъска от пътя си. Искаше да види този посетител.

Любопитството винаги е било неговата слабост.

Белият вълк изскочи от тъмнината, очите му пламтяха.

Звярът не атакува. Просто се вгледа в Гейб с интензивния си поглед.

Гейб му се усмихна.

— Сам ли си? — Защото около езерото нямаше други звуци. Това не беше вълк дошъл да атакува.

Това беше нещо съвсем различно.

Гейб скръсти ръце на гърдите си.

— Ако си тук с предложение за сделка… — Толкова много сделки, толкова много години. Знаеше точно как се чувства дяволът. Кога ще свърши това? — Тогава ще трябва да се трансформираш, за да говориш с мен, защото аз не преговарям с шибани животни.

Белият вълк пропълзя напред. Предпазливият му поглед се стрелна към всеки един от вампирите.

— Промени се — отсече Гейб, изгубил търпение, — или мога да те убия веднага.

Вълкът започна да се променя. Отвратително. Гейб мразеше гледката на трансформиращите се вълци.

Макар да се наслаждаваше на звуците от чупенето на костите.

Съвсем скоро пред него се изправи един мъж. Яростта бе напрегнала лицето и ръцете му.

— Знам къде са.

Фатална грешка. Вълкът просто откри всичките си карти, за да могат да ги видят.

Сега ще трябва да го изтезават, за да получат тази важна информация.

Без преговори. Само болка.

Смърт.

Малко кръв.

Снегът се оцветява в червено… Това може да бъде толкова прекрасно.

— Ще ви заведа там — каза върколакът. — И ще ви преведа през охраната.

Охрана. Може би щеше да е полезен, в края на краищата. Изтезанието можеше да почака малко.

Гейб повдигна вежди, но не помръдна.

— И ти ще го направиш, защото…?

— Защото искам да бъда алфа.

Точно така. Всички искаха власт. Но този вълк, с неговите злобни очи и ръмжаща арогантност, нямаше да контролира тази земя.

Гейб нямаше да стои безучастно настрани и да остави което и да е животно да поеме контрола. Вече не.

Само смърт.

Но Гейб се усмихна, защото знаеше как да играе. Той беше измислил проклетата игра.

— Искаш да убия Дрейк Уайлър?

Бързо кимване.

— Така или иначе, вие планирате това, нали? Убийте го… и ние… ние можем да имаме същото споразумение, което сте имали с Джеремая. — Вълкът погледна през рамо. Какво? Дали се страхуваше, че глутницата ще разбере, че е предател?

Трябва да се страхуваш.

— Същото, което имах с Джеремая? — Как, по дяволите, вълкът знаеше за тази сделка? Гейб наклони глава настрани и огледа вълка с лек интерес. — Значи и ти искаш да убиваш хората? Искаш да ги режеш и да слушаш виковете им, докато гласът им се прекърши?

Ха, на лицето на мъжа се изписа изненада. Гейб почти се усмихна.

— Той… той е… — Върколакът бързо преглътна и поклати глава. — Не, не, просто искам да контролирам глутницата. Моите хора ще оставят твоите на мира, ще ги накарам да стоят настрана. Можеш да ловуваш, можеш да убиваш… и аз няма да направя нищо, за да те спра.

Младокът беше досаден.

— Защото ти ще държиш под контрол вълците…

— Точно така. — Върколакът изправи рамене и пристъпи напред. Осъзнаваше ли колко близо е до смъртта? Арогантните копелета изглежда никога не разбираха, докато не станеше твърде късно. — Ще ги държа настрана. Аз ще бъда алфа — ще мога да правя всичко, което си поискам.

При условие че Дрейк е мъртъв.

— Имаме ли сделка? — попита върколакът.

Гейб се взря в него.

— Как се казваш?

— Майкъл. Майкъл Флинт.

Името не му говореше нищо, което само показваше, че той се взира в един върколак, за когото никой не даваше и пукната пара.

— Майкъл, много бързо предаваш алфата си.

— Защото съм по-силен. Аз съм по-умен, мога…

Гейб едва сдържа прозявката си. Беше чувал тези думи десетки пъти.

— Заведи ме при него. — После щеше да убие Дрейк, да елиминира този надут глупак и да поеме цялата територия на Аляска.

Вълците винаги бяха най-слаби без водач. Без Дрейк… щяха да бъдат лесна плячка за неговите вампири.

Майкъл се усмихна. Не, някои арогантни глупаци никога не виждаха приближаването на смъртта.

Разбираха едва в момента, когато смъртта протегнеше ръка и изтръгнеше биещите сърца от гърдите им.