Дейвид Гемел
Кралят отвъд Портата (12)

11.

Когато слънцето изгря, Тенака Хан застана на хребета, гледащ към равнината. С него бяха стотина мъже, въоръжени с лъкове, мечове и брадви. Само около тридесетима имаха щитове и той ги разположи на открито, с лице към прохода към равнината. Планините се извисяваха от двете им страни, а зад гърба им Усмивката на демона се разширяваше в покрити с гори хълмове.

Мъжете бяха неспокойни, а Тенака не можеше да им предложи успокояващи думи. Те се въртяха нервно около надирския воин и му мятаха подозрителни погледи; щяха да се бият редом с него, но само защото Райван ги беше помолила.

Тенака вдигна ръка, за да заслони очи, и видя, че Легионът е потеглил. Можеше да различи върховете на копията им и излъсканите нагръдници, които отразяваха слънчевата светлина.

Като се изключи Драконът, Легионът се състоеше от най-добрите бойци сред дренайците. Тенака изтегли меча си и докосна острието с палец. Взе малко точило и отново го наточи.

Галанд се приближи до него.

— Късмет, генерале! — каза той.

Тенака се ухили и огледа малкия си отряд. Лицата им бяха неподвижни и излъчваха решителност; нямаше да отстъпят. Неизброими векове хора като тези бяха правили Дренайската империя непоклатима, отблъсквайки най-великите армии на света: ордите на Улрик, Безсмъртните на Горбен и свирепите нашественици от Вагрия във Войните на Хаоса.

Сега отново бяха изправени пред невъзможно силен противник.

Гръмотевичният тътен на копита по сухата равнина достигна планината и проехтя като барабаните на смъртта. Вляво от щитоносците синът на Райван, Лукас, постави стрела в лъка си. После преглътна и избърса чело с ръкав; потеше се обилно — странно как можеше по лицето му да има толкова много влага, а устата му да остава суха. Той хвърли поглед към надирския генерал и видя, че той стои спокойно с меч в ръка, а виолетовите му очи са впити в атакуващите конници. По неговото чело нямаше пот.

„Копеле — помисли си Лукас. — Нечовешко копеле!“

Конниците бяха достигнали склона пред Усмивката и настъплението им се позабави.

Една стрела се понесе към тях, но не й достигнаха тридесет крачки, за да порази когото и да е.

— Чакайте заповедта — изрева Галанд и погледът му отскочи към неподвижния Тенака.

Ездачите продължиха нагоре със спуснати копия.

— Сега? — попита Галанд, когато първата редица конници подмина първата стрела, но Тенака поклати глава.

— Лица напред! — извика Галанд, когато нервните стрелци се извърнаха да видят издаването на заповедта.

Легионът яздеше във формация от петдесетима конници, разпределени в двадесет и пет редици. Тенака изчисли пролуката между всяка редица на около шест дължини. Дисциплинирана атака.

— Сега! — каза той.

— Пратете ги в ада! — извика Галанд и сто стрели проблеснаха под слънцето. Първата редица конници изчезна, когато жребците им бяха поразени. Мъжете полетяха към камъните, докато панически цвилещите коне се надигаха на задни крака и падаха. Втората редица се забави, но разстоянието между нея и първата позволи на ездачите да се подготвят и да прескочат падналите. Скокът им обаче ги отведе насред втори залп стрели, които убиха или осакатиха конете им. Докато ездачите падаха в краката на животните си, още стрели донесоха смърт сред тях, забивайки се в оголена плът. И въпреки това атаката продължи и конниците вече достигаха стрелците.

Останал само с една стрела, Лукас се изправи на крака. Един копиеносец проби редицата и младият мъж стреля, без да се прицели. Стрелата отскочи от черепа на коня и животното се изправи на задни крака от болка, ала ездачът се вкопчи във врата му и не падна. Лукас пусна лъка, извади ловджийския си нож и се затича напред. Скочи на гърба на коня и замахна към гърдите на противника си. Войникът обаче се хвърли надясно и тежестта на двамата събори животното. Лукас се приземи върху ездача и под него острието се заби до дръжката. Мъжът изстена и умря. Младежът се опита да извади ножа си, но той бе потънал твърде надълбоко. Затова извади меча си и се спусна към втори копиеносец.

Тенака се приведе под оръжието на един ездач и го събори от седлото. Мечът му изсвистя и мъжът се задави в собствената си кръв.

Тенака скочи на седлото. Стрелците бяха отстъпили от входа на прохода и продължаваха да обстрелват Легиона. Мъже и коне затлачваха пътя към долината. Хаосът господстваше над бойното поле. Неколцина ездачи бяха успели да си пробият път и скодските воини, въоръжени с мечове и брадви, ги събаряха на земята.

— Галанд! — извика Тенака.

Чернобрадият мъж се биеше редом с брат си. Уби противника си и се обърна, щом чу името си. Тенака посочи напред към струпалите се конници и Галанд махна с меч в знак, че е разбрал.

— Към мен, Скода! — изрева той. — Към мен!

Заедно с брат си и около двадесет други воини Галанд атакува противника. Ездачите захвърлиха копията си и се опитаха да извадят мечове, когато клинът ги удари. Тенака пришпори коня си и се присъедини към битката.

Няколко кървави минути мелето не затихна, а после откъм равнината проехтя рог и Легионът обърна конете в отстъпление.

Галанд, чието чело кървеше от една плитка драскотина, притича до Тенака.

— Ще обърнат незабавно за повторна атака — каза той. — Няма да успеем да ги удържим.

Тенака прибра меча си. Бяха изгубили почти половината отряд.

Лукас също дотича.

— Нека приберем ранените — помоли той.

— Няма време! — отвърна Тенака. — Заемете позиция — но бъдете готови да хукнете, щом дам заповед.

Той пришпори коня напред към хребета. Легионът бе обърнал в подножието на склона и сформираше наново редиците си от петдесетима.

Стрелците от Скода събираха стрелите от падналите тела с отчаяна бързина. Тенака вдигна ръка да ги привика и те се подчиниха без колебание.

Рогът проехтя отново и ездачите с черни наметала се спуснаха напред. Този път нямаха копия, а в ръцете им блестяха мечове. Тътенът на копитата пак изпълни планината.

Когато се намираха на тридесет крачки от хребета, Тенака вдигна ръка и извика:

— Сега!

Стотици стрели намериха целта си.

— Отстъпление! — изкрещя надирският генерал.

Воините от Скода се обърнаха и побягнаха, устремени към временното убежище на хълмовете.

Тенака прецени, че Легионът е изгубил почти триста мъже в битката и още повече коне. Обърна жребеца си и го подкара в галоп към хълмовете. Галанд и Парсал бяха напред и помагаха на ранения син на Райван. Лукас се бе опитал да извади стрела от тялото на противник, но войникът се беше оказал жив и го бе ударил с меча си в левия крак.

— Оставете го на мен! — извика Тенака, щом ги настигна с коня си.

Той се приведе и придърпа Лукас пред себе си. Легионът бе достигнал хребета и сега се спускаше в преследване на бягащите воини. Галанд и Парсал се затичаха на север.

Тенака изви коня си на северозапад и ездачите зад него пришпориха жребците си.

Право напред се намираше първият хълм, зад който Ананаис чакаше с останалата част от армията. Тенака пришпори коня си, но животното се измъчваше с двойната тежест на гърба си. На върха на хълма надирът се намираше на не повече от петнадесет дължини разстояние от преследвачите си, но от другата страна беше Ананаис с четиристотин мъже. Измореният жребец на Тенака продължи галопа си, а Златния се придвижи напред, махайки на приятеля си да завие наляво. Тенака придърпа юздите и насочи звяра между препятствията, които сам беше организирал през дългата нощ.

Зад него стотина ездачи от Легиона спряха конете си и зачакаха заповеди. Тенака помогна на Лукас да слезе от седлото и го последва.

— Как мина? — попита Ананаис.

Тенака вдигна три пръста.

— Щеше да е добре, ако бяха пет — каза Златния.

— Атаката им беше дисциплинирана, Ани. С добро разстояние между редиците.

— Трябва да им го признаеш — винаги са били много дисциплинирани. И все пак денят тепърва започва.

Райван си проправи път сред тълпата.

— Много ли изгубихме?

— Около четиридесет мъже при атаката. Но още ще бъдат хванати в горите — отвърна Тенака.

Декадо и Акуас също се появиха.

— Генерале — каза Акуас, — водачът на Легиона току-що получи информация за позицията ни и дава заповеди за фронтална атака.

— Благодаря. Точно на това се надявахме.

— Аз се надявам и да побърза — каза Акуас и почеса жълтата си брада. — Тамплиерите пронизаха защитите ни и скоро ще знаят за приготовленията ни. Тогава ще ги издадат и на водача.

— Ако това стане, сме мъртви — промърмори Ананаис.

— С цялата ви сила, не можете ли да заслоните водача им? — попита Тенака.

— Бихме могли — отвърна Акуас сковано, — но това ще е ужасяващ риск за онези, които се заемат със задачата.

— Случайно се оказва, че и ние самите сме поели един такъв малък риск — изръмжа Ананаис.

— Ще бъде сторено — каза Декадо. — Погрижи се, Акуас.

Свещеникът затвори очи.

— Хайде, момче, какво чакаш? — пришпори го Ананаис.

— Прави го в момента — отвърна тихо Декадо. — Остави го на мира.

Свирепият рев на роговете на Легиона прониза въздуха и само след секунди редица облечени в черно ездачи покриха хълма срещу тях.

— Върни се в центъра — каза Ананаис на Райван.

— Не се дръж с мен като с млекарка!

— Държа се с теб като с командир, жено! Ако паднеш в първата атака, битката приключва.

Райван кимна и се оттегли, а мъжете от Скода приготвиха лъковете си.

Последен рев възвести атаката и конниците се спуснаха по ниския хълм. Страхът пробяга по лицата на защитниците. Ананаис не толкова го забеляза, колкото го усети.

— Спокойно, момчета — извика той с равен глас.

Тенака присви очи, за да види формацията: сто души един до друг, една дължина между редиците. Изруга тихо. Водещата редица достигна подножието на хълма и продължи нагоре към защитниците, забавяйки леко заради наклона. Това ги приближи още повече до следващата редица. Тенака се усмихна. На тридесет крачки от защитниците първата редица конници се натъкна на скритите ровове, покрити с тънки клони и пръст. Редицата се срина, сякаш ударена от невидим гигант. Втората линия, която бе твърде близо, ги последва в паническа маса от ритащи коне.

— Напред! — изрева Ананаис и триста скодски воини се спуснаха в атака, за да съсекат падналите легионери. Стотината, останали назад, пускаха залпове стрели над главите на другарите си към редиците копиеносци от другата страна — те се бяха оттеглили с конете си и сега представляваха неподвижни мишени. От хълма над тях генералът на Легиона, Кареспа, ругаеше и кълнеше. Накрая се завъртя на седлото и нареди на тръбача да даде сигнал за отстъпление. Крясъкът на рога се понесе над битката и Легионът отстъпи. Кареспа размаха ръка наляво и копиеносците завиха за атака по фланга. Ананаис оттегли своята войска до хребета на отсрещния хълм.

Легионът атакува отново… и след секунди конете им се натъкнаха на телта, опъната във високата трева. Кареспа отново даде заповед за отстъпление. Останал без алтернативи, той нареди на мъжете си да слязат от жребците и да атакуват пеша, със стрелци зад тях. Те тръгнаха бавно, като първата редица излъчваше несигурност и страх. Нямаха щитове и не искаха да приближат стрелците в скодската защита.

Точно преди да влязат в обсега на лъковете, войниците спряха, подготвяйки се за паническия устрем напред. В същия момент Лейк и неговите петдесетима мъже изникнаха от земята зад тях, захвърлиха одеялата, покрити с дълга трева, и се изкачиха от добре скритите окопи зад скалите. От позицията си на хълма Кареспа примигна невярващо при появяването на новия противник, който сякаш бе избуял от самата земя.

Лейк бързо опъна лъка си и другите го последваха. Целите им бяха вражеските стрелци. Излетяха петдесет стрели, после още петдесет. Настана пълен хаос. Ананаис поведе своите четиристотин във внезапна атака и Легионът се огъна под бурята от свистящи остриета. Кареспа се завъртя на седлото, за да даде за пореден път заповед за отстъпление, и челюстта му увисна от изненада. Тръбачът му беше съборен от седлото от чернобрад воин, който сега стоеше до неговия жребец с кинжал в ръка. Наоколо имаше и други воини, всички усмихнати безрадостно.

Галанд вдигна рога към устните си и прати тъжния зов за капитулация. Сигналът проехтя три пъти, преди и последните воини от Легиона да свалят оръжия.

— Всичко свърши, генерале — каза Галанд. — Моля, бъдете така добър да слезете от коня.

— Проклет да съм, ако го сторя! — извика Кареспа.

— Ще бъдеш най-вече мъртъв, ако не го сториш — обеща брадатият воин.

Кареспа слезе от седлото.

На бойното поле долу шестстотин воини от Легиона седяха на тревата, докато мъжете от Скода се движеха сред тях, за да им отнемат оръжията и нагръдниците.

Декадо прибра меча си и отиде до мястото, където Акуас бе коленичил до падналия Абадон. По тялото на абата нямаше и следа от нараняване.

— Какво стана? — попита Декадо.

— Неговият ум бе най-силният от всички. Талантът му бе много по-голям от всеки друг сред Тридесетте. Той поиска да поеме задачата да заслони Кареспа от тамплиерите.

— Абадон знаеше, че ще умре днес — отвърна Декадо.

— Той няма да умре днес — изръмжа Акуас. — Нима не казах, че има риск?

— Не е само той. Мнозина умряха днес.

— Не говоря за смърт, Декадо. Тялото му е мъртво, но тамплиерите са взели душата му.

* * *

Катерача седеше на високата стена около градината на върха на кулата и гледаше далечните планини, търсейки белези за приближаването на триумфиращия Легион. Беше почувствал облекчение, когато Тенака го помоли да остане в града, ала сега не бе сигурен. Определено не беше воин и нямаше да е от особена помощ в битката. Но поне щеше да знае резултата.

Тъмни облаци се скупчиха над градината и скриха слънцето; Катерача придърпа синьото си наметало около раменете и остави стената, за да се разходи сред цветята. Някъде преди шестдесет години един застаряващ сенатор бе построил градината на върха на кулата, принуждавайки слугите си да изкачат до горе повече от три тона почва. Сега там имаше всякакви видове дървета, храсти и цветя. В един ъгъл лаврово дърво и бъз растяха редом със зеленика и бряст, докато на други места цъфтящи черешови дървета се открояваха с розовите си и бели цветчета на фона на сивите стени. Из градината се виеше красива каменна пътечка. Катерача тръгна по нея, наслаждавайки се на аромата на цветята.

Реня се появи на кръглото стълбище и влезе в градината точно когато слънцето излезе иззад облаците. Видя Катерача, застанал сам, с тъмна коса, прибрана над челото му с кожена лента. Привлекателен мъж, помисли си тя… и самотен. Не носеше меч и сякаш изучаваше едно жълто цвете на ръба на малък алпинеум.

— Добро утро — каза момичето и Катерача вдигна поглед.

Реня бе облечена в светлозелена вълнена туника, а косата й бе скрита от копринен шал с цвета на ръжда. Краката й бяха голи и не носеше сандали.

— Добро утро, господарке. Добре ли спа?

— Не. А ти?

— Боя се, че не. Кога смяташ, че ще научим?

Реня сви рамене.

— Скоро, предполагам.

Той кимна и те продължиха разходката сред градината, привлечени накрая отново към стената, гледаща към Усмивката на демона.

— Защо не отиде с тях? — попита тя.

— Тенака ме помоли да остана.

— Защо?

— Той има задача за мен и не иска да умра, преди да се опитам да я изпълня!

— Значи е опасна?

— Какво те кара да мислиш така?

— Ти каза „да се опитам“. Сякаш се съмняваш в успеха си.

Той се засмя мрачно.

— Да се „съмнявам“? Аз не се съмнявам — аз зная. Но това няма значение. Никой не живее вечно. Както и да е, може да не се стигне дотам. Първо те трябва да надвият Легиона.

— Ще го направят — каза Реня и седна на една каменна пейка, присвивайки дългите си крака под себе си.

— Откъде си толкова сигурна?

— Тези мъже не могат да бъдат надвити. Тенака ще намери начин да спечели. А щом е поискал от теб да му помогнеш, значи е сигурен, че имаш шанс.

— Колко просто виждат жените света на мъжете — отбеляза Катерача.

— Никак даже. Просто мъжете са способни да накарат и най-простото нещо да звучи ужасно сложно.

— Смъртоносен контраудар, господарке. Аз съм сразен!

— Толкова ли си лесен за надвиване, Катерачо?

Той седна до нея.

— Лесен съм за надвиване, Реня, защото не ме е особено грижа за победата. Искам просто да живея! Бягам, за да оцелея. Когато бях млад, навсякъде около мен имаше убийци. Цялото ми семейство умря от ръцете им. Дело на Ческа — сега го знам, но тогава той се държеше като приятел на мен и дядо ми. Години наред стаите ми бяха пазени, докато спях, опитваха храната ми, проверяваха играчките ми за скрити игли с отрова. Не бих нарекъл това щастливо детство.

— Но сега вече си мъж — отбеляза момичето.

— Не особено впечатляващ. Плаша се лесно. Но имам поне една утеха. Ако бях малко по-корав, досега щях да съм мъртъв.

— Или победител.

— Да — призна той. — Може би победител. Но когато те убиха Орин — дядо ми, — аз избягах. Отказах се от графството и се скрих. Белдер дойде с мен — последният ми пазител. Оказах се огромно разочарование за него.

— Как оцеля?

Катерача се ухили.

— Станах крадец. Оттам и името ми. Катерех се в домовете на хората и крадях скъпоценностите им. Говори се, че Бронзовия граф е започнал кариерата си по този начин, така че явно просто следвам семейните традиции.

— Да си крадец изисква кураж. Можело е да те хванат и обесят.

— Не си ме виждала как бягам — бърз съм като вятъра.

Реня се усмихна и се изправи, за да погледне над стената на юг. После отново седна.

— Какво иска от теб Тенака?

— Нищо особено. Просто очаква отново да стана граф и да превзема Дрос Делнох, покорявайки десет хиляди войници и отваряйки портите, за да пусна през тях надирска армия. Това е всичко!

— Сериозно — какво наистина иска да направиш?

Катерача се приведе напред.

— Току-що ти казах.

— Не ти вярвам. Та това е лудост!

— И при все това…

— Невъзможно е.

— Наистина, Реня, напълно си права. В този план обаче има известна ирония. Помисли само: наследникът на Бронзовия граф, удържал крепостта срещу Улрик, сега получава задачата да завземе крепостта и да позволи на наследника на Улрик да премине със собствената си армия.

— Но откъде ще вземе тази армия? Надирите го мразят не по-малко от дренайците.

— Е, да, но той е Тенака Хан — отвърна саркастично Катерача.

— И как ще превземеш крепостта? — попита Реня.

— Нямам представа. Вероятно ще застана пред портите, ще обявя кой съм и ще поискам да се предадат.

— Добър план — прост и директен — отвърна тя със сериозно изражение.

— Всички добри планове са такива — отвърна той. — Кажи ми ти как се замеси в тази история.

— Просто съм се родила с късмет — отвърна Реня и отново се надигна. — Мътните ги взели! Защо не идват?

— Както каза, скоро ще разберем. Искаш ли да закусим заедно?

— По-скоро не. Валтая е в кухните — тя ще ти сготви нещо.

Катерача усети, че момичето иска да остане само, затова слезе по стълбите, следвайки вкусния аромат на пържен бекон.

Срещна Валтая, която тъкмо се качваше към градината, и влезе в кухнята, където Белдер си проправяше път през купчина бекон, яйца и боб.

— Човек на твоята възраст би трябвало вече да е изгубил апетита си — отбеляза Катерача и се отпусна в стола срещу стария воин.

Белдер се намръщи.

— Трябваше да сме с тях — каза той.

— Тенака ме помоли да остана — отвърна Катерача.

— Не мога да си представя защо — сопна се Белдер, от гласа му буквално капеше сарказъм. — Помисли си само каква помощ можехме да му окажем.

Това преля чашата.

— Може да не съм го казвал досега — каза Катерача, — но започва да ми писва от теб, Белдер. Или си дръж устата затворена, или ми се пръждосвай от пътя!

— Вторият вариант ми изглежда ужасно примамлив — отговори старият воин с блеснали от гняв очи.

— Ами заповядай тогава! И забрави лицемерните лекции. От години ме тормозиш за безпътните ми навици, страховете и провалите ми. Но ти не остана с мен от преданост — а защото и ти си беглец. Аз просто те улесних в бягството. Тенака ме помоли да остана, но теб не те е молил — можеше да се включиш в битката.

Катерача се надигна от стола и излезе от стаята. Възрастният войник се приведе, облегнат на лакти, и избута чинията настрана.

— Останах точно от преданост — прошепна той.

* * *

След битката Тенака се оттегли сам сред планините, с натежало сърце и изпълнен с ужасна меланхолия.

Райван го видя да се отдалечава и понечи да тръгне след него, но Ананаис я спря.

— Той си е такъв — каза гигантът. — Остави го на мира.

Райван сви рамене и се върна към грижите за ранените. Скодците сглобиха самоделни носилки от копията и наметалата на Легиона. Тридесетте, свалили броните си, бродеха сред ранените и използваха невероятните си умения, за да премахват болката, докато лечителите шиеха рани.

На бойното поле мъртвите бяха подредени едни до други — войници от Легиона редом с мъжете от Скода. Шестстотин и единадесет копиеносци бяха умрели този ден. До тях лежаха двеста четиридесет и шестима планинци.

Райван бродеше сред редиците мъртви, загледана в труповете, и имената на воините изплуваха в ума й, докато се молеше за всеки поотделно. Мнозина имаха ферми и реколти, жени и деца, сестри, майки. Райван ги познаваше до един. Извика Лейк при себе си и му каза да й донесе въглен и хартия, за да направи списък на мъртвите.

Ананаис отми кръвта от дрехите и кожата си и извика генерала на Легиона при себе си. Мъжът беше мрачен и не демонстрираше желание за разговор.

— Ще ми се наложи да те убия, Кареспа — каза гигантът извинително.

— Разбирам.

— Добре! Ще хапнеш ли с мен?

— Не, благодаря. Внезапно изгубих апетит.

Ананаис кимна разбиращо.

— Имаш ли предпочитания?

Мъжът сви рамене.

— Какво значение има?

— Тогава пронизване с меч. Освен ако не предпочиташ да го сториш сам?

— Върви по дяволите!

— Добре. Имаш време до зазоряване.

— Не ми трябва време до зазоряване. Направи го сега, докато съм в настроение.

— Както желаеш.

Ананаис кимна и в гърба на Кареспа избухна болка като огньовете на ада. Той се опита да побегне, ала мракът обгърна ума му. Галанд издърпа меча си и го избърса в наметалото на генерала. После го прескочи и седна до Ананаис.

— Жалко, че стана така — каза чернобрадият воин.

— Не можехме да го оставим жив с информацията, която имаше.

— Предполагам. В името на боговете, генерале! Победихме! Невероятно, нали?

— Не и с Тенака начело.

— О, стига. Всичко можеше да се случи. Нямаше нужда да ни атакуват фронтално — можеха да пратят стрелците си да ни отблъснат.

— Можеха, но не го направиха. Бяха като по учебник. Според Наръчника на конницата очевидното решение на конници срещу необучени пешаци е фронтална атака. Легионът е съставен от дисциплинирани воини и съответно разчита на Наръчника. Искаш ли да ти цитирам главата и точния пасаж?

— Не е нужно — измърмори Галанд. — Предполагам, че ти си го писал.

— Не. Тенака Хан въведе последните промени преди осемнадесет години.

— Но нека предположим, че…

— Какъв е смисълът, Галанд? Той беше прав.

— Но не можеше да знае къде ще се намират Кареспа и тръбачът му. И въпреки това каза на двама ни с Парсал да тръгнем към онзи хълм.

— А откъде другаде Кареспа можеше да гледа битката?

— Можеше да участва в самото сражение.

— И да остави тръбача да взима сам решенията?

— Караш всичко да изглежда толкова лесно, но битките не са такива. Стратегията е едно, сърцето и умението — съвсем друго.

— Не отричам. Легионът не се би на предела на уменията си. Сред тях има мнозина добри мъже и не мисля, че мисията им се е нравела. Но това е в миналото. Засега ще предложа на войниците да се присъединят към нас.

— А ако откажат?

— Ще ги пратя извън долината… където ти ще ги чакаш със стотина стрелци. Никой няма да напусне жив.

— Ти си безскрупулен, генерале!

— Аз съм жив, Галанд. И планирам да продължа в същия дух.

Галанд се надигна.

— Надявам се да продължиш, генерале. И се надявам Тенака Хан да измисли ново чудо, когато дойдат съчетаните.

— Това предстои — каза Ананаис. — Нека се наслаждаваме на днешния ден.