Дж. М. Кутси
Позор (8)

Осма глава

Забравил е колко са студени зимните сутрини по възвишенията на Източен Кейп. Не си е донесъл подходящи дрехи, налага му се да заеме един пуловер от Луси.

С ръце в джобовете се разхожда между лехите. Някъде откъм Кентън роуд една невидима кола изревава и отминава; звукът се точи след нея в неподвижния въздух. Над главата му прелита ято гъски. Какво ще прави с толкова много свободно време?

— Би ли искал да се поразходиш? — пита Луси зад гърба му.

Извеждат на разходка три от кучетата: два млади добермана, които Луси държи на каишка, и женската, изоставения булдог.

Присвила назад уши, женската се опитва да ака. Нищо не излиза.

— Нещо не й е наред — казва Луси. — Ще трябва да й дам лекарство.

Женската продължава да се напъва, изплезила език, оглеждайки се бързо, сякаш посрамена, че я наблюдават.

Отбиват от пътя, тръгват през гъсталака, след това — през рядка борова горичка.

— Тая жена, с която си се заплел — пита Луси, — сериозна връзка ли имахте?

— Розалинд не ти ли разказа всичко?

— Не ми съобщи подробности.

— Тя е от тук някъде. От Джордж. Посещаваше един от моите семинари. Средна студентка, но много привлекателна. Дали сме имали сериозна връзка… не знам. Във всеки случай, последиците бяха сериозни.

— Но сега нали е свършено? Не страдаш вече по нея?

Дали е свършено? Дали страда още?

— Връзката ни се прекрати — обяснява той.

— Защо те е предала?

— Тя не ми каза нищо; не съм имал възможността да я запитам. Положението й беше трудно. Изнудваше я един младеж, любовник, или бивш любовник. В курса се създаде напрежение. След това научиха родителите й и пристигнаха в Кейптаун. Предполагам, че не е могла да издържи на натиска.

— От другата страна — ти.

— От другата страна — аз. Предполагам, че и аз не съм лесен.

Стигнали са до порта с табелка, на която пише „SAPPI бизнес. Нарушителите се наказват“. Връщат се.

— Е — казва Луси, — ти си си платил. Може би, като се връща към станалото, тя няма да те обвинява тежко. Жените могат да бъдат изненадващо всеопрощаващи.

Настъпва мълчание. Нима Луси, неговото дете, си позволява да го учи какви са жените?

— Мислил ли си отново да се ожениш? — пита Луси.

— Искаш да кажеш, за някоя от моето поколение? Не съм създаден за брак, Луси, ти сама го изпита.

— Да. Но…

— Какво „но“? Но е непристойно да задирям деца?

— Не исках да кажа това. А че с времето ще ти става все по-трудно, а не по-лесно.

Дотогава двамата с Луси не са обсъждали личния му живот. Разговорът им никак не върви леко. Но ако не разговаря с нея, с кого тогава може да разговаря?

— Спомняш ли си Блейк? — пита я той. — „Предпочел убийството на пеленачето в люлката пред неосъществените желания на бавачката?“

— Защо ми го казваш?

— Защото неосъществените желания могат да бъдат грозни и у старите, не само у младите.

— Следователно?

— Всяка жена, с която съм бил близък, ме е научила на нещо за мен самия. В това отношение жените са ме превърнали в по-добър човек.

— Надявам се, че не твърдиш обратното — че, като са те опознали, жените са се превърнали в по-добри хора.

Той я поглежда ядосано. Тя се усмихва.

— Шегувам се.

Връщат се по асфалтираното шосе. На завоя към имението има ръкописна табела, която не е забелязал преди: „Рязани цветя, палми“; и до надписа — стрелка: „1 км“.

— Палми ли? Мислех, че не е разрешено да се режат палми.

— Не е разрешено да се изкореняват дивите сагови палми. Аз ги отглеждам от семе. Ще ти покажа.

Продължават; младите кучета опъват каишките и искат да се отскубнат; женската тепка и пъхти зад тях.

— Ами ти? Това ли искаш ти от живота? — Той посочва градината, къщата, чийто покрив блести на слънцето.

— Добре ми е — отвръща Луси тихо.

 

 

Събота, пазарен ден. Луси го събужда в пет, както са се уговорили, направила му е кафе. Увити, за да се предпазят от студа, те се срещат с Пьетрус в градината, където на светлината на халогенна лампа Пьетрус вече реже цветя.

Той предлага да замести Пьетрус, но пръстите му замръзват почти веднага и не е в състояние да прави букети. Връща връвта на Пьетрус и започва да увива и опакова.

Към седем, когато зората вече докосва възвишенията и кучетата се размърдват, всичко е готово. Комбито е натоварено с кутии с цветя, чувалчета с картофи, лук, зеле. Луси шофира, Пьетрус е отзад. Отоплението не работи; като се взира през замъгленото предно стъкло, Луси поема по шосето към Греъмстаун. Той седи до нея, яде от сандвичите, които тя е приготвила. Носът му тече — надява се тя да не забележи.

И тъй: ново приключение. Неговата дъщеря, която едно време той караше на училище и на балет, на цирк и на пързалката за кънки, сега го извежда, показва му своя живот, показва му този различен, непознат свят.

На „Донкин скуеър“ продавачите вече подреждат сергиите си върху дървени магарета и разтварят торбите със стока. Мирише на опърлено месо. Градът е потънал в студена мъглица; хората търкат длани, тупат с крака, псуват. Цари атмосфера на привидна близост, в която Луси, за негово облекчение, не участва.

Те са, както му изглежда, в онази част от пазаря, в която се продават продукти. От лявата им страна са се разположили три африканки, продаващи мляко, маса, масло, както и кокали за супа, поставени във ведро, запушено с мокър парцал. Вдясно от тях се е разположило семейство стари африканери, които Луси поздравява с „Tante Miems, Ooms Koos“; помага им един мъник с нахлупена над очите шапка, който едва ли има повече от десет години. И те, като Луси, продават картофи и лук, но и затворени сладка, конфитюри, сухи плодове, пакетчета чай — бунчу, плодов, билков.

Луси е донесла две сгъваеми столчета. Пият кафе от термоса и чакат първите клиенти.

Само преди две седмици той се намираше в класната стая и обясняваше на отегчени провинциални младежи каква е разликата между „пия“ и „изпивам“, „горя“ и „изгарям“. Свършени и несвършени глаголи, текущо действие и завършено действие. Колко далеч му се струва това сега. Живея, живял съм, живях.

Картофите на Луси, извадени и подредени в кошница с обем на цял будел, са чисти и измити. Картофите на Кокс и Мием са все още кални. В течение на сутринта Луси спечелва почти петстотин ранда. Цветята й се продават непрекъснато; в единайсет тя сваля цените и продава всичко. Търговията върви усилено и на сергията с млякото и месото; но възрастните съпрузи, седнали един до друг, вдървени и окумени, нямат толкова голям късмет.

Много от купувачите наричат Луси по име — повечето са жени на средна възраст, в чието отношение прозира собственическа нотка, сякаш нейният успех е и техен. Всеки път тя го представя: „Запознайте се с баща ми, Давид Лаури, на гости ми е от Кейптаун.“ „Сигурно се гордеете с дъщеря си, господин Лаури.“ „Да, много се гордея.“

— Бев има приют за животни — обяснява Луси след едно запознанство. — Понякога й помагам. На връщане ще се отбием у тях, ако не възразяваш.

Бев Шо не му е харесала — закръглена и шумна женичка с черни лунички, с късо подстригана, жилава коса, без врат. Той не харесва жени, които не правят усилие да бъдат привлекателни. Приятелките на Луси го бяха отблъсквали и преди по същата причина. Не се гордее с това — предразсъдък, заседнал в душата му, вкоренил се там. Мозъкът му се е превърнал в приют за стари мисли, лениви, неинтелигентни, без изход. Трябва да ги прогони, да прочисти помещенията. Но не го е грижа, или поне не го интересува особено.

 

 

Дружеството за защита на животните, някога дейна благотворителна организация в Греъмстаун, трябвало да приключи работата си, но в старото помещение шепа доброволци, водени от Бев Шо, продължават да поддържат ветеринарна клиника.

Той няма нищо против любителите на животни, с които Луси се мотае, откак я помни. Несъмнено светът ще загуби, ако те изчезнат. Затова, когато Бев Шо им отваря, придава на лицето си любезен израз, макар всъщност да го отвращава вонята на котешка пикня и кучи изпражнения и спрейове, която го блъсва от вратата.

Къщата е точно каквато си я е представял — паянтови мебели, джунджурии (порцеланови овчарки, хлопатари, четка от щраусови пера за гонене на мухи); някъде бъбри радио, в кафези чуруликат птички, в краката се мотаят котки. Към Бев Шо се прибавя Бил Шо, също като нея нисък и тантурест, който пие чай, седнал до кухненската маса, червен като цвекло, със сребърна коса и с пуловер поло.

— Сядай, сядай, Давид — казва Бил, — вземи си чаша, чувствай се като у дома си.

Сутринта се е проточила безкрайно, той е уморен, последното, което му се иска, е да си бъбри с тези хора. Поглежда Луси.

— Няма да останем, Бил — казва Луси. — Просто ще взема някои лекарства.

През един прозорец той зърва задния двор на семейство Шо: ябълка, която ръси червиви плодове, избуяли плевели, пространство, заградено с поцинковани ламаринени листове, дървени палети, стари автомобилни гуми, сред които щъкат кокошки; в ъгъла, колкото и невероятно да изглежда, дреме млада антилопа.

— Е, какво ти е мнението? — пита Луси, когато са в колата.

— Не искам да съм груб. Това си е своего рода субкултура. Нямат ли деца?

— Нямат. Не подценявай Бев. Не е глупава. Прави огромни добрини. Бори се от години, първо от името на Дружеството, сега от свое име.

— Обречена битка.

— Обречена е. Пари вече няма. Животните не фигурират в списъка на националните приоритети.

— Сигурно се отчайва. А и ти.

— Да. Не. Какво значение има? Животните, на които тя помага, не се отчайват. Положението им се облекчава страхотно.

— Чудесно тогава. Извинявай, детето ми, просто ми е трудно да развия интерес към този въпрос. Възхищава ме това, което правиш ти, което прави тя, но защитниците на животните ми приличат на християнска секта. Всички са тъй бодри и доброжелателни, че след известно време ти се прищява да идеш да изнасилиш или да ограбиш. Или да ритнеш някоя котка.

Учуден е от избухването си. Не е раздразнен, ни най-малко.

— Смяташ, че трябва да се заема с по-важни неща — констатира Луси. Излезли са на магистралата и тя шофира, без да го поглежда. — Смяташ, че понеже съм твоя дъщеря, трябва да си уредя живота по-добре.

Той вече клати глава.

— Не… не… — повтаря тихо.

— Смяташ, че трябва да рисувам натюрморти или да изучавам руски език. Не одобряваш приятели като Бев и Бил Шо, защото те няма да ме насочат към по-възвишен живот.

— Не е вярно, Луси.

— Вярно е. Няма да ме насочат към по-възвишен живот и причината е, че по-възвишен живот не съществува. Това е единственият живот. Който делим с животните. Именно такъв пример дават хора като Бев. Този пример се опитвам да следвам. Да споделя някои от нашите човешки привилегии със зверовете. Не искам да се върна в следващото си съществуване като куче или като свиня и да трябва да живея така, както живеят при нас кучетата и свинете.

— Луси, миличка, не се сърди. Да, съгласен съм, това е единственият живот. Що се отнася до животните, да, разбира се, нека да сме добри към тях. Но да не губим перспективата. Ние сме от различен ред на съзиданието. Не казвам, че сме по-високо, просто сме различни. Така че, ако ще бъдем добри, нека да сме добри просто защото сме щедри, не защото се чувстваме виновни, или се боим от наказание.

Луси поема дълбоко дъх. Изглежда, като че ще отговори на неговата проповед, но се отказва. Стигат до къщата в мълчание.