Дейвид Гемел
Кралят отвъд Портата (22)

21.

Императорът седеше в копринената си палатка, заобиколен от капитаните си. Бойният му водач Дарик бе до него. Палатката бе огромна и разделена на четири части: най-голямата, където сега седяха воините, можеше да побере петдесетина души, макар че сега в нея имаше само двадесет.

Ческа беше напълнял през годините, а кожата му изглеждаше нездрава и на петна. Тъмните му очи блестяха със свирепа интелигентност и се говореше, че е изучил уменията на Тъмните тамплиери и може да чете мисли. Капитаните му живееха в състояние на постоянен студен ужас, защото се случваше императорът да посочи внезапно някого, да извика „Предател!“ и мъжът умираше по ужасяващ начин.

Дарик беше най-довереният му воин и изключително хитър генерал, отстъпващ само на легендарния Барис от Дракона. Висок мъж в началото на петдесетте, строен и жилест, той беше гладко избръснат и изглеждаше по-млад от възрастта си.

Щом чу докладите за броя на убитите, Дарик заговори:

— Нападенията изглеждат случайни и хаотични, но аз усещам обединена мисъл зад тях. Какво ще кажеш, Маймон?

Тъмният тамплиер кимна.

— Почти сме пробили защитите им, но вече можем да видим много. Те са се укрепили в двата прохода, известни като Тарск и Магадон. И очакват помощ от север, макар и без особена увереност. Както ти беше предвидил, водачът е Ананаис, но жената Райван е онази, която ги обединява.

— Къде е тя? — попита императорът.

— Горе в планините.

— Можете ли да я достигнете?

— Не и от Бездната. Тя е защитена.

— Не е възможно да пазят всичките й приятели, нали? — попита Ческа.

— Не, господарю — съгласи се Маймон.

— Тогава вземете душата на някой близо до нея. Искам я мъртва.

— Да, господарю. Но първо трябва да пробием през стената на Тридесетте в Бездната.

— Новини за Тенака Хан? — попита рязко Ческа.

— Той избяга на север. Прадядо му Джонгир умря преди два месеца и сега там всеки момент ще избухне гражданска война.

— Прати послание до делнохския командир и му нареди да бди за надирски отряди.

— Да, господарю.

— Сега ме оставете — каза императорът. — Всички освен Дарик.

Капитаните се подчиниха с благодарност и излязоха в нощта. Около палатката стояха петдесет съчетани — най-големите и свирепи зверове в армията на Ческа. Мъжете не ги погледнаха, докато излизаха.

Вътре Ческа не продума няколко минути.

— Те всички ме мразят — каза той. — Малки хора с малки умове. Какво щяха да бъдат без мен?

— Те са нищо, господарю — каза Дарик.

— Именно. Ами ти, генерале?

— Господарю, ти можеш да четеш хората като отворена книга. Виждаш в сърцата им. Аз съм ти верен, но в деня, в който се усъмниш в мен, ще отнема сам живота си, стига само да ми наредиш.

— Ти си единственият верен човек в империята. Искам ги мъртви до един. Искам Скода да се превърне в кланица, която ще бъде запомнена до края на вечността.

— Както наредиш, господарю. Те не могат да ни спрат.

— Духът на Хаоса язди с армията ми, Дарик. Но той се нуждае от кръв. Много кръв. Океани от кръв! Жаждата му никога не е напълно утолена.

Очите на Ческа се разфокусираха и добиха измъчен вид. Той отново замълча. Дарик остана напълно неподвижен. Фактът, че императорът му е луд, не го тревожеше изобщо, ала деградацията на Ческа бе съвсем различен въпрос. Дарик бе странен човек. Почти напълно лишен от други мисли, той се вълнуваше само от война и стратегия и думите му към императора бяха буквалната истина. Когато дойдеше денят — а това бе неизбежно, — в който лудостта на Ческа се обърнеше към него, той щеше да се самоубие. Защото животът нямаше да може да му предложи нищо друго. Дарик никога не бе обичал друго човешко същество, нито пък го вълнуваха красиви неща. Картини, поезия и литература не го докосваха, нито планини или разкъсвани от буря морски вълни.

Интересуваха го единствено войната и смъртта. Но той не обичаше дори тях — те просто му бяха интересни.

Внезапно Ческа се изкикоти.

— Аз бях един от последните, които видяха лицето му — каза императорът.

— На кого, господарю?

— Ананаис Златния. Той стана воин на арената и беше голям любимец на тълпите. Един ден, докато приемаше поздравите им, аз пратих един от съчетаните си. Беше огромен звяр, тройна кръстоска между вълк, мечка и човек. А Ананаис го уби. — Ческа отново се изкикоти. — Обаче после не му беше толкова лесно да гледа тълпите.

— Защо, господарю? Те харесваха звяра ли?

— О, не. Той просто изгуби лицето си. Това е шега!^[1]

Дарик се изкикоти покорно.

— Мразя го. Той беше първият, който пося семената на съмнението. Искаше да поведе Дракона срещу мен, но Барис и Тенака Хан го спряха. Благородният Барис! Той беше по-добър от теб, знаеш ли?

— Да, господарю. Споменавали сте.

— Но не толкова верен. Ти ще ми останеш верен, нали, Дарик?

— Да, господарю.

— Не искаш да станеш като Барис, нали?

— Не, господарю.

— Не е ли странно как определени качества остават? — каза замислено Ческа.

— Господарю?

— Искам да кажа — той още е водач, нали? Другите все така го следват — чудя се защо?

— Не зная, господарю. Изглеждате премръзнал — мога ли да ви донеса малко вино?

— Не би ме отровил, нали?

— Не, господарю. Но вие сте прав — трябва първо да го опитам.

— Да. Опитай го.

Дарик наля вино в златен бокал и отпи. Очите му се разшириха.

— Какво има, генерале? — попита Ческа и се приведе напред.

— В него има нещо, господарю. Солено е.

— Океани от кръв! — каза императорът и се изкикоти.

* * *

Тенака Хан се събуди час преди съмване и се протегна към Реня, ала леглото й беше празно. После си спомни и седна сред завивките, търкайки очи, за да прогони съня. Стори му се, че си спомня как някой е казал името му, но реши, че е било сън.

Гласът прозвуча отново и Тенака спусна крака от леглото, оглеждайки се наоколо.

— Затвори очи, приятелю, и се отпусни — каза гласът.

Тенака се излегна отново. В ума си виждаше слабото аскетично лице на Декадо.

— Колко време ще ти трябва, за да ни достигнеш?

— Пет дни. Ако Катерача отвори портите.

— Дотогава ще сме мъртви.

— Не мога да се придвижа по-бързо.

— Колко мъже водиш?

— Четиридесет хиляди.

— Изглеждаш променен, Тани.

— Не съм. Как се справя Ананаис?

— Той ти вярва.

— А другите?

— Езичника и Парсал са мъртви. Бяхме отблъснати до последните долини. Можем да ги удържим може би три дни — не повече. Съчетаните са всичко, от което се бояхме.

Тенака му каза за призрачната си среща с Аулин и думите на стареца. Декадо слушаше, без да продума.

— Значи ти си ханът? — каза накрая.

— Да.

— Сбогом, Тенака.

Обратно в Тарск командирът отвори очи. Акуас и Тридесетте стояха в кръг около него, съчетали силите си.

Всеки от тях бе чул думите на Тенака Хан, но по-важното — всеки бе влязъл в ума му и беше споделил мислите му.

Декадо пое дълбоко дъх.

— Е? — обърна се към Акуас.

— Предадени сме — отвърна свещеникът воин.

— Още не. Той ще дойде.

— Не това имах предвид.

— Зная какво имаше предвид. Но нека утрешният ден се грижи за себе си. Нашата задача тук е да помогнем на народа на Скода. Никой от нас няма да доживее да види последвалите събития.

— Но какъв е смисълът? — попита Балан. — Все нещо добро трябва да произлезе от смъртта ни. Нима просто им помагаме да сменят един тиранин с друг?

— И какво, ако е така? — попита тихо Декадо. — Източникът знае най-добре. Ако не вярваме в това, нищо няма смисъл.

— Значи сега си станал вярващ? — попита скептично Балан.

— Да, вярващ съм. Мисля, че винаги съм бил. Защото дори в отчаянието си аз пак обвинявах Източника. Това само по себе си вече е вяра, макар и да не го разбирах. Ала тази нощ ме убеди.

— Предателството на приятел те убеди? — възкликна Акуас удивено.

— Не, не предателството. Надежда. Проблясък на светлина. Знак за обич. Но ще говорим за това утре. Това е нощ на сбогувания.

— Сбогувания? — попита Акуас.

— Ние сме Тридесетте — каза Декадо. — Мисията ни е почти приключила. Като Гласа на Тридесетте, сега аз съм Абатът на Мечовете. И аз ще умра тук. Но Тридесетте трябва да продължат напред. Тази нощ видяхме, че се е появила нова заплаха и че дренаец ще се нуждае отново от нас в бъдеще. Както е било преди, така ще бъде и сега. Един от нас трябва да напусне, да поеме наметалото на абата и да отгледа нова група воини на Източника. Този човек е Катан, Душата на Тридесетте.

— Не може да съм аз — каза Катан. — Аз не вярвам в смъртта и убийството.

— Именно затова — каза Декадо. — Ти си избран. Струва ми се, че Източникът винаги ни избира за задачи, които противоречат на природата ни. Не зная защо, но… Той знае. Аз не ставам за водач. И въпреки това Източникът ми позволи да видя силата Му. И сега съм удовлетворен. Ще продължим да следваме волята Му. Сега, Катан, поведи ни в молитва за последен път.

В очите на Катан имаше сълзи, докато се молеше, а в душата му тежеше огромна тъга. Накрая той ги прегърна един по един и излезе в нощта. Как щеше да се справи? Откъде щеше да намери нови Тридесетима? Свещеникът се качи на коня си и потегли по склона към Вагрия.

На хребета над лагера на бежанците видя момчето Сеорл, седнало на пътя му. Катан спря коня си и слезе от седлото.

— Защо си тук, Сеорл?

— Един мъж дойде при мен и ми каза да бъда тук — да те изчакам.

— Какъв мъж?

— Направен от сънища.

Катан седна до момчето.

— За първи път ли те посещава?

— Този ли имаш предвид?

— Да.

— Тогава да, за първи. Но често виждам други — те ми говорят.

— Можеш ли да правиш магически неща, Сеорл?

— Да.

— Какви например?

— Понякога, като докосна нещо, зная откъде е. Виждам картини. Друг път, когато някой ми е сърдит, чувам какво си мисли.

— Кажи ми за мъжа, който е дошъл при теб.

— Името му е Абадон. Той каза, че е Абат на Мечовете.

Катан сведе глава и покри лице с длани.

— Защо си тъжен? — попита момчето.

Свещеникът пое дълбоко дъх и се усмихна.

— Не съм тъжен… Вече не. Ти си Първият, Сеорл. Но ще има и други. Ще яздиш с мен и ще те науча на много неща.

— Герои ли ще бъдем? Като черния човек?

— Да — каза Катан. — Ще бъдем герои.

* * *

Армиите на Ческа пристигнаха призори, марширувайки в редици от по десет души и водени от ездачи от Легиона. Дългата колона се точеше през равнината, разцепвайки се на две с приближаването на прохода на Магадон. Ананаис бе пристигнал с Торн, Лейк и още дузина воини час преди това. Сега, облегнат на парапета, гледаше как войската издига палатките си. Другата половина продължи към Тарск.

Двадесет хиляди опитни ветерани. Ала все още нямаше и следа от императора или неговите съчетани.

Ананаис примижа срещу издигащото се слънце.

— Мисля, че това там е Дарик — в центъра. Голям комплимент!

— Не мисля, че държа много на комплиментите му — измърмори Торн. — Той е касапин!

— Нещо повече, приятелю — отвърна Ананаис. — Той е майстор на войната. Това го прави майстор касапин.

Известно време защитниците гледаха подготовките в лагера с мрачен, мълчалив интерес. След армията се появиха каруци, отрупани с грубо сковани стълби, железни куки, въжета и провизии.

Час по-късно, докато Ананаис спеше на тревата, съчетаните на Ческа пристъпиха в бойна формация в равнината. Един млад воин събуди спящия генерал и той потърка очи, докато се надигаше.

— Зверовете са тук — прошепна мъжът.

Виждайки страха му, Ананаис го стисна за рамото.

— Не бой се, момко! Сложи една пръчка в колана си.

— Пръчка, сър?

— Да. Ако се приближат до стената, хвърли пръчката и извикай „Дръж!“.

Шегата не помогна, но разведри самия Ананаис и той още се хилеше, когато изкачи стълбите до парапета.

Декадо се бе облегнал на огромния лък на Лейк, когато гигантът се приближи. Водачът на Тридесетте изглеждаше раздърпан и изморен; очите му бяха загледани надалеч.

— Как се чувстваш, Дек? Изглеждаш изморен.

— Само остарял, Черна маско.

— Не почвай и ти с тая глупост. Харесвам си името.

— Това ти отива повече — отвърна Декадо и се ухили.

Съчетаните се бяха разположили зад лагера, оформяйки огромен кръг около черна копринена палатка.

— Това там ще да е Ческа — каза Ананаис. — Не поема рискове.

— Струва ми се, че ще получим всички съчетани — отбеляза Декадо. — Не мисля, че ще ги разделят на две.

— Какви сме късметлии само! Но от тяхната гледна точка в това има смисъл. Няма значение коя стена превземат — една е достатъчна, за да ни смажат.

— Тенака ще бъде тук след пет дни — напомни му Декадо.

— Но ние няма да бъдем тук, за да го видим.

— Може би. Ананаис…?

— Да?

— Няма значение. Кога мислиш, че ще атакуват?

— Мразя хора, които правят това — какво щеше да кажеш?

— Няма значение. Забрави!

— Какво ти става, по дяволите? Изглеждаш по-тъжен от болна крава!

Декадо се насили да се усмихне.

— Да — колкото повече остарявам, толкова по-сериозен ставам. Не е като да имаме от какво да се тревожим — някакви си двадесет хиляди воини и глутница адски зверове.

— Предполагам, че си прав — съгласи се Ананаис. — Но съм сигурен, че Тенака ще помете пода с тях.

— Иска ми се да съм тук, за да го видя — каза Декадо.

— Ако желанията бяха океани, всички щяхме да сме риби — отвърна Ананаис.

Едрият воин отново се върна долу и седна, за да довърши почивката си. Декадо седна на парапета и го загледа.

Беше ли мъдро да крие от Ананаис, че Тенака сега е хан на най-великия враг на дренайците? Но какво би постигнал, ако му кажеше? Той вярваше на Тенака, а когато мъж като Ананаис дадеше доверието си някому, то бе по-силно от сребърна стомана. За него щеше да е немислимо Тенака да го предаде.

Милостиво беше да го остави да умре с тази вяра.

Но дали наистина бе така?

Нима човек нямаше правото да знае истината?

— Декадо! — провикна се глас в ума му. Това беше Акуас и Декадо затвори очи, фокусирайки се върху гласа.

— Да?

— Врагът пристигна в Тарск. Няма и следа от съчетаните.

— Защото всички са тук!

— Тогава ще дойдем при теб, нали?

— Да — отвърна Декадо.

Беше оставил осмина свещеници със себе си в Магадон, а другите деветима бе пратил в Тарск.

— Направихме, както предложи, и влязохме в ума на един от зверовете, но не мисля, че ще ти хареса онова, което открихме.

— Кажи ми.

— Те до един са от Дракона! Ческа е започнал да ги събира преди петнадесет години. Някои от по-новите са дошли от армията, хваната при повторното събиране на Дракона.

— Разбирам.

— Това променя ли нещата?

— Не — каза Декадо. — Само увеличава тъгата.

— Съжалявам. Продължаваме ли с плана?

— Да. Сигурен ли си, че трябва да сме близо?

— Да — отвърна Акуас. — Колкото по-близо, толкова по-добре.

— А тамплиерите?

— Пробиха Стената в Бездната. Едва не изгубихме Балан.

— Как е той?

— Възстановява се. Каза ли на Ананаис за Тенака Хан?

— Не.

— Ти знаеш най-добре.

— Надявам се. Върнете се тук възможно най-скоро.

На тревата долу Ананаис спеше, без да сънува. Валтая го видя и приготви обяд от печено месо и топъл хляб. Отнесе храната при него след около час и двамата отидоха заедно в сянката на дърветата, където той вдигна маската си, за да се наяде.

Тя не можеше да го гледа как яде, затова отиде да набере цветя. Когато приключи, се върна при него.

— Сложи си маската — каза му. — Някой може да дойде.

Ярките му сини очи запламтяха и той отмести поглед, след което свали черната маска на лицето си.

— Някой дойде — каза натъжен.