Дейвид Гемел
Кралят отвъд Портата (7)

6.

Черният мъж се забавляваше. Двама от разбойниците бяха на земята, оставаха петима. Той стисна късия метален прът и завъртя веригата, закрепена за него. Един висок нападател с тояга скочи напред и ръката на черния мъж се стрелна. Веригата се уви около тоягата и когато той дръпна, другият се препъна и полетя… право към лявото му кроше. Обирджията падна на земята.

Двама от останалите четирима хвърлиха сопите си и извадиха извити кинжали от коланите си. Другите двама побягнаха към дърветата, за да вземат лъковете си.

Работата започваше да става сериозна. Досега черният мъж не беше убил никого, но явно щеше да се наложи. Той хвърли боздугана и извади два ножа за мятане от ботушите си.

— Наистина ли искате да умрете? — попита той с дълбок и звучен глас.

— Никой няма да умира — каза глас отляво и той се обърна.

Двама мъже стояха в покрайнините на дърветата; и двамата бяха опънали лъкове, насочили стрелите си към бандитите.

— Навременна намеса! — отбеляза черният мъж. — Убиха коня ми.

Тенака внимателно отпусна тетивата и пристъпи напред.

— Случва се — каза той. После се обърна към разбойниците: — Препоръчвам ви да си приберете оръжията — боят приключи.

— И без това не си струваше неприятностите — отвърна водачът и отиде да провери падналите.

— Още са живи — каза черният мъж и прибра ножовете си, за да вдигне боздугана от земята.

Откъм гората прозвуча писък и водачът на бандитите скочи на крака.

Галанд, Парсал и Белдер излязоха на поляната.

— Прав се оказа, генерале — каза Галанд. — Имаше още двама, които се промъкваха насам.

— Уби ли ги? — попита Тенака.

— Не. Обаче ще ги болят главите!

Тенака се обърна към разбойника.

— Има ли вероятност да ни създавате още проблеми?

— Няма да поискаш да ти дам дума, нали? — отвърна мъжът.

— Тя струва ли нещо?

— Понякога!

— Не, не ти искам думата. Прави каквото намериш за добре. Но следващия път, когато се срещнем, ще ви изтребя до крак. Това е моята дума!

— Думата на един варварин — каза главатарят, събра слюнка и се изхрачи.

Тенака се ухили.

— Да, именно.

После му обърна гръб, мина край Ананаис и навлезе сред дърветата. Валтая бе запалила огън и говореше с Катерача. Реня се върна на малката полянка едновременно с Тенака, стиснала кинжала си. Той й се усмихна. Другите дойдоха един по един, с изключение на Галанд, който следеше разбойниците.

Черният мъж пристигна последен, понесъл дисагите си на широкото си рамо. Беше висок и много едър, облечен с прилепнала туника от синя коприна под наметало от овча кожа. Валтая не бе виждала човек като него, макар да бе чувала слухове за тъмни раси далече на изток.

— Поздрави, приятели мои — каза той и пусна дисагите на земята. — Дано боговете ви благословят!

— Ще хапнеш ли с нас? — попита Тенака.

— Много учтиво от твоя страна, но си имам провизии.

— Накъде си тръгнал? — попита Ананаис, когато черният мъж зарови из торбите си, за да извади две ябълки, които излъска в туниката си.

— Посещавам чудесната ви земя. За момента нямам конкретна цел.

— Откъде си? — попита Валтая.

— От много далеч, господарке, на много хиляди левги източно от Вентрия.

— На поклонение ли си тръгнал? — попита Катерача.

— Предполагам, че и така може да се каже. Имам да изпълня една дребна задача и ще се върна у дома при семейството си.

— Как те наричат? — попита Тенака.

— Боя се, че името ми ще е трудно за произнасяне от вас. Един от разбойниците обаче ме нарече по начин, който ме докосна. Така че и вие можете да ми казвате Езичника.

— Аз съм Тенака Хан — каза Тенака и бързо представи останалите.

Ананаис подаде ръка; Езичника я пое в крепко ръкостискане и очите им се срещнаха. Тенака се облегна назад и ги загледа. Двамата изглеждаха от една порода — невероятно могъщи и прекомерно горди. Бяха като два елитни бика и се оглеждаха преценяващо.

— Маската ти е драматична — каза Езичника.

— Така е. С нея изглеждам като твой брат, черни човече — отвърна Ананаис и другият мъж се засмя — дълбок и плътен звук, пълен с добро настроение.

— Значи ще бъдем братя, Ананаис! — каза той.

Галанд излезе от сенките на дърветата и се приближи до Тенака.

— Тръгнаха на север. Не мисля, че ще се върнат.

— Хубаво! Добра работа свърши.

Галанд кимна и отиде да седне при брат си. Реня направи знак на Тенака и двамата се отдалечиха малко от огъня.

— Какво има? — попита той.

— Черният мъж.

— Какво за него?

— Носи повече оръжия, отколкото съм виждала някога. Има два ножа в ботушите; меч и два лъка, които остави при онова дърво. А под коня му има счупена брадва. Той е цяла армия.

— Е и?

— Дали беше случайност, че го срещнахме?

— Мислиш, че може да преследва нас?

— Не зная. Но усещам, че е убиец. Поклонението му е посветено на смърт. И Ананаис не го харесва.

— Не бой се — каза той тихо.

— Аз не съм надир, Тенака. Не съм фаталист.

— Само това ли те безпокои?

— Не. Двамата братя не ни харесват. Ние не сме свързани наистина и никой от нас не е близък с другите — просто група странници, събрани заедно от събитията.

— Братята са силни и добри воини. Познавам тези неща. Наясно съм и че ме гледат с подозрителност, но нищо не мога да направя по въпроса. С мен винаги е било така. Но сега споделяме обща цел. И те ще започнат да ми вярват. Белдер и Катерача? Не зная. Но те няма да ни навредят. А що се отнася до Езичника — ако наистина преследва мен, ще го убия.

— Ако можеш!

Той се усмихна.

— Да. Ако мога.

— Караш го да звучи лесно. А не мисля, че е.

— Безпокоиш се твърде много. Надирският начин е по-добър: бори се с всеки проблем, когато се появи, и не се тревожи ненужно за нищо.

— Никога няма да ти простя, ако се оставиш да те убият — каза тя.

— Тогава ме пази, Реня. Аз вярвам на инстинктите ти — напълно искрено го казвам. Права си за Езичника. Той е убиец и може да преследва нас. Интересно ще е да видим какво ще предприеме.

— Ще предложи да пътува с нас — каза тя.

— Да, но в това има смисъл. Той е странник в земята ни и вече е бил нападнат веднъж.

— Трябва да му откажем. Достатъчно подозрение будим с твоя гигантски приятел и черната му маска. Ако добавим и черен мъж, облечен в синя коприна?

— Да. Боговете — ако има такива — са в много весело настроение днес.

— На мен не ми е смешно — каза Реня.

* * *

Тенака се събуди от сън без сънища. Отвори очи и страхът го докосна като студена милувка. Изправи се на крака. Луната бе неестествено ярка и блестеше като призрачен фенер, а клоните на дърветата шумоляха и се люлееха, макар че нямаше и помен от вятър.

Той се огледа — спътниците му спяха до един. После погледна надолу и се олюля от шока: собственото му тяло лежеше на земята, увито в одеяла. Започна да трепери.

Нима това бе смъртта?

От всички жестоки шеги, които съдбата можеше да му изиграе…

Леко раздвижване, като спомен за вчерашния вятър, го накара да се обърне. В покрайнините на дърветата стояха шестима мъже с тъмни брони, извадили черни мечове. Те тръгнаха към него, оформяйки полукръг. Тенака се пресегна към собственото си острие, ала не можеше да го докосне; ръката му преминаваше през дръжката, сякаш е мъгла.

— Ти си обречен — каза кух глас. — Духът на Хаоса те зове.

— Кои сте вие? — попита Тенака, засрамен от треперенето на гласа си.

Откъм тъмните рицари се разнесе подигравателен смях.

— Ние сме Смъртта — казаха те.

Тенака отстъпи.

— Не можеш да бягаш. Не можеш дори да помръднеш — каза първият рицар.

Той замръзна. Краката не му се подчиняваха, а противниците се приближаваха.

Внезапно надирският принц бе обладан от усещане за покой и рицарите спряха бавния си ход. Тенака погледна наляво и надясно. Край него стояха шестима воини със сребърни брони и бели наметала.

— Елате, псета на мрака — каза сребърният воин, който беше най-близо.

— Ще дойдем — отвърна тъмният рицар. — Но не когато вие ни зовете.

И един по един те отстъпиха сред дърветата.

Тенака се обърна бавно, объркан и изплашен. Сребърният воин, който бе заговорил, положи длан на рамото му.

— Сега спи. Източникът ще те закриля.

Тъмнината го покри като одеяло.

* * *

Сутринта на шестия ден те излязоха от дърветата и се озоваха сред обширните равнини, простиращи се от Скълтик до Скода. В далечината на юг се намираше град Карнак, ала само най-високите му кули се виждаха като бели връхчета на игли на фона на зеления хоризонт. От снега бяха останали само бели петна и пролетната трева се протягаше към слънцето.

Тенака видя дим и вдигна ръка.

— Не може да е пламнала трева — каза Ананаис, вдигайки длан срещу суровото слънце.

— Горящо село — каза Галанд, който вървеше до него. — Подобни гледки са твърде обичайни напоследък.

— Вашата страна има проблеми — каза Езичника, хвърляйки голямата торба в краката си, за да остави дисагите върху нея. Към торбата бяха прикрепени щит от биволска кожа с бронзов ръб, лък от рога на антилопа и колчан от телешка кожа.

— Имаш повече оръжия от отряд на Дракона — промърмори Ананаис.

— По сантиментални причини — отвърна Езичника и се ухили.

— По-добре да заобиколим селото — каза Катерача.

Дългата му коса лъщеше от пот и липсата на физическа подготовка започваше да си личи. Той седна до раницата на Езичника.

Вятърът промени посоката си и до тях долетя тропот на копита.

— Разпръснете се и залегнете — каза Тенака.

Спътниците му притичаха в търсене на прикритие и легнаха по корем на тревата.

Една жена тичаше по хребета на нисък хълм, а кестенявата й коса се вееше зад нея. Беше облечена със зелена вълнена пола и носеше кафяв шал. В ръцете си държеше малко бебе, чиито писъци достигнаха до пътниците.

Докато тичаше, жената хвърляше изпълнени с паника погледи през рамо. Когато войниците се появиха, убежището на дърветата се намираше на цяла вечност разстояние, ала тя не спря да тича, насочила се право към скрития Тенака.

Ананаис изруга и се изправи. Жената изкрещя и свърна вляво — право в ръцете на Езичника.

Войниците спряха конете си и водачът им слезе от седлото. Беше висок мъж с червеното наметало на Делнох и бронзова броня, излъскана до блясък.

— Благодаря ви за помощта — каза той, — макар и да нямахме нужда от нея.

Жената бе затаила дъх и в отчаянието си зарови глава в широките гърди на Езичника.

Тенака се усмихна. Войниците бяха дванадесет, единадесет от тях все още по седлата. Нямаха друг избор, освен да им предадат жената.

Тогава една стрела се заби в гърлото на най-близкия ездач и той падна от седлото. Тенака ококори очи в шок. Втора стрела порази втори войник в гърдите и той се свлече назад, а конят му се изправи на задните си крака и го изхвърли от седлото. Надирският принц извади меча си и го заби в гърба на офицера, който се бе обърнал, когато стрелите удариха хората му.

Езичника отблъсна жената от себе си, падна на коляно и извади метателните ножове от ботушите си. Те полетяха от ръцете му и още двама войници умряха, докато се мъчеха да овладеят конете си. Тенака хукна напред и скочи на седлото на един жребец без ездач. Сграбчи юздите и пришпори коня напред. Седемте оцелели войници бяха извадили оръжия и двама от тях се носеха към Езичника. Конят на Тенака се вряза в останалите петима и един жребец падна, докато другите се изправиха на задни крака, цвилейки диво. Когато мечът на Тенака изсвистя надолу, нова стрела прелетя край него и порази друг ездач в лявото око.

Езичника извади късия си меч и отскочи наляво, когато конете изтрополиха край него, и скочи на крака, докато ездачите спираха животните. Притича напред, блокира един удар и заби острието си в хълбока на войника. Мъжът падна от седлото с крясък, а Езичника се хвърли на гърба на жребеца и полетя към втория ездач. Ударът бе толкова силен, че войникът буквално излетя от седлото. Черният мъж падна след него и щом удариха земята, строши врата на противника си с един удар.

Реня хвърли лъка си и с кинжал в ръка притича от прикритието си към мястото, където Тенака и Ананаис се биеха с оцелелите войници. Тя скочи на седлото зад един от ездачите и заби кинжала си между плешките му. Мъжът изкрещя и се опита да се извърти, ала Реня го удари зад ухото. Вратът му се счупи и той падна от седлото.

Последните двама войници обърнаха жребците си и ги пришпориха към хълма. Ала Парсал и Галанд излязоха на пътя им и конете отстъпиха рязко, като единият изхвърли ездача си. Другият войник стискаше отчаяно врата на жребеца си, докато Галанд не разпори гърлото му с меча си. В същия момент Парсал извади своя от гърдите на падналия ездач.

— Едно не мога да отрека — извика той и се ухили широко. — Откак се върнахме, не ни е било скучно.

Галанд изсумтя.

— Имахме страхотен късмет, само това мога да кажа.

Той избърса меча си в тревата, хвана юздите на двата коня и се запъти към останалите от групата.

Тенака скри гнева си и извика на Езичника:

— Биеш се добре!

— Сигурно ще да е от постоянните тренировки, които получавам тук — отвърна черният мъж.

— Искам да знам кой пусна първата стрела? — извика Ананаис.

— Забрави го — стореното сторено — каза Тенака. — Сега по-добре да се махаме оттук. Предлагам да се върнем обратно в гората до залез-слънце. Имаме коне и ще можем да наваксаме изгубеното време.

— Не! — извика жената с бебето. — Семейството ми. Приятелите ми. Те ги избиват в селото!

Тенака отиде до нея и положи ръце на раменете й.

— Слушай. Може и да греша, но тези войници най-вероятно са част от половин центурия, което означава, че в селото ти има почти четиридесет човека. Твърде много са — не можем да ти помогнем.

— Можем да опитаме — вметна Реня.

— Замълчи! — изръмжа Тенака и момичето зяпна невярващо, но не продума. Той отново се обърна към жената: — Добре дошла си да останеш с нас. Утре ще стигнем до селото ти. Тогава ще направим каквото можем.

— Утре ще е твърде късно!

— Вероятно вече е твърде късно — каза Тенака и тя се отдръпна от него.

— Не съм и очаквала помощ от един надир — каза жената и по бузите й покапаха сълзи. — Но сред вас има и дренаец. Моля ви, помогнете ми!

— Никому няма да помогнем, като умрем — каза Катерача. — Ела с нас. Ти избяга, сигурно и други са успели. А и не можем да направим нищо повече. Хайде, ще ти помогна да се качиш на коня.

Спътниците яхнаха жребците и се насочиха към гората. Зад тях гарваните кръжаха над труповете.

Тази нощ Тенака извика Реня при себе си и те се отдалечиха от лагера сред дърветата. Целия следобед не бяха разменили и дума.

Тенака беше хладен и дистанциран. Когато се озоваха на една малка полянка, окъпана от лунна светлина, той се обърна към момичето.

— Ти изстреля първата стрела! Никога повече не прави подобно нещо без моята заповед.

— Кой си ти, та да ми заповядваш? — отвърна рязко Реня.

— Аз съм Тенака Хан, жено! Възпротиви ми се отново, и ще те изоставя.

— Те щяха да убият жената и бебето.

— Да. Но заради твоите действия сега можеше всички да сме мъртви. Какво щеше да постигне това?

— Но ние не сме мъртви. И успяхме да я спасим.

— Имахме късмет. Понякога войникът се нуждае от късмет, но никога не бива да разчита на него. Не те моля, Реня, а ти казвам: няма да правиш подобно нещо повече!

— Правя, каквото желая — отвърна тя.

Той я зашлеви. Тя падна тежко на земята, но се претърколи на крака с блеснали очи и присвити като ноктите на граблива птица пръсти. После видя ножа в ръката му.

— Готов си да ме убиеш? — прошепна Реня.

— Без да се замисля!

— Аз те обичах! Повече от живота си. Повече от всичко друго.

— Ще ми се подчиниш ли?

— О, да, Тенака Хан, ще ти се подчинявам. Докато достигнем Скода. А после ще те напусна.

Тя се обърна и тръгна обратно към лагера.

— Все така самотник, а, Тани? — попита Ананаис, излизайки от сенките на дърветата.

— Не желая да говоря.

— Беше суров с нея, и с право. Но стигна твърде далеч — нямаше да я убиеш.

— Не. Нямаше.

— Но тя те плаши, нали?

— Казах, че не желая да говоря.

— Така е, но аз съм Ананаис — твоят осакатен приятел, който те познава добре. Доколкото е възможно някой да те познава. Мислиш си, че понеже ни грози смърт, няма място за любов? Не бъди глупак — наслаждавай й се, докато я имаш.

— Не мога — каза Тенака и сведе поглед. — Когато дойдох тук, не виждах нищо друго, освен Ческа. Но сега прекарвам повечето си време в мисли за… знаеш.

— Разбира се, че зная. Но какво стана с твоята надирска философия? Нека утрешният ден се оправя сам.

— Аз съм само наполовина надир.

— Иди и говори с нея.

— Не. Така е по-добре.

Ананаис се изправи и се протегна.

— Отивам да спя — каза той и се затътри към лагера, ала спря до Реня, която седеше загледана нещастно в огъня.

Той приклекна до нея и каза:

— Някои мъже са особени. Опрат ли нещата до работа или война, могат да са гиганти; непогрешими и непобедими. Но в делата на сърцето са като деца. Жените обаче са различни — те виждат детето в мъжа такова, каквото е.

— Той щеше да ме убие — прошепна Реня.

— Наистина ли го мислиш?

— А ти?

— Реня, той те обича. Не би могъл да те нарани.

— Тогава защо? Защо го каза?

— За да те накара да го повярваш. Да те накара да го мразиш. За да те накара да си тръгнеш.

— Е, получи се — отвърна момичето.

— Това е жалко. И все пак… не трябваше да пускаш онази стрела.

— Зная! — сопна се тя. — Няма нужда да ми го казваш. Просто… не можех да стоя и да гледам как убиват бебе.

— Е, и аз не го очаквах с нетърпение.

Той насочи поглед през огъня, където спеше жената. Черният гигант Езичника седеше, опрял гръб в едно дърво, вдигнал бебето към гърдите си. Детето бе протегнало пухкава ръчичка от одеялото си и стискаше пръста му, а той му говореше тихо и нежно.

— Добре се справя с децата, а? — вметна Ананаис.

— Да. С оръжията също.

— Истинска мистерия. Но аз го наблюдавам.

Реня вдигна поглед към ясните сини очи зад черната маска.

— Харесвам те, Ананаис. Наистина те харесвам.

— Щом ме харесваш, харесвай и приятелите ми — каза той, кимайки към високата фигура на Тенака Хан, който се бе върнал в лагера и сега се увиваше в одеялата си.

Тя поклати глава и отново сведе поглед към огъня.

— Колко жалко — каза отново Ананаис.

* * *

Групата стигна до селото два часа след съмване. Галанд бе проучил терена напред и бе докладвал, че войниците са поели на юг, към далечните кули на Карнак. Селото беше изпепелено, от него бяха останали само овъглени греди, от които се надигаха мазни струи черен дим. Тук-таме лежаха тела, а в покрайнините бяха издигнати десет дървени кръста, от които висяха съветниците на селото. Те бяха шибани с камшици и бити, преди да бъдат приковани към гредите, а накрая краката им бяха счупени, от което телата им бяха увиснали и въздухът бе спрял да влиза в дробовете им.

— Превърнали сме се във варвари — каза Катерача, извръщайки жребеца си от сцената. Белдер само кимна, но последва младия дренаец до затревеното поле отвъд селото.

Тенака слезе от коня си на площада, където имаше най-много тела — повече от тридесет жени и деца.

— В това няма никакъв смисъл — каза той на Ананаис, когато приятелят му се приближи. — Кой ще работи сега на полето? Ако това се случва из цялата империя…

— Случва се — вметна Галанд.

Жената с бебето вдигна шала над главата си и затвори очи. Езичника забеляза това и отиде до нея, поемайки юздите от ръцете й.

— Ще ви изчакаме извън селото — каза той и поведе коня далеч от клането.

Валтая и Реня ги последваха.

— Странно е — отбеляза Ананаис. — В продължение на векове дренайците са отблъсквали врагове, които са искали да причинят това на земята ни. А сега ние го правим сами. Що за хора взимат за войници сега?

— Винаги има такива, които обичат този вид работа — отвърна Тенака.

— Може би сред твоя народ — вметна тихо Парсал.

— Какво означава това? — изръмжа Ананаис, обръщайки се към чернобрадия воин.

— Остави! — нареди Тенака. — Прав си, Парсал. Надирите са свиреп народ. Но не те са направили това. Нито пък вагрийците. Както каза Ананаис, ние си го причиняваме сами.

— Забрави, че го казах, генерале — измърмори Парсал. — Просто съм ядосан. Нека се махнем оттук.

— Отговори ми на един въпрос — каза внезапно Галанд. — Убийството на Ческа ще промени ли всичко това?

— Не зная — отвърна Тенака.

— Той трябва да бъде смазан.

— Не мисля, че шестима мъже и две жени могат да съборят империята му. А ти?

— Преди няколко дни имаше само един мъж — каза Ананаис.

— Парсал е прав. Нека се махнем оттук — прекъсна го Тенака.

В този момент се разнесе детски вик и четиримата мъже притичаха да отместят телата. Накрая достигнаха дебела стара жена, чиито мъртви ръце се бяха увили около момиченце на пет или шест години. На гърба на жената имаше три ужасни рани и тя очевидно бе коленичила над детето, за да го защити от оръжията. Ала едно копие бе пронизало тялото й и бе достигнало момичето. Парсал я вдигна и пребледня, щом видя кръвта, попила в дрехите й. Отнесе я извън селото, до мястото, където другите бяха слезли от конете, и Валтая притича, за да го облекчи от лекия товар.

Когато положиха момичето на тревата, очите му се отвориха; бяха сини и ярки.

— Не искам да умра — прошепна тя. — Моля ви!

Очите се затвориха и жената от селото коленичи до нея, вдигна главата й и я постави в скута си.

— Всичко е наред, Алая; аз съм, Парисе. Върнах се, за да се погрижа за теб.

Момиченцето се усмихна немощно, но усмивката замръзна и се изкриви в гримаса на болка. Спътниците гледаха как животът си отива.

— О, не! Само това не! — промърмори Парисе. — Скъпи богове на светлината, не!

Нейното дете започна да плаче и Езичника го вдигна от земята, за да го прегърне.

Галанд се извърна и падна на колене. Парсал отиде до него и Галанд го погледна. От очите му капеха сълзи. Той поклати глава, но думите не идваха.

Парсал коленичи до него.

— Зная, братко, зная — каза той нежно.

Галанд пое дълбоко дъх и извади меча си.

— Кълна се във всичко свято и скверно, във всички зверове, които пълзят или летят, няма да намеря покой, докато земята не се прочисти отново. — Той скочи на крака и размаха меча си. — Идвам за теб, Ческа! — изрева с цяло гърло.

После захвърли меча на земята и се запрепъва към групичката дървета.

Парсал се обърна с извинително изражение към останалите.

— Неговата собствена дъщеря беше убита. Прекрасно дете… вечно засмяно. Но той наистина мисли това, което каза. И… и аз съм с него. — Гласът му бе прегракнал от вълнение и той прочисти гърло. — Ние двамата не сме нищо особено. Аз дори не бях достатъчно добър за Дракона. Не сме офицери или нещо от сорта. Но държим на думата си. Не зная какво искате вие от цялата тази работа. Но онези хора там — те са нашият народ — моят и на Галанд. Не са богати и благородни. А просто мъртви. Онази стара жена е умряла, за да защити детето. И не е успяла. Но се е опитала… дала е живота си, за да се опита. Е, и аз ще го сторя!

Гласът му изневери и той изруга. Обърна им гръб и бързо последва брат си при дърветата.

— Е, генерале — каза Ананаис, — какво ще правиш с армията си от шестима?

— Седмина! — обяви Езичника.

— Ето, виждаш ли? Нарастваме постоянно — каза гигантът и Тенака кимна.

— Защо би се присъединил към нас? — обърна се той към черния мъж.

— Това си е моя работа, но целите ни са еднакви. Прекосих хиляди мили, за да сваля Ческа от трона.

— Ще погребем детето и ще потеглим към Скода — каза Тенака вместо отговор.

Яздиха предпазливо през дългия следобед. Галанд и Парсал се движеха на разстояние от двете страни като съгледвачи. По залез внезапна буря се понесе над равнините и пътниците се скриха в изоставена каменна кула на брега на бърз поток. Завързаха конете край близкото поле, събраха колкото дърва успяха да намерят сред рехавата горичка наблизо и разчистиха малко пространство на първия етаж на кулата. Сградата беше стара и квадратна и някога бе приютявала двадесетима войници; изглеждаше като наблюдателница от дните на Първата надирска война. Издигаше се на три нива, като най-горното бе отворено към небето, за да могат наблюдатели с орлов поглед да бдят за надирски или сатулски нападатели.

Около полунощ, докато другите спяха, Тенака привика Катерача при себе си и го поведе по виещата се стълба към третото ниво.

Бурята се бе изместила на юг и звездите светеха ярко. Прилепи кръжаха около кулата и се въртяха хаотично с хладния нощен вятър, който се спускаше от обвитите в сняг върхове на Делнох.

— Как се справяш, Арван? — попита Тенака, когато седнаха под парапета, за да се прикрият от вятъра.

Катерача сви рамене.

— Чувствам се малко не на място.

— Това ще отмине.

— Аз не съм воин, Тенака. Когато се сбихте с онези войници, аз просто останах да лежа в тревата и гледах. Замръзнах!

— Не, не си. Всичко се случи едновременно и онези, които вече се бяхме изправили, просто реагирахме по-бързо. Тренирани сме за това. Вземи например братята: те се придвижиха към единственото място, от което противниците можеха да се измъкнат, за да попречат на оцелелите да избягат и да доведат помощ. Аз не им наредих да го правят, но те са обучени за това. Цялата битка продължи може би две минути. Какво можеше да сториш ти?

— Не зная. Да извадя меча си. Да помогна!

— Ще има време и за това. Каква е ситуацията в Делнох?

— Нямам представа. Напуснах крепостта преди пет години, а преди това прекарах десет в Дренан.

— Кой командва там?

— Никой от дома на Бронза. Орин беше отровен и Ческа постави свой човек. Името му е Матракс. Защо питаш?

— Планът ми се промени.

— Как точно?

— Планирах да убия Ческа.

— А сега?

— Сега планирам нещо още по-глупаво. Мисля да намеря армия и да го сваля от трона.

— Никоя армия на света не може да се изправи срещу съчетаните. В името на боговете, човече, дори Драконът се провали — те дори не се доближиха до целта!

— Нищо в този живот не е лесно, Арван. Но аз съм трениран за това. Да водя армия. Да донеса смърт и разруха на враговете си. Чу Парсал и Галанд; те бяха прави. Човек трябва да застава срещу злото, където и да го намери, и трябва да използва всичките си способности. А аз не съм убиец.

— И къде ще намериш тази армия?

Тенака се усмихна.

— Нужна ми е помощта ти. Трябва да превземеш Делнох.

— Ама ти сериозно ли?

— Смъртно сериозно!

— Искаш да превзема крепост сам? Крепост, която е удържала напора на две надирски орди? Това е лудост!

— Ти си от дома на Бронза. Използвай главата си. Има начин.

— Ако вече си измислил план, защо ти не го сториш?

— Не мога. Аз съм от дома на Улрик.

— Защо е тази тайнственост? Кажи ми какво да направя.

— Не. Ти си мъж и мисля, че се подценяваш. Ще спрем в Скода и ще видим какво е положението. После двамата с теб ще намерим армия.

Очите на Катерача се ококориха и устата му зейна.

— Надирска армия? — прошепна и кръвта се отече от лицето му. — Искаш да доведеш надирите?

— Само ако успееш да превземеш Дрос Делнох!