Дейвид Гемел
Кралят отвъд Портата (6)

5.

Беше минал един час от вечерната камбана и улиците на Дренан бяха пусти. Необятният бял град тънеше в тишина. Луната в трета четвърт висеше в небето, а отражението й блестеше по хилядите измити от дъжда павета на Улицата на стълбовете.

От сенките на една висока сграда излязоха шестима мъже с черни брони и тъмни шлемове, покриващи лицата им. Вървяха бързо и целеустремено към двореца, без да поглеждат настрани.

Двама съчетани, въоръжени с масивни брадви, препречиха пътя им и мъжете спряха. Шест чифта очи се впериха в зверовете. Внезапно те изреваха от болка и побягнаха.

Мъжете продължиха по пътя си. Иззад кепенците и тежките завеси на прозорците наоколо предпазливи очи следяха напредъка им и маршируващите усещаха погледите и любопитството, което се превръщаше в страх, когато ги разпознаваха.

Продължиха да вървят в тишината, докато не достигнаха портите, където зачакаха. След няколко секунди чуха стърженето на резето от другата страна и двете масивни врати се отвориха. Двама стражи сведоха глави, когато мъжете с черни брони влязоха в двора и оттам — в преддверието, озарено от факли и със стражи край стените. Всички очи ги избягваха. В отсрещния край две дъбови врати, обковани с бронз, се разтвориха и водачът вдигна ръка. Петимата му спътници спряха и се обърнаха, за да застанат пред вратите. Облечените им в черни ръкавици длани почиваха върху абаносовите дръжки на мечовете.

Водачът свали шлема си и влезе в стаята.

Както и очакваше, главният министър на Ческа — Еертик — беше сам зад писалището си. Той вдигна поглед и тъмните му очи с тежки клепачи се впиха в рицаря.

— Добре дошъл, Падаксес — каза той, гласът му звучеше сухо и с леко металически оттенък.

— Поздрави, съветнико — отвърна Падаксес и се усмихна.

Той беше висок мъж с четвъртито лице и очи, сиви като зимното небе. Имаше пълни чувствени устни, ала не беше красив. В чертите му имаше някаква странност — поквара, която не можеше лесно да се определи.

— Императорът се нуждае от услугите ти — каза Еертик.

Когато се изправи и заобиколи дъбовото писалище, тъмните му кадифени одежди изшумоляха. Падаксес отбеляза мислено звука, който му напомняше на змия, плъзгаща се сред тревата. Отново се усмихна.

— Аз винаги съм на разположение на императора.

— Той знае това, Падаксес, както знае колко цениш щедростта му. Има един човек, който иска да навреди на императора. Получихме сведения, че той се намира на север, и императорът иска да бъде заловен или убит.

— Тенака Хан — отвърна воинът.

Очите на Еертик се разшириха от изненада.

— Ти го познаваш?

— Очевидно.

— Мога ли да запитам откъде?

— Не можеш.

— Той е заплаха за империята — каза Еертик, прикривайки раздразнението си.

— От мига, в който изляза от този стая, той е ходещ труп. Знаеше ли, че Ананаис е с него?

— Не знаех — отвърна Еертик, — но сега разбирам мистерията. Смятахме, че Ананаис е умрял от раните си. Тази информация ще представлява ли проблем за твоя орден?

— Не. Един, двама, десетима или стотина. Нищо не може да се изправи срещу моите тамплиери. Ще потеглим по изгрев-слънце.

— Мога ли да ти окажа някаква помощ?

— Да. Прати дете в Храма след два часа. Момиче под десет години. Има определени религиозни ритуали, които трябва да се спазят, за да мога да се свързвам със силата, която държи вселената.

— Ще бъде сторено.

— Сградите на храма се нуждаят от ремонт. Мислех да се пренеса в провинцията и да поръчам да построят нов храм — нещо по-голямо — каза Падаксес.

— И императорът това си мислеше — отвърна Еертик. — Ще приготвя някакви начални планове за когато се върнеш.

— Предай благодарностите ми на лорд Ческа.

— Непременно. Дано пътуването ти бъде бързо, а завръщането — радостно.

— Както Духът пожелае — отвърна Падаксес и отново си сложи черния шлем.

* * *

Абатът гледаше от високия прозорец на кулата си към горната градина, където двадесет и осем чираци бяха коленичили пред дърветата си. Въпреки сезона розите разцъфтяваха и ароматът им изпълваше въздуха.

Абатът затвори очи и духът му се понесе по вятъра. Той внимателно се спусна в градината, за да се спре при слабия Катан.

Умът на Катан се разтвори, за да го приеме, и абатът се присъедини към чирака, потичайки в нежните стръкчета на растението.

Розата ги приветства. Беше червена.

Абатът се отдръпна и един по един се сля с всеки от чираците. Само розата на Балан още не бе разцъфнала, ала пъпките бяха пълни и той изоставаше съвсем малко от другите.

Абатът се върна в тялото си във високата кула, отвори очи и вдиша дълбоко. Разтърка очите си и отиде до южния прозорец, откъдето се виждаше второто ниво и зеленчуковата градина.

Там бе коленичил в пръстта свещеник с мръсно кафяво расо. Абатът излезе от стаята, спусна се по кръглото стълбище и отвори вратата на долното ниво. Тръгна по добре почистената каменна пътека и слезе по каменните стълби към градината.

— Поздрави, братко — каза той.

Свещеникът вдигна поглед, после сведе глава.

— Поздрави, Ваше Преподобие.

Абатът седна на каменната пейка, разположена наблизо.

— Моля те, продължи работата си — каза той. — Не искам да те безпокоя.

Мъжът се върна към плевенето. Ръцете му бяха почернели от калта и ноктите бяха изпочупени.

Абатът се огледа. Градината бе толкова добре поддържана — сечивата бяха наострени и внимателно съхранявани, пътеките — излъскани и почистени от плевели.

Погледът му се насочи с умиление към свещеника. Мъжът се бе променил невероятно много от онзи ден преди пет години, когато влезе в манастира и обяви, че иска да стане монах. Тогава бе облечен с натруфена броня, а два къси меча висяха до бедрата му. В широкия колан, препасан през гърдите му, бяха втъкнати три кинжала.

— Защо искаш да служиш на Източника? — попита абатът тогава.

— Изморен съм от смърт — отвърна мъжът.

— Ти живееш, за да убиваш — каза абатът, загледан в мрачните очи на воина.

— Искам да се променя.

— Искаш да се скриеш?

— Не.

— Защо избра този манастир?

— Аз… се молих.

— Получи ли отговор?

— Не. Но се бях запътил на запад и след молитвата промених решението си и тръгнах на север. Където намерих вас.

— И мислиш, че това е било отговор?

— Не зная — отвърна воинът. — Отговор ли е?

— Знаеш ли кой е този орден?

— Не.

— Чираците тук са надарени отвъд способностите на други хора и имат сили, които не можеш да разбереш. Целият им живот е посветен на Източника. Какво можеш да предложиш ти?

— Само себе си. Живота си.

— Добре. Ще те взема. Но слушай какво ще ти кажа и го запомни. Ти няма да се срещаш с другите чираци. Няма да излизаш на горното ниво. Ще живееш долу, в колибата на градинаря. Ще оставиш оръжията си и никога вече няма да ги докоснеш. Задачите ти ще бъдат слугински, а подчинението ти — абсолютно. Няма да говориш с никого в нито един момент — позволено ти е единствено да отговаряш, когато аз се обърна към теб.

— Съгласен съм — каза воинът без колебание.

— Всеки следобед ще те обучавам и ще преценявам напредъка ти. Ако се провалиш по какъвто и да било начин, ще трябва да напуснеш манастира.

— Съгласен съм.

В продължение на пет години воинът се бе подчинявал безропотно и с минаването на сезоните абатът видя как мрачната сянка бавно напуска тъмните му очи. Обучението му напредваше добре, макар и да му беше невъзможно да овладее освобождаването на духа. Но във всички други отношения абатът беше доволен.

— Щастлив ли си, Декадо? — попита той сега.

Свещеникът се облегна назад и се обърна.

— Да, Ваше Преподобие.

— Не съжаляваш ли за нищо?

— Не.

— Имам новини за Дракона — каза абатът, наблюдавайки го внимателно. — Искаш ли да ги чуеш?

Свещеникът се замисли.

— Да, искам. Това грешно ли е?

— Не, Декадо, не е грешно. Те са били твои приятели.

Свещеникът не каза нищо повече, чакаше абата да заговори.

— Загинали са в ужасяваща битка със съчетаните на Ческа. Били са се смело, не са могли да се опълчат на мощта на зверовете.

Декадо кимна и се върна към работата си.

— Как се чувстваш?

— Много натъжен, Ваше Преподобие.

— Не всичките ти приятели са умрели. Тенака Хан и Ананаис са се върнали в Дренай и планират да убият Ческа — да прекратят ужасяващото му господство.

— Дано Източникът ги закриля — каза Декадо.

— Искаш ли да бъдеш с тях?

— Не, Ваше Преподобие.

Абатът кимна.

— Покажи ми градината си.

Свещеникът се изправи и двамата тръгнаха сред растенията. Накрая стигнаха до малката колиба, където живееше Декадо. Абатът я обиколи отвън.

— Удобно ли ти е тук?

— Да, Ваше Преподобие.

Абатът спря зад колибата, загледан в малкото храстче и единственото цвете, което растеше там.

— Какво е това?

— Мое е, Ваше Преподобие. Грешно ли съм постъпил?

— Как се сдоби с него?

— Намерих семе, което някой бе изхвърлил от горното ниво, и го засадих преди три години. Красиво растение е; обикновено разцъфтява много по-късно.

— Много време ли прекарваш с него?

— Когато мога, Ваше Преподобие. Помага ми да се отпусна.

— Ние имаме много рози на горните нива, Декадо. Но нито една с този цвят.

Розата беше бяла.

* * *

Два часа след съмване Ананаис се върна в лагера, водейки със себе си Валтая, Катерача и Белдер. Тенака ги гледаше как се приближават. Виждаше, че възрастният мъж е ветеран, който се движи предпазливо, с ръка на дръжката на меча. Жената бе висока, с добра фигура и ходеше близо до облечения в черно Ананаис. Тенака се ухили и поклати глава. Все така Златния, помисли си. Но младият мъж беше интересен. В него имаше нещо познато, ала той бе сигурен, че никога не са се срещали. Атлетичен и висок, с ясни очи и красиво лице, а в дългата му тъмна коса бе поставена черна метална диадема с опал в средата. Носеше зелено наметало и високи до прасеца ботуши. Туниката му беше от мека кожа. В ръка държеше къс меч. Тенака усети страха му.

Той излезе от сянката на дърветата, за да ги посрещне.

Катерача вдигна поглед, когато Тенака се появи. Искаше да изтича и да го прегърне, но удържа порива си. Приятелят му никога не би могъл да го разпознае. Надирският принц не се беше променил особено, ако се изключат няколко сиви косъма, проблясващи на слънцето. Виолетовите очи бяха все така пронизителни, стойката — все така неосъзнато арогантна.

— Не можеш да удържаш изненадващите си пориви, приятелю — каза Тенака.

— Така си е — отвърна Ананаис. — Но в торбата си имам закуска, а обясненията могат да почакат, докато се нахраня.

— Представянията обаче не могат — каза тихо Тенака.

— Катерача, Валтая и Белдер — каза гигантът, махайки към триото. След тези думи той мина край Тенака и се запъти към огъня.

— Добре дошли! — каза Тенака с неудобство и разпери ръце.

Катерача пристъпи напред.

— Присъствието ни в лагера ви е временно — каза той. — Твоят приятел помогна на Валтая и беше жизненоважно да напуснем града. Сега, когато тя е в безопасност, ще се върнем.

— Разбирам. Но елате да хапнете с нас преди това — предложи Тенака.

Тишината край огъня беше неприятна, но Ананаис не й обърна внимание, а отнесе храната си до покрайнините на дърветата, седна с гръб към групата и свали маската си, за да може да се нахрани.

— Чувала съм много за теб, Тенака — каза Валтая.

Той се обърна към нея.

— Голяма част от приказките на хората не е истина.

— В центъра на подобни саги винаги има зрънце истина.

— Може би. Къде си чула тези истории?

— От Катерача — отвърна тя.

Тенака кимна и се обърна към младия мъж, който силно се бе изчервил.

— А ти къде ги чу, приятелю?

— Тук и там — отвърна Катерача.

— Аз бях войник. Нищо повече. Родословието е това, което ми донесе слава. Мога да назова мнозина по-добри с меча, по-добри ездачи, по-добри хора. Но те нямаха име, което да носят пред себе си като знаме.

— Твърде си скромен — каза Катерача.

— Не е въпрос на скромност. Аз съм наполовина надир от рода на Улрик и наполовина дренаец. Прадядо ми е бил Регнак, Бронзовия граф. И все пак не съм нито граф, нито хан.

— Ханът на Сенките — отвърна другият мъж.

— Как стана така? — попита Валтая.

Тенака се усмихна.

— По време на Втората надирска война синът на Регнак, Орин, сключил договор с надирите. Част от цената била неговият син, Хогън, да се ожени за дъщерята на хана, Шилат. Това не било брак по любов. Доколкото знам, е имало огромна церемония и съюзът е бил консумиран близо до Олтара на Дръс на северната равнина пред Делнох. Хогън отвел булката си обратно в крепостта, където тя живяла нещастна в продължение на три години. Аз съм се родил тогава. Хогън умрял при инцидент по време на езда, когато съм бил на две години, и баща му пратил Шилат у дома. В брачния договор било вписано, че никое дете на този съюз не може да наследи Дрос Делнох. А що се отнася до надирите, те не желаят един мелез да ги води.

— Сигурно си бил много нещастен — каза Валтая.

— Имал съм големи радости в живота си. Не ме съжалявай.

— Как стана генерал на Дракона?

— Бях на шестнадесет, когато дядо ми, ханът, ме прати в Делнох. Това отново бе част от брачния договор. Другият ми дядо беше там, за да ме посрещне. Той ми каза, че е уредил да получа назначение в Дракона. Толкова е просто!

Катерача се загледа в огъня и умът му се понесе назад.

Просто? Как можеше такъв ужасен момент да бъде описан като прост?

Той си спомняше ясно. Валеше проливно и стражите на Елдибарската кула надуха тръбата. Дядо му Орин бе в крепостта по това време и играеше военна игра с госта им. Катерача се бе покачил на един висок стол и гледаше как двамата хвърлят зарове и придвижват миниатюрни отряди, когато зовът проехтя злокобно редом с вятъра на бурята.

— Надирската издънка е пристигнала — каза Орин. — Подходящ ден избра.

Те облякоха Катерача с наметало от намаслена кожа и широкопола кожена шапка и поеха по дългия път към Първа стена.

Щом стигнаха, Орин погледна надолу към двадесетимата ездачи и тъмнокосия младеж, яхнал бяло рошаво пони.

— Кой иска да влезе в Дрос Делнох? — извика Орин.

— Синът на Шилат — извика надирският капитан.

— Единствено той може да влезе — каза Орин.

Огромните порти се разтвориха със скърцане и надирският отряд обърна понитата си, потегляйки бързо на север.

Тенака не се обърна да ги види как си тръгват и помежду им не бяха разменени думи. Младежът докосна с пети понито си и влезе в тунела на портата, а после нагоре, към зеленото поле между Първа и Втора стена. Там се плъзна от седлото и зачака приближаването на Орин.

— Ти не си добре дошъл тук — каза Орин, — но аз спазвам договорките си. Уредил съм назначение в Дракона и ще потеглиш натам след три месеца. Дотогава ще научиш дренайските обичаи. Не искам мой роднина да яде с пръсти в офицерската столова.

— Благодаря ти, дядо — каза Тенака.

— Не ме наричай така — каза рязко Орин. — Никога! Ще ме наричаш „господарю“, а в чужда компания „сър“. Ясен ли съм?

— Мисля, че да, дядо. Ще се подчиня.

Погледът на Тенака се стрелна към детето.

— Това е истинският ми внук — каза Орин. — Всичките ми деца са мъртви. Само този малчуган оцеля, за да продължи рода ми. Името му е Арван.

Тенака кимна и се обърна към тъмнобрадия мъж вляво от Орин.

— А това е приятел на дома Регнак — единственият съветник, който си струва, в цялата страна. Името му е Ческа.

— За мен е удоволствие да се запознаем — каза Ческа и протегна ръка. Тенака я стисна здраво и погледът му срещна тъмните очи на мъжа.

— А сега нека влезем вътре и да се скрием от проклетия дъжд — промърмори Орин.

Вдигайки детето на широките си рамене, белобрадият граф тръгна към далечната крепост. Тенака хвана юздите на понито си и го последва. Ческа вървеше редом с него.

— Не се смущавай от поведението му, млади принце — каза съветникът. — Той е стар и навиците му са твърде силни. Но е добър човек. Надявам се, че ще бъдеш щастлив сред дренайците. Ако някога има нещо, което мога да сторя за теб, не се колебай да ми кажеш.

— Защо? — попита Тенака.

— Защото те харесвам — каза Ческа и го потупа по рамото. — А и кой знае — някой ден ти може да си граф.

— Това е малко вероятно.

— Така е, приятелю. Но Бронзовият дом напоследък има лош късмет. Както Орин каза, всичките му деца са мъртви. Единствено Арван оцеля.

— Той изглежда силно дете.

— Наистина. Но външният вид може да е измамен, нали?

Тенака не бе сигурен какво означават думите на Ческа, ала знаеше, че под тях има подмолни течения и мрачни обещания. Така че не каза нищо.

* * *

По-късно Тенака слушаше смълчан, докато Валтая описваше спасяването си на пазара и подкупването на нощния страж, за да ги пусне през северната порта на града. Ананаис бе донесъл огромна раница, пълна с храна, както и два лъка и осемдесет стрели в колчани от сърнешка кожа. Валтая имаше допълнителни одеяла и навито платнище за малка палатка.

След като се нахраниха, Тенака отведе Ананаис сред дърветата. Намериха закътано местенце и разчистиха снега от няколко камъка, преди да седнат, за да говорят.

— В Скода има въстание — каза гигантът. — Две села били плячкосани от Легиона на Ческа. Един местен на име Райван събрал малка армия и избил бандитите. Казват, че хората се събират под командването му, но не мисля, че ще издържи. Той е от простолюдието.

— Не е от Кръвта, имаш предвид — вметна сухо Тенака.

— Нямам нищо против обикновените хора. Но това значи, че Райван няма обучението да планира кампания.

— Какво друго?

— Две въстания на запад — и двете безмилостно потушени. Всички мъже са разпънати на кръст, полята са засети със сол. Знаеш системата!

— Ами на юг?

— Трудно е да се каже. Новините са малко. Но Ческа е там. Не мисля, че ще се надигнат. Говори се, че има тайно общество, което се бори срещу него, но това вероятно са само приказки.

— Какво предлагаш? — попита Тенака.

— Нека идем в Дренан, да убием Ческа и да се пенсионираме.

— Толкова просто?

— Най-добрите планове винаги са прости, Тани.

— Ами жените?

Ананаис сви рамене.

— Какво можем да сторим? Казваш, че Реня иска да бъде с теб? Ами нека дойде. Ще я оставим при приятелите ни в Дренан. Все още познавам неколцина, на които мисля, че мога да разчитам.

— Ами Валтая?

— Тя няма да остане с нас. Тук няма нищо за нея. Ще я оставим в следващия град.

Тенака повдигна вежда.

— Нищо за нея?

Ананаис отмести поглед.

— Вече не, Тани. Някога, може би.

— Добре. Ще се запътим към Дренан, но с леко отклонение на запад. Скода би трябвало да е много красив по това време на годината.

Двамата се върнаха в лагера, за да открият, че там ги чакат трима странници. Тенака каза тихо:

— Огледай се наоколо, Ани. Виж колко още изненади ни чакат.

После пристъпи напред. Двама от мъжете бяха воини, приблизително на възрастта на Тенака. Третият беше възрастен човек, сляп и с раздърпаната синя роба на търсач.

Воините се приближиха към Тенака. Приличаха си неестествено много — чернобради, със сурови очи, макар че единият бе почти незабележимо по-висок от другия. По-ниският заговори пръв:

— Аз съм Галанд, а това е брат ми, Парсал. Дойдохме да се присъединим към теб, генерале.

— С каква цел?

— За да свалим Ческа. Защо иначе?

— Нямам нужда от помощ за това, Галанд.

— Не зная каква е тази игра, генерале. Златния беше в Соуса и каза на тълпата, че Драконът се завръща. Е, ако е така, значи и аз се завръщам. Ти не ме разпозна, нали?

— Наистина — каза Тенака.

— Тогава нямах брада. Бях Бар Галанд от Трето крило под командването на Елиас. Бях Майстор на Меча и те победих в турнир веднъж.

— Спомням си. Стойката на полумесеца! Щеше да ми изтръгнеш гръкляна. Вместо това се разминах с ужасна синина.

— Брат ми е също толкова добър. Искаме да служим.

— Няма на какво да служите, приятелю. Планирам да убия Ческа. Това е работа за убиец — не за армия.

— Тогава ще те съпровождаме, докато приключиш работата си! Бях болен от треска, когато дойде зовът за повторното сформиране на Дракона. Оттогава съм болен от мъка. Мнозина добри мъже паднаха в този капан. Това не е редно.

— Как ни намерихте?

— Последвах слепеца. Странно, не мислиш ли?

Тенака отиде до огъня и седна срещу търсача.

Главата на мистика се вдигна.

— Търся Факлоносеца — каза той със сух шепот.

— Кой е той? — попита Тенака.

— Тъмният Дух е надвиснал над земята като огромна сянка — прошепна мъжът. — Търся Факлоносеца, от когото всички сенки бягат.

— Кой е този, когото търсиш? — попита настоятелно Тенака.

— Не зная. Ти ли си?

— Съмнявам се. Ще ядеш ли с нас?

— Сънищата ми казаха, че Факлоносеца ще ми донесе храна. Ти ли си това?

— Не.

— Има трима — каза мъжът. — Злато, Лед и Сянка. Един е Факлоносеца. Но кой? Имам послание.

Катерача се приближи и коленичи до стареца.

— Търся истината — каза той.

— Аз нося истина — отвърна мистикът и протегна ръка.

Катерача пусна сребърник в дланта.

— От Бронза си дошъл, изтерзан и преследван, притеглен към пътя на баща си. Родственик на сянката, никога в покой, никога смълчан. Тъмни копия дебнат, черни криле, които поглъщат. Ти ще останеш непоколебим, когато други бягат. То е в червеното, което носиш.

— Какво значи това? — попита Тенака.

Катерача сви рамене и се оттегли.

— Смъртта ме вика. Трябва да отговоря — прошепна мистикът. — А Факлоносеца не е тук.

— Кажи ми посланието, старче. Аз ще го предам, обещавам ти.

— Тъмни тамплиери яздят срещу Принца на Сенките. Той не може да се скрие, защото факелът е ярък в нощта. Ала мисълта е по-бърза от стрелите, а истината — по-остра от мечовете. Зверовете могат да паднат, ала само Кралят отвъд Портата може да ги събори завинаги.

— Това ли е всичко? — попита Тенака.

— Ти си Факлоносеца — каза мъжът. — Сега те виждам ясно. Ти си избран от Източника.

— Аз съм Принцът на Сенките — каза Тенака. — Ала не следвам Източника, нито кой да е друг бог. Не вярвам в никой от тях.

— Източникът вярва в теб — каза старецът. — Сега трябва да вървя. Почивката ми е близо.

Отдалечи се с накуцване от лагера — босите му крака бяха посинели от снега. Катерача се върна при Тенака и попита:

— Какво ти каза той?

— Не го разбрах.

— Кажи ми думите — отвърна Катерача и Тенака ги повтори. Младият мъж кимна. — Част от тях е лесна за дешифриране. Тъмните тамплиери например. Чувал ли си за Тридесетте?

— Да. Воини свещеници, които прекарвали живота си в това да прочистят сърцата си, преди да потеглят, за да умрат във война в някоя далечна страна. Орденът е отмрял преди години.

— Тъмните тамплиери са гнусна пародия на Тридесетте. Те почитат Духа на Хаоса и силите им са черни и смъртоносни. Всяка форма на жестокост е радост за тях и са могъщи воини.

— И Ческа ги е пратил срещу мен?

— Така изглежда. Води ги мъж на име Падаксес. Във всеки храм има шестдесет и шестима тамплиери, а в Дренай има десет храма. Силите им са отвъд тези на обикновените хора.

— Ще са им нужни — каза мрачно Тенака. — А останалата част от посланието?

— Мисълта е по-бърза от стрелите? Това означава, че трябва да надхитриш враговете си. Кралят отвъд Портата обаче е мистерия. Ти би трябвало да я разгадаеш.

— Защо?

— Защото посланието е за теб. Ти трябва да си част от него.

— Ами твоето послание?

— Какво за него?

— Какво означаваше?

— Означаваше, че трябва да пътувам с теб, макар и да не го искам.

— Не разбирам — каза Тенака. — Ти имаш свободна воля — можеш да ходиш където си искаш.

— Предполагам — отвърна Катерача с усмивка. — Но е време да открия пътя си. Спомняш ли си думите на стареца? „От Бронза си дошъл“? Моят прадядо е Регнак Странника. „Родственик на Сянката“? Това си ти, братовчеде. „Тъмни копия дебнат“? Тамплиерите. Червеното, което нося? Кръвта на Бронзовия граф. Бягах достатъчно дълго.

— Арван?

— Да.

Тенака постави ръце на раменете на младия мъж.

— Често съм се чудил какво е станало с теб.

— Ческа нареди да ме убият и аз избягах. Прекарах дълго време в бягство. Твърде дълго! Не съм особено добър с меча, имай го предвид.

— Няма значение. Радвам се да те видя отново.

— И аз теб. Проследих кариерата ти и дори си водех дневник за постиженията ти. Вероятно още е някъде из Делнох. Между другото, старецът каза още нещо, в самото начало. Каза, че има трима. Злато, Лед и Сянка. Ананаис е Златния, а ти си Ханът на Сенките. Кой е Ледът?

Тенака извърна поглед към дърветата.

— Някога имаше един човек. Беше известен като Ледения убиец, защото живееше само за смъртта. Името му е Декадо.

* * *

В продължение на три дни пътниците се движеха край гората, все на юг и на запад към планините Скода. Времето ставаше все по-топло и снегът отстъпваше пред пролетното слънце. Вървяха предпазливо и на втория ден откриха тялото на слепия търсач, коленичил до един изкривен дъб. Земята бе прекалено твърда, за да могат да го погребат, така че го оставиха там.

Галанд и брат му спряха при трупа.

— Не изглежда твърде нещастен — каза Парсал и се почеса по брадата.

— Трудно е да прецениш дали се усмихва, или смъртта е разтеглила устните му — отвърна Галанд. — Няма да изглежда особено щастлив след месец.

— Ами ние? — прошепна Парсал.

Галанд сви рамене и братята продължиха след останалите.

Галанд беше по-голям късметлия и определено по-проницателен от мнозина воини от Дракона. Когато дойде заповедта за разтурянето, той потегли на юг, криейки миналото си. Купи си малка ферма близо до гората Делвинг, югозападно от столицата. Когато започна ужасът, никой не го обезпокои. Ожени се за момиче от селото и си създаде семейство, но тя изчезна в един ясен есенен ден преди шест години. Говореше се, че съчетаните крадат жени, ала Галанд знаеше, че тя никога не го е обичала… а и един момък от селото на име Каркас изчезна в същия ден.

До Делвинг достигнаха слухове за гонения на някогашни офицери от Дракона и се говореше, че дори самият Банс е бил арестуван. Това не изненада Галанд — винаги бе подозирал, че Ческа ще се окаже тиранин.

Човек от народа! Откога неговата смърдяща класа я беше грижа за народа?

Малката ферма просперираше и Галанд купи съседния парцел от един вдовец. Мъжът щеше да потегли към Вагрия — имаше брат в Дренан, който го бе предупредил за предстоящи промени — и Галанд купи земята на нищожна цена.

Тогава дойдоха войниците.

Нов закон постановяваше, че граждани без титла не могат да притежават повече от четири акра земя. Държавата придобиваше остатъка на цена, която караше предишната му сделка да изглежда като кралско имане. Данъците се увеличиха и бяха поставени норми за добив. След първата година беше невъзможно тези нива да бъдат достигнати, защото земята бе изтощена. Засяваха се неразработени поля и добивите намаляха.

Галанд прие всичко това, без да се оплаква.

До деня, в който дъщеря му умря. Тя бе изтичала да види конниците на площада и един жребец я изрита. Галанд я видя как пада и притича до нея, за да я вдигне на ръце.

Конникът слезе от седлото.

— Мъртва ли е? — попита той.

Галанд кимна, неспособен да продума.

— Жалко — отвърна мъжът. — Това ще повиши данъка ти.

Ездачът умря с кинжала на Галанд в сърцето. После Галанд извади меча му от ножницата и скочи срещу втория конник, чийто жребец отстъпи изплашено. Ездачът падна на земята и Галанд преряза гърлото му с меча. Другите четирима обърнаха конете и се отдръпнаха на тридесетина крачки. Галанд се обърна към тъмния жребец, който бе убил дъщеря му, и заби меча си във врата му. После притича до втория кон, хвърли се на седлото и потегли на север.

Намери брат си във Вагрия, където той работеше като каменоделец.

Сега гласът на Парсал разпръсна мислите му. Вървяха на тридесетина крачки зад другите.

— Какво каза?

— Казах, че никога не съм си мислел, че ще последваш един надир.

— Зная какво имаш предвид; кръвта ми изстива при тази мисъл. Но той иска същото като нас.

— Дали? — попита Парсал.

— Какво означава това?

— Те всички са от една порода: воински елит. За тях това е само игра — не ги е грижа.

— И аз не ги харесвам, братко. Но те са от Дракона, а това значи повече от кръвта. Не мога да го обясня. Дори да ни дели цял свят разстояние, те биха умрели за мен — и аз за тях.

— Надявам се да си прав!

— За малко неща в живота си съм сигурен. Това е едно от тях.

Парсал не беше убеден, но не каза нищо, а се загледа в двамата воини пред тях.

— Какво ще стане, когато убием Ческа? — попита той внезапно.

— В какъв смисъл?

— Не зная. Имам предвид… какво ще правим?

Галанд сви рамене.

— Питай ме пак, когато тялото му кърви в краката ми.

— Имам чувството, че нищо няма да се промени.

— Може би не, но пък аз ще съм получил отмъщението си.

— И не те притеснява, че можеш да умреш, докато го получаваш?

— Не! А теб? — попита Галанд.

— Естествено, мътните го взели!

— Не е нужно да оставаш.

— Разбира се, че е нужно! Винаги съм се грижил за теб. Не мога да те оставя сам с надира, нали? Защо другият носи тази маска?

— Мисля, че има белези. Бил е гладиатор на арената.

— Всички имаме белези. Малко е суетно, не мислиш ли?

— Нищо не те устройва в момента, а? — ухили се Галанд.

— Просто мисъл. Другите двама изглеждат странна двойка — промърмори Парсал, поглеждайки към Белдер и Катерача, които вървяха до жените.

— Не можеш да имаш нищо против тях — дори не ги познаваш.

— Старчето изглежда опитно.

— Но?

— Не мисля, че младият може да си пробие с бой път дори през мъгла.

— Докато сме на темата, не би ли желал да критикуваш и жените?

— Не — каза Парсал с усмивка. — Нямам какво да критикувам там. Ти коя харесваш?

Галанд поклати глава и се изкикоти.

— Не участвам в това — каза той.

— Аз предпочитам тъмната — каза Парсал, без да му обръща внимание.

Лагеруваха в плитка пещера. Реня яде малко, после излезе в нощта, за да гледа звездите. Тенака се присъедини към нея и седнаха един до друг, увити в наметалото му.

Той й разказа за Илае и Вентрия и за красотата на пустинята. И докато говореше, галеше ръката и гърба й и целуваше косата й.

— Не мога да кажа дали те обичам — каза внезапно Тенака.

Тя се усмихна.

— Тогава не го казвай.

— Не възразяваш ли?

Реня поклати глава и го целуна, увивайки ръка около врата му.

„Ти си глупак, Тенака Хан — помисли си тя. — Прекрасен любящ глупак!“