Патриша Корнуел
Южен кръст (17)

17.

Найлс не оставяше Уест на мира. Никога не бе имал лесен характер, но си знаеше, че едно нещо му е напълно забранено. Нито той, нито някой друг можеше да пречи на Уест да спи, освен ако това не бе нейно собствено желание, а в момента тя определено се опитваше да заспи.

— Какво, по дяволите, ти става? — възнегодува Уест и пак обърна възглавницата си и я намести.

 

 

Найлс не спеше, но и не се движеше. Седеше в една и съща поза от полунощ, когато собственичката му най-после бе решила да захвърли глупавата книга „Пилешка супа за душата“, която уж обещаваше сто и една стоплящи сърцето истории, които изглеждаха напълно безсмислени на Найлс.

— Млъквай! — каза собственичката му и срита чаршафите си.

Гръдният кош на Найлс се надигаше и отпускаше. Той се чудеше кога собственичката му ще разбере, че тя винаги се изнервя в присъствието на Пианиста.

— Не мога повече, не издържам — обяви тя.

Седна в леглото, хвана Найлс и го пусна на пода. Той вече бе понесъл доста през последните няколко часа, но всяко нещо си имаше граници. Сега скочи обратно на леглото й и я побутна по брадата с лапичка, прибрал ноктите си, за да не я издраска.

— Малък негодник! — повдигна главата му Вирджиния.

Найлс скочи на корема й с всичка сила, като знаеше колко много мрази това собственичката му, особено сутрин, когато й се пишка. Тя пак го изхвърли от леглото и той отново скочи обратно, изръмжа и леко захапа кутрето й, после сам слезе от леглото и избяга. Тя скочи от леглото да го настигне.

— Върни се веднага тук, пакостнико! — извика му.

Найлс побягна още по-бързо и се шмугна в кабинета на господарката си, където скочи върху библиотеката и изчака, вирнал опашка и ококорен. Собственичката му не взе завоя към кабинета толкова грациозно, удари се в рамката на вратата и отново извика сърдито. Посочи Найлс с пръст. Котаракът не се изплаши. Дори не се бе изморил. Тя се приближи и протегна ръце нагоре, опитвайки се да го хване.

Найлс скочи над главата й и се приземи на бюрото. Натисна с лапичка бутона на телефона, от който се извикваха запаметените номера, и продължи да го натиска, докато не стигна до номера, който му трябваше. После натисна говорителя и бутона за автоматично избиране. Изчака, докато собственичката му почти го сграбчи за врата, после докосна за миг носа й и изчезна, а звъненето на телефона прозвуча гръмогласно по говорителя.

— Ало? — обади се Пианиста.

Уест замръзна.

— Ало? — повтори Бразил.

Тя сграбчи слушалката.

— Как може да ти се обаждам, като не съм набрала номера ти? — зачуди се тя, като прочете номера на Бразил на екрана на телефона.

— Кой е?

— Найлс го набра, не аз — продължи с обясненията Уест.

— Вирджиния?

— Не съм го направила — продължи тя, като мяташе огнени погледи на Найлс, който се протягаше, застанал на безопасно разстояние.

— Не е престъпление да ми се обадиш.

— Не е там въпросът.

— Искаш ли да закусим заедно или си заета? — попита Бразил предпазливо, сякаш просто проявяваше любезност, без да настоява да я види.

— Божичко, не знам какво да кажа — отвърна тя, докато се опитваше да избере правдив довод да му откаже. — Колко е часът? Найлс ме държа будна цяла нощ.

— Почти седем е.

— Няма да дойда да бягам с теб, ако това ме питаш — изстреля отговора си Уест, а сърцето й съвсем изгуби ритъма си.

— Вече приключих с бягането за днес — отвърна Бразил. — Закусвалнята „Ривър Сити“? Ходила ли си там?

— Не помия имената на всички места, където ходя.

— Там е хубаво. Ще имаш ли нещо против да минеш да ме вземеш, тъй като трябва да се прибираш с колата, а аз не.

— Явно вече си разучил всички заведения наоколо — каза Уест.

 

 

Тази сутрин Попай също не даваше мира на Хамър. Скачаше постоянно отгоре й. Изтича в кабинета на Хамър, скочи на стола пред бюрото и се втренчи в компютърния екран с рибките. Не даваше на Хамър да седне да изпие кафето си и да прегледа сутрешния вестник. Попай настояваше за разходката си. Не искаше захарче. Не искаше да седи, да лежи или да стои права.

— Каква полза, че изчетох толкова книги и ходих на консултации с кучешки треньори? — попита отчаяна Хамър. — Не виждам никаква полза. Опитвам се да се разбираме. Обясних ти надълго и нашироко колко е важно да се съобразяваме една с друга и да се радваме на присъствието си. Питала съм те толкова пъти дали не ти се е случило нещо травмиращо, преди аз да те взема от кучешкия приют, нещо, което да обяснява защо се нахвърляш на хората. Но каквото и да е станало, ти не ми казваш, а това не е честно, Попай. Знаеш колко те обичам. Знаеш, че животът ми е много напрегнат и нямам нужда от допълнителен стрес. Знаеш, че ще ме съдят, ако ухапеш някого и той после се престори, че си му причинила емоционални травми, смущение на личността или сексуални проблеми, и то само защото знаят, че имам пари и че се пазя от скандали. Сега сядай веднага!

Хамър клекна, със захарче в ръка.

Попай остана в непокорната си поза и само изгледа Хамър.

— Сядай!

Попай не се подчини.

— Лягай!

Попай пак не го направи.

— Какво те е прихванало? — попита Хамър.

 

 

Шокиращата новина се разпространяваше невероятно бързо и с обезпокоителни последици. Шефът на поддръжката на Холивудското гробище веднага се обади на почетния председател на борда на директорите на гробището — Лийла Ърхарт, която, от своя страна, се обади на всички членове на борда, включително и на Руби Синк, секретарката на борда, която бе най-подходящият човек, що се отнася до разпространяване на новини.

Мис Синк реши да излезе да вземе вестника си точно в момента, когато началничката на полицията Хамър минаваше покрай къщата й с Попай. Хамър бързо отмина двуетажната тухлена къща с веранда с дорийски колони и оригинални первази и прозорци. Мис Синк веднага се затича на долу по стълбите и прекоси чакълената алея.

— Върнете се тук! — извика мис Синк.

Хамър не обичаше да й нареждат.

— Добро утро, мис Синк — поздрави тя любезно, без да забавя крачката си.

— Трябва да говоря с вас.

Хамър спря, а Попай се постара с всички сили да продължи разходката си.

— Много добре, че попаднах на вас — заяви мис Синк.

— Дръж се прилично, Попай — издърпа каишката Хамър.

Попай се дърпаше назад.

— Попай! — предупреди я Хамър.

— Какво ужасно име на куче. Какво й е на очите?

— При тази порода винаги са такива.

— Водихте ли я да й подрежат опашката?

— Не — отвърна Хамър.

Мис Синк се наведе да огледа по-добре късата крива опашка, която не прикриваше нищо особено. Попай започна да се ближе на неприлично място и изведнъж скочи на крака, а езикът й се стрелна към устата на мис Синк. Мис Синк се дръпна рязко и изпищя. Тя изтри устните си и изглеждаше, сякаш й се догади от мисълта къде е бил току-що езикът на кучето. Попай увисна на ръба на розовия халат на мис Синк и едва не събори крехката възрастна жена.

— Стига, Попай. Мирувай. Седни! — нареди й Хамър.

Попай седна. Хамър й подаде парче месо. Мис Синк бе потресена и за момент остана като онемяла. Тя изтри устата си и огледа ръба на халата си, за да види дали няма скъсано.

— За какво искахте да говорите с мен? — попита Хамър.

— Искате да кажете, че не знаете? — повиши глас мис Синк. После изгледа враждебно Попай и се наведе да вземе вестника си.

— Да знам какво? — попита Хамър, подразнена, че може да има нещо, за което мис Синк да е научила преди нея.

— Някой е вандалствал в Холивудското гробище — надигна се гневът на мис Синк. — Цялата статуя на Джеферсън Дейвис е изрисувана!

— Кога научихте това? — попита Хамър, а в главата й замаршируваха войските на Конфедерацията.

— Искам да знам какво прави полицията по въпроса — настоя мис Синк.

— Някой съобщил ли ни е за това? — попита Хамър.

Мис Синк се поколеба за момент.

— За пръв път чувам за това — продължи Хамър, а Попай прояви интерес към глезените на мис Синк.

— Не знам дали някой се е обадил. Не отговарям аз за това. Просто сметнах, че който е открил престъплението, се е обадил. Разбира се, и на мен ми се обадиха само преди минути. Те смятат, че го е направил някой играч от университетския отбор.

— Кои те?

— Питайте Лийла Ърхарт. Тя ми се обади.

Възмущението на Хамър нарастваше с всяка изминала минута.

— А как е научила Лийла?

— Тя е президент на управителния съвет на гробището — отвърна мис Синк, сякаш в града имаше само едно гробище. — Градът върви към разруха. И ако полицаите си вършеха по-добре работата, това не би се случило. Да не говорим за упадъка на този квартал. Точно този.

Хамър се страхуваше, че някой ден ще прати досадната жена с физиономия на кобила по дяволите.

— Хората да си влизат безразборно — не спираше мис Синк. — Сякаш е някакъв „Макдоналдс“.

 

 

Мис Синк бе свикнала да се чувства в безопасност на известната си, оградена от дървета улица, където през 1775 Патрик Хенри се изправил на третата пейка отляво в Епископалната църква „Сейнт Джон“ и заявил: „… Дайте ми свобода или смърт!“ Точно на тази улица, само няколко къщи по-надолу. Елмайра Ройстър Шелтън и Едгар Алън По се бяха събрали повторно, за да започнат за втори път връзката си малко преди смъртта на По.

Въпреки че мис Синк не принадлежеше към Епископалната църква и че никога не се бе сгодявала, нито пък бе почитателка на страховитите разкази, тя уважаваше историята и известните хора от нея. Още повече че мис Синк се чувстваше искрено възмутена, когато някой новодошъл осквернява свещеността на квартала, а това се отнасяше и за Джуди Хамър, която не бе от Ричмънд, а от Арканзас, който поне според мис Синк не бе истинският Юг.

Попай изпразни пикочния си мехур върху един храст с жълти цветове. Започна да души лалетата и стълба на една улична лампа, готова да маркира собствената си територия.

— Всъщност престъпността в квартала се е понижила с шест процента, мис Синк — напомни й Хамър, без да добавя, че навсякъде другаде се е повишила. — Това се дължи отчасти на усилията на обществеността тук, на това, че хора като вас са винаги нащрек, като истински очи и уши на улицата.

— Шест процента, как ли не! — тропна с розовия си чехъл мис Синк и издърпа найлоновата опаковка, в която бе вестникът. — Я ми кажете как стана така, че някой открадна фонтана в парка „Либи Хил“?

— Но ние го открихме и го върнахме на мястото, където винаги си е бил, мис Синк.

— Няма значение. Но беше откраднат. Като килим, измъкнат изпод собствените ни крака. Цял железен фонтан и никой не видял нищо. А вие ми приказвате за очи и уши. — Бръкна в джоба си и извади кърпичка. — Да не говорим, че замерят и чупят стълбовете и колите с камъни. Повечето от роднините и приятелите ми са в Холивудското гробище.

Мис Синк избърса носа си и погледна заплашително грозното куче на Хамър. После разтвори вестника да види какво става в града. На челно място имаше огромно черно заглавие:

РИБЕНА ИСТЕРИЯ

МИСТЕРИОЗЕН ВИРУС ПОРАЗЯВА

ПОЛИЦЕЙСКАТА КОМПЮТЪРНА МРЕЖА

Хамър сграбчи вестника от ръцете на мис Синк.

— Извинете — каза мис Синк възмутено, — но това бе много грубо.

Хамър не й обърна внимание. Тя изчете цялата статия, невярваща на очите си. Имаше дори нарисувана малката синя рибка, която според статията бе предполагаемият преносител на вируса.

— О, боже! Значи е засегнало и Ню Йорк — каза Хамър, докато четеше. — Плъзнало е навсякъде. Дяволите да го вземат Руп! На медиите хич не им пука. Това само ще усложни положението, а някой хакер ще се чувства горд, че пишат за него на първа страница. Страхотно, страхотно! Какво стана с идеята хората да си помагат? Когато започвах в полицията, ние подавахме информация, а медиите пускаха материали, които да подпомагат работата на полицията. А можете ли да си представите подобно нещо да се случи сега? — продължи тя. — Не им ли хрумва на такива егоцентрици като Руп, че ако ние не можем да си вършим работата, те също ще страдат от това. Какво ще стане, ако откраднат неговия еърбег?

— Четох за тази история. Как я бяхте нарекли?

— Какво ще стане, ако го заплашат с пистолет и го ограбят пред банкомат? — не спираше Хамър.

— Ужасни неща — потрепери мис Синк. — Чух, че онзи ден пак имало такъв грабеж. Разбира се, било е прекалено рано. Хората не би трябвало да теглят пари от банкомати нощем, когато наоколо няма никой.

Попай пак започна да нервничи. Изправи се на задните си крака, затанцува с вдигнати предни лапи, сякаш искаше да прегърне мис Синк. Поведението й изглеждаше напълно необяснимо.

— Какво му е на кучето? — попита мис Синк. — Сякаш се опитва нещо да ми каже.

— Попай е много интелигентна. Има силна интуиция. Честно казано, тя знае толкова много, че чак ме плаши — призна си Хамър.

— Искам да се отбележи — продължи мис Синк, — че според мен тези въоръжени грабежи и историята с интернет са като трите шестици на Сатаната в Библията. Те са звярът, който ни води към Армагедон.

Попай пак скочи върху мис Синк. После изръмжа. Продължи да скача с предните си крака върху мис Синк и да се опитва да я прегърне. Мис Синк плесна с вестника по дланта си като предупреждение. Попай се скри зад краката на собственичката си и се омота в каишката. Цялата трепереше.

— Всичко е наред, мъниче. — Хамър се ядоса и разтревожи. Наведе се, прегърна кучето и го притисна към себе си. Даде на Попай още едно парченце месо. — Моля ви, не правете друг път така — каза тя намръщено на мис Синк.

— Следващия път направо ще напляскам малкото й дупе — обеща мис Синк.

— Не, няма — каза Хамър с равен, но категоричен тон.

— Това куче ще ухапе някого — предупреди мис Синк. — Само гледайте. А после нищо чудно да се озовете в съда. В наши дни хората се съдят за щяло и нещяло. — Опита се да щракне с пръсти, за да подчертае думите си, но не успя.

Попай изръмжа.

— Е, трябва да влизам, за да се обадя на другите членове на управителния съвет. Предполагам, че щом казах на вас, все едно съм се обадила в полицията — добави мис Синк.

Тя тръгна обратно по алеята, шумно се изкачи на дорийската веранда, а котката й се втурна иззад живия плет.