Майкъл Конъли
Боговете на вината (33)

32.

Форсайт разпитва Фългони цели деветдесет минути. Играеше твърдо. Ако аз на моменти бях правил така, че младия адвокат да изглежда глупаво, то прокурорът го изкара напълно некомпетентен. Форсайт очевидно имаше мисия и тя беше пълно унищожаване на надеждността на Фългони като свидетел. Бях използвал младия Слай, за да бъдат протоколирани няколко неща, които после щяха да се превърнат в отправни точки за мен. Единствената надежда на Форсайт да подкопае тези отправни точки пред съдебните заседатели бе да подкопае източника им. Трябваше така да изкара нещата, че заседателите да отхвърлят показанията на Фългони в тяхната цялост.

За малко да изпълни мисията си към края на деветдесетте минути. Фългони изглеждаше изцеден. Дрехите му изглеждаха някак си посърнали, позата му бе унила. Отговаряше на въпросите едносрично, съгласяваше се с почти всичко, което прокурорът твърдеше под формата на въпрос. Това бе Стокхолмски синдром — стараеше се да се хареса на похитителя си.

Опитах се да се намеся и да помогна, където мога, с възражения. Но Форсайт умело водеше разпита натам, накъдето бе решил, и възраженията ми бяха отхвърляни едно по едно.

В 4 и 15 най-накрая всичко свърши. Фългони бе освободен и когато стана от свидетелската банка, приличаше на човек, който не иска никога повече да стъпи в съдебна зала, въпреки че беше адвокат. Отстъпих назад към парапета, който ме делеше от публиката, и прошепнах на Сиско на първия ред да се погрижи младият Слай да не си тръгва. Трябваше да говоря с него.

Съдията разпусна съдебните заседатели за деня. След това ни повика заедно с Форсайт в кабинета си, за да приготвим съдебната заповед, която се надявахме да доведе Джеймс Марко в съдебната зала. Казах на Лорна, че това няма да отнеме много време, затова да слиза и да изкара колата от подземния паркинг, където я бе оставила сутринта.

Настигнах Форсайт в коридора, който се намираше зад съдебната зала и водеше към кабинета на съдията, и казах:

— Добра работа с Фългони. Сега поне вече има някакъв опит в съда.

Форсайт се обърна и ме изчака.

— Аз? Ти започна, освен това е твой свидетел.

— Жертвоприношение пред боговете. Налагаше се.

— Не знам какво се опитваш да постигнеш с тази история с Мойя, но няма да мине, Мик.

— Ще видим.

— И каква е тази работа с новите имена в списъка? Имам деца, на които искам довечера да обърна внимание.

— Дай го на Ланкфорд. Той има време. Мисля, че си е изял децата.

Форсайт се засмя. Влязохме в кабинета. Съдията вече беше зад бюрото си, извърната към компютъра отстрани.

— Господа, да приключваме с това и да си тръгнем преди задръстванията.

Петнайсет минути по-късно си тръгнах през съдебната зала. Съдията бе издала заповед на Марко да се яви. Хората на шерифа трябваше да я предадат в Агенцията за борба с наркотиците на следващата сутрин. В нея се изискваше Агенцията да представи причина защо Марко не би могъл да се яви в съда в сряда в 10 сутринта. Това означаваше, че или техен адвокат, или самият Марко трябва да присъства. Ако това не свършеше работа, съдия Легоу щеше да издаде заповед за арест на Марко и тогава наистина щеше да стане интересно.

Намерих Сиско и младия Слай да седят на една пейка в коридора. Един от хората на Мойя се бе разположил на друга пейка в другия край на коридора. Другият бе тръгнал след Лорна, която беше слязла да вземе колата.

Отидох при Сиско и Фългони и казах на младия Слай, че знам колко му е било трудно, но високо ценя помощта, която е оказал по делото на клиента ми. Казах му също, че нямам търпение да работя с него по иска във федералния съд.

— Бях прав за теб, Холър — отвърна той.

— Да, и кога точно? — попитах.

— Когато ти казах, че си задник.

Стана и понечи да си тръгне.

— А сега вече съм сигурен — добави той. — Убедих се.

Със Сиско го гледахме как върви към асансьора. Хубавото нещо на окъсняването в съда е, че напливът за асансьорите намалява и не се чака толкова много. Фългони бързо се качи и изчезна.

— Приятен тип — каза Сиско.

— Трябва да видиш баща му — отвърнах. — Още по-приятен е.

— Не бива да говоря лошо. Може някой ден да работя за него — каза Сиско.

— Може би си прав.

Подадох му копие от съдебната заповед и той го прегледа.

— Някой в сградата на федералните вероятно ще си избърше задника с това.

— Вероятно си прав, но е част от играта. За всеки случай трябва да сме готови за Марко в сряда.

— Добре.

Станахме и тръгнахме към асансьорите. Човекът на Мойя ни последва.

— Към заседателната зала ли си? — попитах Сиско.

Екипът ми се събираше всеки следобед там. Анализирахме случките от изминалия ден и събирахме идеи за следващия. Споделяхме успехите и пораженията. Днес според мен бяхме по-скоро успешни. Събранието щеше да е приятно.

— Ще дойда — отвърна Сиско. — Просто преди това трябва да спра на едно място.

— Добре.

Излязох от съда, тръгнах по улица „Спринг“ и видях лексуса на Лорна паркиран пред два линкълна, които чакаха клиентите си адвокати. Подминах линкълните и почти бях посегнал да отворя задната врата на колата на Лорна, но реших да не я излагам и седнах отпред.

— Предполагам, че вече съм „Адвокатът с лексуса“ — казах. — Може да направят продължение на филма.

Тя не се усмихна, а попита:

— Към заседателната зала ли?

— Ако нямаш нищо против. Искам да съм сигурен, че сме готови за утре.

— Разбира се.

Тя рязко се отдели от тротоара, без да огледа платното, засече един моторист и той я наруга. Изчаках малко. Бях женен за нея за кратко. Познавах настроенията й и знаех, че тихите диалози с кратки реплики могат да кипнат, ако бъдат оставени на котлона твърде дълго.

— Какво има? Разстроена си.

— Не съм.

— Напротив. Кажи ми.

— Защо накара Силвестър младши да те чака след заседанието?

Присвих очи, опитвах се да направя връзка между чакането на Младши и нейното лошо настроение.

— Не знам. Сигурно защото исках да му благодаря, че свидетелства. Беше тежък ден за него.

— И чия е вината за това?

Сега разбрах защо се държи така с мен. Изпитваше съжаление към младия Слай.

— Виж, Лорна, хлапето е напълно некомпетентно. Трябваше да покажа това, защото ако не го бях направил, щях да изглеждам също толкова некомпетентен, когато Форсайт обърше пода с него. Освен това някой ден той ще ми благодари за това. По-добре сега да му е тежко, отколкото по-късно.

— Както кажеш.

— Да, както кажа. Знаеш ли какво? Ърл никога не ми е давал акъл как да си работя делата.

— И виж какво му се случи.

Това беше като стрела в гърба.

— Моля? Какво искаш да кажеш?

— Нищо.

— Стига, Лорна, не хвърляй всичко върху мен. Не мислиш ли, че вече и без това нося достатъчно вина?

Всъщност бях изненадан, че й бяха трябвали цели два месеца, за да ми го каже.

— Знаеше, че те следят. Знаеше за проследяващото устройство в линкълна.

— Да, проследяващо устройство. За да знаят къде ходя. Не за да могат да ни убият. Това не сме го допускали. Сложили ни бяха проследяващо устройство, не бомба, за бога.

— Когато отиде при Мойя, трябваше да се сетиш, че те ще разберат, че си разгадал всичко, и ще стане опасно.

— Това е лудост, Лорна. Защото аз не съм разгадал всичко. Нито тогава, нито сега. Все още карам на мускули. Освен това се обадих на Сиско, докато бях там. Той ме увери, че индианците са ни следили и нямаме опашка. Затова взех решение да изтеглим индианците, защото ни струваха доста, а ти непрекъснато ми даваше зор за пари.

— Значи обвиняваш мен?

— Не, не те обвинявам. Не обвинявам никого, но очевидно някой е пропуснал нещо, защото сме имали опашка.

— И Ърл беше убит.

— Да, Ърл беше убит и убийците му засега се измъкват. А аз трябва да живея с решението си да изтеглим наблюдението, не че то щеше да промени нещо.

Вдигнах ръце в знак че се предавам.

— Виж, не знам защо всичко това избива точно в този момент, но може ли повече да не говорим на тази тема? Намирам се насред процес и жонглирам с резачки. Така никак не ми помагаш. Виждам лицето на Ърл всяка нощ, когато се опитвам да заспя. Ако ще се почувстваш по-добре, ако знаеш, че духът му ме преследва — добре, така е.

През следващите двайсет и пет минути пътувахме в мълчание. По броя на паркираните зад сградата на „Санта Моника“ коли, сред които имаше и няколко изпочупени вана, можех да кажа, че събранието ни ще има музикален съпровод. Според правилата на сградата групите имаха право да репетират след 4 следобед.

Продължихме да мълчим, докато се возехме в товарния асансьор. Обувките ни нервно потропваха по дървения под. Звукът отекваше и в празното помещение, докато вървяхме към заседателната зала.

Вътре беше само Дженифър Арънсън. Спомних си, че Сиско бе казал, че има някаква работа преди това.

— Е, как мина? — попита Арънсън.

— Доста добре. Играта тръгна. Дори успях да предложа на Форсайт да остави Ланкфорд да прегледа новия списък със свидетели.

— Имам предвид процеса. Как беше Фългони?

Погледнах Лорна, вече наясно със симпатиите й към Слай младши.

— Свърши си работата.

— Приключихме ли с него?

— Да, поне засега.

Дженифър бе направила новия списък със свидетели, като се бе погрижила всяко добавено име да има някаква връзка с процеса, така че да можем да обосновем присъствието му. С изключение на едно.

— Форсайт възрази категорично, че съдията му е дала време само до утре сутринта, за да отговори. Затова ми трябваш там, тъй като знаеш имената по-добре от мен. Свободна ли си сутринта?

— Да. Аз ли ще отговарям, или само ще ти шепна?

— Ти ще отговаряш.

При мисълта, че ще застане срещу Форсайт в съда, тя се оживи.

— Ами ако той спомене Стратън Стергос?

Помислих малко, преди да отговоря. Чувах как някой свири рифове на електрическа китара някъде из сградата.

— Първо, няма „ако“. Стергос ще бъде споменат. Когато това стане, започваш да отговаряш, след това поглеждаш леко към мен, сякаш ме питаш дали не казваш прекалено много. И аз се намесвам и поемам оттам нататък.

Новият списък със свидетели, който бях предал, бе внимателно премислена част от стратегията ни. Всяко име, което бяхме добавили, имаше поне минимална връзка със случая „Глория Дейтън“. Можехме лесно да обосновем нуждата лицето да свидетелства. Истината беше, че можехме да призовем много малко от тези лица в залата. Повечето бяха добавени в списъка, за да прикрием едно-единствено име: Стратън Стергос.

Стергос не беше нито директно, нито индиректно свързан с Дейтън. През последните двайсет години обаче той бе живял в Глендейл срещу къща, в която през 2003 година били убити двама наркодилъри. Смятах, че именно при разследването на тези убийства е бил сключен нечестив съюз между тогавашния детектив от полицията Лий Ланкфорд и агента от Агенцията за борба с наркотиците Джеймс Марко. Имах нужда да изтръгна този съюз из корен и да намеря начин да го свържа с Глория. Това се нарича приложимост. Трябваше да докажа, че случаят в Глендейл е приложим към случая с Дейтън, иначе никога нямаше да успея да предам тезата си на съдебните заседатели.

— Значи се надяваш Ланкфорд да направи проучването и да открие името на Стратън Стергос? — попита Дженифър.

Кимнах.

— Ако извадим късмет.

— И след това да направи грешка.

Пак кимнах.

— Ако извадим още по-голям късмет.

Като по поръчка точно тогава влезе Сиско. Дадох си сметка, че докато е прекосявал таванското помещение, здравенякът не е издал нито звук. Отиде до каната с кафе и започна да си налива.

— Сиско, това е старо — предупреди го Лорна. — От снощи е. Дори не е претоплено.

— Ще свърши работа — каза Сиско.

Остави стъклената кана върху студения нагревател и отпи. Всички направихме физиономии. А той се усмихна.

— Какво толкова? Имам нужда от кофеин. Настаняваме се около къщата и може да будувам цяла нощ.

— Значи всичко е готово? — попитах.

Той кимна.

— Току-що проверих. Готови сме.

— Тогава да се надяваме, че Ланкфорд ще свърши своята работа.

— И тогава какво ще стане?

Наля си още кафе.

— Ще направя ново — каза Лорна.

Стана, заобиколи масата и тръгна към съпруга си.

— И това става — каза Сиско. — И без това няма да остана дълго. Трябва да отида при екипа.

Лорна спря и го погледна. Лицето й беше пребледняло.

— Какво? — каза Сиско.

— С какво се занимаваш? — попита тя. — Колко е опасно?

Сиско сви рамене и ме погледна.

— Взели сме предпазни мерки — казах аз. — Но… те са въоръжени.

— Винаги внимаваме — добави Сиско.

Вече разбирах откъде бе дошъл разгорещеният спор между мен и Лорна в колата. Тя се тревожеше за съпруга си, тревожеше се, че съдбата, която бе сполетяла Ърл Бригс, може да почука и на нейната врата.