Майкъл Конъли
Боговете на вината (22)

21.

Казах на Ърл да тръгне по Олимпик и да ме закара до Сенчъри Сити и до кантората на Слай Фългони. След това седнах с бележник в ръка и започнах да чертая схема, с която да разположа във времето убийството на Глория Дейтън и жалбата на Хектор Мойя да се яви лично пред съдия, за да протестира присъдата си. Скоро видях как случаите са преплетени като двойна спирала. Видях голямата картина.

— Сигурен ли си, че това е адресът, шефе?

Вдигнах очи от схемата и погледнах през прозореца. Ърл караше бавно покрай редица къщи във френски провинциален стил. Все още бяхме на Олимпик, но в северния край на Сенчъри Сити. Бях сигурен, че пощенският код и всички други атрибути на адреса са верни, но пейзажът изобщо не съвпадаше с лъскавите кули от Булеварда на звездите и всичко останало, което хората си представят, когато им говориш за адвокатска кантора в този край на града. Предположих, че така се опитват да манипулират клиентите си, но кой съм аз да ги съдя, при положение че правех същото, като казвах, че работя от задната седалка на колата си.

— Да — казах. — Това е.

Слязох и тръгнах към вратата. Влязох в малка приемна с изтъркан килим, проснат между рецепцията и две пътечки, които водеха към врати вляво и вдясно. На вратата вляво бе изписано име, което не ми бе познато. На вратата вдясно беше името на Силвестър Фългони. Слай младши май делеше кантората с друг адвокат. Вероятно и секретарката им беше обща, но в момента не се виждаше никаква. Рецепцията беше празна.

— Ехо? — извиках.

Никой не ми отговори. Погледнах купчината книжа и писма на бюрото и видях най-отгоре фотокопие на съдебния график на Слай младши. Имаше много малко ангажименти за месеца. Явно нямаше много работа — поне не в съда. Видях, че ме е отбелязал за следващия вторник, но нямаше никакви бележки за Джеймс Марко или Кендъл Робъртс.

— Ехо? — извиках пак.

Този път бях по-гръмогласен, но пак никой не ми отговори. Отидох до вратата на Фългони и долепих ухо до нея. Не чух нищо. Натиснах дръжката. Беше отключено. Отворих и видях млад мъж, седнал зад голямо бюро, което напомняше за по-добри времена от тези, в които се намираше кантората сега.

— Да? — каза младият мъж, очевидно раздразнен от натрапването.

Затвори лаптопа на бюрото, но не стана. Прекрачих прага и видях, че в стаята няма никой друг.

— Търся Слай младши — казах. — Ти ли си?

— Съжалявам, но приемам само след уговорена среща. Трябва да си запишете час и да дойдете друг път.

— Няма секретарка.

— Секретарката ми е на обяд, а аз съм много зает в момента. Чакай, ти си Холър, нали?

И ме посочи с пръст, а с другата ръка се хвана за облегалката на стола, сякаш за да събере сили, в случай че му се наложи да бяга. Вдигнах ръце, за да покажа, че не съм въоръжен.

— Идвам с мир.

Беше най-много на двайсет и пет. Мъчеше се да си пусне козя брадичка и бе с тениска на „Доджърс“. Беше очевидно, че няма да ходи в съда днес — а може би всеки ден беше така.

— Какво искаш? — попита той.

Направих две крачки към бюрото му. То беше огромно, прекалено голямо за стаята, вероятно останало от баща му и някоя негова по-просторна и по-хубава кантора. Издърпах един от столовете пред бюрото и седнах.

— Не сядай. Няма да…

Но аз вече бях седнал.

— Добре, казвай.

Кимнах възпитано, посочих съм бюрото и казах:

— Хубаво е. Наследство от стареца, а?

— Какво искаш?

— Казах ти. Идвам с мир. Какво толкова се стягаш?

Той изсумтя раздразнено.

— Не ми харесва да ми нахлуват в личното пространство така. Това е адвокатска кантора. И ти не би искал… О, чакай, та ти дори нямаш кантора! Гледах филма.

— Не съм нахлул. Нямаше секретарка. Извиках и след това просто влязох.

— Казах ти, на обяд е. Сега е обедната й почивка. Давай да приключваме по-бързо, а? Какво искаш? Казвай и се махай.

— Виж сега — започнах. — Дойдох, защото започнахме зле и искам да се извиня. Грешката беше моя. Отнасях се към теб — а и към баща ти — сякаш сме врагове по този случай. Но не мисля, че трябва да продължим така. Затова съм тук, за да сключа мир и да видя дали няма да можем да сме си полезни. Нали се сещаш — аз ти показвам моите карти, ти ми показваш твоите.

Той завъртя глава.

— Не, няма да стане. Аз имам случай, а ти имаш и аз не знам какво, но няма да работим заедно.

Наведох се напред и се опитах да го погледна в очите, но очите му не се спираха на едно място.

— Имаме общи мотиви, Слай. Твоят клиент Хектор Мойя и моят клиент Андре ла Кос само ще спечелят, ако работим заедно и си споделяме информация.

Той пак завъртя глава.

— Не мисля.

Огледах стаята и забелязах дипломите му в рамки на стената. Шрифтът беше прекалено дребен, за да го прочета от разстояние, но не мислех, че си имам работа с възпитаник на Бръшляновата лига. Реших да му споделя част от мислите си, за да видя какво ще стане.

— Моят клиент е обвинен в убийството на Глория Дейтън, която е важна личност във вашата молба за лично явяване пред съда за протестиране на присъдата. Работата е там, че според мен не я е убил той.

— Е, браво на теб. Но това не е наша грижа.

Започвах да подозирам, че „наша“ не се отнася до него и Хектор Мойя. Отнасяше се до семейство Фългони — Господин Вътре и Господин Вън. Само че господин Вън не можеше да различи протестиране на присъда от обжалване и следователно не разговарях с когото трябва.

Реших да му задам големия въпрос. Въпросът, който се появи, когато видях голямата картина.

— Отговори ми само на един въпрос и ще си тръгна. Миналата година опитахте ли се да призовете Глория Дейтън, преди да я убият?

Фългони завъртя глава за пореден път.

— Няма да говоря с теб за нашето дело.

— На Валенцуела ли поръча да занесе призовката?

— Казах ти, няма да говоря…

— Виж, можем да сме си полезни и…

— Тогава говори с баща ми и се опитай да убедиш него. На мен не ми е позволено да обсъждам нищо с теб. Просто стани и се махни оттук.

Изобщо не помръднах от стола. Само се взирах в него. Той направи жест с ръце, сякаш ме изблъскваше навън.

— Моля те, върви си.

— Някой заплашва ли те, Слай?

— Да ме заплашва? Какво имаш предвид?

— Защо си подправил призовката, която си дал на Валенцуела да занесе на Кендъл Робъртс?

— Няма да ти кажа нито една шибана дума повече — почти викна той.

— Добре, тогава ще говоря с баща ти. Обади му се и го сложи на високоговорител.

— Не мога да му се обадя. В затвора е.

— Защо да не можеш? Снощи си говорих по телефона с него.

— Може само след полунощ.

— Стига, пич. Има мобилен в килията. Половината ми клиенти също имат. То пък голямата тайна.

— Във Викторвил имат заглушител. И баща ми си има човек, който го изключва, но само след полунощ. А щом имаш клиенти с телефони, знаеш, че не можеш да им звъниш. Те се обаждат. Когато е безопасно.

Кимнах. Беше прав. От опита си с други клиенти зад решетките знаех, че мобилните телефони са обичайна контрабанда в почти всички затвори и арести. И вместо да претърсват телесни кухини и килии, повечето институции предпочитаха заглушители, за да обезсмислят ползването им. Слай старши очевидно имаше благоразположен към него надзирател — на когото най-вероятно бе платено за благоразположението му — който можеше да изключва заглушителя по време на нощната си смяна. Това бе потвърждение, че обаждането на Слай старши предната вечер е съвпадение, а не защото бе поръчал да ме следят. Което пък означаваше, че ме следи някой друг.

— Колко често ти се обажда? — попитах.

— Няма да ти кажа — отвърна Слай младши. — Приключихме с теб.

Предполагах, че Слай старши се обажда всяка вечер и му дава списък със задачи за следващия ден. Младши не ми изглеждаше инициативен. Умирах от любопитство да му прочета дипломата и да видя кой юридически факултет я е издал, но реших, че не си струва усилието. Познавам възпитаници на елитни университети, които изобщо не могат да се оправят в съдебната зала. Както и адвокати, завършили вечерно, на които бих се обадил веднага, ако ми щракнат белезниците. Всичко си зависи от адвоката, не от факултета.

Станах и казах:

— Добре, Силвестър, виж какво ще направим. Когато татко ти се обади довечера, му кажи, че утре ще му отида на посещение. На входа ще кажа, че съм негов адвокат. Както и на Мойя. Двамата с теб работим заедно. Увери татко си, че търся сътрудничество между двата лагера, а не враждебни отношения. Кажи му, че е по-добре да говори с мен и да ме изслуша. Кажи същото и на Хектор. Да не отказва разговори, защото може да му стане тясно там в пустинята.

— Какви ги дрънкаш бе? Работим заедно? Глупости!

Опрях ръце на махагоновото бюро и се наведох напред. Слай младши се дръпна колкото можа назад.

— Чуй ме хубаво, Младши. Ако карам два часа дотам и не стане точно както ти обясних току-що, ще се случат две неща. Първо, заглушителят ще започне да работи цяла нощ, а ти тук няма да имаш представа какво да правиш, каква жалба да подадеш и какво да кажеш. И второ, калифорнийската адвокатска колегия незабавно ще се заинтригува от малката ти кооперацийка с тате. И тате ще бъде обвинен в практикуване на право без разрешително. А ти — в практикуване на право без изобщо да имаш представа какво правиш.

Изправих се и понечих уж да си тръгна, но след това пак се обърнах към него.

— И когато отида при адвокатската колегия, ще им дам и фалшивата призовка. Изобщо няма да им хареса, повярвай ми.

— Холър, голям задник си, сериозно.

Кимнах, тръгнах към вратата и отвърнах:

— Когато се налага.