Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мики Холър (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gods of Guilt, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Майкъл Конъли

Заглавие: Боговете на вината

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2013

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман (не е указано)

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД - Хасково

Излязла от печат: 27.01.2014

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-458-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/724

История

  1. — Добавяне

7.

Имах петнайсет минути с клиента си преди да го отведат в съдебната зала заедно с още няколко задържани. Намираше се в претъпкана клетка до залата и трябваше да се наведа чак до решетката и да шепна, за да не ме чуят другите.

— Андре, нямаме много време — казах. — След няколко минути ще те заведат в съдебната зала и ще те изправят пред съдията. Всичко ще мине бързо и няма да боли, ще ти прочетат обвинението и ще определят дата за следващото заседание.

— Няма ли да ме питат дали се признавам за виновен?

— Не, не още. Това е просто формалност. След като те арестуват, имат четирийсет и осем часа, за да те заведат в съда и да задвижат нещата. Ще мине много бързо.

— А пускането под гаранция?

— Няма как, освен ако кюлчето, което ни прати, не е едно от многото, които притежаваш. Обвинен си в убийство. Ще ти определят гаранция, но тя ще е минимум два милиона, може дори два и половина. Това значи, че трябва да внесеш двеста хиляди. Имаш ли толкова злато? И няма да ти ги върнат, нали знаеш?

Той удари челото си в решетката, която ни разделяше, и го притисна към нея.

— Не мога да понасям това място!

— Знам. Но в момента нямаш избор.

— Каза, че можеш да ме вкараш в друго отделение.

— Да, мога да го направя. Само кажи и ще ти издействам да те изолират.

— Направи го. Не искам да се връщам там.

Наведох се и му прошепнах:

— Да не ти се е случило нещо нощес?

— Не, но онези типове там са животни. Не искам да съм при тях.

Не му казах, че независимо къде го преместят в затвора, все няма да му хареса. Животните в затвора са навсякъде.

— Ще повдигна въпроса пред съдията — обещах му. — Сега обаче искам да те питам някои неща, преди да влезем, става ли?

— Давай. Получи ли златото?

— Да, получих го. Повече е, отколкото поискахме, но ще използваме всичко за защитата ти и ако остане нещо, ще ти го върнем. Написал съм ти фактура, но не мисля, че ще искаш да разнасяш в мъжкия централен затвор листче, което показва колко пари имаш.

— Прав си. Задръж го у теб засега.

— Добре. А сега въпросите. Да знаеш Жизел да е имала охрана?

Той поклати глава, сякаш не бе сигурен, но после каза:

— Имаше аларма против крадци, но не знам дали някога я е използвала. Аз…

— Имам предвид хора. Нещо като бодигард, човек, който да я пази, когато отива на повиквания, срещи или както там ги наричате?

— О, не, или поне не ми е казвала. Имаше шофьор и можеше да му се обади, ако има проблем, но той обикновено оставаше в колата.

— Точно щях да те питам за шофьора. Кой е той и как мога да се свържа с него?

— Казва се Макс и й беше приятел. През деня работеше нещо друго, а вечер возеше нея. Тя работеше основно вечер.

— Макс кой?

— Не му знам фамилията. Дори не съм го виждал. Тя го споменаваше от време на време. Казваше, че й е охранител.

— Но не е ходил с нея при клиентите, така ли?

— Поне аз не знам да е ходил.

Забелязах, че около лявото рамо на клиента ми се навърта някакъв тип. Опитваше се да подслушва разговора ни, така че казах:

— Дай да отидем ей там.

Преместихме се. Подслушвачът остана на мястото си.

— Добре — продължих, — разкажи ми пак как си се обадил до хотела, за да провериш клиента на сценката с Джулия Робъртс. Какво стана?

Погледнах си часовника и добавих:

— Бързо обаче.

— Ами той се свърза чрез уебсайта. Казах му цените и…

— По имейл ли?

— Не, обади се. От хотела. Номерът се изписа.

— Добре. Обади ти се от хотела — и после какво?

— Казах му каква е цената й и той каза, че го устройва, и уговорихме среща за девет и трийсет същата вечер. Даде ми номера на стаята и аз му обясних, че ще трябва да се обадя пак за потвърждение. Той се съгласи и аз се обадих.

— Обадил си се в хотела и си поискал стая 837?

— Да. Свързаха ме и вдигна същият човек. Казах му, че тя ще е там в девет и трийсет.

— И никога преди това не си се занимавал с този човек?

— Никога.

— Как ти плати?

— Не плати. Точно затова се скарах с Жизел. Тя каза, че той не е платил, защото в стаята нямало никой. И че на рецепцията й обяснили, че човекът се е изнесъл предния ден. А аз знаех, че това не е вярно, защото бях разговарял с него в стаята му.

— Добре, ясно… Но ти обсъди ли начина на плащане с него? Нали разбираш — в брой, кредитна карта?

— Да. Щеше да плати в брой. И затова отидох до апартамента на Жизел, за да си взема процента. Ако беше платил с кредитна карта, щях да направя трансакцията и да си отделя полагащото ми се. Тъкмо защото щеше да плаща в брой отидох да си взема моето преди тя да изхарчи всичко.

Вече ми ставаше ясно как Ла Кос си върти бизнеса.

— Винаги ли така практикуваш?

— Да.

— Рутинна операция.

— Да, все едно и също.

— А като чу гласа на този мъж, дали не ти се стори, че е бивш клиент?

— Не, не разпознах гласа му, а и той си каза, че е нов клиент. Какво общо има това?

— Може би нищо, а може би всичко. Колко често се чуваше с Жизел?

Ла Кос сви рамене.

— Пишехме си съобщения всеки ден. Най-често контактувахме така, но когато ми трябваше бърз отговор, й звънях на мобилния. Говорехме може би по два-три пъти в седмицата.

— А често ли се виждахте?

— Един-два пъти седмично, когато имаше клиент, който плаща в брой. Ходех да си прибера дела. Понякога се виждахме на кафе или за закуска и тя ми даваше парите.

— И никога не е крила пари от теб?

— Имахме си проблеми.

— Какви?

— Тя казваше, че парите са за харчене. Колкото по-дълго оставях моите у нея, толкова по-голяма вероятност имаше да ги изхарчи. Така че бързах да си ги взема.

Видях как водят редичка арестанти от съдебната зала към друга клетка. Всеки момент и Ла Кос трябваше да тръгва.

Клекнах, сложих куфарчето си на пода и го отворих. Извадих писалка и документа, който трябваше да ми подпише, и се изправих.

— Андре, това е отказ от претенции при конфликт на интереси. Трябва да го подпишеш, ако искаш да те представлявам. В него пише, че разбираш, че жертвата, в чието убийство те обвиняват, е била моя клиентка. Отказваш се от всякакви бъдещи претенции, че съм бил в конфликт на интереси, докато съм те представлявал. Заявяваш, че нямаш нищо против. Подпиши го бързо, преди да са те видели с писалката в ръка.

Подадох документа и писалката през решетките и той го подписа. Прегледа набързо листа, докато ми го връщаше.

— Коя е Глория Дейтън?

— Жизел. Това е истинското й име.

Наведох се и прибрах документа в куфарчето си.

— Още няколко неща — казах, като се изправих. — Вчера ми каза, че ще се свържеш с клиентката си, която ти е препоръчала Жизел. Направи ли го? Трябва да говоря с нея.

— Да, тя няма нищо против. Можеш да й се обадиш. Казва се Стейси Камбъл.

Каза ми номера й и аз си го записах на дланта.

— Знаеш телефона й наизуст? Повечето хора вече не помнят номера, защото ги избират автоматично от мобилния си телефон.

— Ако държах телефоните на всички в мобилния си, вече щяха да са у полицията. Често сменяме номерата и аз помня всичките наизуст. Това е единственият сигурен начин.

Кимнах. Бях впечатлен.

— Добре, вече всичко е наред. Да вървим при съдията.

— Каза — няколко неща.

— О, да.

Бръкнах в джоба на сакото си и извадих няколко визитки. Подадох му ги през решетката и казах:

— Остави ги на пейката ей там.

— Майтапиш ли се? — попита той.

— Не. Хората винаги търсят добри адвокати. Особено когато се озоват тук и се срещнат със служебния защитник, който се занимава с тяхното дело и с още триста подобни. Разпръсни ги по пейката и ще се видим в съдебната зала.

— Щом казваш.

— И запомни: можеш да говориш с когото си поискаш за адвоката си, но не разговаряй с никого за делото си. Ама с никого! Иначе думите ти ще се върнат и ще те ухапят по задника. Обещавам ти го.

— Разбрах.

— Добре.

 

 

Захранването на правораздавателната система започва с първото изправяне пред съда. Тогава уловените в мрежата се предават на пазара.

Излязох от ареста и нагазих в тресавището, пълно с адвокати, прокурори, детективи и всякакъв помощен персонал, които изпълняваха танц без предварителна хореография пред съдия Мери Елизабет Мърсър. Нейната работа беше да гарантира, че всеки арестуван за престъпление ще бъде бързо информиран какви са обвиненията срещу него и ще му бъде назначен защитник, ако той не се е погрижил сам за това. На практика това означава, че всеки обвиняем има по няколко минути пред съдията, преди да започне дългото му и обикновено мъчително пътуване през системата.

Банките на адвокатите в този вид съдилища са големи като заседателни маси — направени са така, че на тях да могат да седнат няколко защитници, които чакат клиентите им да бъдат повикани.

Още колеги се навъртаха около заграждението вляво от съдийската катедра, където водеха обвиняемите от ареста на групи по шест. Стояха до клиентите си, докато им четяха обвиненията и им насрочваха следващо изслушване, на което те формално щяха да заявят дали се признават за виновни, или не. За външните хора — а сред тях бяха и самите обвиняеми и семействата им, насядали по дървените пейки в залата — е трудно да следят и да проумеят какво се случва. Разбират само, че така работи съдебната система, която оттук нататък ще ръководи живота им.

Отидох до банката на пристава, на която бе списъкът с арестантите. Първите трийсет имена бяха зачертани. Съдия Мърсър явно действаше много ефективно през сутрешната си смяна. Видях името на Андре ла Кос срещу номер трийсет и осем. Това означаваше, че преди неговата група има още една. А на мен ми даваше време да намеря място, на което да седна и да си проверя съобщенията.

Всичките девет стола на адвокатската маса бяха заети. Огледах редицата столове покрай заграждението, което отделяше галерията за публиката от работната зона на залата, и забелязах един празен. Тръгнах натам и чак тогава видях човека, до когото щях да седна. Не беше адвокат, а ченге, и с него имахме обща история, за която случайно бе станало дума тази сутрин на събранието на фирмата. Той също ме позна и направи физиономия, когато се настаних до него.

Зашепнахме си, за да не привличаме вниманието на съдията.

— Виж ти! Самият Мики Устата, големият съдебен оратор и защитник на кретени.

Направих се, че не съм го чул. Свикнал съм с подобни реплики от ченгета.

— Детектив Ланкфорд, отдавна не сме се виждали.

Лий Ланкфорд работеше в отдел „Убийства“ в полицейския участък на Глендейл и бе разследвал убийството на предишния ми детектив Раул Левин. Причините за гримасата му, обидите и напрежението, което очевидно съществуваше между нас, бяха много. Първо, у Ланкфорд имаше някаква вродена омраза към всички адвокати. След това, когато погрешно ме обвини в убийството на Левин, отношенията ни се изостриха. Разбира се, не станаха по-добри и когато накрая му доказах, че бърка, и разкрих убиеца вместо него.

— Много си се отдалечил от Глендейл — казах и извадих телефона си. — Не си ли ходите във вашия съд?

— Изостанал си от събитията, както обикновено, Холър. Вече не работя в Глендейл. Пенсионирах се.

Кимнах, все едно одобрявам, след това се усмихнах.

— Не ми казвай, че си минал на страната на противника. Да не работиш за някой адвокат?

Ланкфорд изглеждаше отвратен.

— Няма начин да работя за някой изрод като теб. Работя за прокуратурата. И между другото на голямата маса току-що се освободи място. Защо не отидеш да седнеш при своите си хора?

Нямаше как да не се усмихна. Ланкфорд не се бе променил през последните седем години, откакто не го бях виждал. Донякъде ми доставяше удоволствие да се заяждам с него.

— Не, благодаря, тук ми е добре.

— Щом казваш.

— Какво прави детектив Собел? Още ли е в участъка?

Навремето се разбирахме с партньорката на Ланкфорд. Тя поне не бе фрашкана с предубеждения като него.

— Още е там и е добре. Кажи ми кой от тези образцови граждани, дето ги водят с белезници, е твоят клиент днес?

— О, моят е в следващата група. Истински победител. Сводник, обвинен в убийството на едно от момичетата си. Направо да ти се скъса сърцето от тази история, Ланкфорд.

Ланкфорд присви очи и разбрах, че съм го изненадал.

— Дай да позная. Ла Кос?

Кимнах.

— Точно така. И ти ли работиш по този случай?

Той се усмихна злобно.

— Да. А сега вече ще ми е и много приятно.

Прокуратурата ползва детективите си за допълващи задачи. Разследването се провежда основно от полицаите, които поемат нещата още от местопрестъплението. Но след като случаят бъде предаден на прокуратурата, нейните детективи помагат той да бъде подготвен за пред съда. Задълженията им включват откриване на свидетели, довеждането им в съда, реакция на маневрите на защитата и т.н. Най-различни дребни задачки. Работата им е да свършат всичко нужно преди процеса.

По принцип детективите на прокуратурата бяха бивши ченгета, повечето пенсионирани като Ланкфорд. Сучеха от две крави — взимаха пенсия и заплата. Сладка работа, стига да можеш да се докопаш до нея. Но ми се стори необичайно, че Ланкфорд вече е назначен по случая на Ла Кос. Обвиняемият все още не се бе явявал пред съда, а Ланкфорд вече бе в залата и работеше по делото.

— Не разбирам — казах. — Обвиниха го вчера и ти вече си разпределен?

— Аз съм в отдела по убийствата. Получаваме случаите на ротационен принцип. Този се падна на мен и исках да видя с какво си имам работа. И след като знам кой ще му е адвокат, вече ми е напълно ясно с какво си имам работа.

Стана и ме изгледа отвисоко. Отбелязах си значката на колана му и черните му кубинки. Не изглеждаше добре с тях и с костюм, но не бих искал да си навлека гнева му, като му го кажа.

— Ще е забавно — каза той и се обърна.

— Няма ли да го изчакаш?

Ланкфорд не отговори. Мина през вратичката и тръгна по централната пътека към изхода.

Погледах го няколко секунди как се отдалечава и се замислих за завоалираната заплаха. Трябваше да имам предвид и това, че детективът на прокуратурата, който работи по случая, ми има зъб.

Началото не беше добро.

Телефонът ми завибрира и аз прочетох съобщението. Беше от Лорна. Пращаше ми добра новина за компенсация на епизода с Ланкфорд.

Златото е истинско! Над 52 хил. долара. Депозирани в сметката.

Бяхме в играта. Каквото и да станеше, поне щях да взема пари. Започнах да забравям за Ланкфорд.

След това върху мен падна сянка, вдигнах очи и видях пристава.

— Ти си Холър, нали?

— Да, аз съм. Какво…

Той тупна пред мен няколко визитки. Моите визитки. Визитките, които бях дал на Ла Кос.

— Ако още един път извъртиш този номер, няма повече да те пускаме при онези отрепки клиентите ти. Поне не и когато аз съм дежурен.

Изчервих се. Няколко адвокати ни наблюдаваха. Слава богу, че поне Ланкфорд бе пропуснал шоуто.

— Ясно? — попита приставът.

— Да, ясно — казах.

— Добре — отсече той.

После си тръгна и аз започнах да си събирам визитките. Представлението бе свършило и останалите адвокати се върнаха към работата си.