Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мики Холър (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gods of Guilt, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Майкъл Конъли

Заглавие: Боговете на вината

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2013

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман (не е указано)

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД - Хасково

Излязла от печат: 27.01.2014

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-458-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/724

История

  1. — Добавяне

15.

В осем и половина същата вечер почуках на вратата на Кендъл Робъртс. Седях в линкълна, паркиран на улицата й, и я чаках да се върне.

— Господин Холър. Нещо не е наред ли?

Беше облечена със същите дрехи като по-рано и предположих, че се връща от работа в йога студиото.

— Не, всичко е наред. Просто дойдох да ти кажа, че можеш да забравиш за призовката.

— Как така? Да не я занесохте на съдия, както казахте?

— Нямаше нужда. След като си тръгнах, забелязах, че на нея няма печат от секретаря на районния съд. Делото на Мойя е във федерален съд. Трябва да има печат, иначе не е законна. Според мен адвокат Фългони се е опитвал да разбере дали може да те накара с измама да отидеш при него, затова е подправил документа и ти го е пратил по своя човек.

— И защо ще го прави? Защо ще иска да ме накара да отида при него с измама?

Вече си бях блъскал главата върху това. Още повече че призовката, която Фългони бе пратил на мен, беше законна. Защо ще си прави целия този труд с мен, но не и с Кендъл? Засега нямах отговор.

— Добър въпрос — казах. — Ако е искал всичко да мине мирно и тихо, е щял да сложи печат. Но не го е направил. Вместо това се опита с измама да те привика на разговор. Сигурно ще го видя утре и ще го попитам точно това.

— Ами малко е объркващо… но благодаря.

— Въпреки объркването в „Майкъл Холър и Ко“ работим за доброто на клиентите.

Усмихнах се и се почувствах като кръгъл глупак заради това, което бях казал току-що.

— Знаете ли, можехте да ми се обадите. Дадох ви номера си. Не беше нужно да биете толкова път дотук.

Намръщих се и поклатих глава, сякаш тревогите й бяха безпочвени.

— Не е проблем. Дъщеря ми живее наблизо с бившата ми съпруга и минах оттам.

Не беше съвсем лъжа. Наистина минах с колата покрай блока на бившата ми жена и се взирах в светналите прозорци на апартамента й. Представих си дъщеря си в стаята й, как си пише домашните или си чати във Фейсбук или Туитър с приятели. След това продължих към дома на Кендъл Робъртс.

— Това означава ли, че следващия вторник няма нужда да ходя до кантората на адвоката? — попита тя.

— Няма, свободна си — казах. — Можеш да забравиш за това.

— И няма да свидетелствам в съда?

Това беше големият въпрос и знаех, че трябва да спра да давам обещания, които не съм сигурен, че мога да изпълня.

— Ще се видя утре с Фългони и ще му дам да разбере, че излизаш от играта. Че не знаеш нищо, което ще му бъде полезно, и че той трябва да забрави за теб. Мисля, че ще го убедя.

— Благодаря.

— Няма за какво.

Не си тръгвах и тя погледна над рамото ми към улицата, където бе паркирана колата ми.

— Къде е партньорът ви? Онзи злият.

Засмях се.

— О, Ърл ли? Почива си. Всъщност той е шофьорът ми. Извинявай за днес. Не знаех какво да очаквам, когато дойдох.

— Прощавам ви.

Кимнах. Вече нямаше какво повече да й кажа, но не помръдвах от вратата й. Настъпи неловко мълчание, което тя най-накрая наруши.

— Ако има нещо…

— Да, извинявай. Стоя тук като глупак.

— Няма нищо.

— Не, аз, ъъъ… знаеш ли, истинската причина да дойда, е, че искам да поговорим за онзи въпрос, който ми зададе днес.

— Кой въпрос?

Тя се облегна на рамката на вратата.

— Пита ме за миналото ми. Помниш ли? Как живея с миналото. С моето минало.

Тя кимна. Вече си спомняше.

— Извинявайте. Опитвах се да бъда саркастична и прекалих. Не е моя работа…

— Не, няма нищо. Саркастичен или не, въпросът си е важен. Но точно тогава онзи човек почука на вратата с фалшивата призовка и аз така и не ти отговорих.

— Значи сте дошли, за да ми отговорите?

Усмихнах се смутено.

— Ами нещо такова. Мислех си… че и за двама ни миналото е нещо…

Засмях се малко насила и поклатих глава.

— Всъщност не знам какви ги дрънкам в момента.

— Искате ли да влезете, господин Холър?

— С удоволствие, но трябва да престанеш да ме наричаш така. Викай ми Майкъл или Мики, или Мик. Глория ми казваше Мики Тогата.

Тя отвори широко вратата и аз влязох в коридора.

— Освен това от време на време ми викат Мики Устата. Нали се сещаш, защото адвокатите много говорят.

— Да, досетих се. Тъкмо се канех да изпия чаша червено. Искаш ли?

За малко да попитам дали няма нещо по-силно, но се въздържах.

— Би било чудесно.

Тя затвори вратата, отидохме в кухнята и тя наля. Подпря се на плота и ме погледна.

— Наздраве — казах.

— Наздраве — отвърна тя. — Може ли да те питам нещо?

— Разбира се.

— Това, че си тук, не е защото имаш специално отношение, нали?

— Какво имаш предвид? Какво отношение?

— Ами нали се сещаш, към жени… като мен.

— Нищо подобно…

— Отказах се. Вече не работя това и ако си се хвърлил да ме спасяваш от призовката, защото си мислел, че…

— Не, в никакъв случай. Виж, съжалявам. Стана неловко и може би трябва да си вървя.

Сложих чашата на плота и казах:

— Права си. Трябваше просто да се обадя.

Бях по средата на коридора, когато тя ме спря.

— Чакай, Мики.

Обърнах се.

— Не казах, че е трябвало да се обадиш. Казах, че е можело да се обадиш. Има разлика.

Взе чашата ми от плота и ми я донесе.

— Извинявай — каза. — Трябваше да изясня това. Ще се изненадаш как миналото все още се отразява на настоящето ми.

Кимнах.

— Разбирам те.

— Да отидем да седнем.

Влязохме във всекидневната и седнахме на същите места като по-рано през деня — един срещу друг от двете страни на масичката. Разговорът отначало беше запушен. Разменяхме си баналности, похвалих виното като някакъв експерт сомелиер, какъвто не съм.

Накрая я попитах как така се е оказала собственичка на студио за йога и тя ми обясни делово, че неин бивш клиент от онези дни й дал назаем първоначалната инвестиция. Това ми напомни за моя опит да помогна на Глория Дейтън, но очевидно с различен резултат.

— Мисля, че някои от момичетата дълбоко в себе си не искат да се измъкнат — каза Кендъл. — Получават каквото им трябва от това, и то на много нива. Така че може да говорят, че искат да спрат, но така и не го правят. Аз извадих късмет. Исках да се измъкна и се намери кой да ми помогне. А ти как стана адвокат?

Умело, макар и не рязко, хвърли топката обратно към мен и аз й дадох най-простото обяснение със следването на семейната традиция. Когато й казах, че баща ми е бил адвокат на Мики Коен, тя не даде признаци да е разпознала името.

— Много преди да се родиш той е бил гангстер тук — казах аз. — През четирийсетте и петдесетте години. Доста известен, има филми за него. Бил е част от така наречената еврейска мафия. Заедно с Бъгси Сийгъл.

Още едно име, което не й беше познато.

— Баща ти сигурно те е направил късно, щом е работил с тези типове през четирийсетте.

Кимнах.

— Аз съм дете от втория му брак. Мисля, че съм бил изненада.

— Млада съпруга?

Отново кимнах и ми се прииска разговорът да бе тръгнал в различна посока. Вече бях изчистил този въпрос за себе си. Бях проверил в архивите. Баща ми се развел с първата си съпруга и по-малко от два месеца след това се оженил за втората. Аз съм се родил пет месеца след това. Нямах нужда от юридическо образование, за да събера две и две. Като бях малък, ми казваха, че майка ми е от Мексико, където била известна актриса, но никога не бях виждал филмов плакат, вестникарска изрезка или рекламна снимка у дома.

— Имам брат, ченге тук, в Лос Анджелис — казах. — По-голям е от мен. Работи в отдел „Убийства“.

Не знаех защо й го казах. Предполагам, че за да сменя темата.

— Брат по баща?

— Да.

— Разбирате ли се?

— Донякъде. Не знаехме един за друг допреди няколко години. Така че вследствие на това май не сме много близки.

— Не е ли забавно, че не сте знаели един за друг, а ти си станал адвокат, а той — ченге?

— Да, всъщност. Забавно е.

Отчаяно исках да спрем да говорим за това, но не можех да се сетя за тема, с която да заместим сегашната. Кендъл ме спаси с въпрос, който ме отведе в нова, също така болезнена посока.

— Спомена бившата си съпруга. Значи не си женен?

— Не съм. Бях. Два пъти всъщност, но вторият път не се брои. Беше бързо и безболезнено. И двамата знаехме, че е грешка, и все още сме приятели. Всъщност тя работи за мен.

— А първата?

— Имаме дъщеря.

Тя кимна. Очевидно разбираше доживотните усложнения и обвързаности, които следват от разбития брак.

— В добри отношения ли сте с майката на дъщеря ти?

Поклатих тъжно глава.

— Не, вече не. Всъщност в момента не съм в добри отношения и с двете.

— Съжалявам.

— Аз също.

Отпих още една глътка вино, погледнах я и попитах:

— Ами ти?

— Хората като мен нямат дълги връзки. Омъжих се на двайсет. Само за година. Слава богу, нямахме деца.

— Знаеш ли къде е? Бившият ти съпруг? Поддържате ли връзка? С бившата ми съпруга се занимаваме с едно и също, с право, затова я виждам от време на време в съдебната зала. Като ме види да влизам, обикновено излиза от другата страна.

Тя кимна, но не забелязах да проявява съчувствие.

— За последен път чух нещо за бившия ми мъж, когато ми написа писмо от затвора в Пенсилвания — каза тя. — Искаше да си продам колата и да пращам пари всеки месец. Не му отговорих. Това беше преди десет години. Все още е там, доколкото знам.

— А пък аз съм седнал да се оплаквам, че бившата ми жена извръща глава от мен в съдебната зала. Мисля, че ти печелиш.

Вдигнах тост, а тя кимна в знак, че приема победата. После попита:

— Е, каква е истинската причина да си тук? Да не би да се надяваш да ти кажа нещо повече за Глори?

Сведох очи към чашата си, която вече беше почти празна. Това беше или краят, или началото на всичко.

— Нали ще ми кажеш, ако има нещо, което трябва да знам за нея?

Тя се намръщи.

— Казах ти всичко, което знам.

— Вярвам ти.

Допих си виното и оставих чашата на масата.

— Благодаря за виното, Кендъл. Май трябва да си вървя.

Тя ме изпрати до вратата. Докоснах я по ръката, докато се разминавахме. Опитах се да измисля и да кажа нещо, което ще ни остави възможност за нова среща. Но тя ме изпревари.

— Може би следващия път, като дойдеш, ще се интересуваш повече от мен, отколкото от мъртвото момиче.

Обърнах се към нея, но тя затвори вратата. Кимнах, но нея вече я нямаше.