Патриша Корнуел
Южен кръст (3)

3.

От уредбата гърмеше рапът на „Пъф Деди енд фемили“, а вятърът духаше силно през единия от задните прозорци на ескорта на Смоук. Той се бе преоблякъл в колата, бе оставил Дивинити, чийто сладникав парфюм още се усещаше, и сега пътуваше заедно с четиринайсетгодишния Уийд Гардънър в западна посока към гимназията „Милс И. Годуин“.

Смоук имаше пари в джоба си. Под седалката бе пъхнат деветмилиметровият „Глок“, който бе получил в замяна за двайсет дози крек на улицата. Въодушевен, си представяше обира отново и отново, като любима сцена във филм. Ставаше все по-добър. Все по-дързък.

Мислеше си колко готино ще стане да влезе в стаята на училищния оркестър и да пречука дванайсет, тринайсет, може би петнайсет ученика и шибания им диригент — мистър Къри. Тъпият многознайко не прие Смоук в оркестъра, защото Смоук нямал слух и не можел да спазва ритъма на барабана. А на Уийд му дадоха да свири на чинелите, макар че той не би могъл да ги различи от капаци на кофи за боклук. И защо? Защото Уийд имал артистичен талант и никога не се забърквал в непозволени неща. Е, това скоро щеше да се промени.

— Кой го прави по-добре — припяваше Смоук рап парчето, напълно без синхрон с певеца, но се разгорещяваше все повече. — Не ставай за смях… Ще те накарам да ме обичаш…

Уийд се включи на ударните, като забарабани с длани по бедрата си и таблото на колата и заподскача на седалката, сякаш имаше синтезатор в главата си, а пулсът му биеше в унисон с ритъма на песента. Смоук адски се дразнеше от подобни изцепки. Дразнеше се от Уийд, който виждаше всичко в ярки цветове и бе готов да драска рисунките си навсякъде. Беше му писнало да излагат картините на Уийд в библиотеката. Поне се успокояваше, че Уийд е много глупав. Толкова глупав, че да не осъзнае, че Смоук му бе станал приятел и го караше с колата до училище само защото възнамеряваше да го използва.

— Смееешно… ти си в опасност и не трябва да си сама… — забоботи Смоук по-високо.

Той усили звука на уредбата и нагласи басите да дънят до дупка. Продължи да натиска копчето за отваряне и затваряне на задния ляв прозорец и псуваше всеки път, когато стъклото засядаше, полуотворено. Вятърът свистеше, музиката гърмеше, а Уийд продължаваше да си барабани.

— Хей, тъпчо, я се спри! — кресна му Смоук и хвана едната ръка на Уийд, за да го накара да спре да барабани.

Уийд се вцепени. Смоук си внуши, че подушва страха на Уийд.

— Слушай ме, тъпчо — продължи Смоук. — Може би съм на път да осъществя най-голямата ти мечта и да ти предложа най-страхотното нещо в жалкия ти живот.

— О! — Уийд се ужасяваше от това, което Смоук се канеше да каже.

— Нали искаш да си печен като мен, а?

— Предполагам.

— Предполагаш? — избухна Смоук.

Той цапардоса Уийд по носа толкова силно, че му потече кръв. Очите на Уийд се напълниха със сълзи.

— Значи какво точно каза, тъпчо?

Гласът на Смоук бе смразяващо спокоен.

Кръвта се стичаше по лицето на Уийд и капеше по избелелите му дънки, марка „Руут 66“.

— Само да ми изцапаш колата с кръв и ще те скъсам от бой. Кво ще кажеш да те сплескам като пътна маркировка?

— Недей, моля те.

— Знам колко много искаш да си Щука и че отдавна чакаш да ти предложа — каза Смоук. — След дълго обмисляне реших да ти позволя да опиташ, макар че не отговаряш на изискванията.

Уийд не искаше да става Щука. Не искаше да бъде част от бандата на Смоук. Те биеха хора, крадяха, разбиваха коли, пробиваха дупки в покривите на ресторанти и отмъкваха каси с алкохол. Правеха всевъзможни неща, за които Уийд не искаше и да чуе.

— Значи какво ще кажеш? — Смоук замахна леко с ръка, готов отново да удари Уийд.

— Добре, човече.

— Първо трябва да кажеш благодаря, тъпчо. Кажи: за мен това е такава чест, че ще се насера в гащите от радост.

— Ще е адски готино, човече. — Уийд се опита да се прикрие зад възторжените думи, които едва се отлепяха от езика му. — Само като си представя какви страхотии можем да правим. А ще нося ли униформата?

— „Чикаго Булс“, сякаш си шибаният Майкъл Джордан. Може би с нея ще изглеждаш по-висок. А може би така ще ти се напомпа малко и нещастният маркуч между краката и ще почнеш да шибаш момичета.

— Откъде знаеш, че не ги шибам и сега? — изрепчи му се Уийд.

— Не си шибал нищо в скапания си нещастен живот досега. Дори и насън.

— Нищо не знаеш.

Смоук се изсмя с жестокия си, подигравателен смях.

— Нямаш си и представа — продължи Уийд, преструвайки се на непукист, защото знаеше, че Смоук става още по-гаден, ако усети, че се страхуват от него.

— Няма да се сетиш кво да правиш с една катеричка даже и да ти се отърка в крака — изсмя се Смоук. — Виждал съм ти патката. Виждал съм те да пикаеш.

— Пикаенето и шибането нямат нищо общо — заяви му Уийд.

Смоук зави към паркинга на гимназията „Милс И. Годуин“, наречена на един бивш губернатор на Вирджиния. Спря и изчака Уийд да слезе.

— Ти няма ли да дойдеш? — попита Уийд.

— Точно сега имам работа.

— Ще закъснееш.

— Оооох, как се изплаших! — разсмя се Смоук. — Хайде чупката, тъпчо.

Уийд се размърда. Отвори задната врата на колата и измъкна евтината си раница, в която носеше учебници, тетрадки и един сандвич с наденица и горчица, които сам си бе направил, преди Смоук да мине да го вземе.

— След училище да ме чакаш точно тук — каза му Смоук. — Нито крачка встрани. Ще те заведа в клуба, за да минеш през посвещението и мечтата ти ще се сбъдне.

Уийд знаеше за клуба. Смоук му бе разказал подробно.

— Имам репетиция на оркестъра — каза Уийд, усещайки как трепери вътрешно.

— Не, нямаш.

— Имам. Всеки понеделник, сряда и петък имаме тренировка с маршируване, Смоук. — Кръвта сякаш изтече от тялото на Уийд и коремът му се сви на топка.

— Днес си зает, тъпчо. Гледай да си домъкнеш задника тук точно в три.

Когато Смоук рязко потегли, очите на Уийд отново се напълниха със сълзи. Уийд обожаваше репетициите на оркестъра. Обичаше тренировките на бейзболното игрище, където маршируваше с красивите петдесетсантиметрови чинели, мечтаеше си за червено-бялата военна униформа с черна шапка и перо, с които щеше да е облечен на Парада на цветята в събота. Господин Къри бе обяснил, че чинелите са отлична изработка и че Уийд отговаря да ги поддържа чисти и излъскани, а кожените каишки — вързани стегнато на специалните плоски преплетени възли.

Пред спретнатата светла тухлена сграда на училището се развяваха знамена. Тук учеха хиляда и седемстотин буйни деца на заможни родители и в момента всички те бързаха по коридорите и влизаха в класните стаи. Настроението на Уийд се подобри. Добре че баща му живееше в хубав квартал с добро училище и Уийд държеше някои свои вещи и дрехи в жилището му, като се преструваше, че живее там, за да може да учи в това училище. Ако Уийд не можеше да учи в „Годуин“, в живота му нямаше да има рисуване и музика.

В 8:35, когато звънна звънецът за начало на часа, Уийд затръшва вратичката на яркооранжевото шкафче и побягна по празните коридори с различно оцветени стени, в които отекваха шумовете от класните стаи, където учениците вече вадеха учебниците си и затваряха капаците на чиновете си. Уийд изпитваше фобия от закъсненията, датираща от години.

Майка му работеше постоянно и рядко си беше вкъщи и будна, за да събуди Уийд навреме за училище. Понякога той се успиваше и се изстрелваше към спирката на училищния автобус, паникьосан и полуоблечен, без учебници и закуска. В съзнанието му да изпусне автобуса бе равносилно на да изпусне живота си и да остане сам в някаква празна къща, в която отекват старите кавги на родителите му, които вече живееха разделени, и силният, характерен шум на по-големия му брат, които бе починал.

Уийд зави на бегом по коридора към кабинетите по природонаучните предмети и срещна господин Прити, който тъкмо бе започнал дежурството си в коридора, застанал пред кабинета по биология на госпожа Фан, където вече трябваше да е Уийд, за да започне теста, обещан им от предишния път.

— Охо! — извика господин Прити, когато Уийд изтича край него. Точно в този момент звънецът спря да звъни и вратите по целия коридор се затвориха.

— Имам час при госпожа Фан — каза задъхано Уийд.

— Знаеш ли къде е кабинетът?

— Да, сър, господин Прити. Ей там. — Уийд посочи червената врата, намираща се на не повече от двайсетина крачки, и се зачуди защо му задават този глупав въпрос.

— Закъснял си — заяви му господин Прити.

— Звънецът тъкмо спря — оправда се Уийд. — Не е минала и секунда.

— Все пак си закъснял, Уийд.

— Не го направих нарочно.

— И предполагам, че нямаш карта за закъснение — продължи господин Прити, който преподаваше западни цивилизации на деветите класове.

— Нямам карта за закъснение — започна да се възмущава Уийд, — защото нямах намерение да закъснявам. Успях да стигна до училище точно сега и не можех да направя нищо, освен да бягам чак дотук, за да не закъснея. А сега вие ме бавите, господин Прити.

Господин Прити изпитваше склонност да сплашва учениците, без да ги наказва. Беше млад и симпатичен и страдаше от неутолимата жажда за публика, която да го слуша и гледа. Беше добре известен сред учениците, че задържа закъснелите в коридора възможно най-дълго, вместо да ги пусне веднага в клас.

— Недей да виниш мен за това, че си пристигнал късно — каза господин Прити и се настани зад малката масичка в празния, чист до блясък коридор.

— Не ви виня. Просто казвах какво се е получило.

— Ако бях на твое място, Уийд, щях да си меря приказките.

— Какво искате да направя — да започна да си нося кантарче ли? — заяде се Уийд.

Господин Прити вече можеше и да пусне Уийд да влезе в час, но се раздразни и реши да задълбае нещата.

— Я да видим, ти имаш третия час при мен. Спомняш ли си за какво говорихме в петък?

Уийд не си спомняше нищо от петък, освен че тогава с неохота си мислеше за уикенда, който трябва да прекара с баща си.

— Така. Може би това ще поосвежи паметта ти — каза господин Прити любезно. — Какво се е случило през 1556 година?

Уийд все повече започваше да нервничи и да се притеснява. Дочуваше гласа на госпожа Фан през затворената врата. Тя раздаваше листовете с теста и изреждаше указанията си.

— Хайде, сигурен съм, че го знаеш — продължаваше да настоява господин Прити. — Какво се е случило?

— Война — изтърси Уийд първото, което му хрумна.

— Доста разумно предположение, след като са се водили толкова много войни. Но погрешно. През 1556 година Акбар става император на Индия.

— Сега вече мога ли да вляза в часа на госпожа Фан?

— И после какво? — настоя господин Прити. — Какво е станало след това?

— Какво?

— Аз те попитах пръв.

— За кое? — Уийд усещаше, че побеснява.

— Какво се е случило след това? — повтори господин Прити.

— Зависи какво имате предвид под „след това“ — измъкна се Уийд.

— „След това“ като „след това“ в хронологията на събитията, текста, за които раздадох на всички ученици от класа — отвърна господин Прити въодушевено. — Разбира се, ти сигурно изобщо не си го погледнал.

— Погледнах го. Там пише, че не е необходимо да запаметяваме нищо, което не е изписано с по-тъмен шрифт, а написаното за Индия и какво станало след това не беше с по-тъмен шрифт.

— Така ли? — Тонът на господин Прити стана надменен. — А как си спомняш, дали нещо е било с по-тъмен шрифт или не, след като изобщо не запомняш нищо?

— Мога да запомня, когато нещо е с тъмен шрифт — повиши глас Уийд, сякаш започна да произнася думите с по-тъмен шрифт.

— Не можеш.

— Мога.

Господин Прити ядосано извади химикал от джоба на ризата си и започна да пише нещо по листа, където би трябвало да отбелязва имената на закъснелите.

— Добре, умнико — каза той, губейки все повече самоконтрола си. — Написал съм ти десет думи, някои са с тъмен шрифт, други не. Имаш една минута да ги разгледаш.

Подаде листа на Уийд: превенция, ескиз, погром. Версай, медовина, Фаберже, Фабиан, Ватерло, прокламация, крах. Уийд не знаеше значението на нито една от думите. Господин Прити грабна листа.

— Е, кои думи бяха с тъмен шрифт?

— Не съм сигурен как се произнасят.

— Версай — подсказа му господин Прити.

Уийд прехвърли списъка в главата си и се сети само за една дума с „В“.

— Четвъртата дума, не е с тъмен шрифт.

— Погром!

— Третата, не е.

— Фабиан? — изстреля господин Прити нова дума.

— Четвъртата отзад напред. Не е тъмна.

— Ескиз! — изрече господин Прити, а красивите черти на лицето му се изкривиха от гняв.

— С тъмен шрифт — отвърна Уийд, — както и думи номер пет и десет.

— Наистина? — Господин Прити беше излязъл от кожата си. — И кои са номер пет и десет, след като се мислиш за такъв многознайко?

Уийд видя изписани медовина и крах в съзнанието си и ги произнесе по свой начин: „медина и крах“.

— И какво означават?

Господин Прити говореше толкова високо, че госпожа Фан открехна вратата и загрижено надникна да види какво става.

— Шшшшшшт! — каза му тя.

— Какво означават, Уийд? — снижи язвителния си тон господин Прити.

Уийд се постара да измисли отговор.

— Медина е съд за мед, а крах е, ако взема нещо чуждо — предположи той.

 

 

Полицай Флинг също правеше предположения в този момент. Беше преминал през контрол на следващото ниво, след това натиска функция 3, която бе теми, и след това изчисти, за да се отърве от поредната кръгова диаграма, извика от менюто обаждания първа, втора и трета степен на спешност за четвърти район, което пак не бе това, което се надяваха да видят присъстващите на заседанието.

Хамър включи осветлението в залата. Заседанията не би трябвало да продължават повече от един час, а това вече превишаваше лимита. Хамър се чувстваше обезкуражена и отчаяна, но бе твърдо решена да не й проличи.

— Осъзнавам, че това е ново за всички ни — обобщи тя. — Естествено нищо не може да стане изведнъж. Ще трябва да оставим компютърните карти за петък в седем сутринта, когато, сигурна съм, ще сме готови да работим с тях.

Никой не направи коментар.

— Полицай Флинг?

Ръцете му лежаха, отпуснати безжизнено върху клавиатурата. Той изглеждаше нещастен и сразен.

— Мислите ли, че ще успеете да се справите с тази задача до петък? — продължи Хамър.

— Не, госпожо. — Флинг прецени честно възможностите си.

Вратата се отвори, Уест се върна в стаята и се настани на мястото си.

— Добре, полицай Флинг, поне сте прям — окуражи го Хамър. — Има ли някой друг, който би искал да се научи как да работи с тази програма? Съвсем лесна е. По принцип беше създадена не за програмисти и инженери, а да се използва удобно от полицията.

Никой не се обади.

— Полицай Бразил, ще ми помогнете ли?

— Разбира се — отвърна той не съвсем уверено.

— Може би за момента е най-добре вие да поемете това — каза Хамър. — Заместник-началник Уест? И вие сте запозната с програмата. Да видим дали вие двамата няма да успеете да задвижите нещата. Очаквам на следващото обсъждане за КОМСТАТ всичко да върви гладко.

— Кой иска да се научи? — попита Уест и огледа седящите около масата. — Хайде, момчета, не е страшно.

Лейтенант Одри Понци вдигна ръка. Последва я капитан Клауд. Полицаи Флинг също реши да направи още един опит.

Хангър прегледа набързо бележките си и отново отпи нервно от кафето си.

— Почти нищо не се е променило от последното ни заседание — започна той. — Пак има дребни кражби от автомобили, най-вече джипове, от които крадат еърбеговете. Подозираме, че голяма част от откраднатото се озовава в два автосервиза, открити наскоро от руснаци. Може би са от един и същи клан с другите, които отвориха павилиона на кооперативния пазар през лятото, на 17-а улица, точно срещу „Хавана ’59“. Продават зеле, от това за салата. Не сме ги хванали да правят нещо незаконно, но увеличават бъркотията. — Погледна към Клауд.

— Но кражбите на еърбеговете може и да са свързани с тях, ако руснаците поддържат връзки помежду си — предположи Флинг.

— И ние обмисляме тази възможност — каза Хангър.

— Да се върнем на разбитите коли — прекъсна ги Хамър.

— Методът на действие е един и същ в най-скорошните кражби. Собственикът се завръща при колата, открива прозореца разбит и еърбеговете липсват. Същите коли отиват за ремонт в един от сервизите на руснаците и там им поставят нови еърбегове и по ирония на съдбата може това да са същите еърбегове, които са били откраднати от колата. Така че собствениците плащат повторно за същите възглавници, като си мислят, че си купуват нови — по триста долара едната, а им пробутват крадени. Получава се доста голяма сума, ако се вземе предвид броят на разбитите джипове в цял свят.

— Но ако собственикът си получи същите еърбегове, те всъщност не са втора употреба, защото никога не са използвани от друг — обади се пак Флинг. — Това означава ли, че?…

— И какво правим по този проблем? — повиши глас Хамър.

— Координираме разследванията на отделните кражби и се опитваме да внедрим наш човек поне в единия от сервизите — отвърна й Хангър.

— Не могат ли еърбеговете да се проследяват? — попита Хамър.

— Не, освен ако не започнат да им поставят серийния номер на колата — отвърна й Хангър, като имаше предвид номера, който се поставя върху различни части от автомобила. — Мислех си дали няма да получим някаква субсидия, за да развием това. Може да се заинтересуват и от нюйоркското управление.

— Да развием кое? — намръщи се Хамър.

— Да направим проучване на ефикасността от поставяне на сериен номер върху еърбеговете.

— Така ако ти поставят възглавници със същия номер, със сигурност са откраднатите от собствената ти кола.

— Вярно.

— Така ще стане съвсем лесно.

Хангър кимна.

— Не само ще можем да разкрием извършителите на кражбите тук, но и на мрежите за пласиране, защото съм сигурен, че много от откраднатите еърбегове се изпращат в чужбина. Така че ако развием система от серийни номера на еърбеговете, ще може да се включи и Интерпол. А това ще ни донесе похвали.

— Ясно. — Хамър се бореше с нарастващото чувство за безнадеждност. — Нещо друго?

— Още два откраднати сатурна. И тук вече се очертава повтарящ се модел.

— Колко станаха общо?

— Дванайсет коли, производство на „Дженеръл Мотърс“, за последния месец.

— Някакъв напредък?

— Изглежда, замесени са няколко тийнейджъри. Мислим, че са купили шперцовете за сатурните от някакво момче с прякор Бийпър, вероятно в района на основното училище „Суонсбъро“ на „Мидлотиан Търнпайк“.

— Замесена ли е банда? — попита Хамър.

— Не е сигурно — отговори Хангър.

— Какво означава това?

— Ами единствената ни информация идва от информатор, който ни е лъгал в други случаи.

Хамър продължи напред:

— Току-що получихме сигнал за нова кражба при банкомат. Ще оставя заместник-началник Уест да ни запознае с подробностите.

— Ограбеният е мъж с азиатски произход, възраст: двайсет и две. — Вирджиния погледна бележките си. — Спрял пред банкомата на банка „Крестар“ на „Патерсън“ номер 5802. Нямало никой наоколо. Нищо необичайно. Изведнъж някой завързал латексова лента на очите му и опрял пистолет в гърба му. Не може да определи от каква раса е нападателят, който му взел парите. Когато ограбеният си свалил лентата от очите, крадецът отдавна бил изчезнал.

— Латексовата лента е новост — отбеляза Хамър.

— Определено — съгласи се Уест.

— Това прави шест кражби пред банкомати — продължи Хамър. — Четири в южните райони, два в Уест Енд. Средно по един на седмица от началото на февруари.

— Нека само добавя, че съм особено загрижена заради тази най-скорошна кражба, ако приемем, че всичките са свързани — обади се Уест. — Да ги сравним. Първите четири кражби бяха късно през нощта или рано сутринта, и в двата случая по тъмно. Крадците са били мъж и жена. Жената разсейва жертвата, като пита къде има поща или телефон или нещо от този род. Мъжът се появява неочаквано, разтваря сакото си, колкото да се види дръжката на пистолета му, и казва: Дай парите, които изтегли от банкомата. Пистолетът може да е истински, но може и да не е. Крадецът взема парите и избягва.

Петата кражба беше в „Чърч Хил“. Пак е по тъмно, но крадецът се качва в колата на жертвата и изгася лампата в купето, за да не се види лицето му. Заплашва, че ако жертвата помогне на ченгетата да го идентифицират, той е запомнил номера на колата му, ще го открие и ще го убие. После го принуждава да кара няколко пресечки разстояние и след това изчезва от колата с парите. А сега имаме кражба пред банкомат в Уест Енд, през деня. Възможно е да имаме модел на нарастваща дързост от страна на крадеца. Дързост, която може в даден момент да прерасне в насилие.

— Разполагаме ли с още нещо по тези случаи? — попита Клауд.

— Нищо съществено. Някои от жертвите мислят, че жената съучастница е чернокожа, някои мислят, че самият крадец е чернокож — и обратно. Възраст — неизвестна, вероятно са непълнолетни. Никаква информация за автомобил, ако предположим, че използват кола, за да изчезнат по-бързо — отвърна Уест. — По същество не знаем нищо.

— А записите от охранителните камери на банките?

— Нищо не се вижда.

— Защо? — попита Хамър.

— В първия случай се вижда само гърбът на жената, и то в тъмнината — обясни Уест. — На останалите четири записа не се вижда нищо.

— А камерите са работели?

— Съвсем нормално.

— И камерата тази сутрин ли?

— Изглежда, че е съвсем наред.

— Има ли други случаи, дори и слабо наподобяващи тези, в другите части на града? — попита Хамър.

Никой не се обади.

— А какво става в трети район? Не чухме нищо от вас, капитан Уебър — продължи напред Хамър.

— Някакви руснаци са открили антикварен магазин на „Чембърлейн“, близо до търговския център — отвърна Уебър. — Засега не са направили нищо незаконно.

— Има ли причина да мислим, че ще направят? — попита Хамър.

— Ами всичко може да се очаква от руснаци.

— Сигурни ли сме, че не са цигани? — попита детектив Линтън Бийн от отдел „Обири“.

— Има ли цигани руснаци?

— Защо не, ако се местят от място на място и мамят хората.

— Да, но циганите, които са се появявали тук, са основно румънски, ирландски, английски или шотландски. Пътешественици. Е, те се наричат така. Много се засягат, ако ги наричаме цигани.

— Ами да ги наричаме скитници и крадци.

— Никога не съм чувал за руски цигани.

— Сестра ми ходи в Италия миналата година и каза, че и там има цигани.

— Знам със сигурност, че във Флорида има цигани с латиноамерикански произход.

— Ето, виждате ли, в това е работата — намеси се детектив Бийн. — Циганите нямат държава. Може да са, от която и да е, включително и от Русия…

— Какво правим по проблема? — прекъсна ги Хамър.

— Увеличаваме броя на патрулиращите полицаи в квартали като „Уиндзър Фармс“, където живеят най-вече заможни възрастни хора — обясни Бийн. — Може би трябва да сформираме специална единица.

— Направете го — съгласи се Хамър и погледна часовника, притеснена колко много време е изминало. — Лейтенант Ноубъл е дежурен командир във втори район. Какво ще ни докладвате?

— Тази седмица арестувахме рецидивист, упражняващ домашно насилие — отговори Ноубъл, който винаги използваше официалните полицейски термини и заради това всички го мразеха.

— Много добре — насърчи го да продължи Хамър.

— Правим масирани проверки, но засега не сме открили извършителя на стълбищните изнасилвания — добави Ноубъл. — И ако ми позволите, искам да направя един коментар.

— Моля — съгласи се Хамър.

— Не съм сигурен, че беше добра идея да дразним обществеността с тези глупости за бандите, които Бразил написа в неделния вестник.

— Не бяха глупости — обади се Бразил.

— Добре, назови една банда — предизвика го Ноубъл.

— Всичко се свежда до семантика — отвърна Бразил. — Зависи какво определение давате за банда.

Хамър се съгласи.

— Малолетни извършват най-тежките престъпления. Те се надъхват един друг, влияят си, групират се в компании и в крайна сметка — в банди. Има ги в града и е крайно необходимо да ги приемем като такива.

— Но повечето деца, които отиват с оръжие в училище и убиват съучениците си, не са от банди, а са по-скоро единаци — възрази Ноубъл.

— Да вземем случая в Джоунсбъро — противопостави се Уест. — Четиринайсетгодишно момче възлага на друго, единайсетгодишно, да стреля, нали? А какво щеше да стане, ако бяха замесени четири, пет, шест деца? Можеше да бъдат убити двайсетина деца и учители.

— Права е.

— Ако го погледнем така, струва си да се замислим.

— В някой момент ще се наложи да викаме националната гвардия.

— Децата са много опасни. Нямат задръжки. Възприемат убийството просто като игра — добави Уест.

— Точно така. Не се замислят за последиците.

— А какво ще се получи, ако някоя банда има лидер с наистина силно излъчване и власт, лидер, който знае как да организира и ръководи? Представяте ли си? — включи се Бразил.

Още забележки и доводи се изсипаха от различни страни, докато в същото време Хамър разсъждаваше как да подходи към следващата тема.

— Според съвсем наскоро постъпили сведения — започна тя — двама бели мъже възнамеряват да извършат убийство на расова основа, комбинирано с обир, а жертвата ще бъде чернокожа жена на име Лорейн. Мъжете са известни с имената или прякорите Смадж и Буба.

Няколко минути никой не проговори, а на лицата на всички се изписа недоумение.

— Ако нямате нищо против, бихте ли ни казали откъде имате тази информация, госпожо началник?

Хамър погледна Уест за помощ.

— Всъщност не сме в състояние да разкрием източника си в настоящия момент — обади се Уест. — Просто държим да сте информирани за това, да бъдете нащрек и готови да реагирате.

— Има ли нещо друго? — попита Хамър.

Нямаше.

— В такъв случай имам да връча две похвални грамоти и мисля, че и двамата полицаи са тук — усмихна се Хамър. — Диспечер Пати Пасман от радиоцентралата и полицай Роуд.

Двамата излязоха отпред. Хамър им връчи грамотите и се ръкува с тях. Последваха вяли аплодисменти.

— Както знаете, диспечер Пасман пое обаждане на девет-едно-едно миналия месец и с действията си по телефона спаси един човек, задавил се с хотдог — добави Хамър. — А полицай Роуд е издал триста осемдесет и осем глоби за неправилно паркиране през миналия месец. Рекорд на отдела.

— УУУУУУ!

— Да, повечето глоби са за нашите собствени коли.

Пасман погледна Роуд.

— Той печели наградата за бъбрене по радиостанцията.

— Роуд Шопара!

Пасман прехапа устната си, а лицето й почервеня от гняв.

— Роуд бърборкото!

— Стига толкова! — намеси се Хамър. — Ще се видим отново в петък.

Мигачът на форд експлоръра мигаше непрестанно, докато шофьорът му, който вече бе пропуснал изхода от магистралата, по който трябваше да завие, отново се опита да се престрои пред Буба. Буба даде газ и фордът рязко изви, като се върна в платното си. Полицейската кола още бе залепена за задната броня на Буба и той отново намали, за да покаже, че няма да търпи повече опашки, даже и да са полицаи. Буба се чувстваше като каубой, насочващ стадо бизони в ширналата се прерия на моторизирания свят.

— Две вика едно. — Хани звучеше все по-разтревожена по уоки-токито.

Буба бе прекалено зает, за да говори точно сега с жена си.

— Смадж — обади се той на приятеля си. — Пчелата майка е бръмнала, имам градско котенце на опашката, а един шестнайсетгодишен дребосък иска да ми избърше носа. — Буба говореше кодирано, съобщавайки на приятеля си, че жена му се опитва да се свърже с него, че зад него се е залепила полицейска кола и че едно 4×4, шофирано от някакво хлапе, се опитва да го изпревари.

— Оставям те — заяви Смадж.

— Чао! Ще се чуем пак, приятелче — сбогува се Буба.

Междувременно хлапето с експлоръра бе приело ситуацията като предизвикателство и ако не беше полицейската кола в съседното платно, сигурно щеше да прибегне до насилие. Реши да се махне. Преди да го направи, наду оглушително клаксона си, показа на Буба среден пръст и произнесе отчетливо, обърнат с лице към него: тъпанар. Експлорърът изчезна в потока от коли. Буба намали, за да подскаже още веднъж на ченгето отзад да се махне от бронята му. В отговор ченгето пусна сигналните си светлини и сирената. Буба отби и спря на паркинга пред „Кмарт“^[1].