Дейвид Гемел
Кралят отвъд Портата (23)

22.

Около средата на утрото сред вражеския лагер проехтяха рогове и десет хиляди воини започнаха да маршируват целенасочено около каруците, за да извадят стълби, да привържат въжета към куки и да си сложат щитовете.

Ананаис притича до стената, където Лейк се беше привел над огромния лък и проверяваше въжетата и вървите.

Армията се подреди в долината и светлината на слънцето се отразяваше в мечове и копия. Забиха барабани и армията потегли напред.

Защитниците на стената облизаха пресъхнали устни със сухи езици и забърсаха потните си длани в туниките си.

Бавният ритъм на барабаните изпълни планините. Внезапно вълна от ужас заля хората по стената. Воините започнаха да крещят и да скачат в тревата долу.

— Тамплиерите! — изкрещя Декадо. — Това е само илюзия!

Ала паниката продължи да се разпростира сред редиците на Скода. Ананаис се опита да ги върне обратно, но собственият му глас трепереше от страх. Още и още мъже скачаха от стените, докато барабаните се приближаваха.

Стотици воини тичаха назад, ала всички застинаха, когато видяха жената, застанала пред тях с ръждивата си ризница.

— Ние не бягаме! — изрева Райван. — Ние сме Скода! Синовете на Дръс Легендата. Ние не бягаме!

Тя извади късия си меч и пристъпи сред тях, насочвайки се към стените. Само шепа мъже бяха останали на парапета, треперещи и пребледнели като привидения. Райван се заизкачва по стъпалата и страхът й нарастваше с всяко следващо.

Ананаис се препъна към нея и протегна ръка, която тя пое с благодарност.

— Не могат да ни победят! — каза жената през стиснати зъби и с разширени очи.

Мъжете от Скода се обърнаха и я видяха, застанала предизвикателно в центъра. Стиснали мечове, те отново тръгнаха напред, борейки се със стената от страх.

Декадо и Тридесетте също се бореха със силата на тамплиерите и издигнаха щит около Райван.

И тогава страхът изчезна!

Воините от Скода се втурнаха отново към стените, но вече изпълнени с гняв. Засрамени от смелостта на жената воин, която ги водеше, те застанаха непоклатими на парапета и на всяко лице се четеше решителност.

Барабаните спряха. Проехтя рог.

Десет хиляди воини се втурнаха напред със свиреп рев.

Лейк и неговите помощници опънаха тетивите на двете машини и напълниха паниците с изпилените снаряди. Когато нападателите се намираха на петдесет крачки, Лейк вдигна ръка. При четиридесет я пусна и дръпна спусъка. Буталото се стрелна напред. Втората машина го последва миг по-късно.

Първите редици на противника бяха покосени до един и сред защитниците се разнесоха радостни възгласи. Мъжете от Скода вдигнаха лъкове и започнаха да запращат залп след залп към атакуващите ги воини. Ала войниците на Ческа бяха тежко бронирани и държаха щитове пред себе си.

Стълбите изтракаха върху стената и над парапета се понесоха куки.

— Започва се! — каза Ананаис.

Първият воин, който достигна върха на стената, умря с меча на гиганта в гърлото си. Докато падаше, той събори мъжа под себе си.

После и други стигнаха до парапета и битката започна.

Декадо и Тридесетте се биеха като единен отряд вдясно от Ананаис. Там никой противник не можа да се задържи на парапета.

Ала нашествениците вляво успяха да отворят пролука. Ананаис ги атакува и мечът му засвистя наляво-надясно. Проправяше си път сред тях като лъв сред вълци и мъжете от Скода се събраха зад него, надавайки предизвикателни викове. Малко по малко успяха да отблъснат войниците. В центъра Райван заби меча си в гърдите на един противник, но докато падаше, той замахна със своето оръжие и поряза бузата й. Жената залитна, а междувременно друг войник се затича към нея. Лейк видя, че майка му е в опасност, метна кинжала си и дръжката му удари нападателя зад ухото. Мъжът залитна и изпусна меча си, а Райван го довърши с удар във врата.

— Махни се оттук, майко! — извика Лейк.

Декадо, чул вика, остави Тридесетте и дотича при Райван, за да й помогне да се изправи.

— Той е прав — каза командирът. — Твърде важна си, за да рискуваш живота си тук!

— Зад теб! — извика тя, когато един войник преодоля стената с вдигната брадва.

Декадо се завъртя и атакува. Мечът му прониза гърдите на противника… и се счупи. Още други воини се изкачиха и Декадо се спусна към земята, за да грабне падналата брадва, след което отново се изправи. Блокира удар отгоре и с широк замах събори противника си от стената. Вторият мъж заби острието си в рамото му, но Лейк го атакува изотзад и разби черепа му с меча си.

Нападателите отстъпиха.

— Свалете ранените от стената — извика Ананаис. — Те ще се върнат всеки момент.

Той бързо прекоси парапета, проверявайки ранените и мъртвите. Поне стотина мъже нямаше да могат да се бият повече. Още десет атаки като тази и бяха загубени.

Галанд си проправи път от левия край и го посрещна в центъра.

— Още хиляда воини и по-висока стена биха ни свършили чудесна работа в момента — каза той кисело.

— Справиха се добре. Следващия път загубите ще са по-малки. Най-слабите ни воини паднаха при първата атака.

— Само това ли са за теб? — попита рязко Галанд. — Единици с мечове. Някои добри, някои лоши?

— Няма време за това, Галанд.

— Повдига ми се от теб!

— Зная, че смъртта на Парсал…

— Остави ме на мира! — каза Галанд и го подмина.

— Какво беше това? — попита Торн, който тъкмо се изкачваше по стъпалата. Плитката рана на главата му бе превързана с бинт.

— Нямам представа.

— Донесох малко храна — каза възрастният мъж и подаде на Ананаис комат хляб със сирене.

Ананаис бе отхапал веднъж, когато барабаните забиха отново.

* * *

Преди залез-слънце последваха още пет и петте бяха отблъснати. През нощта имаше само една, в която дренайците понесоха тежки загуби.

Ананаис остана на стената до два часа преди съмване, ала Декадо го увери, че не са планирани нови щурмове, така че генералът най-накрая слезе със залитане от парапета. Валтая имаше стая в болницата, но той устоя на импулса да иде при нея. Вместо това се скри сред дърветата и заспа в тревата.

Четиристотин воини бяха изтеглени от битката. Ранените препълваха болницата и бяха положени на одеяла по тревата около сградата. Ананаис поиска подкрепления и двеста и петдесет бойци дойдоха от резервния отряд.

Акуас му бе съобщил, че в Тарск загубите са по-малко, но пък те бяха атакувани само три пъти. Турс, младият воин, който водеше армията там, се бе справил добре.

Сега беше очевидно, че основният натиск е насочен към Магадон. Ананаис се надяваше, че съчетаните няма да бъдат пратени утре, ала в сърцето си знаеше, че ще стане точно така.

На известно разстояние от болницата един млад воин се мяташе в съня си, измъчван от кошмари. Внезапно той се скова и задавеният писък замря, преди да е напуснал гърлото му. Отвори очи и седна, пресягайки се към ножа си. Хвана го с острието надолу и бавно го заби в гърдите си, между ребрата, докато не достигна сърцето. После го извади и се изправи. От раната не покапа кръв…

Младежът бавно отиде до болницата и погледна през отворения прозорец. Вътре Валтая работеше усилено, за да спаси най-тежко ранените.

Той се отдръпна от прозореца и тръгна към горите, където двеста бежанци бяха опънали палатките си. Райван седеше до един лагерен огън, гушнала бебе и потънала в разговор с три други жени.

Мъртвецът пристъпи към тях.

Райван вдигна поглед и го видя — познаваше го добре.

— Не можеш да заспиш ли, Оранда?

Той не отговори.

Тогава тя видя ножа и очите й се присвиха. Когато мъжът коленичи до нея, тя погледна в очите му. Празни и мъртви, те я гледаха, без да я виждат.

Ножът се стрелна напред и жената се изви настрани и назад, закривайки с тялото си спящото бебе. Ножът поряза хълбока й. Райван пусна детето и блокира следващия удар с предмишницата си, след което заби десния си юмрук в лицето на мъжа. Той падна, но се надигна отново. Райван също се изправи. Другите жени крещяха, а бебето плачеше. Докато трупът се приближаваше, Райван отстъпи. Усещаше как кръвта се стича по крака й. Тогава един мъж се затича напред, вдигнал ковашки чук. Стовари го свирепо върху главата на младия воин. Черепът му се пропука, но по лицето му не се появи никакво изражение.

В гърдите му се заби стрела; той просто погледна надолу към нея и бавно я измъкна. Галанд се появи точно когато мъртвецът достигна Райван. Ножът се вдигна и Галанд замахна с меча си и ръката на трупа, стиснала оръжието, се отдели от тялото. Мъртвият Оранда залитна… и падна.

— Явно много силно искат смъртта ти — отбеляза Галанд.

— Искат всички ни мъртви — отвърна Райван.

— Утре желанието им ще се изпълни — каза той.

* * *

Валтая приключи с шевовете на широката рана на хълбока на Райван и я намаза с дебел пласт от някакво гъсто мазило.

— Така няма да ти остане грозен белег — обясни лечителката и покри раната с марля.

— Слабо ме вълнува дали ще ми остане белег — отвърна Райван. — Като станеш на моята възраст, никой не обръща внимание на белег на хълбока ти… ако схващаш какво имам предвид.

— Глупости, ти си привлекателна жена.

— Именно. Малко са мъжете, които забелязват „привлекателните“ жени. Ти си любовница на Черната маска, нали?

— Да.

— Отдавна ли го познаваш?

— Не, не отдавна. Той ми спаси живота.

— Разбирам.

— Какво разбираш?

— Ти си добро момиче, но може би приемаш дълговете твърде на сериозно.

Валтая седна до леглото и потърка очи. Беше изморена — твърде изморена, за да спи.

— Винаги ли съдиш така строго хората, които току-що си срещнала.

— Не — отвърна Райван и внимателно се надигна, за да не скъса шевовете. — Но любовта се крие в очите и една жена винаги знае кога друга е влюбена. Когато те попитах за Черната маска, ти показа тъгата си. А после каза, че е спасил живота ти. Не беше трудно да стигна до очевидния извод.

— Грешно ли е да искаш да се отплатиш някому?

— Не, не е грешно — особено сега. А и той е чудесен мъж.

— Аз го нараних — каза Валтая. — Не исках, но бях изтощена. През повечето време се опитвам да не обръщам внимание на лицето му, но му казах да си сложи маската.

— Лейк го мерна веднъж без нея. Каза ми, че лицето му е ужасно белязано.

— Той няма лице. Носът и горната устна са били откъснати, а бузите са изцяло покрити с белези. Единият от тях не зараства и от него капе гной. Ужасяващо е! Изглежда като мъртвец. Опитах се… Не мога…

От очите й покапаха сълзи и думите заглъхнаха.

— Не се самообвинявай, момиче — каза меко Райван и се приведе напред, за да я потупа по гърба — Опитала си се. Повечето жени не биха сторили дори това.

— Срамувам се от себе си. Казах му, че лицето не е мъжът. И именно мъжа се опитах да обичам, но лицето не спира да ме тормози.

— Не си сгрешила. Отговорът се крие в собствените ти думи — опитала си се да го обичаш. Наела си се с твърде много.

— Но той е толкова благороден и трагичен. Бил е Златния… Имал е всичко.

— Зная. И е бил суетен.

— Откъде знаеш това?

— Не е трудно да се досетя. Спомни си историята му: богатият млад патриций, който е станал генерал в Дракона. Но какво се е случило после? Станал е гладиатор и е убивал хора, за да радва тълпите. Мнозина от мъжете, с които се е борил, са били затворници, принудени да се бият и да умрат. Те са нямали избор, но Ананаис е имал. Ала не е можел да стои далеч от аплодисментите. В това няма нищо благородно. Мъже! Какво знаят те? Никога не порастват.

— Много си сурова към него — та той е готов да умре за теб!

— Не за мен. За себе си. Ананаис търси отмъщение.

— Това не е честно!

— Животът не е честен — отвърна Райван. — Не ме разбирай погрешно. Аз го харесвам. Харесвам го много. Той е чудесен мъж. Но мъжете не са само два вида — злато и олово. Те винаги са смесица от двете.

— Ами жените? — попита Валтая.

— Чисто злато, момичето ми — отвърна Райван и се изкикоти.

Младата жена се усмихна.

— Така е по-добре! — отбеляза Райван.

— Как го правиш? Как оставаш толкова силна?

— Преструвам се.

— Не може да е вярно. Вчера ти обърна хода на битката — беше великолепна.

— Това беше лесно. Те убиха съпруга и синовете ми, така че няма как да ми причинят повече страдание. Баща ми казваше, че не можеш да спреш човек, който знае, че е прав. В началото си мислех, че това са глупости. Една стрела в гърлото спира всеки. Но сега зная какво е имал предвид. Ческа е нещо неестествено, като снежна буря през юли. Той не може да победи, стига достатъчно хора да се изправят срещу него. Из цялата империя мълвата за Скодското въстание ще кара други групи да се надигнат. Отряди от армията ще се разбунтуват, почтените мъже ще вдигнат мечове. Той не може да спечели.

— Може да спечели тук.

— Това няма да трае дълго.

— Ананаис вярва, че Тенака Хан ще се върне с надирска армия.

— Зная — каза Райван. — Това не ми действа особено успокояващо.

В съседната стая Декадо лежеше буден. Раната на рамото му пулсираше. Той се усмихна, когато чу думите на Райван. Не можеш да заблудиш жена като нея, помисли си.

Загледа се в дървения таван, игнорирайки болката. Чувстваше покой. Катан бе дошъл при него в съня му, за да му каже за момчето Сеорл, и той почти бе заплакал. Всичко идваше на мястото си. Смъртта вече не можеше да буди страх.

Той плавно се надигна до седнало положение. Бронята му лежеше на масата вдясно, бронята на Сербитар. Делнохските Тридесетима.

За Сербитар се твърдеше, че е имал големи съмнения, и Декадо се надяваше, че накрая те са изчезнали. Беше толкова хубаво да знаеш. Той се зачуди как е могъл да бъде толкова сляп за истината, когато фактите блестяха пред очите му с такава кристална простота.

Ананаис и Тенака, привлечени един към друг близо до казармите на Дракона. Катерача и Езичника. Декадо и Тридесетте. Райван.

Всеки един беше връзка в мрежа от мистерия и магия. И кой знае колко още връзки съществуваха, при това не по-малко важни.

Валтая, Реня, Галанд, Лейк, Парсал, Торн, Турс?

Езичника беше привлечен от далечна страна, за да спаси едно специално дете. Но кого щеше да спаси това дете?

Мрежи в мрежите…

Може би дори събитията бяха просто връзки. Легендарната битка на Дрос Делнох бе създала Тенака Хан след две поколения. И Катерача. И Дракона.

Всичко това бе твърде мащабно за Декадо.

Болката в рамото припламна отново и той изсумтя.

Утре всички болки щяха да изчезнат.

* * *

На разсъмване последваха три нови атаки. При последната нападателите почти успяха да пробият защитата, ала Ананаис, размахал два меча, се хвърли срещу нашествениците, изпълнен с дива ярост, и премина през тях като ураган. Когато и тази атака беше отблъсната, сред вражеския лагер проехтя самотен рог и пет хиляди съчетани се събраха на полето.

Зверовете потеглиха напред, а мъжете от Легиона се върнаха в строя си, за да отворят пътя за атаката им.

Ананаис преглътна и погледна наляво и надясно по парапета. Това беше мигът на най-големия ужас. Ала мъжете от Скода, оцелели досега, нямаше да отстъпят, и той почувства гордост.

— Тази нощ за всички ни ще има топла космата черга! — изрева той.

Шегата бе посрещната от мрачен смях.

Зверовете чакаха, докато Тъмните тамплиери се събираха сред тях — пулсирайки с видения за кръв и кланета, за да разбудят животинската им ярост.

Воят се разнесе над долината.

Застанал на парапета, Декадо извика Балан при себе си. Тъмноокият свещеник се приближи и се поклони.

— Времето почти дойде — каза Декадо.

— Да.

— Ти ще останеш тук.

— Какво? — възкликна Балан вцепенен. — Защо?

— Защото ще си им нужен. За връзка с Тарск.

— Не искам да остана сам, Декадо!

— Няма да бъдеш сам. Ние ще бъдем с теб.

— Не. Ти ме наказваш!

— Не е така. Остани близо до Ананаис и го пази, доколкото можеш. Както и Райван.

— Нека някой друг остане. Аз съм най-лошият от нас — най-слабият. Имам нужда от вас. Не можете да ме оставите.

— Имай вяра, Балан. И се подчинявай.

Свещеникът слезе със залитане от парапета и се затича стремително към сенките на дърветата.

В равнината долу воят достигна ужасяваща сила.

— Сега! — извика Декадо.

Седемнадесетимата свещеници воини се плъзнаха над стената и скочиха на земята, след което пристъпиха към зверовете, от които сега ги деляха стотина крачки.

— Гръм и мълнии, какво правите? — извика Ананаис. — Декадо!

Тридесетте се пръснаха в широка линия. Белите им наметала се вееха на вятъра, а в ръцете си държаха мечове.

Съчетаните атакуваха, а тамплиерите тичаха зад тях, за да ги пришпорват със зловещата си сила.

Тридесетте паднаха на колене.

Водещият звяр — огромно, почти триметрово чудовище, се олюля, когато видението го порази. Камък. Студен камък. Издялан.

Кръв, прясна кръв, капеща от солено месо.

Съчетаните продължиха да тичат.

Камък. Студен камък. Криле.

Кръв.

Камък.

Криле. Разперени криле.

Тридесет крачки разделяха чудовищата от Тридесетте. Ананаис не можеше да понесе гледката и обърна гръб на сцената.

Водачът на съчетаните се спусна върху сребърните воини, коленичили пред него.

Камък. Издялан камък. Криле. Маршируващи мъже. Камък…

Звярът изкрещя.

Дракон. Каменен дракон. МОЯТ ДРАКОН!

Съчетаните забавиха ход по цялата редица. Воят се стопи. Образът ставаше все по-силен. Отдавна изгубени спомени се бореха да изплуват. Ужасяваща болка започна да изгаря могъщите им тела.

Тамплиерите засилиха натиска си, запращайки изпепеляващи мисловни импулси в умовете на зверовете. Един съчетан се обърна и замахна яростно, а ноктите му изтръгнаха главата на тамплиера зад него.

Масивният водач спря пред Декадо и огромната му глава провисна с изплезен език. Декадо вдигна поглед. Поддържайки образа в ума на звяра, той видя тъгата в очите му. Чудовището знаеше. Ноктестата му лапа потупа гърдите. Дългият език се завъртя около една дума, която свещеникът едва успя да разбере:

— Барис. Аз Барис!

Звярът се обърна и се затича с вик към тамплиерите. Другите съчетани го последваха и мъжете в черните брони застинаха, неспособни да разберат какво се случва. Тогава зверовете се изсипаха върху тях. Ала не всички съчетани произхождаха от Дракона и десетки се въртяха объркани, докато един не фокусира поглед върху облечените в сребърно Тридесетима. Той се затича напред, следван от дузина от другарите си.

В транса си свещениците бяха беззащитни. Само Декадо имаше силата да се движи… И не я използва. Съчетаните се спуснаха върху тях с ръмжене.

Декадо затвори очи и болката секна.

Тамплиерите падаха със стотици, докато зверовете върлуваха из лагера. Огромният съчетан, създаден от Барис, Господаря на Дракона, скочи върху Маймон, който се опитваше да избяга. С едно изщракване на челюстите си звярът откъсна ръката му от рамото. Маймон изкрещя, но лапата на Барис разкъса лицето му и удави писъка в кръв.

Барис скочи на крака и се затича към палатката на Ческа.

Дарик запрати копие към гърдите му, но то не се заби достатъчно надълбоко. Съчетаният го изтръгна и продължи да тича.

— Легион! При мен! — извика Дарик.

Стрелците започнаха да обстрелват звяра със стрели, ала не можеха да го спрат.

Из цялата равнина съчетаните падаха, надавайки предсмъртни крясъци.

Ала Барис продължаваше да напредва. Дарик гледаше с удивление как огромният съчетан сякаш се смалява пред очите му. Една стрела се заби в гърдите на звяра и той залитна. Дарик притича напред и заби меча си в гърба на чудовището. То се опита да се претърколи… И умря. Генералът го обърна с крак. Звярът потрепери и той отново го прониза. После видя, че движението няма нищо общо с живот — съчетаният се връщаше към човешката си форма. Дарик отклони поглед.

Из цялата равнина зверовете умираха — всички, освен малката група, която разкъсваше сребърните воини, донесли този хаос сред тях.

Ческа седеше в палатката си. Дарик влезе и се поклони.

— Зверовете са мъртви, господарю.

— Мога да направя още — отвърна императорът. — Превземете стената!

* * *

Катерача погледна мъртвия тамплиер в краката си. Двама сатулски воини притичаха, за да хванат коня на мъртвеца, докато Магир вадеше стрелата от гърлото му и напъха парче плат в раната, за да спре кръвта.

Те бързо свалиха черния нагръдник на мъжа. Катерача избърса кръвта от каишите, а двама воини продължиха да събличат тамплиера, докато той отваряше кожената кесия, скрита в бронята. Вътре имаше свитък, подпечатан със знака на Вълка. Катерача го върна обратно в кесията.

— Скрийте тялото — каза той и притича обратно в убежището на дърветата.

Вече три дни чакаха пратеника по самотния път през Скълтик. Магир го бе свалил с една-единствена стрела — страхотно майсторство.

Щом се върнаха в лагера, Катерача огледа печата. Восъкът беше зелен и с жилки като мрамор; сред сатулите не се срещаше подобно нещо. Изкуши се да го отвори, но го върна на мястото му.

Съгледвачите носеха новини за Тенака Хан. Той се намираше на по-малко от ден от крепостта, така че планът на Катерача трябваше да бъде приведен в действие незабавно.

Той изпробва бронята. Беше му малко голяма. Свали я и проби дупка в каишите с кинжала си и го стегна отново. По-добре.

Шлемът му ставаше, но Катерача щеше да се зарадва повече, ако вестоносецът не се бе оказал тамплиер. Говореше се, че те могат да комуникират с умовете си. Надяваше се, че в Делнох няма други от братството им.

— Кога ще влезеш? — попита Магир.

— Тази вечер. След полунощ.

— Защо толкова късно?

— Ако имам късмет, командирът ще спи. Ще е сънен и няма да му се занимава да ме разпитва.

— Това е огромен риск, господарю.

— Не ми напомняй.

— Иска ми се да можехме да атакуваме крепостта с десет хиляди ятагана.

— Да — съгласи се Катерача неспокойно. — Това щеше да е хубаво. Но няма значение!

— Ти си странен човек, господарю. Винаги се шегуваш.

— Животът е достатъчно тъжен сам по себе си, Магир. Трябва да ценим смеха.

— Като приятелството — отвърна сатулът.

— Именно.

— Трудно ли беше да си мъртъв?

— Не толкова трудно, колкото да си жив и без надежда.

Магир кимна сериозно.

— Надявам се това начинание да не се окаже напразно.

— Защо да бъде напразно?

— Не вярвам на надирите.

— Ти си подозрителен човек, Магир. Аз вярвам на Тенака Хан. Когато бях дете, той спаси живота ми.

— Значи и той е прероден?

— Не.

— Тогава не разбирам.

— Аз не се върнах пораснал от гроба, Магир. Израснах като всяко друго дете.

— Има много неща, с които не съм наясно. Но те ще останат за друг ден. Сега е време да се подготвим.

Катерача кимна, удивен от собствената си глупост. Колко лесно беше един човек да се издаде сам.

Магир гледаше как Катерача си слага черната броня и размишляваше. Той не беше глупак и усещаше напрежението в графа. В този момент разбра, че не всичко е такова, каквото си бе мислел. Ала духът на Джоаким му се бе доверил.

Това бе достатъчно за него.

Катерача пристегна каишите на седлото на черния кон и се метна на седлото, закачайки шлема на него.

— Довиждане, приятелю — каза той.

— Нека богът на късмета те пази — отвърна Магир.

Катерача пришпори жребеца сред дърветата. Язди повече от час, докато най-накрая портите на Делнох не се появиха пред него, а зад тях — великата стена, покриваща прохода. Толкова време бе минало, откакто не бе виждал дома си.

Двама стражи козируваха, когато той мина под арката и се обърна наляво към вратата на крепостта. Един войник се приближи и пое юздите му, за да слезе от седлото.

— Отведи ме при гана — нареди Катерача.

— Ган Палдин спи, сър.

— Тогава го събуди! — каза рязко Катерача, поддържайки гласа си студен и безжизнен.

— Да, сър. Последвайте ме — отвърна бързо мъжът.

Той поведе Катерача по дългия осветен от факли коридор, през Залата на Героите, край чиито стени се издигаха статуи. Накрая изкачиха стълбището до покоите на Палдин. Някога те бяха принадлежали на дядото на Катерача. Стражът почука на вратата няколко пъти, докато най-накрая един сънен глас отговори и вратата се отвори. Ган Палдин тъкмо си намяташе вълнена роба. Той беше нисък мъж на средна възраст, с големи изпъкнали тъмни очи. Катерача моментално изпита антипатия към него.

— Това не можеше ли да почака? — попита раздразнено ганът.

Катерача му подаде свитъка и Палдин го отвори и го прочете бързо.

— Е — каза той, — това ли е? Или има и някакво лично послание?

— Имам и друго съобщение, господарю. От самия император. Той очаква помощ от севера и ти нарежда да пуснеш надирския генерал през портите. Разбра ли?

— Колко странно — промърмори Палдин. — Да ги пусна, казваш?

— Точно така.

Ганът се завъртя и сграбчи кинжала от масата до леглото си. Острието се стрелна и застина пред гърлото на Катерача.

— Тогава може би ще ми обясниш какво означава това съобщение? — каза той и подаде свитъка на Катерача.

Внимавай за надирска армия. Удръж крепостта на всяка цена.

Ческа

— Не възнамерявам още дълго да търпя този кинжал до гърлото си — каза младият мъж с леден тон. — Не желая да убивам генерал. Свали го мигновено… или те очаква яростта на тамплиерите.

Палдин побеля и свали кинжала. Стражът бе изтеглил меча си и сега стоеше зад Катерача.

— Добре — каза той. — Сега прочети посланието отново. Ще забележиш, че то гласи „Внимавай за надирска армия“. Оттам и устното съобщение. „Удръж крепостта на всяка цена“ се отнася до бунтовниците и проклетите сатули. Императорът иска от теб да му се подчиняваш. Той се нуждае от надирите — разбра ли?

— Съобщението не е съвсем ясно.

— На мен ми е достатъчно ясно — отсече Катерача. — Императорът уговори примирие с надирите. Те пращат армия, която да му помогне да изкорени бунтовниците от империята веднъж завинаги.

— Трябва да получа потвърждение — възрази Палдин.

— Нима? Отказваш да изпълниш заповедите на своя император?

— Ни най-малко. Верен съм му и винаги съм бил. Просто това е толкова неочаквано.

— Разбирам. Критикуваш императора, задето не ти изяснява всичките си планове?

— Не слагай думи в устата ми. Не казах това.

— Приличам ли ти на глупак, Палдин?

— Не, това е…

— Що за идиот трябва да съм, за да ти нося послание, което доказва, че съм лъжец?

— Да, виждам това…

— Е, има две възможности. Или аз съм глупак, или…?

— Разбирам — измърмори Палдин.

— При все това — продължи Катерача и тонът му стана малко по-благ, — предпазливостта ти не е лишена от смисъл. Можеше и да съм предател.

— Именно.

— Затова ще ти позволя да пратиш съобщение, за да получиш потвърждение.

— Благодаря.

— Няма за какво. Имаш чудесни покои тук.

— Да.

— Проверил ли си ги внимателно?

— За какво?

— Тайни места, където шпиони могат да се скрият незабелязани и да подслушват.

— Тук няма такива.

Катерача се усмихна и затвори очи.

— Ще потърся вместо теб — каза той.

Ган Палдин и стражът останаха смълчани, докато Катерача бавно се обръщаше на пета. Пръстът му се стрелна към стената.

— Там! — каза той и двамата подскочиха.

— Къде?

Младият мъж отвори очи.

— Там, до дървения панел. Таен проход!

Той пристъпи към дъбовата гравюра и натисна скрит бутон. Панелът се плъзна настрани и разкри тесен проход и стълбище.

— Наистина трябва да бъдеш по-внимателен — каза Катерача. — Мисля сега да поспя и да отпътувам с посланието ти утре. Или предпочиташ друг пратеник да тръгне тази нощ?

— Ъъ… не! — отвърна Палдин, загледан в обгърнатия от паяжини мрак. — Как го направи?

— Не поставяй под съмнение силата на Духа! — каза Катерача.