Дж. М. Кутси
Позор (7)

Седма глава

Веднъж решил да напусне, почти нищо не го задържа. Опразва хладилника, заключва къщата и още по обяд е на магистралата. Преспива в Оутсхоорн, потегля по първи петли. Преди сутринта да е преполовила, вече наближава целта си, град Салем на пътя Греъмстаун-Кентън в Източен Кейп.

Имотът на дъщеря му се намира на края на вития коларски път, на няколко мили извън града: пет хектара, по-голямата част от тях — орна земя; вятърна помпа, конюшни, стопански постройки и ниска, дълга къща в жълто, с къдрав покрив от поцинкована ламарина и с покрита веранда. Предната част е отделена с телена ограда и с китки латинки и мушката; останалият двор е чакълест и прашен.

Пред къщата е паркиран стар фолксваген комби; той паркира зад него. Луси излиза изпод сянката на верандата в слънчевата светлина. За момент той не може да я познае. Минала е година, тя е напълняла. Бедрата и гърдите й са се (той търси най-подходящата дума) налели. Боса, за да й е по-удобно, тя идва насреща му да го поздрави, разперила широко ръце, прегръща го, целува го по бузата.

Колко е мила, мисли си той, като я прегръща; колко приятно посрещане в края на дълго пътешествие!

Къщата — просторна, тъмна и дори по обедно време мразовита — е от времето на големите семейства, посрещали омнибуси, пълни с гости. Луси се нанесе в нея преди шест години като член на комуна, младежко племе, продаващо в Греъмстаун кожени изделия и печени на слънчева светлина грънци, отглеждащо дага сред царевичните ниви. Когато комуната се разпадна и част от групата се премести в Ню Бетезда, Луси остана в имението с приятелката си Хелън. Каза, че се е влюбила в мястото и че иска да го превърне в истинска ферма. Той й помогна да го купи. И ето я сега, с басмена рокля на цветя, босонога, както е обичайно, в къща, лъхаща на печен хляб; вече не е дете, което си играе на земеделие, а сериозна селянка, boervrou^[1].

— Ще спиш в стаята на Хелън — казва тя. — Там има сутрешно слънце. Нямаш представа колко бяха студени сутрините тази зима.

— Как е Хелън? — пита той. Хелън е едра жена с печално лице, дебел глас и лоша кожа, по-възрастна от Луси. Той така и не успя да разбере какво вижда Луси в нея; тайничко желае Луси да си намери някой по-подходящ, или да бъде намерена от него.

— Хелън се върна в Йоханесбург още през април. Като се изключи прислугата, съм сама.

— Не си ми казала. Не те ли е страх сама?

Луси свива рамене.

— Тук са кучетата. Те още имат значение. Колкото повече кучета, толкова по-малко натрапници. Пък и, ако някой реши да влезе в къщата, не виждам защо двама души ще са по-полезни от един.

— Много философски разсъждаваш.

— Вярно. Когато нямаш какво да кажеш, философствай.

— Но имаш оръжие.

— Имам пушка. Ще ти я покажа. Купих я от един съсед. Дори не съм я използвала, но я имам.

— Добре. Въоръжена философка. Одобрявам.

Кучета и пушка; хляб в пещта и жито на нивата.

Странно, че той и майка й, граждани, интелектуалци, са произвели това изкопаемо, тази здравенячка, тази млада заселничка. Но може би не те двамата са я произвели; може би историята е изиграла по-съществена роля.

Тя му поднася чай. Той е гладен: унищожава две огромни филии хляб с бодливо сладко от круши, също домашно производство. Докато яде, усеща погледа й. Трябва да внимава — нищо не отблъсква детето повече от телесните функции на родителя.

Но и собствените й нокти не са особено чисти. Селска мръсотия — смята се за благородна.

В стаята на Хелън той разопакова куфара си. Чекмеджетата са празни: в обширния стар гардероб виси само един син гащеризон. Ако Хелън е отпътувала, не е отпътувала само временно.

Луси го развежда из помещенията. Напомня му да не използва отпадъчни води, да не замърсява септичната яма. Той си знае урока, но слуша внимателно. След това го завежда в кучкарниците. При последното му посещение тук имаше само един. Сега са пет, здраво съградени, с циментени основи, с пръти от поцинкована ламарина, с колчета и здрава мрежа, под сянката на млади евкалиптови дръвчета. Кучетата й се радват: добермани, германски овчарки, гончета, бултериери, ротвайлери.

— Всичките са кучета-пазачи — обяснява тя. — Работни кучета, на краткосрочни договори: две седмици, една седмица, понякога само за уикенда. Обикновено ги изпращат за лятната ваканция.

— Ами котки? Не вземаш ли и котки?

— Не ми се смей. Смятам да започна да приемам и котки. Просто още не съм приготвила нищо за тях.

— Още ли притежаваш оная сергия на пазара?

— Да, продавам в събота сутрин. Ще те заведа.

Значи така си изкарва тя прехраната: от кучкарниците и с продажба на цветя и зеленчуци. Какво по-просто от това?

— Кучетата не се ли отегчават? — Той сочи към едно, кафеникав женски булдог, сам в клетката. Положило глава на лапите си, кучето ги гледа тъжно, дори не си прави труда да стане.

— Имаш предвид Кейти? Тя е изоставена. Собствениците й фалираха. Не си бяха плащали сметките в продължение на месеци. Не знам какво ще я правя. Предполагам, че ще се опитам да й намеря дом. Сега се цупи, но иначе си е много добра. Всеки ден я извеждаме да потича, или аз, или Пьетрус. Това е част от условията.

— Кой е този Пьетрус?

— Ще ви запозная. Пьетрус е новият ми помощник. Всъщност от март ми е съсобственик. Голяма скица.

Той крачи редом с нея покрай калния вир, в който безгрижно плава семейство патици, покрай кошерите и през градината: цветни лехи и зимни зеленчуци — цветно зеле, картофи, цвекло, лук. Посещават помпата и водоема в покрайнините на имота: през последните две години валяло доста и нивото на водата се вдигнало.

Тя говори уверено по тези въпроси. Стопанка от нов тип от граничните райони. Навремето се гледаха говеда и царевица. Сега на дневен ред са кучета и нарциси. Колкото повече неща се променят, толкова всичко си остава същото. Историята се повтаря, макар и малко по-скромно. Може би и историята си е взела поука.

Връщат се покрай напоителната вада. Босите палци на Луси ровят червената пръст, оставят ясни следи. Солидна жена, потънала в новия си живот. Браво! Ако това е неговото завещание — тази жена, неговата дъщеря — тогава няма от какво да се срамува.

— Не се старай да ми намираш занимание — казва той, като се връщат в къщата. — Донесъл съм си книги. Нужни са ми само маса и стол.

— Над нещо специално ли работиш? — Пита тя предпазливо. Работата му не е предмет на чести разговори помежду им.

— Имам си планове. Нещо около последните години на Байрон. Не книга, поне не като книгите, които съм писал в миналото. По-скоро нещо за сцената. Думи и музика. Героите говорят и пеят.

— Не знаех, че още имаш амбиции в това отношение.

— Реших да си доставя удоволствие. Но не е само това. На човек му се ще да остави нещо след себе си. Поне мъжът иска да остави нещо след себе си. За жените е по-лесно.

— Защо да е по-лесно за жените?

— Имам предвид, че е по-лесно да произведат нещо, което да живее собствен живот.

— Тук не включваш ли и бащинството?

— Бащинството… все си мисля, че в сравнение с майчинството бащинството е доста абстрактна работа. Но нека да изчакаме и да видим какво ще излезе. Ако излезе нещо, ти първа ще научиш. Първа и, по всяка вероятност, последна.

— Сам ли ще напишеш музиката?

— В повечето случаи ще я заимствам. В това отношение нямам угризения. В началото смятах, че разработваната тема ще наложи доста богата оркестрация. Нещо от Щраус например. Това би било извън силите ми. Сега съм тръгнал по друг път, към много оскъден акомпанимент: цигулка, чело, обой или фагот. Но засега всичко е в сферата на идеите. Не съм написал дори нота — постоянно ме разсейваха. Трябва да си чула за неприятностите ми.

— Роз спомена нещо по телефона.

— Сега няма да говорим за това. Някой друг път.

— Завинаги ли напусна университета?

— Подадох си оставката. Помолиха ме да си подам оставката.

— Ще ти бъде ли мъчно?

— Дали ще ми бъде мъчно? Не знам. Не бях кой знае какъв преподавател. Открих, че все по-малко съм способен да будя интерес у студентите си. Не се интересуваха от това, което имах да им казвам. Затова може би няма да ми е мъчно. Може би ще се наслаждавам на свободата си.

На прага се е изправил мъж, висок мъж в син гащеризон, гумени ботуши и вълнена шапчица.

— Пьетрус, влез да те запозная с баща си — казва Луси.

Пьетрус изтрива ботушите си. Ръкуват се. Набраздено, обветрено лице; проницателен поглед. Четирийсет? Четирийсет и пет?

Пьетрус се обръща към Луси:

— Пръскалката. Дошъл съм за пръскалката.

— В комбито е. Почакай, ще я донеса.

Оставя го с Пьетрус.

— Вие се грижите за кучетата, така ли? — подема той, за да наруши тишината.

— Грижа се за кучетата и работя в градината. Да. — Пьетрус се усмихва широко. — Градинар и кучкар. — Размишлява за момент. — Кучкар — повтаря, наслаждавайки се на думата.

— Аз току-що пристигнах от Кейптаун. Понякога се тревожа за дъщеря си, съвсем сама тук. Толкова е отдалечено.

— Да, опасно е — казва Пьетрус. Замълчава. — В наше време всичко е опасно. Но тук си е добре, според мен. — И пак се усмихва.

Луси се връща и носи шишенце.

— Знаеш дозата: една чаена лъжичка на десет литра вода.

— Знам.

И Пьетрус се измъква заднешком през ниския коридор.

— Пьетрус ми се струва добър човек — отбелязва той.

— Главата си му е на място.

— В имота ли живее?

— Живеят с жена му в старата конюшня. Прокарах там електричество. Доста е удобно. Има и друга жена в Аделаид, и деца, някои от тях вече големи. Понякога отива там и прекарва известно време.

Той оставя Луси да си върши работата и си прави разходка чак до Кентън роуд. Студен зимен ден, слънцето вече се търкаля по червените възвишения, по които е набодена рядка, избеляла трева. Бедна земя, бедна почва, размишлява той. Изтощена. Добра само за козите. Нима Луси наистина възнамерява да прекара живота си тук? Той се надява да е само фаза.

Отминават го група деца, които се връщат от училище. Той ги поздравява; отвръщат му. Провинциални нрави. Кейптаун постепенно се оттегля в миналото.

Споменът за девойката го връхлита без предупреждение; изящните малки гърди с вирнати връхчета, гладкият плосък корем. Пронизва го желание. Очевидно, че каквото го е завладяло, още не е угаснало.

Връща се вкъщи и разопакова целия си багаж. Много отдавна не е живял с жена. Ще трябва да внимава как се държи; ще трябва да се носи спретнато.

„Наляла се е“ — думата определено е мека за Луси. Скоро тя ще бъде шишкава. Отпуснала се е, както става, щом човек напусне страната на любовта. Qu’est devenu ce front poli, ces cheveux blonds, sourcils voutes?^[2]

Скромна вечеря: супа и хляб, след това сладки картофи батати. По принцип той не обича батати, но Луси ги е приготвила с лимонова коричка, масло и подправки, така че не само стават за ядене, но са и вкусни.

— Ще постоиш ли повече? — пита тя.

— Седмица? Да кажем — седмица. Ще ме издържиш ли толкова дълго?

— Можеш да останеш колкото желаеш. Само се боя да не ти доскучае.

— Няма да ми доскучае.

— След тази седмица къде ще отидеш?

— Още не знам. Може би ще се отправя на пътешествие, дълго пътешествие.

— Тук можеш да живееш, колкото си искаш.

— Много мили думи, момичето ми, но бих искал да запазя приятелството ти. А дългите визити развалят приятелството.

— Ами ако не го наричаме визита? Ами ако го наречем убежище? Би ли приел убежище за неопределен период?

— Имаш предвид политическо убежище? Нещата не стоят чак толкова зле, Луси. Не бягам от властта.

— Роз каза, че атмосферата е отвратителна.

— Сам си го сторих. Предложиха ми компромис, но не поисках да приема.

— Какъв компромис?

— Превъзпитание. Реформиран характер. Кодовата дума беше сеанси с психолог.

— Та толкова ли си идеален, че да нямаш полза от няколко сеанса?

— Прекалено ми напомня за Китай по Маово време. Разкаяние, самокритика, публични извинения. Аз съм старомоден, бих предпочел просто да ме поставят до стената и да ме разстрелят. И край.

— Да те разстрелят ли? Защото си завъртял любов със студентка? Не мислиш ли, че е малко прекалено, Давид? Такива неща сигурно стават през цялото време. Определено ставаха през моето следване. Ако наказваха за всеки случай, професията ви щеше да бъде изтребена.

Той свива рамене.

— Живеем в пуритански времена. Личният ти живот е обществено достояние. На почит е развратът, развратът и сантиментите. Иска се спектакъл: биене в гърдите, угризения, сълзи, ако е възможно. Телевизионно шоу. Няма да им доставя това удоволствие.

Ще му се да добави: „Истината е, че биха искали да ме кастрират“, но не може да изрече тези думи, не може да ги изрече пред дъщеря си. Всъщност сега, като чува историята си сякаш отстрани, цялата му тирада му прозвучава мелодраматично, пресилено.

— И тъй, ти не отстъпи, и те не отстъпиха. Така ли стана?

— Горе-долу.

— Не трябва да си толкова непреклонен, Давид. В непреклонността няма героизъм. Имаш ли още време да премислиш?

— Не, присъдата е окончателна.

— Не подлежи на обжалване?

— Не подлежи на обжалване. Не се оплаквам. Не можеш да се признаеш за виновен по обвинения в низост и да очакваш изобилно съчувствие. Особено като си минал известна възраст. След известна възраст човек вече не е трогателен, това е. Просто трябва да си налегне парцалите и да изживее останалата част от живота си. Да си прослужи годините.

— Жалко. Остани тук колкото желаеш. Все едно под какъв претекст.

 

 

Той си ляга рано. Посред нощ го събужда бурен лай. Едното от кучетата лае особено настоятелно, механично, неспирно; другите го следват, замлъкват, сетне, като не искат да се признаят за победени, отново започват.

— Всяка нощ ли лаят така? — пита той Луси на сутринта.

— Свиква се. Извинявай.

Той клати глава.