Майкъл Конъли
Боговете на вината (26)

25.

По пътя към къщи реших да оставя таксито да ме откара чак до вратата. Бях уморен от работа, новини и прехода по пътеката във Фриман Каниън. Предполагах, че дори някой да наблюдава къщата ми, би се чудил къде съм бил през последните четири часа. Платих, слязох и тръгнах по стълбите към пътната врата.

Когато се изкачих, се обърнах да огледам пъстроцветния пейзаж. Нощта беше ясна и виждах всичко чак до кулите на Сенчъри Сити. Спомних си, че някъде близо до тези кули в низината Слай Фългони младши бе отцепил жалката си територия в юридическия свят.

Погледнах и към центъра. Светлините зад него не бяха толкова ярки, защото трябваше да си пробиват път през смога. Но виждах пролома Чавез, където се намираше стадионът на „Доджърс“, които бяха започнали сезона ужасно.

Отворих вратата и влязох. Изкуших се да пусна радиото и да слушам как Вин Скъли коментира мача — бе обявил, че това ще е последният му сезон с „Доджърс“ — но бях прекалено уморен. Отидох в кухнята да си взема бутилка вода и спрях за миг да погледна картичката от Хаваите на хладилника. След това се отправих директно към спалнята и се строполих на леглото. След два часа, докато препусках в съня си на черен кон, напълно излязъл от контрол, насред мрачен пейзаж, огряван само от светкавици, телефонът ме събуди.

Бях заспал с дрехите. Взирах се в тавана и се опитвах да си спомня съня си, когато телефонът иззвъня отново. Бръкнах в джоба си и се обадих, без да поглеждам дисплея. Незнайно защо очаквах, че ще е дъщеря ми, но в пространството около мен се втурна отчаян глас.

— Холър?

— Да, кой е?

— Слай Фългони. Добре ли си?

Плътният тон ми подсказа, че говоря със Слай старши, който ми се обаждаше от затвора във Викторвил.

— Добре съм. Откъде имаш този номер?

— Валенцуела ми го даде. Той не те харесва, Холър. Не си изпълнил някакво обещание.

Седнах на леглото и погледнах часовника. Беше два и десет.

— Е, майната му — казах. — Защо ми се обаждаш, Слай? Утре ти идвам на свиждане.

— Не бързай толкова, умнико. Не ми харесва да ме заплашваш. Не ми харесва да заплашваш и сина ми. Така че се налага да уточним някои неща, преди да се домъкнеш чак тук.

— Чакай малко.

Оставих телефона на леглото и светнах нощната лампа. Отворих бутилката вода, която бях донесъл преди да заспя, и изпих почти половината. Това ми помогна да си проясня главата.

След това отново взех телефона.

— Там ли си още, Слай?

— Че къде да ходя?

— Така е. Та какви неща искаш да уточним?

— Първо, това нещо със съвместната работа, което си казал на младия Слай. Няма да мине, Холър. Мойя е наш и не го даваме.

— Помисли ли си добре?

— Какво има да му мисля? Ние държим всичко.

— Слай, ти си в затвора. Ще дойде момент, когато предварителната работа ще приключи и някой ще трябва да се яви в съда. И наистина ли мислиш, че младият Слай може да влезе във федерален съд и да се изправи срещу юристите на държавата и на Агенцията за борба с наркотиците, без те да му вземат главата?

Той не отговори веднага и аз продължих да го притискам.

— И аз съм баща, Слай. Всички си обичаме децата, но младият Слай работи по сценарии, които му даваш ти. Няма сценарий, когато влезеш в съдебната зала. Там или свършваш работата, или умираш.

Той все още не отговаряше.

— Сигурен съм, че ти е казал, че съм се отбил днес през кантората. Нямах предварителна уговорка. Не знам с какво точно се занимава, но не върши никаква адвокатска работа. Няма нищо в графика му, Слай. Няма опит и не може дори да отговори на въпроси, свързани със случая. А показанията, насрочени за следващата седмица? Предполагам, че ще получи всички въпроси от теб.

— Не е вярно. Изобщо не е вярно.

За първи път възрази на нещо, казано от мен.

— Добре, значи ще си напише сам някои въпроси. Но пак цялата концепция ще е твоя и ти много добре го знаеш. Виж, Слай, смятам, че имаш достоверни мотиви. Мисля, че може и да стане, но ти трябва някой, който познава тази процедура.

— Колко искаш?

Този път аз млъкнах. Знаех, че съм го убедил, и сега трябваше да довърша сделката.

— За пари ли говориш? Не искам никакви пари. Искам съдействие за моя човек. Споделяме информация и си делим работата по Мойя. Може да ми потрябва за моето дело.

Той не отговори. Обмисляше. Реших да се намеся със заключителен аргумент.

— Като стана въпрос за Мойя, наистина ли искаш да седи до младия Слай, ако случайно нещата в съда се объркат? Искаш синът ти да му е пред очите, когато търси кого да обвини, след като съдията го върне във Викторвил до края на живота му? Днес чух някои истории за Мойя от времето, когато е живял в Синалоа. Не е от хората, които би искал да са край сина ти, когато нещата тръгнат на зле.

— Кой ти разказа тези истории?

— Агент Марко. Посети ме и съм сигурен, че е посетил и младия Слай.

Слай старши не отговори, но този път аз не запълних тишината. Бях казал всичко, което имах да казвам. И сега чаках.

— Кога ще дойдеш тук? — попита Слай старши.

— Ами сега е посред нощ. Ще си легна пак и ще се наспя. Може би до осем часа и след това ще тръгна към теб. Веднага ще се регистрирам и вероятно ще се видим преди обед.

— Тук шибаният обяд е в десет и половина. Някога имах запазена маса в „Уотър Грил“ всеки ден.

Кимнах. Малките неща липсват най-много.

— Добре, значи ще се видим следобед по твое време. Първо с теб, после с Мойя. Припомни му, че този път съм на негова страна. Става ли?

— Става.

— До скоро.

Прекъснах връзката и отворих съобщенията. Дъщеря ми още не беше отговорила на есемеса, който й бях пратил преди почти шест часа.

Нагласих алармата на телефона за седем и го оставих на нощното шкафче. Съблякох се и този път се пъхнах под завивките. Легнах по гръб и се замислих. Първо за дъщеря си, после за Кендъл. Беше ме целунала пак, когато се разделяхме пред входа на „Катцу-я“. Усещах, че нещо в мен се променя. Сякаш затварях една врата и отварях друга. От това се чувствах едновременно тъжен и изпълнен с надежда.

Преди да се унеса, си спомних черния кон, който тичаше в полето под светкавиците. Държах го за шията, защото нямаше юзди. Спомних си, че го стисках здраво, сякаш от това зависеше животът ми.