Дж. М. Кутси
Позор (13)

Тринайсета глава

Преди да си тръгнат, той трябва да си смени превръзките. В тясната малка баня Бев Шо развива бинтовете. Клепачът му е още затворен, по главата му са се образували мехури, но раните не са толкова сериозни, колкото би могло. Най-много боли крайчето на дясното му ухо: както му обясни младата лекарка, това е единствената част от тялото му, която наистина е изгоряла.

Бев мие със стерилен разтвор розовата нежна кожица под изгорялото по главата му, след това взема щипци и полага отгоре мазна жълта превръзка. Внимателно маже гънките на клепача му и ухото му. Работи мълчаливо. Той си спомня козела в клиниката и се пита дали, отдал се в ръцете й, козелът е изпитал същото умиротворение.

— Готово — казва тя най-сетне, като отстъпва.

Той изучава лицето си в огледалото: спретната бяла шапчица и закрито око.

— Бетон — казва, но си мисли: „Приличам на мумия“.

Опитва се да обсъди изнасилването.

— Луси каза, че снощи се е видяла с лекарката си.

— Да.

— Има риск от забременяване — настоява той. — Има риск от венерически заболявания. Има риск от ХИВ. Не трябва ли да се прегледа и на гинеколог?

Бев Шо се размърдва притеснено.

— Трябва да поговорите със самата Луси.

— Поговорих. Нищо не излезе.

— Опитайте пак.

Единайсет и половина е, но Луси не се показва. Той безцелно обикаля градината. Става все по-мрачен. Не само защото не знае какво да прави. Вчерашните събития са го разтърсили дълбоко. Треморът и слабостта му са само първите и най-повърхностни признаци на шока. Има чувството, че вътре в него са наранили, стъпкали жизненоважен орган, може би дори сърцето му. За първи път разбира какво е да си стар, уморен, без надежди, без желания, безразличен към бъдещето. Отпуснат на един пластмасов стол, пропит от вонята на кокоша перушина и гниещи ябълки, той усеща как интересът му към света изтича капка по капка. Ще минат седмици, може би месеци, докато изтече целият, но изтичането не спира. Когато спре, той ще бъде трупче на муха в паяжина, крехък на допир, по-лек от осилче, готов да литне по вятъра.

Не може да очаква помощ от Луси. Търпеливо и мълчаливо, Луси ще трябва сама да намери пътя си от мрака към светлината. Докато тя се опомни, негова ще бъде тегобата да управлява всекидневието им. Но нещата станаха твърде неочаквано. Това е тегоба, за която той не е подготвен: фермата, градината, кучкарниците. Бъдещето на Луси, неговото собствено бъдеще, бъдещето на цялата страна — никой не се интересува; иска му се да каже: да върви по дяволите, хич не ме интересува. Що се отнася до мъжете, които ги посетиха, желае им злото, които и да са те, но иначе не иска да мисли за тях.

Това е просто реакция, казва си, реакция на случилото се. След време организмът ще оздравее и аз, духът в тялото, ще се върна към същността си. Но знае, че истината е друга. Угасили са удоволствието му от живота. Като листец по течението, като праханка на вятъра, той вече се носи към края си. Съзнава го съвсем ясно и съзнанието го изпълва с — не може да се отърве от тази дума — отчаяние. Кръвотокът на живота напуска тялото му, замества го отчаянието, отчаяние, което е като газ — без вкус, без мирис, без хранителни съставки. Вдишваш го, крайниците ти се отпускат, ставаш безразличен дори в момента, когато стоманата докосва гърлото ти.

На вратата се звъни: двама млади полицаи в спретнати новички униформи, готови да започнат разследването. Луси се показва от стаята си бледа и измъчена, в дрехите от предишния ден. Отказва да закуси. Полицаите карат след Бев, Бев ги закарва до фермата.

Кучешките трупове лежат в клетката, както са паднали. Булдожката Кейти е жива: зърват я да се крие край конюшнята, без да се приближава. От Пьетрус няма и следа.

Вътре двамата полицаи смъкват кепетата си, тикват ги под мишница. Той се държи настрана, оставя Луси да им разкаже историята, която иска да чуят. Те слушат почтително, записват всяка нейна дума, перата им нервно се стрелкат по страниците на бележниците. Те са от нейното поколение, но въпреки това предпазливи, сякаш тя е омърсена и чрез нея и те биха могли да се омърсят, да се оцапат.

Били трима мъже, декламира тя, по-скоро двама мъже и хлапак. Влезли в къщата с лъжа, взели (тя изброява) пари, дрехи, телевизор, радиограмофон, заредена пушка. Когато баща й се противопоставил, те го нападнали, залели го със спирт, опитали се да го подпалят. След това застреляли кучетата и избягали с неговата кола. Описва мъжете и облеклото им; описва колата.

През цялото време, докато говори, Луси не сваля поглед от него, сякаш черпи сила от него или пък го предизвиква да й противоречи. Когато един от полицаите пита: „Колко време трая целият инцидент?“, тя отговаря: „Двайсет-трийсет минути.“ Той знае, че това е неистина, и тя го знае. Инцидентът трая много по-дълго. Колко по-дълго? Колкото им е било нужно на мъжете да си свършат работата със стопанката на къщата.

Но не я прекъсва. Не ме интересува. Почти не слуша историята, която Луси разказва. В главата му започват да се оформят думи, които трептят в паметта му още от снощи. „Две баби, прибрани в клозета / стояли от алфа до зета.“ Затворен в клозета, докато дъщеря му е била употребявана. Детската песничка се връща и присмехулно го сочи: „О, Боже, какво ли било е?“ Тайната на Луси; неговият позор.

Полицаите предпазливо инспектират къщата. Няма кръв, няма прекатурени мебели. Няма бъркотия в кухнята. (Кой е почистил, Луси ли? Кога?) Зад вратата на тоалетната — две изгорели кибритени клечки, които те дори не забелязват.

В Лусината стая двойното легло е голо. „Местопрестъплението“ — мисли си той и, като да са прочели мислите му, полицаите отместват поглед, отминават.

Тиха къща в зимна утрин — ни повече, ни по-малко.

— Ще дойде детектив, за да снеме отпечатъци — казват полицаите на сбогуване. — Опитайте се да не пипате нищо. Ако си спомните още какво е откраднато, обадете ни се в участъка.

Още не са си отишли те, пристигат телефонните техници, след това — старият Етингер. За отсъстващия Пьетрус Етингер отбелязва многозначително: „На никого от тях не може да се вярва.“ Щял да изпрати един от прислужниците да оправи комбито.

В миналото той е виждал Луси да се разярява при думата „прислужник“. Сега тя не реагира.

Той изпраща Етингер до вратата.

— Горката Луси — отбелязва Етингер. — Трябва да е било ужасно преживяване. Но можеше да е и по-лошо.

— Нима? Как?

— Можеха да я отвлекат със себе си.

Той спира внезапно. Тоя Етингер не е глупав.

Най-сетне двамата с Луси остават сами.

— Ще заровя кучетата, ако ми покажеш къде — предлага той. — Какво възнамеряваш да кажеш на собствениците?

— Истината.

— Застраховката ти ще ти стигне ли?

— Не знам. Не знам дали застрахователните полици включват и кланета. Трябва да проверя.

Мълчание.

— Защо не казваш цялата истина, Луси?

— Казах цялата истина. Онова, което казах, е цялата истина.

Той клати глава със съмнение.

— Сигурно си имаш причини, но погледнато по-широко, сигурна ли си, че постъпваш най-правилно?

Тя не отговаря и той не я притиска, поне за момента. Но мислите му се връщат към тримата натрапници, тримата нашественици, мъже, които той вероятно никога вече няма да види отново, но които винаги ще останат част от неговия живот, от живота на дъщеря му. Мъжете ще четат вестниците, ще дебнат за слухове. Ще научат, че ги търсят за грабеж и нападение, но за нищо друго. И ще осъзнаят, че мълчанието е проснато като чаршаф над едно женско тяло. „Срамувала се е — ще говорят помежду си, — срамувала се е да си каже“ и ще се кискат на воля, припомняйки си приключението. Нима Луси е готова да им отстъпи победата?

Изкопава трап там, където му казва Луси, близо до границата. Гроб за шест големи кучета: макар земята да е разорана съвсем неотдавна, работата му отнема почти час и когато свършва, гърбът го боли, ръцете го болят, китката отново го боли. Тътрузи труповете с една ръчна количка. Кучето с пробитото гърло все още оголва окървавените си зъби. Както се бие риба в танк, мисли си той. Презряно занимание, но сигурно доставя удоволствие в страна, в която кучетата са обучени да се зъбят дори само при миризмата на чернокож. Доволство от добре изпълнената задача, упоително, както всички отмъщения. Едно по едно той изсипва кучетата в трапа, след това го запълва.

Като се връща, заварва Луси да сглобява походно легло в прашното килерче, което използва като склад.

— За кого е леглото?

— За мен.

— Ами празната стая?

— Дъските на тавана са счупени.

— Ами голямата стая отзад?

— Фризерът много шуми.

Не е вярно. Фризерът в задната стая едва се чува. Луси не иска да спи там поради съдържанието на фризера: карантия, кости, специално купено от месаря месо за кучета, които вече нямат нужда от него.

— Вземи моята стая. Аз ще спя тук.

И той веднага започва да изнася вещите си. Но наистина ли иска да се премести в тази килийка, с кутии с празни буркани, струпани в ъгъла, и със самотно южно прозорче? Ако призраците на насилниците все още витаят в спалнята на Луси, непременно трябва да ги изгони, да не им позволява да превземат стаята като свое светилище. Затова той премества вещите си в спалнята на Луси.

Свечерява се. Не са гладни, но ядат. Яденето е ритуал, ритуалите улесняват живота.

Възможно най-внимателно той се връща на въпроса.

— Луси, златенце, защо не искаш да кажеш? Става дума за престъпление. Не е срамно да станеш жертва на престъпление. Не е по твой избор. Ти си невинната страна.

Седнала срещу него, Луси поема дълбоко дъх, стяга се, след това издиша и клати глава.

— Да гадая ли? — казва той. — Опитваш се да ми припомниш нещо?

— Какво да ти припомня?

— Какво изпитват жените в ръцете на мъжете.

— И през ум не ми е минало. Това няма нищо общо с теб, Давид. Искаш да знаеш защо не съм повдигнала определено обвинение пред полицията. Ще ти кажа, ако се споразумеем повече да не обсъждаме въпроса. Причината е, че по мое убеждение случилото се с мен е чисто личен въпрос. В друго време и на друго място той би могъл да бъде разглеждан като обществен. Но тук, в наше време, нещата са различни. Това е само моя работа и ничия друга.

— Какво имаш предвид, като казваш „тук“?

— В Южноафриканската република.

— Не съм съгласен. Не съм съгласен с постъпката ти. Нима се надяваш, че щом като хрисимо приемаш стореното ти, няма да се уподобиш на фермери като Етингер? Да не мислиш, че случилото се тук е изпит: ако го изкараш, получаваш диплома и гаранции за бъдещето, или магически знак, който да си закачиш на вратата, та чумата да те отмине? Отмъщението не признава такова нещо, Луси. Отмъщението е като пожар. Колкото повече поглъща, толкова повече огладнява.

— Спри, Давид! Не желая да те слушам да ми говориш за чуми и пожари! Не се опитвам да си спася кожата. Ако така си мислиш, нищо не си разбрал.

— Тогава ми помогни. Какво се опитваш: да намериш някакво свое, лично спасение? Може би се надяваш да изкупиш минали грехове с днешно страдание?

— Не. Продължаваш да не ме разбираш. Вина, спасение — това са абстракции. Аз не боравя с абстракции. Докато не се постараеш да разбереш това, не мога да ти помогна.

Той иска да отговори, но тя го прекъсва.

— Давид, споразумяхме се. Не желая да продължавам този разговор.

Никога досега двамата не са били толкова ожесточено далеч един от друг. Той е потресен.