Дейвид Гемел
Кралят отвъд Портата (25)

24.

Легионът се втурна напред и огромните лъкове на Лейк запратиха последните останали снаряди към тях. Десетки мъже паднаха, най-вече от рани в краката, защото пешаците вече бяха по-предпазливи и напредваха с високо вдигнати щитове. Стрелците пуснаха черен облак стрели сред тях, после стълбите се удариха в стените.

Мъжете от Скода бяха стигнали до предела на силите си, отвъд умората, и вече се биеха като навити с пружина. Мечовете им бяха изтъпени, ръцете ги боляха. Ала не отстъпваха.

Лейк замахна с бойната си брадва и острието се заби в шлема, показал се над парапета. Заклещи се в черепа и се отскубна от хватката му, когато мъжът падна. Друг войник се изкачи на стената, ала Ананаис притича напред и блъсна нападателя с главата надолу към земята. Гигантът подаде единия от двата си меча на Лейк и се затича надясно, където линията се огъваше.

Балан се присъедини към него. Галанд също. Защитниците стабилизираха позицията си и започнаха да натискат обратно. Вляво трима воини от Легиона си пробиха път и скочиха от парапета на тревата, затичвайки се към болницата. Първият падна със стрела в гърба. Вторият се препъна, когато друга стрела отскочи от шлема му и го замая. После Райван излезе от сградата с меч в ръка.

Мъжете се ухилиха, докато тичаха към нея. Тя блокира първия удар с изненадваща скорост и се хвърли върху тях. Огромното й тегло ги събори на земята и мечът й изсвистя, за да пререже гърлото на първия.

Вторият войник се претърколи на крака.

— Дебела крава! — извика той.

Райван се надигна с мъка, докато той атакуваше. Тогава Торн запрати стрела в бедрото му; войникът извика от болка, завъртя се и в същия момент мечът на Райван го порази в гърба. Тя обърна поглед към битката на стената… Линията нямаше да издържи още дълго.

Галанд се бореше рамо до рамо с Ананаис и го следваше към най-опасните места. Легионът предвкусваше близката победа и този път не отстъпваше, а се трупаше под стената, бутайки стълбите си високо. Още и още войници успяваха да се задържат на парапета.

Ананаис усещаше как загубата приближава и го изпълни студена ярост. Въпреки че шансовете бяха срещу тях и макар да знаеше, че не могат да победят, това не намаляваше гнева му. Не бе постигнал особено много в живота си, освен това никога да не губи. А сега смъртта щеше да му отнеме дори тази малка утеха.

Той парира удар, завъртя острието си и го заби под черния шлем. Мъжът падна и изпусна меча си, който Ананаис вдигна, за да продължи сражението. Остриетата му бяха като вихър. Кървеше от десетки малки драскотини, но това не намаляваше силата му.

Внезапно иззад стената се разнесе силен рев. Ананаис не можеше да се обърне, но видя тревогата в очите на нападателите. После Райван се озова до него, с щит в едната ръка и меч в другата. Легионът започна да отстъпва.

Жените на Скода бяха пристигнали!

Тъй като им липсваха умения с оръжията, те се хвърлиха напред с диви удари и отблъснаха нашествениците със своята многочисленост.

Последният останал легионер беше изблъскан през парапета и стрелците започнаха да обстрелват нападателите долу, докато те не побягнаха извън обсега им.

— Свалете убитите от парапета! — извика Ананаис.

Няколко мига никой не помръдна, защото мъжете прегръщаха жените и дъщерите, сестрите и майките си. Други коленичеха до неподвижните тела и плачеха открито.

— Няма време за това — каза Ананаис, ала Райван го хвана за ръката.

— Винаги има време за това, Черна маско. То ни прави хора. Остави ги на мира.

Той кимна и се свлече, опрял гръб в стената.

— Удивляваш ме, жено!

— Много лесно се удивляваш — каза тя и се плъзна до него.

Той я погледна и се ухили.

— Обзалагам се, че на млади години си била красавица?

— И аз чух същото за теб!

Той се изкикоти и затвори очи.

— Защо не се оженим? — предложи внезапно.

— До утре ще сме мъртви.

— Значи просто няма да планираме дълъг годеж.

— Твърде стар си за мен.

— На колко си ти?

— Четиридесет и шест — каза Райван.

— Идеално!

— Явно си много отчаян. И кървиш — слез оттук и се погрижи за тези рани.

— Едно предложение за женитба и вече почваш да ми натякваш.

— Жените сме такива. Хайде, пръждосвай се!

Тя го последва с поглед, докато той вървеше към болницата, след което се изправи и насочи поглед към Легиона. Те отново формираха редиците си.

Райван се обърна към защитниците.

— Свалете мъртвите от стените, малоумници! — извика тя. — Хайде, бързо. Раздвижете се. А жените да хванат някакви мечове. И си намерете шлемове — добави след кратко замисляне.

Един мъртъв легионер лежеше до нея и тя вдигна шлема му, преди да изрита тялото от парапета. Шлемът беше бронзов и имаше гребен от черни конски косми. Тя го закопча на главата си и прецени, че й пасва добре.

— Изглеждаш ужасно привлекателно, Райван — каза Торн, приближавайки се към нея.

— Падаш си по жени с шлемове, а, мръснико?

— Винаги съм си падал по теб, жено! Още от онзи ден в северната поляна.

— Ах, значи все пак си спомняш? Какъв комплимент.

Торн се засмя.

— Не мисля, че има мъж, който може да те забрави.

— Само ти можеш да говориш за секс по време на битка. Дърт пръч! Ананаис поне имаше учтивостта да ми предложи да се оженим.

— Така ли? Не приемай — очите му са твърде шавливи.

— Няма да имат много накъде да шават за един ден — каза Райван.

Легионът атакува отново.

В продължение на един час те се мъчиха да си пробият път към парапета, ала защитниците бяха намерили нови сили и смелост. Лейк събра чували с малки камъчета, които сега изсипваше в паниците на огромните лъкове. На три пъти снарядите поразиха противниците, преди един от лъковете да се скърши от натоварването.

Нашествениците отстъпиха.

Когато слънцето залезе в третия ден от битката, стената още не беше превзета.

* * *

Ананаис извика Балан при себе си.

— Какво става в Тарск?

— Странно е — каза Балан. — Тази сутрин е имало една атака, но оттогава — нищо. Армията просто си седи.

— Ако само Небесата позволяха и тук да правят така.

— Кажи ми, Черна маско, ти вярващ ли си?

— В какво?

— Спомена Небесата.

— Не зная достатъчно, че да вярвам — отвърна Ананаис.

— Декадо ми обеща, че няма да остана сам. А ето че съм. Другите ги няма. Или са мъртви и аз съм глупак, или са били приети от Източника, а аз съм отхвърлен.

— Защо би бил отхвърлен?

Балан сви рамене.

— Защото никога не съм вярвал. Имах само таланти. Вярата ми беше част от общото. Разбираш ли? Другите вярваха и аз използвах тяхната вяра. Сега, когато ги няма… Вече не зная.

— Не мога да ти помогна, Балан.

— Никой не може.

— Мисля, че може би е по-добре да вярваш, отколкото да не вярваш. Но не мога да ти кажа защо — каза Ананаис.

— Защото дава надежда срещу злото по света — отвърна Балан.

— Нещо такова. Кажи ми, съпрузите и съпругите остават ли заедно в твоя рай?

— Не зная. Свещениците спорят от векове по този въпрос.

— Но има шанс?

— Предполагам.

— Тогава ела с мен — каза Ананаис и го вдигна на крака.

Те прекосиха поляната до палатките на бежанците, където Райван седеше с приятелите си.

Ананаис спря пред нея и се поклони.

— Жено, водя свещеник с мен. Искаш ли да се омъжиш отново?

— Глупак такъв! — възкликна тя през смях.

— Никак даже. Винаги съм искал да намеря жена, с която да прекарам остатъка от живота си, но така и не можах. Сега ми се струва, че така или иначе ще прекарам остатъка от живота си с теб, затова реших да те направя почтена съпруга.

— Това е много хубаво, Черна маско — каза Райван, изправяйки се на крака, — обаче аз не те обичам.

— Нито пък аз теб. Но щом оцениш безбройните ми качества, съм сигурен, че ще ти дойде акълът в главата.

— Е, добре, какво пък — каза тя с широка усмивка. — Но няма да има консумация на брака до третата нощ. Планински обичай!

— Съгласен — каза Ананаис. — Така или иначе имам главоболие.

— Това е абсурдно — възкликна Балан. — Няма да участвам в подобна подигравка със свещената връзка.

Ананаис положи ръка на рамото му.

— Това не е подигравка, свещенико — каза той тихо. — Това е момент на веселие сред целия ужас. Огледай се и виж усмивките наоколо.

Балан въздъхна.

— Добре, добре. Вие двамата, приближете се насам.

Бежанците се заизсипваха от палатките, когато мълвата се разнесе из лагера, и няколко жени събраха цветя, от които направиха венци. Донесоха и вино. Вестта достигна дори болницата, където Валтая тъкмо бе приключила работа; тя излезе в нощта, несигурна в чувствата си.

Ананаис и Райван се върнаха на стената, хванати ръка за ръка, и мъжете там ги приветстваха с радостни викове, докато не прегракнаха. Когато стигнаха стълбите, гигантът я вдигна на рамо и я качи на стената.

— Свали ме веднага, вол такъв! — извика тя.

— Просто те пренасям през прага — обясни той.

Мъжете се струпаха около тях и смехът им се разнесе до лагера на Легиона.

Ческа извика Дарик при себе си.

— Какво става? — попита той гневно.

— Не зная, господарю.

— Те ми се смеят! Защо войниците ти не са превзели стената?

— Ще го сторят след съмване. Обещавам ви, господарю!

— Ако не успеят, ти ще страдаш, Дарик. Омръзна ми това въшливо място. Искам да си отида у дома.

* * *

Сутрешната битка се проточи три кървави часа, ала Легионът не можа да превземе стената. Ананаис едва удържаше радостта си, защото въпреки умората, усещаше, че вятърът е променил посоката си. Без съчетаните Легионът се биеше машинално, войниците не бяха склонни да рискуват живота си, а мъжете от Скода се сражаваха с нова смелост и увереност. Опияняващото вино на победата пулсираше във вените му и той се смееше и шегуваше с хората около себе си и ругаеше шумно бягащите вражески войници.

Но точно преди обяд от изток се появи маршируваща колона и смехът секна.

Двадесет офицери влязоха в лагера на Ческа, повели със себе си петстотин съчетани от арените на Дренан — специално отгледани триметрови зверове; душите на хора, слети с мечки от севера, маймуни от изтока, лъвове, тигри и сиви горски вълци от запада.

Ананаис стоеше напълно неподвижен, а сините му очи оглеждаха хоризонта.

— Хайде, Тани — прошепна той. — В името на всичко свято, не позволявай да свършим така.

Райван дойде до него заедно с Балан, Лейк и Галанд.

— Няма справедливост — изплю жената гневно.

Коментарът й бе посрещнат от тишина, която се разпростря по цялата стена.

Гигантските съчетани не изгубиха време в лагера, а започнаха да маршируват в широка редица, следвани от офицерите си.

Торн подръпна ръкава на Ананаис и попита:

— Имаш ли план, генерале?

Ананаис сведе поглед към него и преглътна горчивия отговор, когато видя страха, белязал чертите му. Торн беше посивял и стиснал устни.

— Няма планове, приятелю.

Зверовете не се затичаха, а се приближиха бавно, понесли големи сопи, двуостри мечове, боздугани и брадви. Очите им бяха червени като кръв, а езиците им висяха от зеещите муцуни. Движеха се в тишина, изсмукваща силата и смелостта на защитниците. Мъжете станаха неспокойни.

— Трябва да измислиш какво да им кажеш, генерале — подкани го настойчиво Райван.

Ананаис поклати глава с празен поглед. Отново имаше чувството, че стои на арената и вкусва нетипичната горчилка на страха… гледаше как решетката бавно се вдига… чуваше как тълпата става необичайно тиха. Вчера можеше да се изправи срещу тези невероятни зверове. Но да вижда победата — да е почти в състояние да я докосне и да усети сладкия й дъх на челото си…

Един войник скочи от стената и Райван се завъртя рязко.

— Олар! Не му е времето да си ходиш точно сега!

Мъжът спря и увеси глава.

— Върни се и стой с нас, момко. Всички ще паднем заедно — това ни прави хората, които сме. Ние сме Скода. Семейство. И те обичаме.

Олар вдигна поглед, в очите му имаше сълзи. Той извади меча си.

— Не се опитвах да избягам, Райван. Исках да застана до жена си и сина си.

— Зная, Олар. Но трябва поне да направим опит да удържим стената.

Лейк побутна Ананаис.

— Извади си меча, човече!

Ала гигантът не помръдна. Той вече не беше с тях, защото водеше съвсем друга битка насред каменна арена в друго време.

Райван се надигна и стъпи на ръба.

— Не отстъпвайте, момчета! Помислете само: помощта идва. Отблъснем ли тези изчадия, ще имаме шанс!

Ала гласът й бе удавен от ужасяващ кръвожаден рев, когато съчетаните най-накрая се затичаха напред. Зад тях идеше Легионът.

Райван бързо слезе обратно на парапета, когато зверовете достигнаха стената. Нямаха нужда от стълби — със засилката си те просто прескочиха петметровото укрепление.

Блестяща стомана посрещна ръмжащи муцуни и остри нокти, ала първите защитници бяха пометени. Райван заби меча си в зяпналата паст на един съчетан и звярът строши острието със зъбите си. Ананаис примигна и се върна в настоящето. И двата му меча проблеснаха под ярката слънчева светлина. Един звяр се надвеси над него, но той се гмурна под първия свиреп замах на брадвата му и заби десния си меч в корема на чудовището, след което го изви. Съчетаният нададе ужасен вой и се свлече напред, обливайки с кръвта си облечения в черно воин. Ананаис се измъкна изпод звяра и извади меча си от тялото му, когато втори съчетан го атакува с боздуган. Той пусна десния си меч, стисна левия с две ръце и прокара острието през ръката на създанието. Ноктестата длан отхвърча във въздуха, все така стиснала боздугана, а чудовището изкрещя от болка и ярост и скочи върху Ананаис. Воинът приклекна и стиснал оръжието си с две ръце, го заби в корема на звяра, докато той се спускаше отгоре му; силата на удара изтръгна меча от хватката му.

Балан скочи от укреплението и притича двадесетина крачки назад. После се обърна и коленичи на тревата със затворени очи. Някъде в цялата тази болка и ужас трябваше да има смисъл и триумф. Вчера обединената сила на Тридесетте бе превърнала съчетаните обратно в хора. Сега бе останал само той.

Изпразни ума си от мисъл и се пресегна към спокойствието на Бездната, превръщайки липсата си на мисъл във връзка със зверовете. Пресегна се…

И се дръпна рязко от кръвожадната им ярост. Събра смелост и отново ги докосна.

Омраза! Ужасяваща, изгаряща, всепоглъщаща омраза. Почувства я и започна да пламти с нея, да мрази съчетаните, техните господари, Ананаис, Райван и целия свят.

Не. Не омраза. Никаква омраза. Ужасът се разнесе над него. Той беше недокоснат, неопетнен. Нямаше да мрази чудовище, създадено от друг, нито дори човека, който го бе създал.

Стената от омраза се издигаше навсякъде около него, но той я отблъсна. Не можеше да намери дори един спомен, с който да порази зверовете, защото те не бяха Дракон, затова използва единствената емоция, която бе сигурен, че са познавали като хора.

Обич.

Обичта на майката в студената страшна нощ; обичта на жената, когато всички други те предават; обичта на дъщерята, дадена свободно в бърза прегръдка, в първата усмивка на бебето; обичта на приятел.

Силата му нарасна и той запрати чувствата си като вълна върху пясъка.

Клането по стените беше ужасяващо.

Ананаис кървеше от десетина рани. Той с ужас видя как един съчетан скача върху Райван и я събаря от укреплението. Гигантът се хвърли след тях. Жената се извъртя във въздуха и звярът падна по гръб, докато тя се озова върху него. Тежестта й изкара въздуха от дробовете му и виждайки шанса си, тя заби кинжала си в гърлото му, след което се претърколи, за да избегне ноктите. Чудовището се опита да се изправи със залитане и Ананаис го порази в гърба.

Над тях линията се разкъса и зверовете се пръснаха по парапета. Оцелелите скодци се разбягаха, ала съчетаните се спуснаха след тях и започнаха да ги посичат.

Внезапно звярът, който се намираше най-близо до Балан, се препъна, изпусна меча си и се хвана за главата. Отчаян вой изпълни въздуха и съчетаните навсякъде се спряха, а воините на Скода гледаха невярващо.

— Убийте ги! — извика Галанд и се затича напред, за да прокара меча си през един космат врат.

Мигът на бягство отмина и скодците атакуваха замаяните създания, поразявайки ги с десетки.

— Не! — прошепна Балан. — Глупаци такива!

Двама съчетани се обърнаха към коленичилия свещеник. Един боздуган се спусна със свистене и го запрати на тревата, а после ноктите на чудовището разкъсаха гърдите му и душата му напусна с крясък плътта.

Яростта на зверовете се върна и убийственият им рев заглуши звука на дрънчаща стомана. Галанд, Райван и Лейк притичаха с двадесетина воини до дървената болница. Докато Ананаис си пробиваше път към тях, един нокът издра гърба му, пробивайки кожения жакет и счупвайки реброто под него. Той се изви, завъртя меча си и съчетаният падна. Нечии ръце го издърпаха вътре и дървената врата се затвори с трясък.

Един космат юмрук разби дървените кепенци на прозореца и Галанд притича напред, пронизвайки врата на нападателя. Ноктеста лапа сграбчи жакета му и го издърпа към рамката. Той изкрещя веднъж, когато огромните челюсти се сключиха около лицето му, а после зъбите стиснаха и черепът му се пръсна като диня. Тялото беше извлачено през прозореца.

Острието на брадва разби горната част на вратата на сантиметър от главата на Ананаис. Валтая излезе от вътрешната стая с побеляло от страх лице. В ръката си стискаше игла и окървавена марля, които изпусна, когато видя чудовищата, нахлуващи през отворения прозорец.

— Ананаис! — извика тя и той скочи настрани.

В същия момент вратата се отвори с трясък и един едър съчетан с брадва се хвърли напред. Мечът на Ананаис изсвистя свирепо и отвори ужасна рана в корема на чудовището, през която вътрешностите му се изсипаха на дървения под. То се свлече на пода, изпусна брадвата си и гигантът я сграбчи.

Райван видя, че двама съчетани атакуват Валтая, и самоотвержено се хвърли на пътя им, размахала меч. Единият я удари с опакото на дланта си и я запрати настрани. Ананаис обезглави създание с лице на лъв и се обърна да помогне на Валтая.

Той заби брадвата си в гърба на първия съчетан и изскубна оръжието колкото можеше по-бързо, но вторият звяр вече се бе надвесил над Валтая.

— Насам, адско псе такова! — изрева Ананаис и създанието завъртя огромната си глава към нищожното човече с черна маска.

Съчетаният отблъсна брадвата, без да обръща внимание на раната на предмишницата си. После ноктите му се стрелнаха напред и раздраха маската на Ананаис, запращайки го на пода. Той падна тежко и изпусна оръжието си. Съчетаният скочи напред и Ананаис се претърколи до седнало положение, за да се изстреля с краката напред към чудовището. Ноктите се сключиха около празен въздух, когато ботушите на Ананаис намериха целта си и запратиха звяра към стената. Ананаис сграбчи брадвата си и я завъртя в смъртоносна дъга, забивайки я дълбоко в ребрата на създанието.

— Зад теб! — извика Райван, ала беше твърде късно.

Копието прониза гърба на Ананаис и излезе през долната част на гърдите му.

Той изсумтя и извъртя едрото си тяло, изтръгвайки оръжието от ноктите на съчетания. Противникът му скочи напред и той се опита да отстъпи, ала копието се заклещи в стената. Ананаис наведе глава и сграбчи звяра, за да го притисне в мечешка прегръдка.

Ноктите задращиха по лицето и врата му, ала могъщите ръце на Ананаис продължиха да дърпат съчетания към острието на копието, щръкнало от гърдите му. Чудовището нададе вой от болка и ярост.

Райван гледаше и сякаш времето спря.

Мъж срещу чудовище.

Умиращ мъж срещу създание на мрака. Сърцето й кървеше с него, докато гледаше как мускулите на ръцете му се напрягат до предела си в съревнование със силата на звяра. Тя скочи на крака и заби кинжала си в гърба на съчетания. Това бе цялата помощ, която можеше да окаже на Ананаис… Но се оказа достатъчна. С едно последно конвулсивно дърпане той наниза съчетания на копието.

Навън грохотът на копита изпълваше планините. Мъжете от Легиона се обърнаха на изток, присвивайки очи, за да различат ездачите сред облака прах.

Дарик притича от палатката на Ческа. Какво ставаше, мътните го взели? Това делнохски конници ли бяха? После първата редица ездачи се появи от облака и устата му увисна.

Надири!

Той извика на мъжете си да формират стена от щитове около императора и извади меча си от ножницата. Невъзможно! Как бяха успели надирите да завземат Делнох толкова бързо?

Мъжете от Легиона заеха позициите си и вдигнаха щитове срещу ездачите. Ала те бяха твърде малко и никой нямаше копие. Водещите конници прескочиха стената и завъртяха жребците си, за да атакуват противника в гръб.

После стената се срина и войниците се затичаха във всички посоки, преследвани от надирите. Дарик падна на входа на палатката на императора с копие в гърдите.

Тенака Хан скочи от седлото и влезе вътре с меч в ръка.

Ческа седеше на коприненото си легло.

— Винаги съм те харесвал, Тенака — каза той.

Ханът пристъпи напред със смъртоносен блясък във виолетовите си очи.

— Ти щеше да си Бронзовия граф, знаеш ли? Можех да наредя да те заловят и убият във Вентрия, но не го сторих. — Ческа размърда дебелото си тяло, за да стане от леглото, и коленичи пред Тенака, кършейки ръце. — Не ме убивай! Остави ме да избягам — никога повече няма да те безпокоя.

Мечът се стрелна напред и се плъзна между ребрата на Ческа.

Императорът падна назад.

— Виждаш ли? — каза той. — Не можеш да ме убиеш. Силата на Духа на Хаоса е в мен и не мога да умра. — Той започна да се смее пронизително и пискливо. — Не мога да умра… аз съм безсмъртен… аз съм бог. — Той се изправи с олюляване. — Виждаш ли?

Примигна веднъж и отново падна на колене.

— Не! — изкрещя и падна по лице.

Тенака отряза главата му с един удар. После я вдигна за косата, излезе навън и се качи на коня си. Пришпори коня в галоп и бързо достигна стената, където чакаше Легионът. Всички легионери в равнината бяха избити и надирите се събраха зад хана, чакайки заповед за атака.

Тенака вдигна окървавената глава.

— Това е вашият император! Предайте се и никой няма да умре.

Един едър офицер се приведе над парапета.

— Защо трябва да вярваме на думата ти, надире?

— Защото това е думата на Тенака Хан. Ако отвъд онази стена има оцелели съчетани, избийте ги. Сторете го веднага, ако искате да живеете.

В болницата Райван, Лейк и Валтая се мъчеха да скършат копието, приковало Ананаис към мъртвия съчетан. Торн докуцука в стаята. От раната в ребрата му капеше кръв.

— Махнете се от пътя ми — каза той и вдигна падналата брадва. С един удар разби копието. — Сега го издърпайте оттам.

Те внимателно изтеглиха Ананаис от скършеното копие и го отнесоха на едно легло, където Валтая превърза раните на гърдите и гърба му.

— Живей, Ананаис — каза Райван. — Моля те, живей!

Лейк и Торн се спогледаха.

Валтая седна до Ананаис и хвана ръката му. Очите на воина се отвориха и той прошепна нещо, ала никой не можа да разбере думите. По бузите му покапаха сълзи и той сякаш гледаше зад гърбовете им. Опита се да се надигне, но не можа. Райван се обърна.

Тенака Хан стоеше на прага. Той пристъпи към леглото и се наведе, за да оправи раздраната маска върху лицето на приятеля си. Райван се отдръпна и Ананаис отново направи опит да говори. Тенака се наведе.

— Знаех… че… ще… дойдеш.

— Да, братко. Дойдох.

— Сега… всичко… свърши.

— Ческа е мъртъв. Земята е свободна. Ти спечели, Ани! Удържа стената. Както знаех, че ще стане. Напролет ще те отведа да видиш Степите. Ще ти покажа забележителностите: гробницата на Улрик, Долината на ангелите. Всичко, което поискаш.

— Не. Не… лъжи.

— Не са лъжи — каза Тенака безпомощно. — Не са лъжи. Защо, Ани? Защо трябва да умираш?

— По-добре… мъртъв. Няма горчилка. Нито гняв. Така и така… не съм кой знае… какъв герой сега.

Бучка заседна в гърлото на Тенака и сълзите покапаха от очите му върху раздраната маска. Ананаис затвори очи.

— Ани!

Валтая вдигна ръката му, търсейки пулс. Накрая поклати глава. Тенака се изправи, лицето му беше маска на яростта.

— Вие! — извика той, сочейки Райван, но ръката му се завъртя, за да обхване всички. — Вие, жалки отрепки! Той струваше колкото хиляда от вас.

— Може би е така, генерале — съгласи се Райван. — А това къде поставя теб?

— На власт — каза той и излезе от стаята.

Отвън Гитаси, Субодай и Ингис чакаха с повече от хиляда надирски воини. Легионът беше обезоръжен.

Внезапно от запад проехтя рог и всички глави се обърнаха натам. Воинът Турс и петстотин скодски мъже се появиха в долината, следвани от десет хиляди легионери, тежковъоръжени и в бойна формация. Райван си проправи път край Хана и притича до Турс.

— Какво стана? — попита тя.

Младият воин се ухили.

— Легионът се вдигна на бунт и се присъедини към нас. Дойдохме възможно най-бързо.

Той се огледа и видя телата, пръснати по стената и земята.

— Виждам, че Тенака е спазил думата си.

— Надявам се — каза тя.

Изпъна се и се върна при Тенака.

— Благодарности, генерале, за помощта ти — каза Райван официално. — Искам да знаеш, че цялата дренайска нация ще повтори думите ми. Бих желала да ти предложа гостоприемството на Дрос Делнох за известно време. Докато си там, аз ще отпътувам до Дренан, за да събера материален израз на благодарността ни. Колцина мъже водиш?

— Четиридесет хиляди, Райван — отвърна той с празна усмивка.

— Десет златни рака на глава приемливи ли са като израз на признателността ни?

— Напълно!

— Ела с мен за момент — каза тя и го поведе в горите отвъд стената.

— Мога ли все още да ти вярвам, Тенака? — попита тя.

Той се огледа.

— Какво би ми попречило да превзема тази земя?

— Ананаис — отвърна Райван просто.

Той кимна сериозно.

— Права си — сега това би било предателство. Прати златото в Делнох и аз ще се оттегля на север. Но знай, че ще се върна, Райван. Надирите също имат съдба, която ги чака.

Той се обърна, за да си тръгне.

— Тенака?

— Да?

— Благодаря ти за всичко, което стори. Говоря сериозно.

Той се усмихна и за момент старият Тенака погледна от очите му.

— Върни се във фермата си, Райван. Наслаждавай се на живота — заслужила си го.

— Не смяташ, че политиката ще ми подхожда?

— Ще ти подхожда даже твърде добре — просто не искам да ми бъдеш враг.

— Само времето ще покаже — каза тя.

Райван изпроводи Тенака с поглед, докато той се връщаше при хората си.

Останала най-накрая сама, тя сведе глава.

И заплака за мъртвите.