Патриша Корнуел
Южен кръст (34)

34.

Сградата на съда в „Оливър Хилс“ бе модерна и много светла, с красиви махагонови гравюри. Бразил никога не бе виждал съдебна палата, която толкова малко да прилича на такава, и това му вдъхна оптимизъм, докато влизаше с папката със случая на Уийд под мишница. Беше девет без пет и за разлика от другите съдилища, занимаващи се с малолетни, тук графикът на заседанията се спазваше много точно.

Ако предварителното изслушване трябваше да започне в девет, то щеше да започне в девет и наистина точно в този час по интеркома съобщиха:

— Уийд Гардънър да се яви в съдебна зала номер две, моля.

Съдия Маги Дейвис вече бе заела мястото си, страховита и внушителна в черната си тога. Беше доста млада за съдия и когато назначението й бе одобрено, тя с плам се бе заела да направи някои промени. И докато защитаваше правото на малолетните на защита от публичност, по отношение на закоравелите престъпници и рецидивистите тя проявяваше пълна безпощадност и разрешаваше свободен достъп до заседанията.

— Добро утро, полицай Бразил — поздрави съдия Дейвис, когато Бразил се настани на първия ред, а съдебният чиновник й подаде папката с досието на Уийд.

— Добро утро, Ваша чест — поздрави я Бразил.

Един заместник-шериф придружи Уийд в залата и го отведе пред съдията. Там Уийд изглеждаше още по-дребен в големия син анцуг и черните маратонки — униформата, която му бяха дали от Дома за задържане на малолетни. Независимо от обстоятелствата, Уийд стоеше с изправена глава. Не изглеждаше потиснат или засрамен и всъщност с нетърпение очакваше това изслушване, за разлика от прокурора по делото Джей Майкъл, служебната адвокатка Сю Чедър и мисис Гардънър, която в момента стоеше до вратата и обясняваше на разсилния коя е.

— … да, да, син ми е — чу я Бразил да казва.

— Мисис Гардънър? — обърна се към нея съдия Дейвис.

— Да — прошепна мисис Гардънър.

Майката на Уийд бе облечена в идеално изгладена синя рокля, носеше обувки в същия цвят, но лицето й смущаваше тази спретната фасада. Очите й бяха подпухнали и изморени, сякаш бе плакала цяла нощ. Ръцете й трепереха. Когато Бразил най-накрая я бе открил по телефона, за да й каже за Уийд, тя бе избухнала в плач, упреквайки се, че се е провалила като майка. Беше казала на Бразил, че бе престанала да чувства и да обръща внимание на всичко след смъртта на Туистър.

— Можете да се приближите — каза й любезно съдия Дейвис.

 

 

Мисис Гардънър прекоси съдебната зала и тихо седна в единия край на първия ред, възможно най-далеч от Бразил. Уийд не се извърна.

— Очакваме ли други членове на семейството? — попита съдията мисис Гардънър.

— Не, госпожо — едва промълви тя.

— Добре — обърна се съдия Дейвис към Уийд. — Ще ти кажа правата ти.

— Слушам — каза той.

— Имаш право на адвокат, на публично изслушване, на предпазване от самодискриминация, на кръстосан разпит на свидетелите, на представяне на доказателства и право на обжалване на решението на този съд.

— Благодаря — каза Уийд.

— Разбираш ли ги?

— Не.

— Това означава, че имаш право на адвокат и че не е необходимо да казваш нищо тази сутрин, което да те инкриминира. Другите права ще имат значение, ако се стигне до процес. Сега вече ясно ли ти е?

— Какво значи инкриниминира?

— Например да кажеш нещо, което може да бъде използвано срещу теб.

— А как ще разбера, че е такова? — попита Уийд.

— Ще те спра, ако започнеш да го казваш, съгласен ли си?

— Ами ако не успеете да ме спрете навреме?

— Ще успея, не се притеснявай.

— Обещавате ли?

— Да — увери го съдия Дейвис. — Сега — тя отново погледна Уийд — целта на това изслушване е да се определи дали трябва да те оставим под арест до датата на процеса, или да те пуснем.

— Искам да остана под арест — каза Уийд.

— Ще обсъдим това в хода на изслушването — каза съдията.

Тя погледна искането за разрешение за арест, което Бразил бе подписал.

— Уийд, обвинен си по член 18.2-125: непозволено влизане през нощта в гробище; по член 18.2-127: нанасяне щети на църкви, църковна собственост, гробища и т.н.; и по член 182.2-138.1: съзнателно и злонамерено унищожаване или повреждане на обществена или частна собственост. — Наведе се напред: — Разбираш ли сериозността на тези обвинения?

— Знам само какво съм направил и какво не — каза Уийд.

— Смяташ ли, че си виновен или невинен.

— Зависи какво ще стане, ако кажа едното или другото — каза Уийд.

— Уийд, не става така.

— Просто искам да обясня.

— Тогава кажи, че не се признаваш за виновен и ще можеш да се изкажеш на процеса — посъветва го тя.

— Кога ще е това?

— Ще трябва да насрочим дата.

— Не може ли да стане утре?

— Най-рано след двайсет и един дни.

Уийд изглеждаше съкрушен.

— Но в събота е Парадът на цветята — изрече той. — Не може ли да обясня всичко сега, за да мога да участвам в парада с училищния оркестър и да свиря на чинелите?

На съдия Дейвис този малолетен й се струваше малко по-интересен от другите, които обичайно виждаше в залата. Прокурорът бе напълно озадачен. Служебната защитничка Чедър също гледаше недоумяващо.

— Ако искаш да ти се даде думата, кажи, че не се признаваш за виновен. — Съдията се опита да го подтикне да реши по-бързо.

— Само в случай че мога да отида на парада. — Уийд си знаеше своето.

— Ако не твърдиш, че си невинен, значи се признаваш за виновен. Разбираш ли какво означава да се признаеш за виновен? — попита го съдия Дейвис с учудващо търпение.

— Значи, че аз съм го направил.

— Значи, че ще трябва да те осъдя, Уийд. Може би ще бъде условна присъда, може би не. Може да загубиш свободата си и да се върнеш пак в Дома за задържане. С други думи, ако стане така, няма никакъв шанс да участваш в парада.

— Сигурна ли сте? — попита Уийд.

— Напълно.

— Не се признавам за виновен — заключи той. — Даже и да съм.

Съдия Дейвис погледна мисис Гардънър.

— Имате ли адвокат?

— Не, госпожо.

— Можете ли да си позволите да наемете адвокат?

— Колко ще струва?

— Може да се окаже доста скъпо — каза съдията.

— Не искам адвокат — обади се Уийд.

— Не говоря с теб — предупреди го съдията.

— Недей да наемаш адвокат, мамо!

— Уийд! — смъмри го съдията.

— Сам ще се защитавам — не спираше Уийд.

— Не, няма — категорично заяви съдия Дейвис.

Тя определи Сю Чедър за служебен адвокат на Уийд. Чедър се премести до него и му се усмихна. Беше много силно гримирана, спиралата на миглите й беше нанесена на толкова дебел слой, че на Уийд му заприлича за прясно поставен асфалт. Върху дългите й, лакирани с червен лак нокти имаше малки златни звездички. Уийд не се впечатли.

— Не я искам — обади се пак той. — Не се нуждая от някой друг да говори вместо мен.

— Вече съм решила, че се нуждаеш — прекъсна го съдията. — Мистър Майкъл, моля, представете доказателства, че е необходимо задържаният да остане в Дома за малолетни — обърна се тя към прокурора, който погледна Бразил и му прехвърли топката.

— Ваша чест, мисля, че полицаят, извършил ареста, е по-добре информиран на този етап. Аз още не съм се запознал с материалите.

 

 

Уийд никак не хареса начина на действие на Сю Чедър. Всеки път, когато той се опитваше да каже нещо, тя му прошепваше да мълчи. Момчето не можеше да разбере как истината изобщо излизаше наяве, ако не даваха на хората да я кажат, защото ще си навлекат неприятности, при положение че те вече си бяха навлекли такива.

След известно време, когато Бразил разясняваше извършеното престъпление, на Уийд му писна Чедър постоянно да му се кара да не говори. Чувстваше се обиден и възмутен. На нея явно само Уийд й пречеше, а уж трябваше да е на негова страна. Така че момчето взе нещата в свои ръце. Реши, че щом Бразил ще разказва историята, той сам ще решава дали да се обажда или не, даже и да бе съгласен с думите на полицая.

— Към два часа в сряда сутринта Уийд се изкатерва по оградата на Холивудското гробище и навлиза без позволение в частна територия. — Бразил стоеше пред съдията и обобщаваше фактите.

— Изобщо не бяхме стигнали до гробището преди три — поправи го Уийд.

— Това е незначителна подробност — каза съдия Дейвис, както вече бе нравила много пъти.

— Шшшшт! — скара му се Чедър.

— Очевидно той е бил придружаван от другите членове на бандата, които са го принудили да… — продължаваше Бразил.

— Не, не бях — възрази Уийд. — Бях само със Смоук и Дивинити. Дог, Сик и Бийпър ги нямаше.

— Незначителна подробност — спря го съдията.

— По същество — продължи Бразил. — Уийд е носел със себе си бои в гробището с намерение да обезобрази статуята на Джеферсън Дейвис.

— Не знаех чия е статуята — прекъсна го Уийд. — И не съм го обезобразил. Даже го разкрасих. Вижте сами.

— Ваша чест. — Гласът на служебната защитничка Чедър звучеше напрегнато и пискливо. — Мисля, че клиентът ми изобщо не разбира смисъла на самоинкриминираието.

— Каза, че го разбира — отвърна съдията.

— Така е — обърна се Уийд към Чедър.

— Моля, продължете, полицай Бразил.

— Уийд е изрисувал върху статуята екипа на „Паяците“ и към пет сутринта напуска гробището, като отново се прехвърля през оградата.

— Не беше толкова рано — възрази Уийд. — Знам, защото слънцето бе започнало да се показва, а това става след шест, когато обикновено ставам и си правя препечена филия със сладко, преди да тръгна за училище, защото мама работи до много късно и не може да стане толкова рано да ми приготвя закуска.

Мисис Гардънър наведе глава. Скри лице и избърса сълзите си.

— Незначителна подробност.

— А освен това — заяви Уийд — рисувах с плакатни бои. Идете вижте. С един маркуч ще се измие за нула време, обаче всички са толкова заети да коментират как може да се оправи, че даже не са го пипнали с пръст да видят, че боята ще остане на пръста им. Първият дъжд — и няма да го има! — заключи той натъжено.

Известно време никой не се обади.

Запрелистваха някакви листи.

Прокурорът гледаше втренчено, сякаш не присъстваше духом.

Бразил бе онемял от изненада.

След няколко минути Чедър реагира.

— Тогава не може да се говори за обезобразяване — съобщи тя със стържещ глас.

— Откъде знаете? — възрази й Уийд. — Някой да е ходил да види статуята днес?

Никой не беше ходил.

— Тогава не ми казвайте… — започна той, но Чедър му запуши устата с ръка.

— Колко пъти трябва да ти кажа да си държиш устата затворена, за да мога да си върша работата.

Уийд я ухапа.

— Боже господи! — възкликна шумно тя. — Той ме ухапа!

— Не силно — оправда се Уийд. — Но тя започна първа. Ами ако ме нарани с тези нокти? Виждали ли сте ги отблизо? — Той изтри уста с ръкава си.

— Тишина! — заповяда съдия Дейвис.

— А ако почистя статуята? — продължи Уийд. — Ако желаете, ще го направя. — За Уийд това бе голяма жертва, но той знаеше, че паметникът на Туистър не може да бъде вечен. — Искам само да остана в затвора, с изключение на събота — за парада.

— Още не сме стигнали до това, Уийд — каза му решително съдията. — Не мога да взема решение, докато не се запозная с всички факти и доказателства. И моля те, въздържай се и повече недей да хапеш адвокатката си.

— Ами ако обещая да оправя и компютъра на полицията? Ще ми позволите ли да свиря с оркестъра на парада? — не млъкваше Уийд.

— В момента той говори за това, което в пресата наричат „Рибния вирус“ — обясни Бразил.

Чедър видимо се разтревожи.

— Той заразен ли е с това? — попита тя с пребледняло лице.

— Той го е причинил — каза Бразил.

— Ваша чест, мога ли да се приближа до катедрата пи? — паникьоса се Чедър. Тя се втурна напред и сграбчи ръба на съдийската катедра, надигнала на пръсти, за да се приближи възможно най-много до съдията. — Ваша чест — прошепна развълнувано. Всички я чуваха. — Ако това, което се каза тук, означава, че клиентът ми разпространява тази рибена болест, трябва да знам дали има опасност околните да се заразят! — Чедър изгледа Уийд заплашително. — Имам предвид по-конкретно себе си — продължи тя. — Той ухапа ръката ми, Ваша чест.

— Не мисля, че говорим за такъв вид болест — каза й съдия Дейвис с леко раздразнение.

— Ваша чест — настоя Чедър, а ноктите й проблясваха, докато жестикулираше, — как мога да съм абсолютно сигурна, че той не е носител на някакъв вирус, с който да ни зарази всички? Особено мен, след като зъбите му бяха в контакт с кожата ми!

Тя вдигна ръка като Статуята на свободата.

— Не виждам да е наранил кожата ви — отбеляза съдията.

— Значи не възнамерявате да го изпратите в болница или някъде, където да му направят изследвания? — Гласът на Чедър почти се извиси в пищене.

— Точно това казвам — потвърди съдия Дейвис.

— Тогава аз се оттеглям! — размаха ръце Чедър, а ноктите й отново проблеснаха в червено и златисто.

— Не, не се оттегляш, защото преди това аз те уволних! — викна Уийд, когато Чедър сграбчи куфарчето си. То се разтвори и отвътре се изсипаха листи, които се разпиляха из цялата зала.

— Ваша чест — обади се Бразил, — истината е, че на нас наистина ни е необходимо телекомуникационната мрежа КОМСТАТ отново да влезе в действие. — Не говореше според съдебния етикет и правила, но в момента това не го притесняваше. — В цялата страна мрежата ни не работи навсякъде заради тази история с рибите.

— Полицай Бразил, това няма връзка с разглеждания случай.

— Разбира се — измърмори Бразил, опитвайки се да предизвика Уийд отново да заговори, — а и той сигурно не би могъл да оправи нещата.

— Разбира се, че мога.

— О, така ли? — подразни го Бразил. — И как?

— Просто ще изтрия програмата, която направих, когато се включих с интерпретатора за HTML файлове в „Америка онлайн“.

Съдия Дейвис не можеше да се сдържи, защото като всички други, и тя използваше „Америка онлайн“ и се страхуваше от цветни бомби, IM бомби, замръзване на HTML декодера, HTML грешки — поотделно и взети накуп, както и от не толкова фаталните, но още по-дразнещи празни IM бомби.

— Как си се включил? — попита тя Уийд.

— Вирусът е като автоматична обвивка в текстовия декодер — съобщи й той, сякаш това обяснение бе съвсем просто. — При положение че използвате субкласове от типа VMBMSG. За да се задържи прозорецът отворен и да прави някои неща, които аз съм му наредил. Защото, както ви казах, има нещо като вирус. И аз съм му казал да отвори картата ми и да я задържи отворена. А антивирусната програма не действа, защото в програмата ми има команда за повторение в IM.

Всички в залата бяха като заковани. Бразил трескаво записваше. Прокурорът бе отворил широко уста от почуда.

— Но аз не съм искал екрана с рибите да се покаже навсякъде — добави Уийд. — Някой трябва да е налепил адресите един за друг, но това не е причинено от мен.

— Някой разбира ли какво каза той току-що? — попита съдията.

— Аз — горе-долу — каза Бразил. — А за адресите е прав.

— Няма да ми отнеме повече от минута да му покажа как да го оправи, после пак ме затворете — каза Уийд. — И ме пуснете на парада, а след това отново ме затворете.

Той погледна съдия Дейвис и в очите му проблесна страх. Усещаше, че тя е разбрала, че ще му се случи нещо лошо, ако му разреши да се прибере вкъщи. Уийд се извърна и погледна майка си.

— Всичко е наред, мамо — успокои я той. — Това няма нищо общо с теб.

Очите на майка му отново се напълниха със сълзи, а и неговите проблеснаха странно.

Прокурорът, чиято работа бе да наказва с пълната сила на закона, най-после обяви позицията си.

— Освобождаването му би било неразумен риск за безопасността на други хора и неприкосновеността на тяхната собственост — цитира той наказателния кодекс. — Мисля, че има ясни и неоспорими причини да не бъде освобождаван.

Съдия Дейвис се наведе напред и погледна Уийд. Тя бе взела решението си. Сърцето на Уийд се сви.

— Намирам, че има вероятна причина за подвеждане под съдебна отговорност и насрочвам допълнително изслушване след двайсет и един дни, на което да се вземе окончателно решение. Прокурорът може да призове свидетели, а малолетният ще остане затворен в Дома за задържане на малолетни. Но постановявам малолетният да бъде освободен под контрола на полицай Бразил тази събота. — Тя погледна Уийд. — От колко часа е парадът?

— От десет и половина — отговори й той. — Но ще трябва да отидем по-рано.

— В колко ще свърши?

— Единайсет и половина. Но ще се забавя известно време, за да прибера чинелите.

— От девет сутринта до един на обяд — каза съдия Дейвис на Бразил. — А след това трябва да го върнете в Дома за задържане до насрочената дата в съда.