Дж. М. Кутси
Позор (22)

Двайсет и втора глава

Той поддържа връзка с Луси по телефона. В разговорите си тя се старае да го убеди, че във фермата всичко е наред, той се старае да създаде впечатлението, че не се съмнява в думите й. Тя му разказва, че била здравата заета с пролетните цветя, на които точно сега било времето. Кучкарниците се съживявали. Имала две кучета на пълен пансион и се надявала да й поверят още. Пьетрус бил зает със строежа на къщата си, но винаги намирал време да й помага. Семейство Шо я посещавало много често. Не, нямала нужда от пари.

Но нещо в гласа на Луси не му дава мира. Той се обажда на Бев Шо.

— Ти си единствената, която мога да попитам. Кажи ми честно, как е Луси?

Бев Шо отговаря предпазливо.

— Тя какво ти казва?

— Казва ми, че всичко е наред. Но звучи като зомбирана. Все едно че се тъпче с успокоителни. Има ли такова нещо?

Бев Шо избягва отговора. Споменава обаче — и си личи, че подбира думите си внимателно — че се случили „някои нови неща“.

— Какви неща?

— Не мога да говоря, Давид. Не ме карай. Луси трябва сама да ти разправи.

Той телефонира на Луси.

— Налага ми се да пътувам за Дърбан — лъже той. — Там се очертава възможност за някаква работа. Мога ли да остана при теб за ден-два?

— Да не би Бев да е говорила с теб?

— Бев няма нищо общо. Мога ли да дойда?

Той взема самолета до Порт Елизабет и оттам наема кола. Два часа по-късно слиза от магистралата по павирания път, водещ към фермата, фермата на Луси, късчето земя, което притежава Луси.

Дали е и негова тази земя? Не я усеща като своя. Въпреки времето, прекарано тук, тази земя му е чужда.

Някои неща са се променили. Телена ограда, издигната не особено сръчно, сега бележи границата между имуществото на Луси и това на Пьетрус. В Пьетрусовия парцел пасат две кльощави юници. Пьетрусовата къща се е материализирала. Сива и безлична, тя се издига източно от старите селскостопански постройки; сутрин сигурно хвърля дълга сянка.

Луси му отваря, облечена в безформена дреха, която може да бъде и нощница. Изчезнал е някогашният й свеж, здрав вид. Лицето й е сивкаво, не си е мила косата. Отвръща на прегръдката му без топлота.

— Влизай. Тъкмо правех чая.

Сядат заедно на кухненската маса. Тя налива чая, побутва към него пакетче шоколадови курабийки.

— Разкажи ми за предложението от Дърбан.

— Остави сега предложението. Дойдох, защото се тревожа за теб. Добре ли си?

— Бременна съм.

— Какво си?

— Бременна съм.

— От кого? От онзи ден?

— От онзи ден.

— Не разбирам. Смятах, че сте се погрижили, ти и твоята докторка.

— Не.

— Какво значи това „не“? Че не си взела мерки?

— Взех мерки. Взех всички разумни мерки, с изключение на онази, за която намекваш. Но нямам намерение да правя аборт. То е нещо, което не съм готова да изживея отново.

— Нямах представа, че разсъждаваш така. Никога не си ми казвала, че си против абортите. Пък и защо трябва да се стига до аборт! Смятах, че вземаш оврал!

— Случилото се няма нищо общо с това, дали съм против абортите. И никога не съм твърдяла, че вземам оврал.

— Можеше да ми кажеш по-рано. Защо си крила от мен?

— Защото не бих могла да издържа едно твое поредно избухване. Давид, не мога да живея живота си според това, дали харесваш какво правя, или не. Вече не мога така. Ти смяташ, че всичко, което върша, е част от историята на живота ти. Ти си главният герой, аз съм второстепенна героиня, която се появява едва в средата на пиесата. Представи си точно обратното на твоето схващане, хората не се делят на важни и маловажни. Аз не съм маловажна. Имам си собствен живот, точно толкова важен за мен, колкото твоят — за теб и за своя живот аз вземам решенията.

Избухване? Това не е ли също избухване?

— Достатъчно, Луси — казва той, като се пресяга през масата и взема ръката й. — Искаш да ми кажеш, че ще имаш дете, така ли?

— Да.

— Дете от онези мъже?

— Да.

— Защо?

— Защо ли? Аз съм жена, Давид. Да не смяташ, че мразя децата? Трябва ли да се опълча срещу едно дете само заради баща му?

— Има такива случаи. Кога очакваш?

— Май. Краят на май.

— И си твърдо решена?

— Да.

— Прекрасно. Признавам си, че ми идва като шок, но ще те подкрепям, каквото и да решиш. Изобщо не се съмнявай в това. Сега ще се поразходя. По-късно можем да поговорим отново.

Защо да не могат да говорят сега? Защото е потресен. Защото има опасност и той да избухне.

Не била готова да изживее всичко това отново. Значи вече е правила аборт. Никога не би му дошло наум. Кога ли може да е станало? Още докато живееше у дома? Знаела ли е Розалинд, без да му каже?

Бандата на тримата. Трима бащи в едно цяло. Изнасилвачи, не крадци, така ги нарече Луси, изнасилвачи, които се правят на данъчни, скитат по околността, нападат жени, отдават се на насилническите си удоволствия. Не, Луси греши. Те не изнасилват, те заплождат. Тласка ги не желанието за удоволствие, тласка ги повикът на тестисите — торбички, издути от семе, което копнее да оплоди. И след това — ето на: детето! Вече говори за него като за детеТО, макар то да е само червейче в утробата на дъщеря му. Що за дете ще създаде подобно семе, семе, изстреляно в жената не от любов, а от омраза, смесено хаотично, предназначено да я омърси, да я дамгоса, като кучешка пикня.

Баща, който не е бил достатъчно разумен да създаде син: така ли ще свърши всичко, така ли ще се затрие коренът му, като вода, попиваща в земята? Кой да предположи такова нещо! Ден като всеки друг ден, ясни небеса, меко слънце и изведнъж всичко се променя, променя се напълно!

Облегнат на външната стена на кухнята, скрил лице в длани, той се задъхва, докато накрая се разридава.

 

 

Настанява се в старата стая на Луси, в която тя не се е върнала. През останалата част от следобеда я избягва, страхува се да не каже нещо необмислено.

По време на вечерята — ново откровение.

— Между другото — казва Луси, — хлапакът се завърна.

— Какъв хлапак?

— Хлапакът, с когото ти се скара на гощавката на Пьетрус. Той живее у Пьетрус, помага му. Името му е Полукс.

— Значи не се казва Мнседиси? Нито Нкуабайкхе? Никакво непроизносимо име, просто Полукс?

— Точно така, П-О-Л-У-К-С. И, Давид, дали е възможно за известно време да ни спестиш тая твоя ужасна ирония?

— Не те разбирам.

— Много добре ме разбираш. Години наред я използваше срещу мен, когато бях дете, за да ме тъпчеш. Не може да си забравил. Както и да е, излезе, че Полукс е брат на жената на Пьетрус. Дали това означава кръвен брат, не знам. Но Пьетрус има задължения към него, семейни задължения.

— Започва да ми става ясно. А сега младият Полукс се връща към местопрестъплението и ние трябва да се правим, че нищо не се е случило.

— Няма смисъл от възмущението ти, Давид, няма полза. Според Пьетрус Полукс е изключен от училище и не може да си намери работа. Просто исках да те предупредя, че е тук. На твое място не бих си месила шапката с него. Имам чувството, че не е наред. Но не мога да го прогоня от имота, нямам тази власт.

— Като се има предвид… — той не довършва изречението.

— Като се има предвид какво? Изречи го.

— Като се има предвид, че той може да е бащата на детето, което носиш, Луси, положението ти става абсурдно, по-лошо от абсурдно, зловещо. Не разбирам как не го проумяваш. Умолявам те, напусни фермата, преди да е станало прекалено късно. Това е единственият разумен начин.

— Престани да говориш за „фермата“, Давид. Това не е ферма, просто къс земя, на който отглеждам неща — и двамата го знаем. Иначе — не, нямам намерение да се предам.

Той си ляга с натежало сърце. Нищо не се е променило в отношенията му с Луси, нищо не е зараснало. Ядат се един друг, сякаш никога не е напускал това място.

 

 

Сутрин е. Той се прехвърля през новоиздигнатата ограда. Зад старите конюшни съпругата на Пьетрус простира пране.

— Добрутро — казва той. — Търся Пьетрус.

Тя не го поглежда, а вяло посочва към строителната площадка. Движенията й са мудни, тежки. Скоро ще ражда: то се вижда.

Пьетрус поставя стъкла на прозорците. Съществува цял ритуал от поздрави, през който трябва да се мине, но той не е в настроение за такова нещо.

— Луси ми казва, че хлапакът се е върнал — започва той. — Полукс. Хлапакът, който я нападна.

Пьетрус почиства ножа си и го оставя.

— Той е мой роднина — заявява, търкаляйки „р“-то на езика си. — И сега трябва да го напъдя, защото онова се е случило?

— Ти ми каза, че не го познаваш. Излъга ме.

Пьетрус тика лулата между пожълтелите си зъби и смуче яростно. След това вади лулата и му се усмихва широко.

— Аз лъжа. Аз лъжа на тебе. — Смуче отново. — За какво трябва да лъжа на тебе?

— Не питай мен, питай себе си, Пьетрус. Защо лъжеш?

Усмивката е изчезнала.

— Ти заминаваш, ти се връщаш — защо? — Той го гледа предизвикателно. — Нямаш работа тук. Идваш да се грижиш за своето дете. И аз се грижа за своето дете.

— Твоето дете ли? Сега излиза, че той е твое дете, този Полукс.

— Да. Той е дете. Мое семейство, мой народ.

Значи така. Няма вече лъжи. „Мой народ.“ Възможно най-откровеният отговор. Много добре: обаче Луси е негов народ.

— Ти казваш, че е лошо, каквото се е случило — продължава Пьетрус. — Аз също казвам, че е лошо. Лошо е. Но свършва. — Той изважда лулата от устата си, яростно боде въздуха с мундщука. — Свършва.

— Изобщо не е свършено. Не се преструвай, че не разбираш за какво говоря. Не е свършено. Напротив, едва сега започва. И ще продължи много, след като аз умра и ти умреш.

Пьетрус го гледа замислено и не се преструва, че не разбира.

— Той ще се ожени за нея — казва най-сетне. — Ще се ожени за Луси, само че е много млад, много млад за женитба. Още е дете.

— Опасно дете. Млад разбойник. Млад чакал.

Пьетрус не обръща внимание на оскърбленията.

— Да, много е млад, много е млад. Може някой ден да се жени, но не сега. Аз ще се женя.

— Ще се жениш за кого?

— Ще се женя за Луси.

Той не вярва на ушите си. Значи това било, затова била цялата тази фантасмагория — за такова предложение, за такъв удар! Ето ти го пред теб Пьетрус — солиден, дърпащ от празната лула, чакащ отговор.

— Ти ще се ожениш за Луси — подема той внимателно. — Обясни ми какво имаш предвид. Не, чакай, предпочитам да не обясняваш. Не желая да чувам такова нещо. Ние не действаме по такъв начин.

Насмалко да каже „Ние, западняците.“

— Да, виждам, виждам — отговаря Пьетрус. Няма никакво съмнение: той се киска. — Но аз казвам на теб, ти после казваш на Луси. И тогава свършва тая лошотия.

— Луси не желае да се омъжва. Не желае да има мъж. Няма да приеме такова предложение. Не знам как по-ясно да ти го кажа. Тя иска да живее собствения си живот.

— Да, знам — казва Пьетрус. И може би наистина знае. Би било глупаво да подценява Пьетрус. — Но тук — обяснява Пьетрус — е опасно, прекалено опасно. Жена трябва омъжи.

 

 

— Опитах се да го обърна на шега — докладва той на Луси след разговора. — Но просто не вярвах на ушите си. Чиста проба изнудване.

— Не е било изнудване. Грешиш. Надявам се да не си избухнал.

— Не, не избухнах. Казах, че ще ти предам предложението му, това е всичко. Казах, че се съмнявам дали ще проявиш интерес.

— Ти обиден ли се почувства?

— Обиден от перспективата да стана тъст на Пьетрус? Не. Смаян, стреснат, занемял, но обиден — не, трябва да ми зачетеш това.

— Защото трябва да ти кажа, че не е за пръв път. От известно време Пьетрус прави намеци. Че ще се почувствам много по-сигурна, ако стана част от неговото домакинство. Това не е шега, не е и заплаха. В известен смисъл той говори сериозно.

— Никак не се съмнявам, че в известен смисъл говори сериозно. Въпросът е — в какъв смисъл. Знае ли, че си…

— Искаш да ме питаш дали знае състоянието ми? Не съм му казала. Но съм сигурна, че двамата с жена му са съпоставили фактите.

— И това няма да го накара да промени решението си?

— Защо да го накара? Това ще ме направи член на семейството. Както и да е, той не се стреми към мен, а към фермата. Фермата е моята зестра.

— Но това е абсурдно, Луси. Той е вече женен! Нали ти ми каза, че има две жени. Как може изобщо да си го помислиш!

— Според мен ти не разбираш същността, Давид. Пьетрус не ми предлага църковен брак, последван от сватбено пътешествие по крайбрежието. Той ми предлага съюз, сделка. Аз давам земята, срещу което ми се позволява да пропълзя под крилото му. Иначе, желае да ми напомни той, оставам без закрила, а съм тлъста плячка.

— И това според теб не е изнудване? Ами личният елемент? В тази оферта няма ли нищо лично?

— Искаш да разбереш дали Пьетрус ще очаква да спя с него? Не съм убедена, че Пьетрус би пожелал да спи с мен, освен за да ми даде да разбера как стоят нещата. Но ако ще говорим честно, не, не желая да спя с Пьетрус. Определено не.

— Тогава няма какво да говорим повече. Да предам ли на Пьетрус решението ти да не приемаш офертата, без да му казвам защо?

— Не. Почакай. Преди да яхнеш коня, отдели един момент, за да обмислиш обективно положението ми. Обективно, аз съм сама жена. Нямам братя. Имам баща, но той е далеч и общо взето е безпомощен в тукашните условия. Към кого мога да се обърна за защита, за закрила? Към Етингер? Само въпрос на време е да намерят Етингер прострелян в гърба. Практически е останал само Пьетрус. Пьетрус може да не е кой знае каква важна фигура, но за малък човек като мен е достатъчен. Поне го познавам. Не храня никакви илюзии спрямо него. Знам на какво се натрисам.

— Луси, в момента продавам къщата си в Кейптаун. Съгласен съм да те изпратя в Холандия. Или пък да ти дам каквото ти е необходимо, за да се установиш на някое място, по-безопасно от това тук. Помисли си.

Все едно че не го е чула.

— Върни се при Пьетрус — казва тя. — Предложи му следното. Кажи, че приемам неговата закрила. Кажи му, че може да измисли каквото си иска, за да обясни връзката ни, и аз няма да му противореча. Ако иска да ме обяви за своя трета съпруга, тъй да бъде. Ако иска да ме нарече любовница — съгласна съм. Но тогава и детето става негово. Детето става част от неговото семейство. Що се отнася до земята, кажи му, че ще му я припиша, ако къщата остане на мен. Ще стана арендаторка на земята му.

— Bywoner.

— Bywoner, да. Но повтарям, къщата си остава моя. Никой няма да влиза в нея без мое разрешение. Включително и той. Освен това си запазвам кучкарниците.

— Нищо няма да излезе, Луси. От юридически гледна точка нищо няма да излезе. Знаеш това.

— Тогава какво предлагаш?

Тя седи по пеньоар и чехли, с вчерашния вестник в скута. Косата й виси безжизнено, тя е напълняла с отпусната, нездрава пълнота. Все повече заприличва на онези жени, които тътрят крака по коридорите на специализираните домове и си говорят самички. Защо му е на Пьетрус да си прави труда да преговаря? Тя няма да изкара дълго: остави я на мира — и в крайна сметка тя ще си капне като гнила круша.

— Вече ти предложих нещо. Две неща.

— Не, няма да напусна. Върви при Пьетрус и му предай думите ми. Кажи му, че се отказвам от земята. Кажи му, че може да я има с кадастъра и с поземлените актове. Той ще умре от радост.

Между тях има разстояние.

— Толкова унизително — казва той накрая. — Такива високи надежди и да свършиш по този начин.

— Да, съгласна съм, унизително е. Но може би е добра изходна точка за ново начало. Може би именно такова нещо трябва да се науча да приемам. Да започвам от кота нула. С нищо. Без резерви… Абсолютно с нищо. Никакви карти, никакви оръжия, никакво имущество, никакви права, никакво достойнство.

— Като куче.

— Да, като куче.