Дж. М. Кутси
Позор (2)

Втора глава

Без четвъртъчните епизоди седмицата е безлична, като пустиня. Има дни, в които не знае какво да прави със себе си.

Заседява се в университетската библиотека, чете каквото намери върху по-широкия кръг от Байроновите приятели, води записки, които вече запълват две дебели папки. Приятна му е тишината в читалнята в късния следобед, приятно му е да се връща у дома си пеш: бръснещият зимен вятър, мокрите, блещукащи улици.

Една петъчна вечер, връщайки се по дългия път през старите градини на колежа, забелязва пред себе си една от своите студентки. Името й е Мелани Изаакс, посещава неговите лекции за романтиците. Не е най-добрата му студентка, но не е и най-лошата — достатъчно умна, но недостатъчно заинтересувана.

Тя влачи крака; той скоро я настига.

— Здрасти — казва й.

Тя му се усмихва в отговор, тръсвайки глава, усмивката й е по-скоро лукава, отколкото свенлива. Невисока, тънка, високо подстригана, тъмнокоса; широки, почти китайски скули, големи тъмни очи. Винаги се облича крещящо: днес носи кафяв минижуп с бежов пуловер и черен чорапогащник; златната тока на колана подхожда на златните топчета в ушите й.

Той я харесва — нищо изненадващо, защото не минава и семестър, без той да хлътне по една или друга от студентките си. Кейптаун: град, известен с хубостта си, с хубавиците си.

Знае ли тя, че й е хвърлил око? Вероятно. Жените го усещат, бремето на искащия поглед.

Валяло е: по каналите край пътя клокочат ручейчета.

— Любимият ми сезон, любимият ми час от деня — отбелязва той. — Някъде тук ли живееш?

— Отсреща. В един апартамент с няколко колеги.

— От Кейптаун ли си?

— Не, отраснах в Джордж.

— Аз живея съвсем наблизо. Мога ли да те поканя у дома да пийнем нещо?

Мълчание, предпазливо.

— Добре. Но трябва да се прибера до седем и половина.

От градините минават към тихия квартал, в който той живее от дванайсет години, отначало с Розалинд, после, след развода, сам.

Той отключва желязната порта, сетне вратата и въвежда девойчето. Запалва лампите, взема й чантата. По косите й има дъждовни капки. Той я гледа втренчено, откровено запленен. Тя свежда очи, предлагайки му същата мимолетна, може би дори кокетна усмивчица, както и преди.

В кухнята той отваря бутилка Meerlust и подрежда блюдо с бисквити и сирене. Когато се връща, тя е застанала до библиотеката, наклонила глава, за да чете заглавията. Той пуска музика: Моцартовия квинтет за кларнет.

Вино, музика: ритуал, който мъжете и жените изпълняват един спрямо друг. Нищо лошо няма в ритуалите, те са измислени, за да облекчават трудните преходи. Но девойчето, което е довел у дома си, не само е трийсет години по-младо от него: то е студентка, негова студентка, той я просвещава. Каквото и да стане помежду им сега, ще им се наложи да се срещнат отново като учител и ученичка. Готов ли е за такова нещо?

— Интересни ли са ти лекциите? — пита я.

— Харесваше ми Блейк. Хареса ми историята с Уондърхорн.

— Вундерхорн.

— Не си падам толкова по Уърдсуърд.

— Това не трябваше да ми го казваш. Уърдсуърд е един от учителите ми.

Вярно е. Откакто се помни, у него ехтят хармониите на „Прелюд“.

— Може би към края на курса ще започна да го ценя повече. Може да се привържа към него.

— Може. Но от опит знам, че поезията или те хваща веднага, или изобщо не те вълнува. Мигновено откровение и мигновен отклик. Като светкавица. Като влюбване.

Като влюбване. Дали младите все още се влюбват, или любовта се е превърнала в демодиран механизъм, ненужен, странен като парен локомотив? Откъснал се е, демоде е. Влюбването може би е излизало от мода и пак е идвало на мода поне сто пъти, без той да усети.

— Ти самата пишеш ли поезия?

— В училище пишех. Не беше кой знае какво. Сега нямам време.

— А пристрастия? Имаш ли някакви литературни пристрастия?

Тя сбръчква лице при необичайната дума.

— Във втори курс учихме Ейдриен Рич и Тони Морисън. Също и Алис Уокър. Много се увлякох. Но не бих го нарекла точно пристрастие.

Значи не е страстно същество. Дали не го предупреждава по най-заобиколен начин?

— Смятам да приготвя някаква вечеря — казва той. — Ще хапнеш ли с мен? Нищо специално.

Тя се колебае.

— Хайде, кажи „да“!

— Добре. Но първо трябва да се обадя по телефона.

Обаждането трае по-дълго от очакваното. От кухнята той дочува тих говор, мълчания.

— Какво смяташ да работиш? — пита я той после.

— Сценография и дизайн. Посещавам магистърски курс в театъра.

— Тогава защо слушаш лекции за поети-романтици?

Тя размишлява, бърчейки нос.

— Избрах ги главно заради атмосферата. Не исках пак да уча Шекспир. Минах го предишната година.

Той сготвя наистина скромна вечеря: аншоа върху паста талиателе с гъбен сос. Оставя я да накълца гъбите. През останалото време тя седи на високо столче и го наблюдава как готви. Ядат в столовата, като отварят втора бутилка вино. Тя не се притеснява да яде. Як апетит за толкова ефирно същество.

— Винаги ли си готвите сам? — пита тя.

— Живея сам. Ако аз не си сготвя, няма кой.

— Мразя готвенето. Предполагам, че трябва да се науча.

— Защо? Ако наистина мразиш готвенето, намери си съпруг, който готви.

Двамата рисуват картината: младата съпруга с ярки дрехи и шарени украшения прекрачва прага и нетърпеливо души въздуха; съпругът, безцветен господин Добродушко, запасан с престилка, бърка нещо в тенджерата в замъглената от пари кухня. Размяна на ролите — естеството на буржоазната комедия.

— Няма повече — казва той накрая, когато купата се изпразва. — Нямам десерт, освен ако не искаш ябълка или малко кисело мляко. Извинявай, но не знаех, че ще имам гостенка.

— Хубаво беше — отвръща тя, пресушавайки чашата си, и се изправя. — Благодаря.

— Не си тръгвай още. — Той я хваща за ръката и я води към кушетката. — Искам да ти покажа нещо. Харесваш ли танца? Не танцуването, а танца. — Той пъха касета във видеото. — Това е филм от един човек на име Норман Макларън. Доста е стар. Намерих го в библиотеката. Искам да чуя мнението ти.

Гледат, седнали един до друг. На голата сцена двама балетисти изпълняват стъпки. Записани със стробоскопска камера, образите им, сенки на движенията им, се разгръщат зад тях като криле. Той е гледал този филм за първи път преди четвърт век, но още е запленен от него: моментът в настоящето и миналото на този момент — преходен, уловен в същото пространство.

Той се опитва да внуши на девойката тази магия. Но усеща, че не успява.

Когато филмът свършва, тя става и се разхожда по стаята. Повдига капака на пианото, удря средно „до“.

— Свирите ли?

— Малко.

— Класика, или джаз?

— Не свиря джаз, за съжаление.

— Ще ми изсвирите ли нещо?

— Не сега. Отвикнал съм. Друг път, като се поопознаем.

Тя надниква в кабинета му.

— Може ли да погледна?

— Запали лампата.

Той слага друг диск: Сонатите на Скарлати, насечени.

— Имате много книги за Байрон — отбелязва тя, като излиза. — Той ли ви е любимият?

— Работя върху Байрон. Италианският му период.

— Той не беше ли умрял млад?

— На трийсет и шест. Те всички са умирали млади. Или са се изчерпвали. Или са полудявали и са ги затваряли. Но Байрон не е умрял в Италия. Умрял е в Гърция. Заминал за Италия, за да се спаси от скандал, и се заселил там. Установил се. Изживял последната голяма любов в живота си. По негово време много англичани пътували за Италия. Смятали, че италианците са си останали естествени хора. По-малко сковани от условности, по-страстни.

Тя прави нова обиколка на стаята.

— Това съпругата ви ли е? — пита, спирайки пред обрамчената фотография върху кафеената масичка.

— Майка ми. На младини.

— Женен ли сте?

— Бях. Два пъти. Но сега не съм. — Той не казва: „Сега се задоволявам с каквото ми падне.“ Не казва: „Сега минавам и с курви.“ — Мога ли да ти предложа ликьор?

Тя не иска ликьор, но приема глътка уиски в кафето си. Докато тя отпива, той се навежда и докосва бузата й.

— Много си красива — казва й, — възнамерявам да те придумам да извършиш нещо безразсъдно. — Отново я докосва. — Остани. Прекарай нощта с мен.

Тя го гледа, без да мига, над чашата си.

— Защо?

— Защото си длъжна.

— Защо да съм длъжна?

— Защо ли? Защото женската красота не принадлежи само на жената. Тя е част от изобилието, което жената донася в света. Жената е длъжна да я раздаде.

Дланта му все още почива на бузата й. Тя не се дръпва, но не се и поддава.

— Ами ако вече съм я раздала?

Тя се задъхва леко. Вълнуващо, винаги, да те ухажват: вълнуващо, приятно.

— Тогава трябва да я раздаваш по-щедро.

Ласкателство, старо като самата съблазън. Но в този момент той говори искрено. Тя не притежава самата себе си. Красотата не притежава самата себе си.

— „От най-пленителните същества желаем повече, тъй че красотата на розата никога да не повехне.“

Несполучлив ход. Усмивката й загубва игривата си живост. Петостъпието, чийто ритъм навремето толкова добре насочваше змийските слова, сега само отблъсква. Той отново е станал учител, страж на културно съкровище. Тя оставя чашата си.

— Трябва да вървя. Чакат ме.

Небето се е прояснило, звездите блестят.

— Красива нощ — казва той, отключвайки градинската порта. Тя не го поглежда.

— Да те изпратя ли до вас?

— Не.

— Добре. Лека нощ.

Той посяга и я прегръща. За момент усеща младите й гърди до себе си. След това тя се изплъзва от обятията му и изчезва.