Майкъл Конъли
Боговете на вината (13)

12.

Минах през съдебната зала с наведена глава, без дори да забележа, че при съдия Легоу е започнало ново изслушване. Вървях към изхода в дъното и размишлявах върху това, което Ла Кос току-що ми бе казал — че ми се е обадил след ареста, защото Глория Дейтън е искала да знам, ако й се случи нещо, а не защото ме е препоръчала като добър адвокат. Имаше значителна разлика между двете неща. Почувствах облекчение от бремето, което носех от месеци по отношение на Глория. Дали е искала да получа посланието, за да отмъстя за нея, или за да ме предупреди за някаква невидима заплаха? Тези въпроси поставяха в нова перспектива отношението ми към Глория и дори към самия мен. Сега разбирах, че тя може би е знаела или поне се е страхувала, че е в опасност.

В мига, в който излязох от съдебната зала в претъпкания коридор, застанах лице в лице с Фернандо Валенцуела — поръчителя по сумите за пускане под гаранция, не бейзболиста. С Вал се познавахме отдавна и някога имахме професионални отношения, от които и двамата печелехме. Но след това нещата се омазаха и се отчуждихме. В последно време, когато имах нужда от поръчител по гаранция, ходех при Бил Дийн или Боб Едмъндсън. Вал бе чак на трето място в списъка ми след тях.

Валенцуела ми подаде сгънат лист и каза:

— Мик, това е за теб.

— Какво е?

Взех документа и започнах да го размахвам, за да го разгъна с една ръка.

— Призовка. Вече ти е връчена.

— Какви ги дрънкаш? Да не си станал призовкар?

— Едно от многото ми умения, Мики. Човек трябва да се прехранва по някакъв начин. Я вдигни призовката!

— Майната ти!

Знаех процедурата. Искаше да ме снима с документа, за да докаже, че си е свършил работата. Призовката ми бе връчена, но нямаше да позирам за снимка. Държах листа зад гърба си. Валенцуела въпреки това ме снима с телефона си.

— Няма значение — каза той.

— Това е напълно ненужно, Вал — отвърнах аз.

Той прибра телефона си, а аз погледнах документа. Веднага видях кое е делото: Хектор Аланд Мойя срещу Артър Ролинс, директор на федералния затвор Викторвил. Беше по член 2241 и беше вариация на молбата за лично явяване пред съдия за доказване на неправомерно задържане, позната на адвокатите като „истинското лично явяване“, защото не беше сграбчване за процесуална сламка, а декларация, че имаш умопомрачаващи нови доказателства, че си невинен. Мойя държеше в ръкава си нов коз и това някак си бе свързано с мен, което означаваше, че е свързано и с покойната ми клиентка Глория Дейтън. Тя бе единствената връзка между Мойя и мен. Основният мотив при иска по 2241 беше твърдението, че молителят — в този случай Мойя — е задържан незаконно в затвора, затова и искът бе насочен срещу директора. В цялата молба трябваше да има нещо повече, твърдение за ново доказателство, което би трябвало да привлече вниманието на федерален съдия.

— Добре, Мик. Значи без лоши чувства?

Погледнах Валенцуела над листа. Отново бе извадил телефона си и ме снима. Дори бях забравил за присъствието му. Бих полудял, ако вече не бях толкова заинтригуван.

— Не, нямам лоши чувства, Вал. Ако знаех, че си станал призовкар, щях и аз да те ползвам.

Сега пък Валенцуела беше заинтригуван.

— Когато кажеш, пич. Имаш ми телефона. Няма много пари на пазара с гаранциите в момента, така че обирам каквото е останало, ако ме разбираш.

— Разбирам те. Но предай на работодателя си по това дело, че като на адвокат му казвам, че призовката не е начин да…

Изгубих дар слово, когато прочетох името на адвоката, издал призовката.

— … Силвестър Фългони?

— Който мамата ще ви разгони.

И Валенцуела се засмя, горд от остроумния си отговор. Но аз си мислех нещо друго. Силвестър Фългони наистина действаше твърде грубо. Но беше необичайно да ме призовава тъкмо той, защото адвокатските права му бяха отнети и излежаваше присъда във федерален затвор за укриване на данъци. Бе изградил успешна практика най-вече с дела срещу правораздавателни органи по най-различни обвинения — ченгета, които се възползват от служебното си положение, за да не ги съдят за побой, изнудване и други престъпления, понякога дори и убийство. Беше спечелил на клиентите си милиони от споразумения и присъди и бе прибрал и своя дял от тях. Само че не си бе направил труда да си плаща данъците и накрая държавата, която толкова често съдеше, забеляза това.

Фългони твърдеше, че е жертва на отмъщение, което цели да го накара да спре да защитава жертвите на правораздаването и държавата, но истината беше, че не си бе плащал данъците, дори не бе подавал данъчни декларации четири поредни години. Събираш дванайсет данъкоплатци за съдебни заседатели и решението им винаги ще е срещу него. Фългони обжалва осъдителната присъда почти шест години, но накрая времето му изтече и той влезе в затвора. Това бе станало само преди година и у мен се прокрадна подозрението, че се е озовал именно във федералния затвор във Викторвил, който по една случайност бе настоящият дом и на Хектор Аранд Мойя.

— Слай да не е излязъл? — попитах. — Не е възможно вече да си е върнал адвокатските права.

— Не, това е синът му, Слай младши. Той работи по случая.

Никога не бях чувал за Силвестър Фългони младши и доколкото си спомнях, Силвестър старши не бе много по-възрастен от мен.

— Сигурно е младо адвокатче.

— Няма как да знам. Никога не съм го виждал. Контактувам с асистента му. Трябва да тръгвам, Мик. Имам да доставям още стока.

Потупа сака, който бе преметнал през рамо, и понечи да тръгне по коридора.

— Още по това дело ли? — попитах, като вдигнах призовката.

Валенцуела се намръщи.

— Стига, Мик, знаеш, че не мога…

— Пращам много призовки, да знаеш, Вал. Имам предвид, че който ми върши тази работа, всеки месец изкарва добри пари. Но трябва да е човек, на когото имам доверие, нали ме разбираш? Някой, който е на моя страна, а не срещу мен.

Валенцуела много добре разбираше какво имам предвид. Поклати глава и очите му светнаха, когато се приближи към мен и се измъкна от ъгъла, в който го бях притиснал. Направи ми знак с пръст.

— Кажи ми, Мик, може би ще можеш да ми помогнеш…

— Разбира се — отвърнах. — Какво искаш?

Той отвори сака и започна да рови из документите вътре.

— Трябва да отида в Агенцията за борба с наркотиците да се видя с един агент, Джеймс Марко. Имаш ли представа дали е в сградата на федералното правителство?

— Агенцията за борба с наркотиците ли? Ами зависи дали е в някой от разследващите отдели, или не. Те имат отдели и в сградата, и на други места.

— Работи в… момент… Междуведомствения отдел за борба с картелите.

Помислих малко. Интригата около призовката и всичко останало ме завладяваше все повече.

— Съжалявам, не знам къде се намира. Нещо друго, с което да ти помогна?

Валенцуела пак зарови в чантата си.

— Да, има още нещо. След Агенцията за борба с наркотиците трябва да се видя с една дама, Кендъл Робъртс. Живее на Виста дел Монте в Шърман Оукс. Случайно да знаеш къде е това?

— Не, съжалявам.

— Е, ще трябва да пусна джипиеса. Чао, Мик.

— Чао, Вал. Ще ти се обадя за следващите си призовки.

Погледах го как се отдалечава по коридора, след това отидох до една пейка до стената, седнах, отворих куфарчето си и записах имената, които Валенцуела току-що ми бе казал. След това извадих мобилния си телефон и се обадих на Сиско. Съобщих му имената на Джеймс Марко и Кендъл Робъртс и му казах да изрови за тях всичко, което може. Споменах, че Марко вероятно работи в Агенцията за борба с наркотиците.

Сиско въздъхна. Всички полицаи взимат мерки да се защитят, като заличават, доколкото им е възможно, дигиталните си следи и публичната информация за себе си. А агентите от Агенцията за борба с наркотиците са най-високата топка в тази работа.

— Все едно да проверявам агент на ЦРУ — оплака се Сиско.

— Просто виж какво ще излезе — казах. — Започни с Междуведомствения отдел за борба с картелите. Може пък да извадиш късмет.

Излязох от съдебната палата и видях линкълна, който бе паркиран на Спринг. Метнах се на задната седалка и точно се канех да кажа на Ърл да кара към „Старбъкс“, когато осъзнах, че зад волана не е Ърл и че съм се качил на друг линкълн.

— О, извинявай, объркал съм колата — казах аз.

Изскочих навън и се обадих на Ърл по телефона. Той каза, че е паркирал на Бродуей, защото някакъв пътен полицай го прогонил от Спринг. Изчаках го пет минути, като през това време се обадих на Лорна, за да проверя как са нещата. Тя ми каза, че не се случва нищо важно, а аз й разказах за призовката от Фългони и че ме вика следващия вторник сутринта в кантората в Сенчъри Сити. Тя отвърна, че ще го запише в графика, и май също като мен бе ядосана, че Фългони е използвал Вал, за да ми предаде призовката. По принцип не е необходимо един адвокат да праща призовка на друг. Обикновено един телефонен разговор и малко професионална любезност постигат същото.

— Ама че гадняр! — каза Лорна. — Как е Вал?

— Добре. Казах му, че мога да му прехвърля част от нашите призовки.

— Наистина ли смяташ да го направиш? Имаш си Сиско.

— Може би. Ще видим. Сиско мрази да носи призовки. Смята, че му е под нивото.

— Но го прави и това не ти струва нищо допълнително.

— Така е.

Приключих разговора, когато се появи Ърл с правилния линкълн. Отидохме до „Старбъкс“ на Сентръл, за да мога да използвам безжичния им интернет.

Влязох в Мрежата, отидох на страницата на PACER и въведох номера на делото, по което бях призован. Жалбата от Силвестър Фългони младши наистина беше за лично явяване на осъдения пред съдия, за да протестира присъдата на Хектор Аранд Мойя. Цитираха се груби нарушения от страна на агента на Агенцията за борба с наркотиците Джеймс Марко. В жалбата се твърдеше, че преди Мойя да бъде арестуван от лосанджелиската полиция, Марко е използвал поверителна информация, за да влезе в хотелската стая на Мойя и да подхвърли огнестрелно оръжие под матрака. Марко след това използвал информатор, за да режисира ареста на Мойя от полицията и намирането на оръжието от полицаите, извършили задържането. Пистолетът дал основание на обвинението да добави утежняващи вината обстоятелства и да го вкара в състав, предвиждащ доживотна присъда във федерален затвор. И наистина го осъдили до живот.

Досега властите не бяха отговорили, поне доколкото можех да установя онлайн. Но беше рано. Молбата на Фългони бе заведена на 1 април.

— Денят на лъжата — казах под нос.

— Какво, шефе? — попита Ърл.

— Нищо, Ърл. Говоря си сам.

— Искаш ли да отида до заведението и да ти взема нещо?

— Не, благодаря. Ти искаш ли кафе?

— Не.

Линкълнът бе оборудван с принтер, сложен на полица на предната дясна седалка — готов съм да се обзаложа, че онези от другите линкълни никога не биха се сетили за подобно нещо. Разпечатах жалбата, затворих компютъра, Ърл ми подаде разпечатката и я прочетох дума по дума още веднъж. След това се облегнах на вратата и се опитах да отгатна каква е играта и каква е моята роля в нея.

Стори ми се прекалено очевидно тайният информатор, за който се говореше на много места в документа, да е Глория Дейтън. Много ясно се намекваше, че нейният арест и моите преговори за споразумение са били изцяло режисирани от Агенцията за борба с наркотиците и агент Марко. Историята със сигурност си я биваше, но тъй като бях един от героите в нея, ми бе трудно да я повярвам. Опитах се да си спомня максимално подробно случая, който свърза Глория Дейтън и Хектор Аранд Мойя. Припомних си как се видях с Глория в женския затвор и как тя ми разказа всичко за ареста си. Без тя да ме насочва натам, видях възможност да изтъргувам информацията й срещу досъдебно споразумение. Всичко си беше изцяло моя идея. Глория не беше от клиентите, които познаваха или поне разбираха законите. А що се отнася до Марко, никога не го бях виждал и не бях говорил с него.

Трябваше обаче да взема предвид и това, че Глория би могла да е подучена да каже точно толкова, колкото би било достатъчно, за да се задвижат колелцата в главата на адвоката й. Струваше ми се невероятно, но трябваше да си призная, че ако последните пет месеца ми бяха показали нещо, то беше, че Глория имаше измерения, за които не знаех нищо. Може би най-накрая започвах да я проумявам; може би ме бе използвала като пионка в схемата на Агенцията за борба с наркотиците.

Обадих се отново на Сиско и го попитах как върви проверката на имената, които му бях дал.

— Даде ми ги преди по-малко от половин час — протестира той. — Знам, че искаш да стане бързо, но чак пък за половин час?!

— Трябва да знам какво става. Веднага.

— Е, по-бързо не мога. Мога да ти кажа за жената, но все още нямам нищо за агента. Той ще се окаже костелив орех.

— Добре, кажи ми за жената.

Настъпи кратко мълчание, през което Сиско очевидно си преглеждаше записките.

— Така, Кендъл Робъртс — започна той. — На трийсет и девет, живее на Виста дел Монте в Шърман Оукс. Има криминално досие от средата на 90-те. Проституция и заговор за престъпление. Нали разбираш, обичайното обвинение при ескорт услугите. Та значи тя е проститутка. Или по-точно — била е. Не е арестувана през последните шест години.

Това значеше, че е работила по времето, когато Глория Дейтън бе предлагала ескорт услуги под името Глори Дейс. Подозирах, че Робъртс и Дейтън са се познавали тогава или са знаели една за друга и това е причината за призовката на Фългони.

— Добре — казах. — Какво друго?

— Нищо — отвърна Сиско. — Казах ти всичко, което открих. Защо не ми се обадиш след час?

— Не, ще се видим утре. Искам всички в заседателната зала в девет сутринта. Можеш ли да предадеш на останалите?

— Разбира се. Това включва ли и Бълокс?

— Да, и нея. Искам всички да са там и да си размърдат мозъците по това последното. Може би точно това ни трябва за Ла Кос.

— Искаш да кажеш — за димна завеса? Че Мойя е убил Дейтън?

— Точно така.

— Добре, ще бъдем в заседателната зала в девет.

— И междувременно ще трябва да разбереш кой е този Марко. Това наистина ни трябва.

— Вече правя всичко, което мога. Работя по случая.

— Просто го намери.

— Лесно ти е да го кажеш. А ти какво ще правиш?

Добър въпрос, достатъчно добър, за да ме накара да се поколебая, преди да разбера отговора.

— Ще отида до Долината, за да говоря с Кендъл Робъртс.

Сиско веднага отхвърли плана ми.

— Чакай, Мики, трябва и аз да съм с теб. Не знаеш какво можеш да си навлечеш с тази жена. Не знаеш кой ще е с нея. Задаваш погрешен въпрос — и ето ти беля. Нека отидем заедно.

— Не, работи по Марко. Ърл е с мен и всичко ще е наред. Няма да задам погрешен въпрос.

Сиско ме познаваше достатъчно добре, за да е наясно, че няма да си променя намерението да отида при Робъртс.

— Е — каза той. — Късмет тогава. Обади ми се, ако ти потрябвам.

— Добре.

Затворих телефона.

— Хайде, Ърл, да вървим. Шърман Оукс. И настъпи газта.

Случваха се нови неща. Неща, които все още не разбирах. Но това бе добре. Обещах си скоро да проумея всичко.