Патриша Корнуел
Южен кръст (33)

33.

Малко след три през нощта ударен взвод на полицията атакува клуба на Щуките зад мотел „Саутсайд“ и откри помещението изоставено. Полицаите не намериха оръжие или амуниции, а само каси алкохол, боклуци и няколко мръсни матрака.

Бразил стоеше на един телефон, Уест на друг, всеки в различен край на детективския отдел. Бразил се бе обадил на директорката на „Годуин“, госпожица Лили, вкъщи и когато тя разбра за какво става дума, веднага отиде в гимназията, където двамата със секретаря започнаха да преглеждат списъците на учениците.

В крайна сметка откриха, че истинското име на Смоук е Алекс Бейли, но адресът, който бе дал при записването си в гимназията, се оказа несъществуващ, телефонният номер — също, и в досието му нямаше негова снимка. Въпреки че годишният албум на гимназията още не бе готов, в списъка на учениците, които се бяха снимали за албума, името на Смоук го нямаше. Единственото, което се знаеше за него със сигурност, бе какви часове е посещавал и че предното лято се е преместил тук от Дърам, Северна Каролина. Частното училище, което уж бил посещавал там, също се оказа измислено.

Бразил се обади на всички с фамилия Бейли в телефонния указател, независимо че още не бе съмнало. Никой не потвърди да има роднина на име Алекс, който да учи в гимназия „Годуин“.

— И как, по дяволите, е успял да го направи, без никой да разбере? — избухна Бразил пред Уест. — Дава фалшив адрес и телефон, училище и бог знае какво още.

Уест пушеше „Карлтън“. Почти бе спряла да пуши преди няколко месеца, но от време на време изпитваше нужда да запали.

— След като никой не проверява. Да си спомняш някога да са се обаждали от училище в дома ти или да са ти идвали на посещение?

— Не си спомням.

— Нито пък аз. Не посещават никого, освен ако не се забърка в нещо. А, изглежда, той се е държал като съвсем обикновено момче допреди няколко седмици. После започва да бяга от училище. Може би от училището започват да търсят родителите му. Но познай какво — вече е прекалено късно.

— Чудя се какво знаят родителите му. — Бразил взе пластмасовата чашка с отдавна изстинало кафе.

— Отричат всичко. Може би го защитават. Не искат да си признаят проблема, сигурно никога не са искали. Изобщо не си мисля, че му е за пръв път. Щом се е постарал никъде да няма негови снимки, дори и в годишника на гимназията, значи действа като изпечен престъпник, който знае, че е важно никой да не е виждал снимката му. Обзалагам се, че в Северна Каролина е имал полицейско досие, дълго цял километър. Когато е станал на шестнайсет и досието му е било заличено, родителите му са решили да се преместят тук, където никой не е чувал за него. Където малкият умник може да започне на чисто, все едно е света вода ненапита.

Бразил разбърка кафето в чашата си. Пое си дълбоко дъх и после бавно издиша.

— Е, смяташ ли да си лягаш тази нощ? — попита Уест.

— Нощта свърши.

— Искаш ли да дойдеш да хапнем бъркани яйца или нещо такова?

Очите на Бразил станаха много тъжни:

— Стига да се отбием първо вкъщи. Трябва да взема нещо.

 

 

Мотел „Азалия“, в северната част на града, не бе място, където полицията очакваше да открие Смоук. Той бе харесал мотела и заради иронията, че името му е на цвете, а точно за Парада на цветята на по-следващия ден Смоук имаше големи планове.

Седеше на единичното легло в единичната стая и си мислеше, че тя не е много по-добра от клуба. „Азалия“ бе типът мотел, където хората си купуваха наркотици и се друсаха, където се извършваха убийства и на никого не му пукаше. На Смоук му дадоха стая номер 7 за двайсет и осем долара на нощ. Той зяпаше невиждащо телевизора и пиеше водка от пластмасова чаша. Следеше новините. В шест и пет сутринта телефонът му иззвъня.

— Какво? — обади се той.

Беше Дивинити.

— Сладурче, отарашиха мястото, точно както ти каза — съобщи му развълнувано тя.

Смоук се усмихна, загледан в металните кофи за боклук в ъгъла, пълни с оръжия и амуниции.

— Двамата със Сик паркирахме колата при порно книжарницата и се скрихме в гората да гледаме. Направо си умряхме от смях, като ги видяхме как нахълтаха там с всичките им щитове и пушки. Съвсем прав беше, като ни каза да се изнасяме оттам, захарче. Но искам да знам кога ще те видя, а?

— Не сега — каза й Смоук не особено ентусиазирано, защото си играеше с барабана на револвер колт, калибър 357.

— Е, няма да ми дойде зле поне да ми кажеш, че ти липсвам. — Дивинити изглеждаше намусена и на път да избухне.

Смоук не я слушаше. Мислеше си за старицата и това как се бе изплашила от него. Смоук никога не бе плашил друг човек толкова силно. Чувстваше се опиянен от могъществото си и това му действаше по-замайващо от водката. Усещането от натискането на спусъка бе неописуемо. Беше го обзела такава еуфория, че едва чу гърмежите, когато пръсна главата на дъртачката. Отпи пак голяма глътка водка.

— Какво ще кажеш на другите? — питаше го Дивинити.

Смоук се осъзна:

— За кое?

— Ти дори не ме слушаш. — Гласът й започваше да звучи съвсем ядосано.

Смоук винаги избягваше да се кара с Дивинити. Тя бе в състояние да му направи страхотна сцена, а това бе последното, от което се нуждаеше точно сега.

— Толкова съм изморен — въздъхна той. — И толкова ми липсваш, че направо се побърквам. Нямам търпение да стане събота вечер. Тогава ще сме свободни и безгрижни като птички.

— Как?

— Ще видиш.

— Ами Дог и останалите?

— Хич не ми трябват да ми се мотаят из краката — каза Смоук. — И никой от вас да не се доближава до Парада на цветята.

— Не разбирам какво толкова си се засуетил заради този тъп парад. — Дивинити не бе смекчила особено тона си.

— Скъпа, аз ще бъда кралят на парада.

— Какво ще правиш, ще се появиш на трон ли?

Той не понасяше изблиците й на сарказъм. Тропна с бутилката водка и рязко прибра празния барабан на револвера на мястото. Престори се, че стреля по телевизора.

— Я млъквай! — изрева той със страховит глас. Когато започнеше да превърза, тонът му винаги ставаше такъв. — Ще правиш каквото ти кажа, кучко!

— Винаги го правя — оправда се Дивинити.

— Повече не звъни. Не идвай и внимавай другите да не научат къде съм, ясно?

— Не съм им казала. Ти какво, зарязваш ли ме?

— За два дни.

— И после всичко си е постарому?

— Сигурно. — Той затвори телефона.

 

 

Бразил изтича до къщата си и се върна в колата на Уест само след минута. Носеше нещо в книжна торба като от супермаркет. На лицето му бе изписано много странно изражение.

— Какво е това? — попита Усет.

— Ще видиш. Не искам да говоря за него сега.

— Да не носиш някоя отрязана ръка или крак?

— В известен смисъл.

Уест бе разбрала за Руби Синк. Новината се бе разпространила светкавично. Всички в полицията научиха, че госпожица Синк е била хазяйката на Бразил и когато Уест чу това, изпита вина и отвращение. Почувства се глупава и наивна. Предполагаемата любовница на Бразил се бе оказала седемдесет и една годишна жена, която му бе дала къща под наем. Уест се чувстваше ужасно и часове наред се бе опитвала да измисли какво да каже.

Караше през Ветрилото. Всички заведения бяха затворени, дори и „Робин Ин“ Уест паркира пред къщата си и изгаси двигателя, но не слезе от колата. Погледна Бразил в мрака. Сърцето й се сви, когато се вгледа в лицето му, рязко очертано от сенките на уличните лампи.

— Аз знам — каза тя.

Той мълчеше.

— Знам за Руби Синк. Че ти е била хазяйка. Хазяйката, с която се говореше, че имаш връзка.

Бразил се извърна към нея, озадачен.

— Връзка? Откъде, по дяволите, си чула такова нещо?

— Този слух тръгна из управлението още от първия ден — отговори Уест. — Разни хора ми казаха, че между теб и хазяйката ти има нещо. После те чух как говориш по телефона с нея… Е, наистина така звучеше.

— Защо? Защото се държах мило с нея, когато ми изпращаше съобщения на пейджъра? — попита той, развълнуван. — Защото бе една самотна жена, която постоянно ми носеше курабии, сладкиши и най-различни такива неща? — Гласът му потрепери. — Оставяше ги на прага, защото аз така и никога не си бях вкъщи, никога не й отделих малко време!

— Съжалявам, Анди — промълви Уест нежно.

— Точно като с майка ми — продължи той. — Не й се обаждам. Постоянно е пияна и не мога да я понеса, не искам да чуя ужасните неща, които ми казва. Не знам. Не знам.

Уест се приближи към него и го прегърна. Притисна го силно към себе си, за да го успокои. Изведнъж й стана горещо и нервно.

— Всичко е наред. Анди. Всичко ще е наред.

Искаше да го задържи в прегръдката си завинаги, но изведнъж неловкостта на положението развали магията. Уест се сети за възрастта си. За това колко талантлив, необикновен и специален с той. Сигурно отвръщаше на прегръдката й, защото бе много разстроен, не поради друга причина. Навярно сърцето му не се бе разтуптяло лудо като нейното. Сигурно изобщо не усещаше докосването на телата им. Тя рязко се дръпна назад.

— Хайде да влизаме.

 

 

Найлс ги чу дълго преди те да се сетят за него. Чакаше до входната врата, когато собственичката му и Пианиста влязоха.

Пианиста се наведе и го погали, докато собственичката му изобщо не му обърна внимание. Найлс стоеше на едно място, размахвайки опашка, и ги следеше с кръстосания си поглед. Двамата влязоха в кухнята.

Когато се скриха от погледа му, той се качи на масичката в антрето. Стисна с ноктите си картичката от цветарския магазин и скочи обратно на пода на три крака.

 

 

Уест не можеше да си представи да хапне от сладкия картофен пай. Седеше и се взираше в парчето, което Бразил й бе отрязал. Мисълта, че Руби Синк го бе направила точно преди да бъде хладнокръвно убита, й идваше прекалено много.

— Не мога да го изхвърля. — Бразил седеше срещу нея на кухненската маса. — Би било безсърдечно да го изхвърля. Просто не мога. Ти също не би могла, Вирджиния. Тя би искала да го изядем.

— Но това е някак ненормално, жестоко — каза Уест, като примигваше и се опитваше да фокусира погледа си. — Не мога.

Бразил взе вилицата си. Отчупи от края на парчето и го вдигна към устата си. Пое си дълбоко дъх и го лапна. Уест го гледаше как го сдъвка няколко пъти и после го глътна. Изненада се от видимото облекчение, което се изписа на лицето му. Напрежението го напусна. Очите му се проясниха и в тях проблесна онзи буен син пламък, който тя се бе научила да разпознава и да не пренебрегва.

— Не е трудно — каза й той уверено. — Повярвай ми. — Кимна й да хапне от пая.

Уест никога не се бе плашила да приеме предизвикателство, особено пред него. Въпреки това да лапне първата хапка от пая й се стори едно от най-трудните неща, които бе правила в живота си. Изненада се, че паят няма вкус на нещо странно, на смърт или кой знае на какво. Нямаше представа какво точно бе очаквала.

— Кафява захар, кокосово мляко, канела — започна да изрежда Бразил, който бе прекарал повече време в кухнята от Уест.

Лапна нова хапка, този път без колебание. Уест го последва.

— Стафиди, ванилия. — Бразил се бе концентрирал върху сетивата на езика си, сякаш опитваше отлежало вино. — А, джинджифил. Само щипка. И една идея индийско орехче.

— Една идея? — удиви се Уест. — Това пък как го позна, по дяволите?

Бразил лапна нова хапка. Уест — също. Бе готова да изяде още едно парче просто за да му направи напук.

Никой от двамата не чу Найлс, не че някога го чуваха. Той влезе в кухнята с една вдигната лапа, в която бе стиснал нещо бяло.

— Найлс? — Уест се разтревожи веднага, уверена, че се е наранил. — О, сладурче, какво си направил?

Тя разбра какво има в лапата на Найлс едва когато Бразил го вдигна в скута си и картичката от масата в антрето се видя ясно през масата. На лицето на Бразил се изписа недоумение.

— „Цветя и подаръци Шуонс“? Шарлът? — прочете той на глас изписаното на плика и извади картичката. — „Мисля за теб. Анди“. — Гласът му заглъхна.

Уест се опита да се държи невъзмутимо, но не успя. Ядоса се на Найлс и реши, че той ще си плати за това.

— Но как се е озовала на масичката в антрето ти? — попита Бразил.

— Откъде знаеш, че е била в антрето ми? — попита тя спокойно, докато обмисляше наказание за Найлс.

— Видях я там, когато идвах заради проблема с компютрите.

— Защо си оглеждал какво има на масичката? — Гневът и огорчението, които бе трупала в продължение на месеци, сега се отприщиха.

— Защото ти си я сложила там да я видя! — възкликна той.

— Много нахално от твоя страна да твърдиш подобно нещо!

— Тогава защо? И не ми казвай, че Найлс го е направил.

Уест избута чинията си настрана и се втренчи някъде зад него. Опита се да измисли какво да каже. Да признае чувствата си бе също толкова опасно, като да брои парите си в някоя тъмна уличка.

— Защото ти престана да се интересуваш от мен! — не можа да не каже тя.

— Но това беше, защото ти спря да се интересуваш от мен — възрази той.

— А това беше, защото си мислех, че си ме изоставил от първата минута в този град и си започнал да излизаш с друга, без даже да имаш смелостта да ми го кажеш!

— Вирджиния, не съм излизал с никого — каза Бразил с по-мек тон. Протегна се и хвана ръката й. Вирджиния преглъщаше с усилие, опитвайки се да не заплаче. — Нито пък съм те изоставил.

Той премести стола си до нейния и я целуна. В спалнята откри двете чаши, изцапани със сок от боровинка.

 

 

Хамър бе готова да изостави целия проект за предаване на опит. В главата й звучаха гласовете на десетки сърдити, недоволни и протестиращи хора, които не я оставяха да заспи. Мислеше си за Буба и за това колко зле се бе отнесла с него. Упрекна се и за лошото си отношение към Лийла Ърхарт и подобните на нея.

Част от задачата на Хамър бе да обучава хората, да им дава нови идеи, да им ги обяснява. Нямаше никакви доказателства, че е направила нещо в тази посока. Част от плана й бе да модернизира полицейското управление. А какво се бе случило? Цялата компютризирана телекомуникационна мрежа КОМСТАТ бе блокирала. Грабежите пред банкомати бяха прераснали в убийства. Имаше банди. Имаше го и Смоук.

Хамър не можеше да си представи как ще понесе да види отново къщата на Руби Синк или дори улицата, на която бе живяла госпожица Синк. Образът на госпожица Синк с нейните розови чехли и халат не я оставяше на мира цяла нощ. Не можеше да спре да мисли за последния им разговор на тротоара. Представяше си старата жена толкова подробно, че сърцето й се пронизваше от болка и вина.

— Напълно се провалих — каза Хамър на Попай.

Попай лежеше под завивките, в краката на Хамър.

— Причиних само беди. По-добре изобщо да не бях идвала тук. Сигурно и ти би предпочел да си живеехме още в Шарлът, където си имаше двор, нали?

Очите й се напълниха със сълзи. Попай се присламчи към нея и я близна по лицето. Хамър не си спомняше кога за последен път бе плакала. Когато Сет бе починал, беше се държала съвсем стоически, защото смяташе, че така трябва. Приемаше рационално причините, поради които синовете й сякаш не искаха да я виждат. Хамър винаги се бе държала храбро, готова да възприеме новите идеи и предана на интересите на обществото. И всичко това, само за да е прекалено заета и да може да се спаси от самотата. Но не се бе получило. Стана и се облече.

 

 

Телефонът в къщата на Бразил не отговаряше, когато Хамър го набра от колата си. Обади се на Уест и с облекчение откри и двамата в дома на Уест.

— Трябва да обсъдя нещо много важно с двама ви — каза Хамър по телефона.

В този ранен час паркирането не бе проблем във Ветрилото и Хамър успя да спре от другата страна на улицата, срещу къщата на Уест. Чувстваше се вцепенена и сякаш в безтегловност, когато Бразил й отвори вратата.

— Благодаря, че ми отделяте време — каза тя на Бразил, докато вървяха към дневната.

— Няма защо. Малко е разхвърляно.

Хамър не обърна внимание на думите му. Не забелязваше нищо около себе си, разхвърляно или подредено. Седна на един стол, а Уест и Бразил се настаниха на канапето срещу нея.

— Вирджиния, Анди — започна тя, — смятам да си подам оставката.

— Божичко! — промълви Уест, шокирана.

— Не можете — обади се Бразил, разтревожен.

— Ако говорим по същество — продължи Хамър, — аз не се справих с нищо тук, само влоших още повече положението. Исках да бъда добър полицай, добър началник. А всички ни мразят.

— Не всички — възрази Бразил.

— Повечето — каза Уест. — Ами така е, ако си говорим честно.

— Явно опитът от Шарлът не е съвсем приложим тук — предположи Бразил.

— На всичко отгоре блокирахме мрежата на КОМСТАТ в цялата страна — добави Хамър.

— И не се справихме с кражбите пред банкоматите, което доведе до това ужасяващо убийство. Една от диспечерките ни се сби на улицата с патрулиращ полицай и това са двама души, които сме наградили само няколко дни по-рано — допълни списъка с неуспехите Уест.

Хамър сви ръце в скута си. Не каза нищо. Дори не стана да крачи нервно, както правеше обикновено.

— Джуди — каза Уест, — къде ще отидеш? Ще се върнеш в Шарлът ли?

Хамър поклати глава.

— Никъде — отвърна тя. — Щом не мога да се справя с Ричмънд, няма да мога да се справя и никъде другаде. Когато конят умре, той слиза от пистата. Просто напускам работата в полицията. Не знам къде ще живея. Няма значение.

— Това ми напомня, че трябва да поговорим за Парада на цветята — каза Уест.

— Кое ти напомни за него точно сега? — попита Бразил.

— Аналогията с коня. Трябва да изпратим конна полиция на парада — обясни Уест. — И — погледна тя Хамър — ние двамата с Анди трябва да сме с теб в кабриолета.

— Той какъв модел е? — попита Хамър разсеяно.

— Тъмносин „Себринг“ — отвърна Бразил. — Съвсем нормален, не е крещящ, въпреки че един от шефовете на „Филип Морис“ искаше да се возите в червен мерцедес VI2 кабриолет.

— Не е добра идея — измърмори Хамър.

— Не мисля, че изобщо трябва да си на парада — каза Уест убедено. — Парадът може да е евентуална мишена за Смоук. И не ми харесва идеята да се возиш бавно в кабриолет. Кой знае още какви откачалки ще има.

Хамър се изправи. Изобщо не се тревожеше какво може да й се случи.

— Участието ми е важно — каза тя без ентусиазъм. — Всяко дребно нещо, с което можем да помогнем на града, е от полза. Няма да наруша обещанието си.

— Ще има петдесет полицаи, освен тези, които са на дежурство — каза й Уест. — За пред хората ще изглежда, че регулираме движението. Мобилизирали сме и двайсет цивилни полицаи, които да се смесят с тълпата, в случай че Смоук се появи или ако някой друг реши да създава проблеми.

 

 

Буба си мислеше за същото, смяташе, че началничката на полицията Хамър не трябва да се вози в открита кола на парада, а на всичко отгоре вече бяха съобщили това във вестника и всички го знаеха. Може би тук щяха да се пресекат всички пътища. Буба бе призован да я спаси от ужасна опасност. Освен това беше убеден, че Щуките ще се намесят по някакъв начин.

В осем сутринта той вече паркираше пред магазина за спортни стоки „Грийн Топ“, намиращ се по магистрала I, на около 20 минути път от Ричмънд. Нямаше друго място, което Буба да посещава с по-голямо желание. В мига, когато прекрачи прага на магазина, бе приветстван от хиляди въдици и всевъзможни рибарски принадлежности. Пулсът му се ускори. Зави надясно, видя стотици пушки, карабини, пистолети и револвери и лицето му пламна от вълнение. Чувстваше възбуда, каквато Хани никога не бе събуждала в него.

— Здрасти, как е? — ентусиазирано го приветства Фиг Уиник, помощник-управителят.

Според законите на Вирджиния всеки гражданин на щата имаше право да си купува по едно ръчно оръжие на всеки трийсет дни, но не по-често. Това бе поводът да бъде основан неформалният клуб „Оръжие на месеца“ — малка, но сплотена група от сто осемдесет и деветима мъже и шейсет и две жени, които си изпращаха един на друг напомнящи картички, щом изминеха трийсетте дни. Днес бе 2 април.

— Ако бях дошъл преди два дни, можех да си купя един пистолет тогава и един днес — обърка правилото, както обикновено. Буба.

— Пак се размечта — каза му Уиник търпеливо. — Не става така, Буба.

— Значи казваш, че не мога да си купувам пистолет веднъж месечно — не пожела да повярва на думите му Буба.

— Не приемай нещата буквално. Можеш да си купуваш в началото на всеки месец, ако идваш на една и съща дата.

— Чу ли, някой открадна всичките ми оръжия — смени темата Буба.

— Чух, че клиентите го коментираха — погледна го съчувствено Уиник.

— Сега ми е останала само анакондата и ми трябва нещо, което да мога да пренасям, без да се набива на очи.

— Имам точно каквото ти трябва.

Уиник отвори внимателно една кутия и нежно повдигна пистолет Браунинг 40 „Смит и Уесън“ с повишена огнева мощ. Той подаде красавеца на Буба.

— О, боже! — възкликна Буба и погали сребристия хромиран пистолет. — О, о, о!

— Отлята полиамидна дръжка с извивка за палеца — каза Уиник. — Тежи деветстотин грама, пълнител четири и три четвърти. Страхотно пасва в ръката, а?

— Супер! Красота.

Буба издърпа предпазителя и го отпусна. Не можеше да си представи по-хубав звук от този.

— Нископрофилен преден мерник, заден мерник с настройка — продължи Уест. — Напълно безопасен, пълнител с десет патрона.

— Внос от Белгия. — Буба не можеше да бъде заблуден. — Истински.

— Продаваме само първокласна стока.

— Има ли го в матово синьо? — попита Буба. — Така няма да се набива на очи.

— Съжалявам — извини се Уиник. — Ако беше дошъл вчера, имаше. Бяха ни останали около единайсет.

— Е, тогава ще взема този — реши Буба.

 

 

Пати Пасман също си мислеше за следващия ден. Не бе пропускала Парада на цветята от дванайсет години и нямаше намерение да пропусне и този. Въпреки че Роуд несправедливо я бе обвинил в много неща, единственото обвинение, което бе останало, бе нападение над полицай. Пасман се надяваше, че Уили Лъки Лавинг, който имаше бюро за освобождаване под гаранция, щеше най-после да се появи и да я измъкне оттук.

Арестът бе само място за задържане и всички си стояха със собствените дрехи, прибираха им само коланите, за да ги затруднят, ако решат да се самоубиват. Пасман се чувстваше мръсна, чорапогащникът й бе толкова накъсан, че нямаше избор и го свали пред съкилийничката си, Тинки Мийни, шофьорка на камион, която бе арестувана за участие в сбиване на паркинга пред ресторант „Пауър Клийн Грил“ на улица „Хъл“. Пасман не знаеше подробности, но със сигурност Тинки Мийни не бе жена, която би поканила на гости.

— Защо Лъки не побърза? — повтори Пасман, седнала на тясното стоманено легло.

Повтаряше го, за да е сигурна, че Тинки няма да си помисли, че харесва компанията й и не бърза да си тръгне. Мийни бе огромна жена. От тези, които казваха за себе си, че не са дебели, а с едър кокал. Това си бяха чисти глупости.

Бедрата й бяха по-големи от най-големите калъпи шунка, които Пасман някога бе виждала, и щом Мийни тръгнеше да се разхожда из килията, дънките й шумоляха от търкането на бутовете й. Ръцете й бяха дебели, с тлъсти пръсти и огромни кокалчета, насинени и охлузени от юмручния бой, който я бе довел до килията. Мийни нямаше врат. Когато седнеше на края на леглото си и се втренчеше в Пасман, гърдите й провиснаха над колана. Между подгъва на дънките и черно-червените й каубойски ботуши се виждаше ивица от бледите й, небръснати крака.

— Какво си ме зяпнала? — усети погледа на Пасман, Мийни.

— Нищо — излъга Пасман.

Мийни се облегна настрана и се подиря на лакътя си. Гледаше, без да мига, и в малките й тъмни очички проблесна поглед, който Пасман разпозна веднага. В същото време удивена осъзна, че гърдите на Мийни са още по-големи, отколкото й се бе сторило. Едната бе провиснала от леглото и почти допираше пода, като навяваше асоциации с чувал пясък. Пасман разбра, че Мийни не носи сутиен под блузона с емблемата на транспортната компания, в която работеше.

Това напомни на Пасман и за още един гаден номер, който й бе погодил животът. Независимо колко килограми трупаше, гърдите й си оставаха съвсем миниатюрни. Мастните им клетки някак се изхитряваха да не нарастват. Пасман подозираше, че след онзи период от детството й, когато с всички сили се бе опитвала да бъде момче, женската програма на организма й се бе изтрила и не се бе задействала наново даже когато Пасман се бе върнала към собствения си пол.

Бе непоносимо унизително в часовете по анатомия в осми клас да гледа филмите за менструацията и промените в женската фигура. Всички останали момичета можеха да разкажат нещо. Пасман нямаше какво да каже. Можеше да изживее живота си без сутиен, ако бе подходила практично към въпроса. Циклите й бяха съвсем мимолетни и единственото постоянно в тях бе, че засилваха хипогликемията й и я правеха съвсем несигурна.

Пасман седеше загледана, загубена в мъчителните спомени от пубертета си. Мийни се усмихна и предизвикателно се протегна. Пасман се осъзна и бързо извърна поглед.

— Защо Лъки не побърза! — повтори още по-натъртено тя.

— Не е толкова зле тук — каза Мийни провлечено. — Познах гласа ти. Чувам го постоянно, като карам някъде в околността. Канали едно, две и три, знам ги наизуст. 460.100 мегахерца, 460.200, 460.325. Винаги съм харесвала гласа ти.

— Благодаря.

— Е, какво точно си направила?

Пасман реши, че няма да е зле да отправи едно предупреждение.

— Пребих един тип. Изгубих контрол и не се овладях навреме. Огромен кучи син. Просеше си го.

Мийни кимна.

— И моят си го просеше. Шибан кучи син! Седя си в бара и си гледам работата, след дълъг ден по пътищата. Наистина дълъг. Та идва до масата ми този, мърляв боклук с каубойска шапка. Познах го. — Отново кимна. — И той ме позна. Беше със собствената си кола. Шеви „Дюали“ от 92-а, с всички екстри. Колата беше на паркинга и той ме попита дали ми харесва. Казах, че я бива. Попита ме аз какво карам. Казах му: Мак. Попита дали някога съм карала Питърбилт. Казах, че съм карала какво ли не. Попита дали искам. Казах му: „Защо да искам?“ — и той свали ципа си, а аз го проснах върху шевито му. И тогава трябва яката да съм го наложила, защото приличаше на хамбургер, купчина счупени кокали, зъбите му, разпилени на земята, косата му — здравата оскубана, едното му ухо откъснато. Това, което мразя, е, че някой като ме вбеси така, после не помня нищо. Сигурно изпадам в някакъв пристъп, нещо като епилепсия.

— И с мен е така — каза Пасман.

— Значи живееш някъде наблизо?

— Да, живеем близо до търговския център „Риджънси“.

— Кои ние? — Очите на Мийни станаха още по-малки и по-тъмни.

— Аз и гаджето ми — излъга Пасман като самозащита.

— И аз имах гадже веднъж — спомни си Мийни. — После ме прибраха за един ден. Забравила съм за какво. И там имаше още едно момиче в килията. — Мийни кимна и легна по гръб, пъхнала ръце под главата си, а тялото й преливаше във всички посоки.

Пасман започна да се паникьосва. Щеше да убие Лъки Лавинг, ако не се появеше всеки момент. Не искаше да окуражава Мийни, ни най-малко, но се налагаше да чуе края на историята. Трябваше да чуе възможно най-много. Информиран, значи подготвен за отбрана, както обичаше да казва майка й.

— И какво стана? — попита Пасман.

— О, какви неща правихме. Ха! — Мийни се ухили на спомените си. — Чуй един съвет от мен, скъпа. Всичко, което един мъж има, можеш да го намериш и под собствената си пола, ако разбираш какво ти казвам.