Патриша Корнуел
Южен кръст (24)

24.

Диспечерката от полицията Пати Пасман бе прекалено пълна, с преждевременно посивяла коса и лоша кожа. Беше неженена, необщителна и страдаше от хипогликемия, но не бе глупачка. Също така знаеше, че времето й за паркиране на Десета улица, където бе оставила колата си, съвсем скоро ще изтече.

Ако не стигнеше до колата си преди Отис Роуд, той щеше да пъхне под чистачката й нов талон за глоба. Колко ставаха вече? Средно по два на седмица, всеки по шестнайсет долара? Разбира се, тя не би имала нищо против да паркира на хубавия нов паркинг на една пресечка от полицията, но там днес не бяха останали места. А когато това се случеше, нямаше друг избор, освен да остави колата си на улицата, където Отис неизменно я глобяваше за превишено време за паркиране.

 

 

Полицай Бъджет разпозна червения джип „Чероки“ веднага и не можа да повярва, че спира същата кола на същия проклет паркинг. Какво му имаше на този човек? Нарочно ли го правеше? Да не би да страда от някакво психично разстройство като онези хора, дето все се разболяват, за да им се налага да ходят на лекар?

Джипът спря на паркинга пред Първа обединена банка, точно където бе спрял и предния път. Бъджет слезе от колата и се приближи до джипа. Буба бе облечен в камуфлажни дрехи. Очите му бяха зачервени и напрегнати. Отзад имаше куче в колибка. Полицаят почука по стъклото с преносимата си радиостанция и Буба отвори прозореца.

— Слезте от колата! — нареди Бъджет.

— Ако нямате нищо против, нека само ви дам книжката си и документите на колата като миналия път, полицай Бъджет. Цяла нощ съм будувал, бях в гората на лов за ракуни.

— Е, и колко уловихте, мистър Флак? — попита Бъджет с леден глас. — Подгонвахте ги към дърветата и после ги застрелвахте ли?

— Не, само ги гонехме към дърветата. Сега ловът с огнестрелно оръжие е забранен.

Бъджет отвори вратата и огледа Буба. Искаше му се да го пребие. Зачуди се дали това може да му се размине безнаказано.

— Като ги подгоним към дърветата — Буба не спираше да бърбори, защото нервите му бяха опънати до краен предел, — светваме с фенер в лицето им. Всъщност кучетата ги откриват, не ние. Те ги проследяват до дърветата.

Бъджет погледна Хафшелф. Кучето му се стори съвсем кротко.

— Какви породи кучета? Питбули? Добермани? — попита Бъджет навъсен.

— Не, кучета, обучени да ловят ракуни.

— Това отзад такова ли е?

— Едно от най-добрите.

Бъджет продължи да се взира в Хафшелф. Тя също го изгледа втренчено и се опита да излезе от колибата си.

— Стойте тук и не мърдайте. — Той се отдръпна от джипа. — И ако това куче излезе от колата, лошо ви се пише.

 

 

Пасман тъкмо се канеше да хукне към колата си, когато в слушалките й се обади 218.

— 218. Спиране на нарушител — съобщи й Бъджет.

— Продължавай, 218! — Пасман, обезпокоена, погледна часовника.

— „Мидлотиан“ 100, на кръстовището при Първа обединена.

— Десет-4, 218, записано в 07:48 — каза Пасман, отчаяна.

 

 

Буба натисна запалката да се зарежда и забеляза, че върхът на колта анаконда се подава изпод седалката. Обзе го паника. Целият плувна в студена пот. Носеше скрито оръжие и нямаше разрешение за него.

Ритна револвера, за да го скрие под седалката. Той не помръдна, а неръждаемата му стомана продължи да блести, така че всеки би могъл да я забележи. Буба леко плъзна дясната си ръка към пода, но ръката му не бе достатъчно дълга, за да стигне до оръжието, без той да се наведе целият. Знаеше, че няма да направи добро впечатление на полицая, ако изглеждаше, сякаш скрива или е скрил нещо под седалката.

Буба пак се опита да го бутне с крак и осъзна, че огромният му револвер се е закачил на нещо. Веднага си представи как някой болт или някоя щръкнала пружина натискат спусъка. Представи си прокъсано парченце от тапицерията на пода, закачило се за ударника. И при най-малкото движение револверът можеше да гръмне.

 

 

На Бразил не му бе потръгнало от самото начало. Беше му горещо. Многобройните буболечки и комари започнаха да му обръщат внимание. Необходимостта да отиде до тоалетната надделя над благоприличието, той не издържа и се облекчи зад едни храсти, близо до някаква композиция от надгробни камъни с формата на дървета.

Беше му омръзнало да чака Уийд да се появи, но не искаше да признае, че Уест се е оказала права. А още по-лошо — налагаше се да се обади на диспечерите, че има нужда някой да мине да го прибере. Самата мисъл вгорчаваше живота му.

Всички ченгета и хора с подслушвателни устройства щяха да разберат, че Бразил е сам и без кола в Холивудското гробище. Можеше да си представи майтапите им. Чуваше подигравките и подмятанията. Хубавеца го пратили да се грижи за мъртъвците.

— Тук 11 — включи радиото си Бразил.

— Казвай, 11 — отвърна му бързо Пати Пасман.

— В Холивудското гробище съм. Трябва някой да ме 10–25 тук.

— Десет-4, 11, 07:49 часа. 562.

— Тук 562 — обади се Роуд.

Бразил разпозна гласа на Бърборещата кутия и му призля. О, божичко, не карайте той да ме вземе.

— 562. Трябва да 10–25 полицай от Холивудското гробище, възможно най-скоро. — Гласът на Пасман звучеше леко напрегнат.

Пасман бе отклонявала Роуд от маршрута му и предишни пъти, само да не стигне той до неправилно паркираната й кола, но Роуд нямаше да се хване на въдицата този път.

— Какъв е вашият 10-20? — попита Пасман Роуд.

— Тук 562. На „Броуд“ и Четиринайсета — отвърна той.

— Десет-4, 562. 07:50 часа.

— Тук 562 — обади се той.

— 562, слушам.

— Тук 562. Първо трябва да спра на едно място. Може ли да 10–30 11 с предполагаем 10–26 в 08:30 часа.

— 11 — намеси се рязко Бразил. — Диспечер, не можете ли да пратите друг? Трябва да тръгна оттук много по-рано.

 

 

Пасман изпадна в паника, като погледна часовника. Трескаво натъпка втората половина от шоколадовия еклер в устата си.

— Единайсет, това е 10–10 — съобщи тя на Бразил. — Всички други са 10–6.

— Можете ли да 10–9 това?

— Всички други са 10–6 — повтори тя.

Това си беше лъжа. Всички, които бяха с включени радиостанции, знаеха, че засега нямаше много постъпили сигнали и повиквания, което означаваше, че в никакъв случай не можеше всички останали коли или дори половината от тях да са заети.

— 10–12 — нареди тя на Бразил да изчака.

— Единайсет — Гласът на Бразил започваше да звучи раздразнено. — Десет-5 562 и попитайте за неговото 10–20.

— 562. — Роуд не изчака да му предадат съобщението, което бе чул, и отговори направо: — 10–20 е „Броуд“ и Девета.

— Е, не можете ли 10–25 сега?

— Десет-10. Не мога. Първо трябва да спра на друго място.

Пасман дояде еклера си.

— Трябва ми някой 10–25 веднага — каза Бразил.

— 562. Не мога, 11.

Защракаха микрофоните на останалите полицаи, които слушаха разговора на Бразил и Роуд с диспечерката и развеселено започнаха да им подвикват да не спират.

— 562 и 11 — заяви им Пасман. — Десет-3.

 

 

Нареждането на Пасман да спрат с предаването доведе до пълна тишина, макар и временна.

— 562 — не можеше да млъкне Роуд. За него радиостанцията бе като наркотик. — Може ли 10–9 това?

— Десет-3 — нареди му Пасман да млъкне за последен път с кодовия език на полицаите.

— Единайсет? — Роуд не млъкваше.

Нямаше отговор.

— Единайсет? — повтори Роуд още по-бързо, опитвайки се да изпревари диспечерката Пати Пасман, която имаше навик да го изключва и да се държи грубо при всяка възможност. — Всичко ли е 10-4?

— Не! — изрева Пасман в микрофона си. — Нищо не е 10–4, 562! Всичко е 10-10!

 

 

Ръцете й трепереха. Почувства, че й причернява. Пати Пасман се чувстваше бясна заради проклетия град, който не осигуряваше паркинги за добросъвестни служители като нея, които работеха по осем часа в зле осветени стаи без прозорци и говореха с досадници като Отис Роуд. Кръвната й захар се понижи. Инсулинът й съвсем не достигаше.

После кръвната й захар се срина още по-ниско от преди. Причерня й и тя едва не се строполи в момента, когато скочи на крака и хукна към чашата си с кафе. Другите диспечери поеха обажданията, а тя напусна стаята на бегом.

 

 

Полицай Бъджет чакаше от десет минути диспечерката Пати Пасман да отговори на запитването му. В крайна сметка Бъджет накара друг диспечер да направи 10–27 и 10–28 за червения джип на Буба.

Бъджет бе разочарован, макар и не изненадан да разбере, че Бътнър У. Флак Четвърти има шофьорска книжка, валидна до 2003 година без никакви ограничения, и че джипът продължава да е регистриран на същия човек с адрес на улица „Кларънс“ в града.

— По дяволите! — каза Бъджет.

Той слезе от колата си и пак се приближи към джипа, където със задоволство откри Буба, все така стреснат.

— Глобявам ви за безразсъдно шофиране — заяви Бъджет строго, като се постара да натика тъпанаря с джипа в миша дупка. — Но имате късмет, че е само това, мистър Флак, защото…

— Моля ви — прекъсна го Буба и вдигна ръце, сякаш се канеше да му нанесе удар.

— Крайно време е да се научите на добро поведение — заяви му Буба и му върна документите.

 

 

Набитите крака на Пасман затрополиха тежко по изтърканите метални стъпала, докато тичаше към улицата, а сърцето й туптеше като на подгонен елен или на патица, по която стрелят. Гърдите й се надигаха и отпускаха тежко, когато тя най-сетне мина през двойната стъклена врата на изхода.

Роуд тъкмо паркираше патрулната си кола до нейния бял кадилак „Флийтууд“, модел 1989. Върхът на лявата маратонка на Пасман се закачи в някаква дупка на тротоара и тя се препъна, но успя да запази равновесие и не падна.

— Спри! — изкрещя тя на Роуд, който се доближаваше до колата с кочан квитанции за глоби и изваден химикал в ръка. — НЕ! — изпищя пронизително тя.

Дигиталният брояч на автомата за паркиране ясно показваше, че времето е изтекло.

— Съжалявам — каза й Роуд.

— Изобщо не съжаляваш, кучи син! — размаха пръст към него Пасман, опитвайки се да си поеме дъх.

Роуд невъзмутимо започна да попълва номера на автомата за паркиране, модела и номера на колата, кодовото съкращение, което в случая бе „А“ за автомобил. Роуд пъхна квитанцията в един илик и го намести под чистачката. Пасман се приближи до него, гледаше го с унищожителен поглед, задъхана, изпотена и пламнала. Ако можеше, би го убила с поглед.

— Щях да дойда тук по-рано и да преместя колата си, ако бе млъкнал поне за малко по радиостанцията си! — изкрещя му тя. — Вината е само твоя! Винаги ти си виновен, тъп, плиткоумен, кривоглед кучи син, загубеняк, шибан злобар такъв!

Тя отиде до кадилака си, грабна плика с глобата от предното стъкло и яростно го натика в лицето на Роуд, напъха го в яката на грижливо изгладената му униформа, издърпвайки вратовръзката на ластик.

— Сега вече загазихте! — възмутено й каза Роуд.

Тя му залепи два плесника.

— Арестувана сте! — извика той.

Движещите се по улицата коли започнаха да забавят ход, явно всички бяха готови да спрат и да позяпат един хубав бой в сивата вторнична сутрин.

— Заври си го отзад! — изпищя Пасман.

— Давай, момиче! — насърчи я някаква жена от колата си.

Роуд се засуети с белезниците, закачени отзад на униформения му колан, а Пасман продължи да го псува и да му крещи. Кръвната й захар бе паднала толкова ниско, че тя вече не можеше да разсъждава рационално, а насъбралата се тълпа бурно я окуражаваше в този изблик на насилие.

Роуд сграбчи Пасман за китките. Тя го срита в коленете и се изплю в лицето му. Той изпсува, успя да извие лявата й ръка зад гърба, но в този момент Пасман сви дясната си ръка на юмрук и го удари във врата.

На Роуд не му се бе случвало да оковава някого в белезници от години и сега непохватно замахна със стоманения обръч към китката на Пасман, но тя издърпа ловко ръката си и белезницата щракна и се затвори във въздуха. Пасман зави от болка, когато Роуд най-после надви и успя да заклещи ръката й, стиснал зъби от напрежение.

— Давай! Давай! — извика някой откъм един черен корвет.

Свободната ръка на Пасман замахна, достигна между краката на Роуд и стисна с всички сили това, което докопа.