Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Дренай (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The King Beyond the Gate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2019 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2019 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Гемел

Заглавие: Кралят отвъд портата

Преводач: Симеон Цанев

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Боряна Даракчиева

Коректор: Марийка Тодорова

ISBN: 978-954-761-490-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8521

История

  1. — Добавяне

8.

Пътуването до Скода отне три дни, защото спътниците се придвижваха предпазливо. Акуас каза на Декадо, че след убийството на войниците командирът на крепостта Делнох е пратил патрули из цял Скълтик и околните земи, докато на юг ездачи от Легиона ловят бунтовници.

Тенака разговаря с водачите на Тридесетте, защото въпреки множеството легенди, не знаеше много за ордена им. Според историите те бяха полубогове с невероятни сили, които избираха да умрат във война срещу злото. За последно се бяха появили в Дрос Делнох, когато албиносът Сербитар застанал редом с Бронзовия граф и надвил ордите на Улрик, най-великия надирски главатар на всички времена. Ала макар да ги разпита, Тенака не научи много. Те бяха учтиви и възпитани — дори дистанцирано дружелюбни, — но отговорите им се носеха над главата му като облаци, недостижими за обикновените хора. Декадо беше същият; той само се усмихваше и сменяше темата.

Тенака не беше религиозен, но не се чувстваше спокойно сред тези воини свещеници и умът му постоянно се връщаше към думите на слепия търсач.

— Злато, Лед и Сянка…

Той бе предвидил, че тримата ще се съберат. И това се беше случило. Той също така беше видял опасността от Тъмните тамплиери.

През първата нощ на пътуването Тенака приближи възрастния Абадон и двамата се оттеглиха заедно от огъня.

— Видях те в Скълтик — каза Тенака. — Беше нападнат от съчетан.

— Да. Извинявам се за измамата.

— Каква беше причината?

— Проверка, синко. Но не само за теб, а и за нас.

— Не разбирам — отвърна Тенака.

— Не е нужно да разбираш. Не се страхувай от нас, Тенака. Тук сме, за да ти помогнем, както можем.

— Защо?

— Защото това е в служба на Източника.

— Не можеш ли да ми отговориш без религиозни гатанки? Вие сте хора — какво печелите от тази война?

— Нищо в този свят.

— Знаете ли защо съм дошъл тук?

— Да, синко. За да прочистиш ума си от вината и мъката — да ги удавиш в кръвта на Ческа.

— А сега?

— Сега си оплетен в сили отвъд твоя контрол. Мъката ти е успокоена от любовта към Реня, ала вината остава. Ти не се подчини на призива — остави приятелите си и те бяха избити от съчетаните на Ческа. Питаш се дали е щяло да бъде различно, ако беше дошъл. Можел ли си да надвиеш съчетаните. И сега се измъчваш.

— Можех ли да надвия съчетаните?

— Не, синко.

— А мога ли да го сторя сега?

— Не — отвърна Абадон с тъга.

— Тогава какво правим тук? Какъв е смисълът?

— Ти трябва да решиш това. Ти си истинският водач.

— Аз не съм факлоносец, свещенико! Аз съм човек. И сам избирам съдбата си.

— Разбира се, че е така, не съм твърдял друго. Но ти си мъж на честта. Когато на плещите ти е поставена отговорност, ще избягаш ли от нея? Не — никога не си го правил и никога няма да го направиш. Това те прави човека, който си. Затова другите те следват, макар и да мразят кръвта ти. Защото ти вярват.

— Не съм почитател на изгубени каузи, свещенико. Вие може и да искате да умрете, но аз не го желая. И не съм герой, а войник. Когато битката е изгубена, ще отстъпя, за да се съвзема; когато войната приключи, ще оставя меча си. Без последни смели атаки и обречени отпори!

— Разбирам това — каза Абадон.

— Тогава чуй следното: независимо колко невъзможна е тази война, аз ще я водя, за да победя. Ще сторя каквото се налага. Нищо не би могло да бъде по-лошо от Ческа.

— Сега говориш за надирите. Благословията ми ли търсиш?

— Недей да четеш мислите ми, мътните те взели!

— Не прочетох мислите, а думите ти. Знаеш, че надирите мразят дренайците — просто ще замениш един кървав тиранин с друг.

— Може би. Но все пак ще опитам.

— Тогава ще ти помогнем.

— Просто така? Без молби, увещавания и съвети?

— Казах ти, че планът ти с надирите крие твърде много опасности. Няма да повтарям. Ти си водачът — решението е твое.

— Казал съм само на Арван. Другите не биха разбрали.

— От мен няма да излезе и дума.

Тенака го остави и изчезна в нощта. Абадон седна, опрял гръб на едно дърво. Беше уморен и му беше тежко на душата. Чудеше се дали абатите преди него са имали такива съмнения.

Дали поетът Винтар е носел подобен товар, когато е потеглил с Тридесетте към Делнох? Един ден, скоро, щеше да научи.

Почувства приближаването на Декадо. Воинът бе разтревожен, но гневът му отслабваше. Абадон затвори очи и отпусна глава върху грубата кора на дървото.

— Може ли да поговорим? — попита Декадо.

— Гласът може да говори с когото пожелае — отвърна Абадон, без да отваря очи.

— Може ли да говорим както преди, когато бях твой ученик?

Абатът се надигна и се усмихна нежно.

— Ела тогава, ученико.

— Съжалявам за гнева си и грубите думи.

— Думите са просто звуци, синко. Аз те поставих под огромно напрежение.

— Боя се, че не съм водачът, когото Източникът предпочита. Искам да се откажа в полза на Акуас. Позволено ли ми е?

— Изчакай известно време. Не взимай решението толкова бързо. По-добре ми кажи какво промени решението ти.

Декадо се излегна по гръб, подпря се на лакти и се загледа в звездите. Гласът му бе нисък, почти шепот:

— Случи се, когато предизвиках тамплиера и рискувах живота ви. Това не беше достойно и се срамувам. Но вие се подчинихте. Положихте душите си в ръката ми. А мен не ме беше грижа.

— Но сега си загрижен, Декадо?

— Да. Много.

— Радвам се, момчето ми.

Известно време седяха в тишина, после Декадо заговори:

— Кажете ми, Ваше Преподобие, защо тамплиерът умря толкова лесно?

— Ти очакваше ли да умреш?

— Прецених, че има такава възможност.

— Мъжът, когото уби, бе един от Шестимата, водачите на Тамплиерите. Името му беше Падаксес. Зъл човек, някогашен свещеник на Източника, надвит от страстите си. Да, той имаше сили. Те всички имат. Сравнени с обикновените хора, те са неуязвими. Смъртоносни! Но ти, скъпи мой Декадо, не си обикновен човек. Ти също имаш сили, но те лежат скрити. Когато се биеш, ги отприщваш и те те превръщат в невероятен воин. Но като прибавим към това и факта, че се биеше не заради себе си, а заради други, ти стана неуязвим. Злото никога не е истински силно, защото е породено от страх. Защо той падна толкова лесно? Защото изпита силата ти и видя възможността да изгуби живота си. В този момент, ако имаше истинска смелост, щеше да отговори на удара. Но вместо това се вцепени — и умря. Ала знай, че той ще се върне, синко. По-силен от преди!

— Падаксес е мъртъв.

— Ала тамплиерите не са. Те са шестстотин на брой и още много чираци. Смъртта на Падаксес и неговите двадесет воини е изплющяла като камшичен удар през ордена им. В този момент те се подготвят за лов. И знаят къде сме. През целия ден усещам присъствието на злото. Дори в този миг те се носят над щита, който Акуас и Катан са издигнали над лагера ни.

Декадо потрепери.

— Можем ли да спечелим битка с тях?

— Не. Но ние не сме тук, за да спечелим.

— А защо?

— Тук сме, за да умрем — каза Абадон.

* * *

Аргонис бе изморен и го измъчваше сериозен махмурлук. Приемът беше чудесен, а момичетата… о, момичетата! Егон винаги намираше правилните жени. Аргонис удържа черния си жребец, когато съгледвачът се появи, препускайки в галоп. Вдигна ръка и спря колоната.

Съгледвачът издърпа рязко юздите на коня си и животното спря задъхано. Войникът отдаде чест.

— Ездачи, сър — около четиридесетима, и са се насочили към Скода. Добре въоръжени са и изглеждат професионални войници. Наши ли са?

— Нека проверим — каза Аргонис, вдигна ръка и махна на колоната.

Възможно беше да са разузнавателен отряд от Делнох, но тогава не биха се придвижвали към леговището на бунтовниците — не и само с четиридесет войници. Аргонис погледна назад за потвърждение и го получи, когато очите му обхванаха стотината ездачи от Легиона.

Малко раздвижване щеше да облекчи и дори да прочисти ума му. Професионални войници, бе казал съгледвачът. Това би било разнообразие от малоумните селяни, размахали вили и брадви.

Щом достигнаха хребета на хълма, Аргонис погледна надолу към вълнистата равнина, стигаща почти до подножието на планините Скода. Съгледвачът дойде до него и командирът заслони очи, за да огледа ездачите.

— Наши ли са, сър? — попита войникът.

— Не. Делнох използва червени наметала или сини за офицерите — никога бели. Мисля, че са вагрийски бандити.

В този момент колоната долу препусна в галоп, насочвайки се към убежището на планините.

— Напред! — извика Аргонис, изваждайки сабята си, и стотина облечени в черно конници се впуснаха в преследване. Копитата на конете им удряха коравата земя.

Предимството на склона и фактът, че се спускаха към врага под ъгъл, бързо съкратиха разстоянието помежду им.

Аргонис изпита възбуда и се приведе ниско над врата на коня си. Утринният бриз брулеше лицето му, а сабята му блестеше на слънцето.

Без пленници! — изкрещя капитанът.

Сега беше достатъчно близо, за да различи отделните ездачи и да забележи, че трима от тях са жени. После видя и черния мъж, яздещ до една от тях, очевидно за да я окуражава — тя не седеше добре на седлото и държеше нещо в ръце. Спътникът й се приведе между конете и сграбчи вързопа; тя хвана с две ръце юздите и жребецът й набра скорост. Аргонис се ухили — колко безсмислено. Легионът щеше да ги хване, преди да достигнат планините.

Внезапно ездачите с бели плащове обърнаха конете си. Движението им беше впечатляващ пример за дисциплина, защото бе изпълнено в съвършен унисон и преди Аргонис да успее да реагира, те атакуваха. Внезапно в сърцето му се появи паника. Той водеше преследването, а ето че сега тридесет яростни конници се носеха право към него. Дръпна рязко юздите и войниците му го последваха, объркани и несигурни.

Тридесетте ги удариха като зимна буря и сребърните им остриета засвистяха в танца на смъртта. Конете се вдигаха на задни крака, а мъжете крещяха, докато падаха от седлата. После ездачите с белите плащове отново се завъртяха и се впуснаха в галоп в противоположна посока.

Аргонис беше бесен.

— След тях! — извика той, но предвидливо задържа собствения си жребец, когато хората му се спуснаха с грохот в повторно преследване.

Сега планините бяха по-близо и врагът бе започнал дългото изкачване към първата долина. Един кон се препъна и падна, събаряйки руса жена в тревата; трима ездачи пришпориха жребците си срещу нея. Висок мъж, облечен в черно и с маска на лицето, завъртя своя кон и се спусна да ги пресрещне. Аргонис гледаше смаяно как маскираният се приведе под един див удар и изкорми първия ездач, завъртайки се на седлото, за да блокира замах над главата си от втория. Пришпорвайки коня си, той се вряза в третия, събаряйки и войника, и жребеца му.

Жената сега се бе изправила и тичаше. Маскираният парира атака от втория ездач и преряза гърлото му с контраудара си. После се измъкна от мелето, прибра меча си в ножницата и се впусна в галоп след жената, привеждайки се в седлото. Ръката му се спусна около кръста й и я прихвана, за да я вдигне пред себе си. После те изчезнаха сред хълмовете на Скода.

Аргонис се върна при мястото на първата битка. Тридесет и един от войниците му бяха паднали; осемнадесет бяха мъртви, а шестима — смъртно ранени.

Хората му се върнаха обезсърчени. Съгледвачът Лепус се приближи към Аргонис и слезе от коня. Козирува бързо и задържа коня на капитана си, докато офицерът слизаше от седлото.

— Кои, в името на ада, бяха тези? — попита Лепус.

— Не зная, но ни накараха да изглеждаме като деца.

— Това ли ще пише в доклада ви, сър?

— Затваряй си устата!

— Да, сър.

— До няколко дни ще имаме хиляда ездачи от Легиона. Тогава ще ги измъкнем от пещерите им — не могат да защитават цялата планина. И отново ще срещнем тези копелета с бели плащове.

— Не съм сигурен, че го искам — промърмори Лепус.

* * *

Тенака усмири жребеца си край един виещ се поток, който ромолеше сред горичка от брястове в западния край на долината. Завъртя се на седлото, търсейки с поглед Ананаис. Видя го да язди спокойно. Валтая седеше странично на седлото зад него. Бяха успели да се измъкнат, без да изгубят дори един човек, и това само благодарение на впечатляващите умения на Тридесетте.

Той слезе от коня си и го остави да пасе. Отпусна леко каишите на седлото и потупа животното по врата. Реня стигна до него и скочи от своя жребец. Лицето й беше зачервено, а очите — светещи от възбуда.

— В безопасност ли сме? — попита тя.

— За момента — отвърна Тенака.

Ананаис вдигна крак над седлото и се плъзна на земята, след което се обърна, за да помогне на Валтая да слезе. Тя му се усмихна и сключи ръце над раменете му.

— Винаги ли ще си на разположение да спасяваш живота ми?

— Винаги е много време, господарке — отвърна той с ръце на кръста й.

— Казвал ли ти е някой, че имаш красиви очи?

— Не и напоследък — отвърна той, пусна я и се отдалечи.

Галанд, който бе станал свидетел на сцената, пристъпи към Валтая.

— На твое място бих забравил за него, момиче — каза той. — Този мъж не може да бъде спечелен.

— Но ти можеш да бъдеш, така ли?

— Мога! Но помисли, преди да кажеш „да“. Не съм особено добър улов.

Валтая се засмя.

— По-добър си, отколкото си мислиш.

— Но все пак отговорът е „не“, нали?

— Не мисля, че в момента си търсиш жена. А ти?

— Ако имахме времето — отвърна Галанд сериозно и се пресегна, за да хване ръката й. — Ти си чудесна жена, Вал, и не мисля, че един мъж може да има по-голям късмет от това да те срещне. Иска ми се да те познавах в по-добрите дни.

— Дните са такива, каквито ги направим. Има и други народи по света, където хора като Ческа биват спирани в зародиш. Мирни народи.

— Не желая да бъда чужденец, Вал. Искам да живея в собствената си страна, сред собствения си народ…

Думите на Галанд секнаха и Валтая видя мъката в очите му. Тя положи длан върху неговата и той отмести поглед.

— Какво има, Галанд? Какво щеше да кажеш?

— Няма значение. — Той отново я погледна и очите му бяха ясни. Чувството беше потулено. — Кажи ми какво виждаш в белязания ни спътник?

— Не зная. Това е труден въпрос за една жена. Хайде, нека приготвим храната.

Декадо, Акуас, Балан и Катан оставиха групата при лагера и подкараха конете си обратно към входа на долината, където спряха, за да огледат зелената равнина, на която Легионът се грижеше за ранените си. Мъртвите бяха увити в одеяла и привързани към седлата си.

— Добре се справихте — каза Декадо и вдигна шлема си, за да го закачи за дръжката на меча.

— Беше отвратително — отвърна Катан.

Капитанът се завъртя в седлото.

— Сам си избрал да бъдеш воин. Приеми го!

— Зная това — отвърна тъмноокият свещеник. После се усмихна тъжно и потърка лице. — Но не мога да му се наслаждавам.

— Нямах това предвид. Избрал си да водиш война срещу злото и току-що спечели малка победа. Онова бебе там сега щеше да е мъртво, ако не бяхте вие.

— Зная и това. Не съм дете. Но е трудно.

Четиримата слязоха от конете си и седнаха на земята, за да отпочинат на слънце. Декадо свали бялото си наметало и го сгъна внимателно. Затвори очи и внезапно изпита странно усещане, като хладен бриз в главата си.

Опита се да се съсредоточи в него и започна да забелязва ефирни приливи и отливи в ума си, като далечно ехо на морски вълни. Излегна се назад, унесен и в покой, и се затвори в себе си, насочвайки се към източника на усещането. Не се изненада, когато шепнещото море се превърна в тихи гласове и най-накрая разпозна този на Акуас.

— Все още чувствам, че Абадон може да греши. Усетихте ли настървението на Декадо, когато атакувахме ездачите? Силата му беше толкова голяма, че почти зарази и мен.

— Абадон казва да не съдим. — Това идваше от Катан.

— Но той вече не е абат — проговори Балан.

— Абадон винаги ще бъде Абатът на Мечовете. И трябва да бъде уважаван. — Отново Катан.

— И все пак ме кара да се чувствам неудобно — изпулсира Акуас. — Къде е Талантът му? В цялата дълга история на Тридесетте никога не е имало водач, който да не може да Пътува и Говори.

— Мисля, че може би трябва да обмислим алтернативите — отвърна Катан. — Ако Абадон е бил подведен в избора си на Глас, това ще означава, че Хаосът е овладял Източника. Това ще обезсмисли всички други избори на абата и ще ни изхвърли Извън Съдбата.

— Не непременно — каза Балан. — Ние все пак сме хора. Абадон може да е направил само една грешка. Той е воден от Източника, ала толкова много зависи от тълкуването. Смъртта на Естин и пристигането на Декадо може да са били или съвпадение, или тъмна манипулация.

— Или творение на Източника? — изпулсира Акуас.

— Именно.

Декадо отвори очи и се надигна до седнало положение.

— Какво планират? — попита на глас и посочи към Легиона.

— Чакат пристигането на армията си — отвърна Акуас. — Водачът им, мъж на име Аргонис, казва на хората си, че ще бъдем прогонени от пещерите си и избити заедно с всички други бунтовници в Скода. Опитва се да повдигне духа им.

— Но не успява — вметна Балан.

— Ще ни разкажеш ли за Дракона, Декадо? — попита Катан и капитанът се усмихна.

— Отминали дни — каза той. — Струва ми се като в друг живот.

— Онзи живот доставяше ли ти удоволствие? — попита предпазливо Акуас.

— И да, и не. По-скоро не, доколкото си спомням. Драконът беше странен. В определени отношения предполагам, че създаде връзка, подобна на вашата, с тази разлика, че ние нямахме Талант и не можехме нито да Пътуваме, нито да Говорим като вас. Но бяхме семейство. Братя. И държахме нацията единна.

— Сигурно си се натъжил, когато Ческа унищожи братята ти — каза Балан.

— Да. Но тогава вече бях монах и животът ми се бе променил много. Имах градината и растенията си. Светът беше станал много малко място.

— Винаги съм се удивлявал как успяваше да произведеш толкова много видове зеленчуци в толкова малко пространство — каза Балан.

Декадо се изкикоти.

— Отглеждах домати в картофите — отвърна той. — Поставях семената в картоф и докато доматите растяха нагоре, картофите се спускаха надолу. Бях много доволен от резултатите.

— Липсва ли ти градината? — попита Акуас.

— Не. И това ме натъжава.

— Харесваше ли ти да си свещеник? — попита Катан.

Декадо погледна стройния млад мъж с нежно лице.

— На теб харесва ли ти животът на воин?

— Не. Изобщо.

— В определени отношения ми харесваше. Беше добре да се скрия за известно време.

— От какво си се криел? — попита Балан.

— Мисля, че знаеш отговора. Аз се занимавам със смърт, приятелю — винаги съм го правел. Някои могат да рисуват, други създават красота от камък или думи. Аз убивам. Ала гордостта и срамът не си пасват добре и дисхармонията започна да ми тежи. В момента на убийството имаше екстаз, но после…

— Какво ставаше после? — попита Акуас.

— Никой жив човек не можеше да се мери с мен в боравенето с оръжия, така че враговете ми станаха беззащитни. Вече не бях воин, а убиец. Тръпката отслабна, съмненията се увеличиха. Когато Драконът беше разпуснат, пътувах по целия свят в търсене на противници, но не намерих никого. Тогава осъзнах, че има само един човек, който може да постави силите ми на изпитание, и реших да го предизвикам. По пътя към дома му във Вентрия в продължение на три дни бях хванат в капана на пясъчна буря. Това ми даде време да помисля над начинанието си. Защото този човек ми беше приятел, ала въпреки това, ако не беше бурята, щях да го убия. Тогава реших да се върна у дома в Дренай и се опитах да променя живота си.

— А какво стана с твоя приятел? — попита Катан.

Декадо се усмихна.

— Стана Факлоносец.