Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мики Холър (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gods of Guilt, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Майкъл Конъли

Заглавие: Боговете на вината

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2013

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман (не е указано)

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД - Хасково

Излязла от печат: 27.01.2014

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-458-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/724

История

  1. — Добавяне

27.

Между разговорите с Фългони и Мойя чаках двайсет и пет минути, през които чух още два разтърсващи гърмежа от преминаването на свръхзвуковата граница. Когато вратата най-накрая се отвори, Мойя пристъпи вътре бавно и спокойно, вперил очи в мен. Движеше се с грация и лекота, които бяха в пълен разрез с положението му, дори можеха да заблудят, че двамата мъже зад него са лична прислуга, а не надзиратели в затвор. Оранжевият му гащеризон светеше и беше прясно изгладен, за разлика от този на Фългони, който бе избелял от хилядите пранета и опърпан по крачолите и ръкавите.

Мойя бе по-висок и по-мускулест, отколкото бях очаквал. И по-млад. Не можех да му дам повече от трийсет и пет. Имаше широки рамене и тясна талия. Ръкавите на гащеризона му бяха опънати по бицепсите му. Дадох си сметка, че въпреки че имах нещо общо с делото му преди осем години, никога не го бях виждал лично, нито на снимка във вестника или в репортаж по телевизията. Бях си изградил образ на базата на въображението. Представях си го дребен и набит, зъл и жесток човек, който е получил каквото заслужава. Не очаквах да видя този екземпляр, който сега стоеше срещу мен. И това бе притеснително, защото за разлика от Фългони китките и глезените на Мойя не бяха вързани с верига. Той беше свободен точно като мен.

Той веднага схвана тревогата ми и се опита да ме успокои, преди да седне.

— Аз съм много по-отдавна тук от Силвестри — каза той. — Имат ми доверие и не ме оковават като животно.

Говореше със силен акцент, но всичко му се разбираше. Кимнах предпазливо, защото не знаех дали обяснението му не съдържа някаква заплаха.

— Защо не седнеш — подканих го.

Мойя дръпна стола и седна. Кръстоса крака и хвана ръцете си в скута. Изглеждаше съвсем спокоен, все едно бяхме в адвокатска кантора, а не в затвор.

— Знаеш ли — започна той, — преди половин година имах намерение да те убия по много мъчителен начин. Когато Силвестри ми разказа за ролята ти в моето дело, много се ядосах. Бях разстроен и те исках мъртъв, господин Холър. Глори Дейс също.

Кимнах, сякаш му съчувствах.

— Е, радвам се, че не се е случило. Защото съм все още тук и мога да ти помогна.

Той поклати глава.

— Единствената причина да ти казвам това е, че само идиот може да си помисли, че имам мотив да очистя теб и Глория Дейтън. Не съм аз. Ако бях, вие двамата просто щяхте да изчезнете. Така се прави. Няма да има дело, нито процес срещу невинен човек.

Кимнах.

— Разбирам. Знам, че за теб няма значение, но аз също трябва да ти кажа, че преди осем години просто си вършех работата — да защитавам по възможно най-добрия начин клиентката си.

— Няма значение. Това са вашите закони. Вашите правила. Предателят е предател и в моя бизнес той изчезва. Понякога заедно с адвокатите си.

Той се взираше хладно в мен, а очите му бяха най-тъмните, които бях виждал, може би само с изключение на очите на брат ми Бош. След това отклони поглед и смени тона, защото премина към деловата част. От гласа му изчезна смъртоносната заплаха и на нейно място се появи колегиална готовност за съдействие.

— Е, господин Холър, какво ще обсъждаме днес?

— Искам да поговорим за оръжието, което е намерено в хотелската ти стая при ареста ти.

— Не беше мое. Повтарям го от самото начало. Никой не ми вярва.

— Не съм бил там от самото начало — или поне не съм работил за теб. Но съм сигурен, че казваш истината.

— И ще направиш нещо за това?

— Ще опитам.

— Разбираш ли какъв е залогът?

— Разбирам, че хората, които са ти сторили това, няма да се спрат пред нищо, за да запазят престъпленията си в тайна. Защото съм сигурен, че не си единственият, с когото са постъпили така. Те вече убиха Глория Дейтън. Така че ще трябва да сме много предпазливи, докато не съберем достатъчно доказателства, за да се явим в съда. Щом стигнем до съда, ще им е по-трудно да се крият зад значките си и в сенките на нощта. Ще трябва да излязат на светло и да отговорят на въпросите ни.

Мойя кимна, после попита:

— Глория — тя важна ли беше за теб?

— За известно време. Но в момента за мен е важно, че в затвора имам клиент, обвинен в убийството й, което не е извършил. Трябва да го измъкна и имам нужда от помощта ти. Ако ти ми помогнеш, и аз ще ти помогна. Така става ли?

— Става. Имам хора, които могат да те защитят.

Кимнах. Очаквах да направи такова предложение. Но не се интересувах от подобна защита.

— Мисля, че съм си добре и така — казах. — Имам си свои хора. Но ето какво ще ти кажа. Клиентът ми е в педалското отделение на мъжкия централен затвор на Лос Анджелис. Мислиш ли, че можеш да уредиш някой да го наглежда? Той е сам там. Когато тръгнат към процес, много от тайните ще излязат наяве. А всички знаят, че най-добрият начин да се избегне това е да няма процес.

Мойя кимна.

— Няма клиент — няма процес.

— Правилно си разбрал — отвърнах аз.

— Тогава ще се погрижа да бъде защитен.

— Благодаря. И като стана въпрос, на твое място бих удвоил охраната ти тук.

— И това ще бъде направено.

— Добре. А сега да поговорим за оръжието.

Отгърнах няколко страници назад от бележника си на записките, които си бях водил, докато четох протоколите от делото му. Припомних си фактите и вдигнах очи към Мойя.

— Добре, един от полицаите, които са те арестували, описва пред съда как са влезли в стаята ти, как са те задържали и са намерили оръжието. Ти беше ли в стаята, когато го намериха, или вече те бяха извели?

Той кимна, за да покаже, че му е лесно да отговори на този въпрос.

— Беше апартамент с две стаи. Сложиха ми белезници и ме накараха да седна на дивана във всекидневната. Пазеше ме един въоръжен полицай, докато другите претърсваха. Намериха кокаина в чекмедже в спалнята. След това казаха, че са намерили пистолет. От спалнята излезе друг полицай, показа ми оръжието в найлонова торба, а аз обясних, че не е мое. А той каза: „Вече е твое“.

Записах си, след това заговорих, без да си поглеждам бележника.

— И това е полицаят, който е свидетелствал пред съда? Робърт Рамос?

— Същият.

— Сигурен си, че е казал „Вече е твое“, когато ти си отрекъл, че това оръжие ти принадлежи?

— Точно това каза.

Беше хубаво да го зная. Може и да беше „думата на единия срещу думата на другия“ и дори да не го допуснат като свидетелство в съда, но ако Мойя казваше истината — а аз вярвах, че е така, това означаваше, че Рамос сигурно е знаел, че пистолетът е подхвърлен в стаята. Може би е бил инструктиран да погледне под матрака.

— По време на процеса не е представен видеозапис от претърсването. Спомняш ли си дали имаше някой с камера?

— Да, снимаха ме. Както и цялата стая. Унижиха ме. Накараха ме да си сваля дрехите, за да ме обискират. И човекът с камерата беше там.

Това събуди любопитството ми. Имали са видеозапис, но не са го използвали по време на процеса. Защо? Какво е имало на него, та не са рискували да го покажат на съдебните заседатели? Унижението на Хектор Мойя? Вероятно. Но може и да е било нещо друго.

Пак си отбелязах нещо в бележника и продължих със следващото, което исках да знам.

— Бил ли си някога в Ногалес, Аризона?

— Не, никога.

— Сигурен ли си? Никога в живота си?

— Никога.

Според показанията на Марко в съда той получил доклад от Бюрото по алкохол, тютюн, огнестрелни оръжия и експлозиви, който показвал произхода на оръжието — пистолет „Гардиън“ 25-и калибър, произведен от „Норт Американ Армс“. Закупен първоначално в Колорадо от някой си Бъдуин Дел, който го продал на оръжейно изложение в Ногалес пет седмици преди да бъде намерен в хотелската стая на Мойя. Дел нямал федерално разрешително за търговия с оръжие, затова му позволили да продаде пистолета без проверка и изчаквателен период. При сделка в брой се изисква само представяне на документ за самоличност. Агент на Бюрото по алкохол, тютюн, огнестрелни оръжия и експлозиви, прикрепен към Междуведомствения отдел, бил изпратен до Литълтън, Колорадо, за да разпита Дел и да му покаже снимки за разпознаване. Дел посочил снимката на Хектор Мойя и го идентифицирал като клиента, който купил от него пистолета в Ногалес. Разписката, която дал, била на името на Рейналдо Санте, което било едно от имената в многото фалшиви документи за самоличност, намерени у Мойя при ареста.

Дел се бе оказал ключов свидетел на процеса, защото бе свързал Мойя с пистолета и фалшивите документи, намерени у него. Мойя заявил, че и личната карта е подхвърлена от полицията, но това сигурно бе прозвучало пресилено на съдебните заседатели.

Но след като вече знаех, че Глори Дейс и Трина Трикс са били информатори на агента, оглавяващ Междуведомствения отдел за борба с картелите, изобщо не ми се струваше пресилено.

— Хектор, трябва да знам нещо. Не ме лъжи, защото смятам, че истината всъщност ще ти помогне.

— Питай.

— Фалшивата лична карта на името на Рейналдо Санте. Пред съда си казал, че оръжието и картата са подхвърлени в стаята от ченгетата. Но това не е вярно, нали?

Той помисли малко и кимна.

— Личната карта е моя. Но не и оръжието.

И аз кимнах. Така си и мислех.

— И си използвал тази лична карта при предишни пътувания до Лос Анджелис, нали?

— Да.

— По време на тези пътувания, когато си отсядал в хотел под името Рейналдо Санте, Глори Дейс и Трина Трикс идвали ли са в стаята ти?

— Да.

Записах си това. Адреналинът се разливаше по цялата ми кръвоносна система. Вече виждах ясно накъде да поведа случая на Ла Кос, както и този на Мойя. Бях на път да открия нещо.

— Добре — казах. — Хектор, дотук всичко върви добре. Мисля, че можем да свършим работа с тази информация.

— Какво друго искаш да знаеш?

— Засега — нищо. Но пак ще идвам при теб. Днес исках най-вече съдействието ти и да разбера дали можем да работим заедно. Имам нужда да свидетелстваш по делото на другия ми клиент. Там ще съберем показания, които ще ти помогнат в твоята жалба. Единият случай ще помогне на другия. Разбираш ли?

— Разбирам.

— И не е проблем да свидетелстваш? Хората ти ще разберат какво правиш?

— Ще ги накарам да разберат.

— Тогава всичко е наред. И накрая един съвет относно Силвестър Фългони.

— Силвестри ли?

— Добре, нека е Силвестри. Той някога беше много добър адвокат, но вече не е адвокат. Затова не забравяй, че думите ти пред него не са така защитени както думите ти пред мен. Бъди по-кратък с него. Ясно? Внимавай.

Той кимна.

— Добре. И като стана въпрос, за да е всичко между мен и теб законно, трябва да подпишеш пълномощно, което ми дава право да те представлявам.

Бях подготвил документа, държах го сгънат по дължина във вътрешния джоб на сакото си. Подадох му го през масата заедно с писалка и той го подписа.

— Добре, сега вече мисля, че приключихме — казах аз. — Пази се, Хектор.

— И ти, Мигел.