Дж. М. Кутси
Позор (17)

Седемнайсета глава

Приключили са работата си в клиниката за неделя. Комбито е заредено с мъртвия товар. Като последна задача за деня, той бърше пода на кабинета.

— Аз ще свърша това — казва Бев Шо, като се задава откъм двора. — Сигурно искаш да си тръгваш.

— Не бързам.

— Все пак сигурно си свикнал с по-различен начин на живот.

— Различен начин на живот? Не знаех, че има различни начини на живот.

— Искам да кажа, че сигурно животът тук ти се струва твърде скучен. Сигурно ти липсва собствената ти среда. Сигурно ти липсват приятелките.

— Приятелки, казваш. Не може Луси да не ти е казала защо напуснах Кейптаун. Приятелките там не ми донесоха особен късмет.

— Не трябва да я упрекваш.

— Да упреквам Луси? Природата ми не би позволила да я упреквам.

— Не Луси — девойката от Кейптаун. Луси казва, че всичките ти беди са дошли от една млада жена.

— Да, имаше млада жена. Но в случая аз забърках кашата. Причиних на въпросната млада жена поне толкова неприятности, колкото и тя на мен.

— Луси казва, че се е наложило да се откажеш от поста си в университета. Трябва да ти е било трудно. Съжаляваш ли?

Къде си пъха носа! Интересно как дори сянка от скандал може да възбуди жените! Да не би това просто женче да смята, че той не може да я шокира? Или шока тя приема като поредния свой дълг — подобно на монахиня, която се оставя да я изнасилят, за да намали частица от насилието в света?

— Дали съжалявам? Не знам. Случилото се в Кейптаун ме доведе тук. Тук не съм нещастен.

— Но навремето — навремето съжаляваше ли?

— Навремето? Искаш да кажеш, в разгара на акта’? Естествено, че не. В разгара на акта няма съмнения. Както, сигурен съм, и сама знаеш.

Тя се изчервява. Много отдавна не е виждал жена на средна възраст да се изчервява така силно. Чак до корените на косата.

— Въпреки това Греъмстаун трябва да ти се струва много скучен — избъбря тя, — като го сравняваш.

— Греъмстаун не ми пречи. Поне избягвам изкушението. Пък и не живея в Греъмстаун. Живея в една ферма с дъщеря си.

Избягвам изкушението. Коравосърдечно е да кажеш такова нещо на жена, била тя и проста. Въпреки че в нечии очи не е проста. Сигурно е имало време, когато Бил Шо е видял нещо специално в младата Бев. Може би е имало и други мъже.

Той се опитва да си представи Бев двайсет години по-млада, когато вирнатото личице върху къс врат е изглеждало живо, а луничавата кожа — приятна, здрава. Внезапно протяга ръка и прокарва пръст по устните й.

Тя свежда очи, но не помръдва. Точно обратното, отвръща му, прокарвайки устни по дланта му, целувайки я, би могло да се каже, и през цялото време лицето й пламти.

Това е всичко, което се случва. Само дотам стигат. Без да каже нещо повече, той излиза от клиниката. Чува я как гаси лампите след него.

На следващия следобед тя му телефонира.

— Можем ли да се срещнем в клиниката в четири — казва. Това не е въпрос, а уведомление, изречено с писклив, напрегнат глас. Той едва не запитва „Защо?“, но е достатъчно разумен да не го прави. Макар че е изненадан. Може да се хване на бас, че досега тя не е поемала такъв риск. По всяка вероятност в своята невинност тя смята, че така постъпват прелюбодейките: жената телефонира на своя прелъстител и му съобщава, че е готова.

В понеделник клиниката не е отворена. Той си отключва и заключва след себе си. Бев Шо е в кабинета, застанала с гръб към него. Той я взема в обятията си; тя търка ухото си в брадичката му; устните му бръсват твърдите къдрички на косата й.

— Има одеяла — казва тя. — В шкафа. На най-долния рафт.

Две одеяла, розово и сиво, изнесени тайно от дома на жена, която през последния час вероятно се е къпала и пудрила, и парфюмирала в очакване; която може би се е пудрила и парфюмирала всяка неделя и е трупала одеяла в шкафа за всеки случай. Която смята, че понеже идва от големия град, понеже името му се свързва със скандал, той се люби с много жени и очаква да го люби всяка жена, която му пресича пътя.

Трябва да избират между операционната маса и пода. Той разстила одеялата на пода, сивото отдолу, розовото — отгоре. Изключва светлините, излиза от стаята, проверява дали е заключена задната врата, чака. Чува шумоленето на дрехи — тя се съблича. Бев. И през ум не му е минавало, че ще спи с Бев.

Тя лежи под одеялото и само главата й се подава. Дори в здрача гледката не предлага нищо омайващо. Като смъква гащите си, той ляга до нея, прокарва ръце по тялото й. Гърдите й не са кой знае какво. Яка, почти равна, като бъчвичка.

Тя сграбчва ръката му, дава му нещо. Презерватив. Обмислила е всичко, от началото до края.

В последвалия акт той изпълнява дълга си — поне това. Без страст, но и без погнуса. Така че накрая Бев Шо да е доволна. Постигнато е всичко, което е замислила. Той, Давид Лаури, е получил подкрепата, която жената може да окаже на мъжа; нейната приятелка Луси Лаури е получила помощ при трудно посещение.

Не бива да забравям този ден, казва си той, легнал до нея, когато всичко свършва. След сладката млада плът на Мелани Изаакс стигнах дотук. С това ще трябва да свикна, с това, че и с още по-малко.

— Късно е — казва Бев Шо. — Трябва да тръгвам.

Той отмята одеялото и става, без да направи усилие да се прикрие. Нека да гледа своя Ромео до насита, мисли си, да съзерцава приведените му рамене и изпосталелите пищяли.

Наистина е късно. На хоризонта се вижда последният пурпурен лъч; луната се очертава над главите им; във въздуха виси дим; от първата редица колиби през ивицата пустош се донася глъчка. На вратата Бев се притиска до него за последен път, полага глава на гърдите му. Той й го позволява, както й е позволил всичко, от което е смятала, че има нужда. Мислите му се връщат към Ема Бовари, парадираща пред огледалото след първия си значим следобед: „Имам любовник! Имам любовник!“ — пее си Ема. Нека да позволим на горката Бев Шо да се върне вкъщи и също да си пее. И най-добре е той да престане да я нарича „горката Бев Шо“. Ако тя е горка, той пък е съсипан.