Дж. М. Кутси
Позор (21)

Двайсет и първа глава

Телефонира му Розалинд.

— Луси ми каза, че си се върнал в града. Защо не си се обадил?

— Още не съм за пред хората.

— Кога ли си бил — коментира тя сухо.

Срещат се в кафене в Клеърмонт.

— Отслабнал си — отбелязва тя. — Какво ти е на ухото?

— Нищо особено — отвръща той и отказва да дава обяснения.

Докато разговарят, тя непрекъснато поглежда към обезобразеното ухо. Той е сигурен, че ако й се наложи да докосне това ухо, тя ще се погнуси. Няма да излезе самарянка от нея. Най-хубавите му спомени са от първите им месеци заедно: жарки нощи в Дърбан, влажни от пот чаршафи, дългото, бяло тяло на Розалинд се мята, предадено на удоволствие, трудно различимо от болката. Две чувствености: това ги обединяваше, макар и временно.

Говорят за Луси, за фермата.

— Нали някаква приятелка живееше с нея? — пита Розалинд. — Грейс?

— Хелън. Хелън се е върнала в Йоханесбург, Предполагам, че са се разделили завинаги.

— В безопасност ли е Луси в онова пусто място?

— Не, не е в безопасност, би трябвало да е откачила, ако се чувства в безопасност. И въпреки всичко иска да остане. За нея това се е превърнало във въпрос на чест.

— Казваш, че са ти откраднали колата.

— Вината е моя. Трябваше да съм по-внимателен.

— Забравих да ти кажа: научих за твоя процес. Подробностите.

— Какъв мой процес?

— Разпит, разследване, както искаш го наречи. Научих, че не си се представил добре.

— Нима? И как научи? Смятах, че е поверително.

— Няма значение. Чух, че не си направил добро впечатление. Че си бил много надменен и нападателен.

— Не съм се опитвал да правя впечатление. Защитавах принцип.

— Може и така да е, Давид, но не може да не си проумял вече, че процесите не се правят, за да се защитават принципи, а за да се представиш най-добре. Според моя източник ти си се представил зле. Какъв е тоя принцип, който си защитавал?

— Свободата на словото. Свободата да мълчиш.

— Звучи благородно. Но ти винаги си се самозалъгвал, Давид. Лъгал си и си се самозалъгвал. Сигурен ли си, че не е било чисто и просто, защото са те хванали със смъкнати гащи?

Той не захапва въдицата.

— Както и да е, независимо какъв е бил, твоят принцип е останал неразбран от аудиторията. Те смятат, че просто си им мътил главите. Трябваше да преминеш предварително обучение. Как ще я караш от парична гледна точка? Отнеха ли ти пенсията?

— Ще получа сумата, която съм внесъл. Възнамерявам да продам къщата. Прекалено е голяма за мен.

— Как ще си организираш времето? Ще търсиш ли работа?

— Не мисля. Твърде съм зает. Пиша нещо.

— Книга?

— Всъщност опера.

— Опера! Е, нов път в живота. Надявам се да ти донесе много пари. Ще отидеш ли да живееш при Луси?

— Операта е само хоби, занимание. Няма да ми донесе пари. И не, няма да отида да живея при Луси, Идеята не е толкова добра.

— Защо не? Двамата винаги сте се погаждали. Да не се е случило нещо?

Въпросът е нетактичен, но Розалинд никога не се е притеснявала от нетактичността си. Веднъж му беше казала: „Ти дели с мен легло в продължение на десет години — как така ще имаш тайни от мен?“

— Двамата с Луси още се погаждаме — отвръща той. — Но не толкова, че да живеем заедно.

— Историята на живота ти.

— Да.

Мълчат, обмислят, всеки от своята гледна точка, историята на живота му.

— Видях твоята приятелка — казва Розалинд, като сменя темата.

— Коя приятелка?

— Твоята възлюбена. Мелани Изаакс, нали така й беше името? Играе в една пиеса в „Док тиътър“. Не знаеше ли? Разбирам защо си хлътнал по нея. Големи, тъмни очи. Съблазнително телце, като на невестулка. Точно твоят тип. Сигурно си смятал, че ще изживееш поредната авантюрка, нещо преходно. А виж се сега. Пропиля си живота — и за какво?

— Не съм си пропилял живота, Розалинд, бъди разумна.

— Разбира се, че го пропиля! Загуби си работата, името ти е опетнено, приятелите ти те отбягват, криеш се на „Торънс роуд“ като костенурка, която се бои да си подаде главата от корубата. Хора, които по са достойни да ти вържат връзките на обувките, сега се шегуват по твой адрес. Ризата ти е измачкана, кой знае кой те е подстригал така, имаш… — тя прекратява тирадата си. — Ще свършиш като един от ония нещастни старци, които ровят из кофите за боклук.

— Ще свърша в дупка в земята — заявява той. — И ти ще свършиш така. И ние всички.

— Достатъчно, Давид. И без това съм разстроена, не искам да споря. — Тя събира пакетите си. — Когато ти писне да ядеш хляб с джин, обади ми се, ще ти сготвя нещо.

 

 

Споменаването на Мелани Изаакс го разстройва. Никога не се е лъгал по продължителни любовни връзки. Свършват — хвърля ги зад гърба си. Но в историята с Мелани има нещо недовършено. Дълбоко в себе си той пази мириса й, дъха на близостта. Дали и тя си спомня неговия мирис? „Точно твоят тип“ — беше казала Розалинд, която има опит в тия работи. Ами ако пътищата им се пресекат отново, неговият и на Мелани? Ще пламне ли отново чувството — знак, че връзката им не се е изчерпала?

Но самата мисъл отново да поиска нещо от Мелани е безумна. Защо ще разговаря тя с мъжа, заклеймен като неин преследвач? А и какво ще си помисли за него — кретен с обезобразено ухо, неподстригана коса и омазнена яка?

Брак между Кронос и Хармония — неестествен. Именно затова го наказаха чрез изпитанието му, като случилото се прогони всички красиви думи. Изпитание заради начина му на живот. За неестествени деяния: защото е хвърлил старо семе, уморено семе, семе без живец, contra naturam. Ако старци онождат млади жени, какво ще е бъдещето на вида! Именно това в крайна сметка е причината да го преследват. Половината литература се занимава с тази тема: млади жени се борят да се отскубнат изпод старчески тела в името на вида.

Той въздъхва. Младите: прегърнати, нехаещи, погълнати от чувствена музика. Не са за теб тези чертози, старче! Май прекалено често въздиша. Съжаление: нотка на съжаление, върху която гради съществуването си.

 

 

Допреди две години „Док тиътър“ представляваше студен склад, в който окачаха заклани прасета и волове, чакащи за транспорт отвъд океана. Сега е модно място за забавления. Той пристига късно, сяда на мястото си точно когато светлините угасват. „Успешна пиеса се връща в театъра по всеобщо искане“ така е окачествена новата постановка на „Залез в салон «Глобус»“. Декорите са по-стилни, режисурата по-професионална, в главната роля има нов актьор. Въпреки това той, както и преди, едва изтърпява пиесата с нейния просташки хумор и откровени политически пристрастия.

Мелани продължава да играе Глория, ученичката-фризьорка. Натъкмена в розов кафтан над чорапогащници от златно ламе, безвкусно гримирана, с къдри, вдигнати на кок, тя се препъва по сцената на високите си токчета. Репликите й са предвидими, но тя ги произнася в умело подбрани моменти с напевния кейптаунски акцент. Общо взето е по-сигурна в себе си отпреди — всъщност много добре играе, направо е талантлива. Възможно ли е, докато го е нямало, да е пораснала, да е намерила себе си? „Което не ме убива, ме укрепва.“ Може би изпитанието е било изпитание и за нея; може би и тя е страдала и е оцеляла.

Иска му се да види знак. Ако види знак, може би ще разбере какво трябва да направи. Ако например тези нелепи дрехи пламнат върху тялото й със студен, неизгарящ огън и тя застане пред него в откровение, видимо само за него, гола и красива като в онази последна нощ в старата Лусина стая.

Туристите, между които е седнал, румени и грубовати, уютно сгушени в обилната си плът, се наслаждават на пиесата. Харесали са Мелани-Глория: кискат се на дръзките й шеги, смеят се гръмогласно, когато героите си разменят обиди и ругатни.

Макар да са му сънародници, той се чувства напълно чужд, натрапник. Но когато се смеят на репликите на Мелани, неволно изпитва прилив на гордост. „Моя!“ — би искал да им каже той, обръщайки се към тях, сякаш Мелани му е дъщеря.

Неканен, го връхлита спомен отпреди години: една жена, която той взе в колата си по Н1 край Тромпбър, двайсетинагодишна, пътуваща сама, туристка от Германия, почерняла от слънцето и прашна. Двамата отидоха чак до река Тоз, намериха хотел; той я нахрани, спа с нея. Сега си спомня нейните дълги, жилави крака; спомня си меката й коса, като пух между пръстите му.

Внезапно безшумно, бурно, сякаш сънува наяве, той потъва във водопад от образи, образи на жени, които е познавал и на двата континента, някои от които толкова далечни по време, че едва се сеща кои са. Като листа в порив на вятъра, те летят пред него, разбъркани. „Красно поле пълно с люде“: живот на стотици, омешан с неговия. Той не смее да диша, за да не прогони видението.

Какво се е случило с него, с всички тези жени, с всички тези животи? Имало ли е моменти, в които и те, или поне някои от тях, са се гмурнали внезапно в океана на спомена? Младата германка: възможно ли е точно в този момент тя да си припомня мъжа, който я взе на стоп по едно африканско шосе и прекара нощта с нея?

Обогатен — вестниците се гаврят с тази дума. Вярно, че звучи глупаво, като се имат предвид обстоятелствата, но сега, в този момент, той би се подписал под нея. Мелани, девойката край река Тоз; Розалинд, Бев Шо, Сорая — те всички и много други го обогатиха, дори най-незначителните от тях, дори провалите. Като цвете, разцъфтяващо в гърдите му, сърцето му прелива от благодарност.

Откъде се появяват подобни моменти? Те са несъмнено хипнотични, но какво обяснява това? Ако го насочват, кои богове го насочват?

Пиесата продължава. Стигнали са момента, в който Мелани заплита метлата в електрическите жици. Магнезиева светкавица — и сцената потъва в мрак, „Jesus Christ, jou dom meid!“ — изпищява фризьорът.

Между него и Мелани има двайсет реда, но той се надява, че в момента, през пространството, тя може да го долови, да долови мислите му.

Нещо го перва по главата и го връща към действителността. След минутка още нещо прелита и улучва седалката пред него: топче смачкана хартия. Трето го улучва по врата. Няма съмнение, целят го.

От него се очаква да се извърне с яростен поглед. От него се очаква да изреве: „Кой направи това?“ Или пък да гледа право пред себе си и да се преструва, че не забелязва.

Четвърто топче го удря по рамото и отскача във въздуха. Мъжът до него му хвърля крадешком учуден поглед.

На сцената действието е напреднало. Сидни фризьорът разкъсва фаталния плик и чете на глас ултиматума на хазяина. Ако до края на месеца не платят натрупания наем, „Глобус“ ще бъде затворен. „Какво ще правим сега?“ — стене Мириам, която мие косите на клиентите.

— С-с-с — дочува се съскане зад него, толкова тихо, че да не стигне до първите редове. — С-с-с.

Той се обръща и едно топче го улучва по сляпото око. Опрян на задната стена е Райън, гаджето с обицата на ухото и козята брадичка. Погледите им се срещат.

— Професор Лаури — шепне Райън високо. Макар поведението му да е недопустимо, той се чувства напълно свободно. На устните му играе усмивчица.

Пиесата продължава, но около него вече се чувства брожение.

— С-с-с — съска Райън отново.

— Я по-тихо! — възкликва една жена през две места от него и го гледа укорно, макар той да не е издал нито звук.

Налага се да мине покрай пет чифта колене („Извинете… Извинете“), разсърдени погледи, гневни реплики, докато излезе от реда навън във ветровитата, безлунна нощ.

Зад него се чува звук. Той се обръща. Свети цигарка: Райън го е последвал до паркинга.

— Ще ми дадеш ли някакво обяснение? — сопва му се той. — Ще обясниш ли това детинско поведение?

Райън дърпа от цигарата.

— Само ти правех услуга, професорче. Не си ли извади поука?

— Каква е тая поука?

— Стой си при своите.

„При своите“: кой е тоя хлапак, та да му казва кои са „неговите“? Какво знае той за силата, която запокитва абсолютни непознати в прегръдките един на друг, като ги сродява, прави ги добри, кара ги да губят всяка предпазливост? Omnis gens quaecumque se in se perficere vult^[1]. Семето на едно поколение, в стремежа си да се усъвършенства, потъва дълбоко в женското тяло, работейки, за да доведе бъдещето. Стремеж, работа.

Райън говори.

— Остави я на мира, бе! Мелани ще те заплюе в очите, ако те види!

Той пуща цигарата, пристъпва. Под звездите, тъй ярки, сякаш са подпалени, те се изправят лице срещу лице.

— Намери си друг живот, професорче. Мене слушай.

 

 

Той кара бавно по главното шосе към „Грийн пойнт“. „Ще те заплюе в очите“ — не беше очаквал това. Ръката му на волана трепери. Шокът на съществуването: трябва да се научи да приема подобни неща по-леко.

Улиците са пълни с проститутки; на светофара му пълни окото една девойка: висока, с миниатюрна черна кожена поличка. „Защо не, мисли си той, в тази нощ на откровения?“

Паркират в задънена уличка по възвишението на Сигнал хил. Девойката е пияна или дрогирана: не може да каже две думи накръст. Въпреки това си свършва работата според очакванията. След това лежи, зарила лице в скута му и си почива. По-млада е, отколкото изглеждаше на уличните лампи, по-млада дори от Мелани. Той полага длан на главата й. Треперенето е спряло. Той се чувства сънлив, доволен; и, странно, има желание да я защитава.

„Значи толкова трябва, мисли си. Как съм могъл да го забравя?“

Не е лош човек, но не е и много добър. Не студен, но не и горещ, дори когато се е развихрил. Не по стандарта на Тереза, дори не по стандарта на Байрон. Няма огън. Каква ще бъде неговата присъда, присъдата на вселената и на всевиждащото й око?

Девойката се размърдва, сяда.

— Къде ме водиш? — избъбря тя.

— Обратно там, където те намерих.