Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bastard of Istanbul, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 15 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
NomaD (2014)

Издание:

Автор: Елиф Шафак

Заглавие: Копелето на Истанбул

Преводач: Емилия Л. Масларова

Издание: първо

Издател: Егмонт България

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ФолиАрт

Редактор: Виктория Иванова

Художник: Shutterstock

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-0648-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3611

История

  1. — Добавяне

IX.
Портокалови кори

Рано сутринта на другия ден Ася Казанджъ и Армануш Чакмакчян излязоха от конака и тръгнаха да търсят родната къща на баба Шушан. Лесно намериха мястото — живописен изискан квартал в европейската част на града. Но къщата вече я нямаше. На нейно място бе вдигнат модерен пететажен жилищен блок. На целия първи етаж имаше скъп рибен ресторант. Преди да влезе, Ася се огледа в стъклото и след като си оправи косата, се намуси недоволно на гърдите си.

Още беше рано за обяд и в ресторанта нямаше никого освен шепа сервитьори, които заличаваха следите по пода от предната вечер, и пълен румен готвач, който приготвяше мезетата и ястията за вечеря сред облак апетитни миризми в кухнята. Ася поговори и с келнерите, и с готвача — разпита ги за миналото на сградата. Но сервитьорите бяха отскоро в града, бяха се преселили тук от някакво кюрдско село на югоизток, готвачът бе живял по-дълго в Истанбул, ала също не помнеше историята на тази улица.

— Малко от старите истанбулски семейства са останали на родна земя — обясни авторитетно готвачът и се зае да корми и чисти огромна скумрия. — Едно време градът е бил много космополитен — продължи той, докато прекършваше костта на рибата първо при опашката, а после и под главата. — Имахме съседи евреи, доста бяха. Имахме и съседи гърци и арменци… Като малък купувах риба от гръцки рибари. Шивачката на майка ми беше арменка. Шефът на баща ми беше евреин. Всички се бяхме смесили.

— Попитай го защо нещата са се променили — извърна се Армануш към Ася.

— Защото Истанбул не е град — отбеляза готвачът с лице, грейнало от значимостта на онова, което се кани да каже. — Прилича на град, ама не е. Това е град кораб. Живеем на плавателен съд!

След тези думи хвана рибата за главата и започна да мърда костта наляво-надясно. За миг Армануш си представи, че скумрията е порцеланова, и се уплаши, че в ръцете на готвача тя ще се натроши на парчета. Но след няколко секунди човекът вече бе успял да махне цялата кост. Доволен, той продължи:

— Всички тук сме пътници, идваме и си отиваме на групи, евреите си отиват и идват руснаци, кварталът на брат ми е пълен с молдовци… Утре те ще се изнесат и ще се появят други. Така стоят нещата…

Те благодариха на готвача и стрелнаха за последно с поглед скумрията, която чакаше с отворена уста да бъде напълнена.

Ася беше разочарована, Армануш — натъжена, когато излязоха от ресторанта и се озоваха пред красивата гледка на Босфора, който проблясваше долу под късното зимно слънце. Закриха очите си с длан — да не ги заслепява. Поеха си дълбоко въздух и усетиха дъха на пролет.

Тъй като нямаха по-добър план, тръгнаха бавно през квартала, като купуваха по нещо от почти всеки уличен търговец, на когото се натъкнеха: варена царевица, пълнени миди, грис халва и накрая голямо пакетче слънчогледови семки. С всяка нова вкуснотия подхващаха нова тема и говориха за най-различни неща, с изключение на трите теми, за които младите жени избягват да отварят дума, ако не се познават: секс, мъже и бащи.

— Роднините ти ми харесват — каза Армануш. — Много са жизнени.

— Да, разбира се, прекалено жизнени — отвърна Ася и издрънча с многото си гривни.

Беше облечена в дълга сивкавозелена хипарска пола на светлокафяви цветя, носеше чанта на кръпки и купища накити — стъклени гердани, гривни и сребърни пръстени на почти всички пръсти. До нея Армануш се чувстваше твърде скромно облечена в своите дънки и туидено яке.

— Има си и обратна страна — продължи Ася. — Не е лесно да си роден в къща, пълна с жени, където всички те обичат толкова много, че направо те задушават с любовта си, в къща, където като единствено дете трябва да си по-зрял от всички възрастни наоколо. Признателна съм, че съм пратена в най-доброто училище и съм получила възможно най-престижното образование в страната. Лошото е само, че искат от мен да направя всичко онова, което те не са постигнали в живота. Разбираш ли?

Армануш се опасяваше, че разбира.

— Налагаше се да си скъсвам задника от работа, за да изпълня всичките им мечти. На шест години започнах да уча английски, в което няма нищо лошо, стига да бяха спрели дотук. След година вече имах частен учител по френски. Когато станах на девет, ме накараха цяла година да ходя на цигулка, макар и от сто километра да личеше, че не проявявам никакъв интерес и нямам и грамче талант. След това до нас откриха ледена пързалка и лелите ми решиха, че трябва да стана фигуристка. Мечтаеха как, облечена в лъскави рокли, ще правя пируети под звуците на националния химн. Как ще стана турската Катарина Вит! Не след дълго вече кръжах по леда и непрекъснато падах по дупе, докато се мъчех да направя пирует! И досега изтръпвам, чуя ли кънки да стържат по лед.

От любезност Армануш се сдържа и не прихна, макар че я напуши смях, като си представи как Ася прави пируети на международно състезание.

— После дойде време, когато очакваха от мен да стана лекоатлетка. Смятаха, че ако тренирам достатъчно, ще стана страхотна и ще представям Турция на Олимпийските игри! В името на Аллах, представяш ли си да участвам в женски маратон с такива големи гърди?

Този път Армануш вече не се сдържа и се разсмя.

— Не знам как го постигат, но всички лекоатлетки са плоски като дъски. Сигурно взимат мъжки хормони, за да си намалят гърдите. Но жени като мен не са създадени за атлетки, това противоречи на основните физични закони. Тялото се движи напред и набира скорост по закона за ускорението. Промяната в скоростта е правопропорционална на количеството сила, оказвана върху тялото, и е със същата посока. И какво става? Гърдите също получават ускорение, макар че се движат в свой си, съвсем различен ритъм, нагоре-надолу, и накрая забавят ускорението ти. Законът за инерцията плюс всеобщия закон за земното притегляне. Няма как да спечелиш. О, беше ужасно! — възкликна развълнувана Ася. — Слава Богу, че този етап приключи бързо. След това тръгнах на уроци по рисуване и, уви, накараха ме да ходя дори на балет, но наскоро мама откри, че пропускам уроците, и реши да ме остави на мира.

Армануш кимна като човек, разпознал в разказа на събеседника си части от своя собствен живот. И тя можеше да разкаже за същата всепоглъщаща любов на своите лели, но се притесняваше да говори по въпроса. Вместо това попита:

— Има нещо, което не разбирам. Жената, с която дойде на летището, жената с халката на носа — изкиска се Армануш, но на мига се стегна. — Зелиха… Тя ти е майка, нали? Ти обаче не я наричаш „мамо“… нали?

— Да. Малко е объркващо. Понякога и аз се обърквам — отвърна Ася, докато палеше първата си цигара за деня.

Вече бе доловила, че Армануш мрази цигарите. Ася още не си беше изяснила що за птица е новата й приятелка, но все пак бе успяла да я причисли към „момичетата с добри обноски“. Предполагаше, че щом цигарите са кощунство в порядъчния стерилен бит на Армануш, тя никога нямаше да приеме другите й лоши навици. Издиша дима в обратната посока, възможно най-далеч от Армануш, но вятърът го върна право при тях.

— Дори не помня кога точно съм започнала да наричам майка си „лельо“. Може би още от началото, от самото начало — отвърна Ася. Почти го прошепна, но очите й пламтяха. — Израснах сред всички тези лели, които изпълняваха ролята на майка. Трагедията ми е, че в известен смисъл бях единствено дете на четири жени. Както сигурно си забелязала, леля Фериде си е малко ку-ку, никога не е била омъжена. Работила е какво ли не. В маниакалния си период беше страхотен търговец. Навремето леля Джеврийе е била щастливо омъжена, после обаче изгубила съпруга си и радостта от живота. Оттогава се е посветила да преподава турска история. Между нас да си остане, но ми се струва, че не харесва секса и смята нуждите на тялото за отблъскващи! После идва най-старата, леля Бану. Тя е солта на земята. На хартия още се води омъжена, но рядко се вижда със съпруга си. Бракът й е много трагичен. Имала двама прекрасни синове, които починали. Мъжете в рода са прокълнати. Всички умират рано.

Армануш въздъхна, понеже не знаеше как да изтълкува тези думи.

— Разбирам защо леля Бану има нужда да потърси убежище в Аллах — допълни Ася, като прокара пръсти по топчетата на гердана си. — Та, важното в случая е, че когато съм се родила, съм се озовала сред четири лели-майки или майки-лели. Трябваше или да ги наричам всичките „мамо“, или да се обръщам към майка ми с „лельо Зелиха“. Това в известен смисъл се оказа по-лесно.

— Но тя не се ли чувства обидена?

Лицето на Ася се оживи — беше забелязала в открито море покрит с ръжда товарен кораб. Обичаше да гледа как плавателните съдове се плъзгат по Босфора и да си представя екипажа на борда, да се опитва да види града през очите на моряците, които постоянно са в движение, моряци, които нямат пристанище, за да слязат на него, а и не изпитват нужда да го правят.

— Да се чувства обидена ли? Не! Разбираш ли, била е само на деветнайсет, когато ме е заченала. Колкото и странно да звучи, сигурно й е олекнало, че не я наричам „мамо“. За мен всички те бяха „лели“ и така грехът на майка ми не биеше толкова на очи в обществото. Нямаше съгрешила майка, която всички да сочат с пръст. Всъщност подозирам, че са ме насърчавали да я наричам „лельо“ — поне за известно време, а после вече е било трудно да се откажа от навика.

— Тя ми хареса — каза Армануш, но после замълча объркано. — За какъв грях говориш?

— О, родила е извънбрачно дете. Мама е… — Ася сбърчи нос, докато търсеше подходящата дума. — Тя е… черната овца в семейството. Воинът бунтовник, родил дете без брак.

Покрай тях премина руски танкер и изпрати вълнички към брега. Беше голям, прекарваше нефт.

— Забелязах, че нямаш баща, но реших, че може би е починал — изпелтечи Армануш. — Съжалявам.

— Съжаляваш, че баща ми не е мъртъв ли? — засмя се Ася. Стрелна бързо с поглед Армануш, която се беше изчервила до мораво. — Но знаеш ли, права си — продължи тя и в очите й проблесна гняв. — И аз го чувствам така. Ако баща ми беше починал, вече нямаше да има неясноти. Това ме вбесява най-много. Не мога да спра да мисля, че баща ми може да е всеки. Когато нямаш никаква представа що за човек е баща ти, въображението ти запълва празнините. Нищо чудно, без дори да подозирам, да го гледам по телевизията и всеки ден да слушам гласа му по радиото. Или някога, някъде да съм се сблъскала лице в лице с него. Представям си, че може да се кача на един и същ автобус с него, че може той да е преподавателят, с когото разговарям след часовете, фотографът, на чиято изложба отивам, или уличният продавач ето тук… Човек никога не знае.

Обектът, привлякъл вниманието им, беше слаб мъж с тънки мустачки между четирийсет и петдесет. По покрития щанд пред него имаше десетки огромни буркани с кисели краставички с най-различни размери, които той превръщаше в сок с автоматична сокоизтисквачка. Продавачът забеляза, че двете млади жени го гледат, и се усмихна. Армануш веднага се обърна на другата страна, а Ася му се намръщи.

— Значи майка ти не ти е казвала кой е баща ти? — попита предпазливо Армануш.

— Няма друга като майка ми! Не ми казва нищо, освен ако не иска. Едва ли ще срещнеш по-инатлива жена с по-желязна воля. Мисля, че и другите не знаят кой е баща ми. Съмнявам се мама да е споделила с някого. Но и да знаят, роднините няма да ми кажат. Никой не ми казва нищо. В тази къща съм като чужд човек, вътрешно заточен далеч от страшните семейни тайни. За да ме защитят, са ме отделили от тях. — Ася отвори със зъби една семка и изплю люспата. — След известно време и аз се включих в играта: щом те стоят настрани от мен, и аз ще стоя настрани от тях.

В този миг и двете забавиха крачка. На около шестстотин-седемстотин метра от тях, в морето минаваше малка моторница с мъж, който стоеше прав заедно с другите пътници и в едната ръка държеше току-що запалена цигара, а в другата — невероятно дърво от балони в ярки оранжеви, жълти и морави цветове. Може би беше уморен продавач на балони, баща на много деца, който преминаваше напряко от единия до другия бряг, за да си отиде вкъщи, без да си дава сметка каква изумителна поза е заел сред дъжда от цветове и шлейфа дим отзад над сините вълни.

Напълно неподготвени от тази живописна гледка, Армануш и Ася спряха и загледаха мълчешком моторницата, докато всички балони не се скриха зад хоризонта.

— Хайде да седнем някъде, искаш ли? — попита Ася, сякаш уморена от онова, което току-що е видяла.

Наблизо имаше занемарено кафене на открито.

— Кажи ми каква музика обичаш? — попита Ася веднага щом намериха свободни места и поръчаха нещо за пиене: тя чай с лимон, а Армануш — диетична кола с лед.

Въпросът беше неприкрит опит двете да се опознаят по-добре, тъй като музиката беше основното, което свързваше Ася с целия свят.

— Класическа, етническа, арменска музика, джаз — отвърна другото момиче. — А ти?

— Малко по-различна — изчерви се Ася, макар че и тя не знаеше защо. — Известно време слушах по-твърди неща: алтернативна музика, пънк, постпънк, индъстриъл метал, дед метал, даркуейв, психеделик, а също малко ска от третата вълна и готик, ей такива неща.

Свикнала да смята „ей такива неща“ за изгубен жанр, предпочитан от упадъчни пубери и останали без посока възрастни, които носят в себе си повече гняв, отколкото дух, Армануш попита:

— Наистина ли?

— Да, но преди известно време се запалих по Джони Кеш. И край на всичко останало. Оттогава не слушам нищо друго. Харесвам Кеш. Депресира ме толкова много, че вече не се чувствам в депресия.

— А не слушаш ли местна музика? Турска… Турски поп…

— Турски поп ли!!! Няма начин! — замаха ужасена с ръце Ася, сякаш се опитваше да отпрати нахален уличен търговец.

Усетила, че е прекалила, Армануш не попита нищо повече. Реши, че турците явно преминават през етап на себеомраза.

Но Ася изпи на един дъх чая и допълни.

— Леля Фериде си пада по такива неща. Въпреки че, ако трябва да бъда докрай откровена, понякога не мога да определя дали проявява интерес към музиката, или към прическите на певците.

На половината на втората си диетична кола, Армануш попита Ася какви книги чете, тъй като художествената литература бе основното, което я свързваше с целия свят.

— Книги. О, да, те ми спасиха живота. Обичам да чета, но не художествена литература.

В кафенето се появи шумна тумба момчета и момичета — сложиха ги на масата срещу Ася и Армануш. Веднага след като се настаниха, те започнаха да взимат на подбив всичко и всички. Смееха се на пластмасовите винени столове, на хладилните шкафове с изложен в тях скромен избор от безалкохолни напитки, на грешките в английския превод на менюто, и на тениските на келнерите с надпис АЗ ОБИЧАМ ИСТАНБУЛ. Ася и Армануш избутаха столовете напред.

— Чета философия, най-вече политическа, Бенджамин, Адорно, Грамши, малко Жижек… особено Дельоз. Ей такива неща. Харесвам ги. Вероятно харесвам абстракциите, философията — обичам философията. Предимно екзистенциалната. — Ася запали поредната цигара и попита през дима. — А ти?

Армануш изброи дълъг списък от белетристи, предимно руски и източноевропейски.

— Видя ли! — възкликна Ася и обърна длани нагоре, сякаш да покаже в какво положение са и двете. — Когато става въпрос за любимото ти занимание в живота, не се ограничаваш в избора си географски… Списъкът ти с книги не ми звучи много арменски.

Веждата на Армануш се вдигна леко.

— За да се развива, литературата се нуждае от свобода — каза тя и поклати глава. — Не сме разполагали с много свобода, за да разширим и обогатим арменската литература, нали така?

Усетила, че е прекалила, Ася не попита нищо повече. Реши, че арменците явно преминават през етап на самосъжаление.

Тийнейджърите отзад започнаха да играят на филми. Всеки получаваше от противниковия отбор заглавие, което трябваше да опише без думи на съотборниците си. Едно луничаво рижо момиче започна да жестикулира и при всяко негово движение останалите прихваха в гръмогласен смях. Беше странно да наблюдаваш как игра, основаваща се на мълчанието, предизвиква такава врява.

Вероятно заради шума наоколо духът, който досега бе спирал Армануш да прекрачи границата, сякаш се изпари.

— Музиката, която слушаш, е съвсем западняшка. Защо не слушаш близкоизточните си корени?

— В какъв смисъл? — озадачи се Ася. — Ние сме от Запада.

— Не, не сте от Запада. Турците са от Близкия изток, но кой знае защо, постоянно го отричат. Ако ни бяхте разрешили да останем по домовете си, и ние щяхме да сме от Близкия изток и нямаше да се превръщаме в диаспора — възрази Армануш и веднага се притесни, защото не бе искала да звучи толкова рязко.

Ася задъвка устата си, а после единственото, което попита, бе:

— В какъв смисъл?

— В какъв смисъл ли? В смисъл, че робството, наложено от султан Хамид, е турско и ислямско. В смисъл, че през 1909 година в Адана е имало кланета, а през 1915 година са изселени много хора… Това говори ли ти нещо? Чувала ли си някога за геноцида над арменците?

— Аз съм само на деветнайсет — сви рамене Ася.

Тийнейджърите отзад изръкопляскаха на луничавото момиче, което не успя да изпълни навреме задачата, и на негово място застана нов играч — върлинесто красиво момче с адамова ябълка, която изпъкваше на врата му при всяко движение. Момчето вдигна четири пръста, за да покаже, че заглавието на филма е от толкова думи. После се зае да обяснява първата. Вдигна ръце във въздуха и уж хвана между длани въображаемо клъбце, което помириса и започна да изстисква. Съотборниците му не се досетиха какво показва, а противниците им започнаха да се подсмихват.

— Това оправдание ли е? — погледна Армануш Ася право в очите. — Как може да си толкова дебелокожа?

Понеже не знаеше какво означава английската дума „дебелокожа“, Ася не видя проблем да приеме, че е именно такава, докато не намери английско-турски речник да я провери. Мълча дълго, докато се наслаждаваше на слънцето, надзърнало за кратко иззад плътните облаци. Сетне промълви:

— Ти си толкова увлечена по историята.

— А ти не си ли? — провлачи Армануш с глас, в който се долавяха и неверие, и презрение.

— Каква е ползата? — отсече в отговор Ася. — Защо да знам нещо за миналото? Спомените са само бреме.

Армануш извърна глава и погледът й неволно падна върху тийнейджърите. Тя присви очи и започна да следи съсредоточено движенията на момчето. Ася също се обърна, погледа играта и без да иска, изтърси отговора:

— Портокал!

Тийнейджърите прихнаха и погледнаха младите жени на съседната маса. Ася се изчерви, Армануш се усмихна. Двете платиха сметката набързо и отново излязоха на улицата.

— Кой филм е с „портокал“ в заглавието? — попита Армануш, след като стигнаха крайбрежната алея.

Портокал с часовников механизъм, предполагам.

— О, вярно! — кимна в знак на Армануш. — Слушай, за увлечението по историята — продължи тя, като се постара да подреди мислите си. — Трябва да разбереш, че колкото и болка да носи, именно историята ни държи живи и сплотени.

— Е, бих казала, че това е привилегия.

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че приемствеността е привилегия. Прави те част от група със силно чувство за сплотеност — отговори Ася. — Не ме разбирай погрешно, виждам колко трагично е било миналото за семейството ти и уважавам желанието ти, каквото и да става, да държиш спомените живи, така че скръбта на предците ти да не се забравя. Но точно тук пътищата ни се разделят. Ти си повела кръстоносен поход, с който отстояваш паметта, докато аз предпочитам да съм като Маминка и да не помня нищо.

— Защо миналото те плаши толкова много?

Ася се поколеба.

— Не ме плаши! — Своенравното напред-назад на истанбулския вятър развяваше дългата й пола и разнасяше дима от цигарата й във всички посоки и тя поспря за малко. — Просто не искам да имам нищо общо с него, това е.

— Но в това няма логика — продължи да упорства Армануш.

— Вероятно няма. Но, честно казано, човек като мен не може да е обърнат към миналото… Знаеш ли защо? — попита Ася след дълго мълчание. — Не защото смятам миналото си за мъчително или защото не ми пука. А защото не знам нищо за него. Според мен е за предпочитане да знаеш какво се е случило в миналото, отколкото да не знаеш нищо.

Върху лицето на Армануш се мерна изумление.

— Но ти каза, че не искаш да знаеш миналото си. Сега говориш друго.

— Така ли? — попита Ася. — Добре тогава, нека се изразя така: по този въпрос чувам противоречиви гласове в главата си. — Тя погледна дяволито спътницата си, но после гласът й стана по-сериозен. — Единственото, което знам за миналото си, е, че в него има нещо гнило и че не мога да достигна до тази информация. За мен историята започва днес, разбираш ли? Във времето няма приемственост. Няма как да се чувстваш свързан с предците си, ако не знаеш кой е собственият ти баща. Може би никога няма да науча името му. И ако продължавам да мисля за това, ще превъртя. Затова си казвам — за какво ти е да разкриваш тайните? Не виждаш ли, че миналото е порочен кръг? Примка. Всмуква ни и ни кара да тичаме като хамстер в колело. После започваме да се повтаряме отново и отново.

Докато вървяха по стръмните улици, всеки квартал се струваше на Армануш толкова различен от другите, че тя започна да си мисли, че Истанбул е градски лабиринт, няколко града вътре в града. Запита се дали и Джеймс Болдуин се е чувствал по същия начин, когато е бил тук.

В три следобед, изтощени и гладни, двете влязоха в ресторант, в който, както обясни Ася, трябвало да отидат на всяка цена, тъй като в него предлагали най-вкусния пилешки дюнер в града. Поръчаха си по един дюнер и голям пенест айран.

— Трябва да си призная — пророни Армануш, след като помълча, — че Истанбул не е точно какъвто очаквах. По-модерен е и по-малко консервативен, отколкото се опасявах.

— Е, не е зле някой път да го кажеш на леля Джеврийе. Ще се зарадва много. Ще ми връчи медал, задето съм представила толкова добре страната си!

Засмяха се заедно за пръв път, откакто се бяха запознали.

— Има едно място, на което искам да те заведа някой път — продължи Ася. — Малко кафене, в което се срещаме редовно. „Кундера“.

— Виж ти! Това е един от любимите ми писатели! — възкликна радостна Армануш. — Защо се казва така?

— Е, по този въпрос се води безкраен спор. Всъщност всеки ден разработваме нова теория.

Докато се връщаха към конака, Армануш хвана ръката на Ася и я стисна, докато казваше:

— Приличаш ми на един мой приятел.

Известно време я гледа така, сякаш знае нещо, а не може да го каже. После обаче отбеляза:

— Никога не съм срещала толкова прозорлив и толкова… състрадателен човек, който в същото време да е толкова… войнствено настроен. Освен един! Приличаш на най-необичайния ми приятел — Барон Багдасарян. Толкова сте еднакви, че сте като сродни души.

— Така ли? — попита Ася, заинтригувана от името. — Какво има? Кажи ми защо се смееш?

— Извинявай, но не се сдържах, засмях се на превратностите на съдбата — обясни Армануш. — Просто по една случайност от всичките ми познати Барон Багдасарян е най-силно настроен срещу турците!

* * *

Същата вечер, след като всички жени от семейство Казанджъ си легнаха, Армануш стана от леглото по пижама, запали слабата нощна лампа и като се постара да не вдига шум, включи лаптопа. Никога дотогава не бе забелязвала колко притеснително шумно е да влезеш в интернет. Набра телефонния номер, намери връзка и написа паролата, за да попадне в Кафене „Константинополис“.

Къде беше? Щяхме да умрем от притеснение! Как си? — посипаха се въпроси.

Добре съм — написа Мадам Моята-Прокудена-Душа. — Но не успях да намеря къщата на баба. На нейното място има грозна модерна сграда. Къщата я няма. Не са останали никакви следи… Няма следи, няма документи, няма спомени за арменското семейство, живяло там в началото на миналия век.

Ужасно съжалявам, скъпа — написа Лейди Пийкок/Сирамарк. — Кога се връщаш?

Ще остана до края на седмицата — отговори Мадам Моята-Прокудена-Душа. — Тук си е цяло приключение. Градът е красив. В някои отношения прилича на Сан Франциско — стръмни улици, постоянна мъгла и бриз, бохемски лица на места, където ги очакваш най-малко. Тук е истински лабиринт. Не е просто град, а градове вътре в града. Между другото, кухнята е страхотна. Всеки арменец ще се чувства като в рая тук.

Армануш спря, осъзнала ужасена какво е написала току-що. Имам предвид по отношение на храната — побърза да добави.

Ей, Мадам Моята-Прокудена-Душа, уж ни беше репортер от бойното поле, а сега говориш като туркиня! Да не са те потурчили? Беше Анти-Кавърма.

Армануш си пое дълбоко въздух.

Точно обратното. Никога през живота си не съм се чувствала толкова арменка. За да усетя докрай арменските си корени, трябваше да дойда в Турция и да се срещна с турците. Семейството, на което гостувам, е много интересно, малко са лудички, но вероятно всички семейства са луди. Тук обаче има нещо сюрреалистично. Ирационалността е част от здравия разум. Имам чувството, че съм се озовала в роман на Габриел Гарсия Маркес. Една от сестрите прави татуировки, другата е ясновидка, третата е учителка по турска история, а четвъртата е ексцентрична стара мома, или ку-ку на пълен работен ден, както би казала Ася.

Коя е Ася? — написа веднага Лейди Пийкок/Сирамарк.

Дъщерята в семейството. Млада жена с четири майки и нито един баща. Голям образ… гневна, саркастична и остроумна. От нея ще излезе добра героиня на Достоевски.

Армануш се запита къде ли е Барон Багдасарян.

Говори ли с някого за геноцида, Мадам Моята-Прокудена-Душа?, полюбопитства Тъжно Съвместно-Съществуване.

Да, няколко пъти, но е много трудно. Жените в къщата изслушаха с искрен интерес и тъга историята на семейството ми, но толкова. За турците миналото е друга губерния.

Щом жените стигат само дотук, не тая надежди за мъжете им… — намеси се и Дъщерята на Сафо.

Всъщност досега не съм имала възможност да разговарям с мъже — написа Мадам Моята-Прокудена-Душа — беше го осъзнала току-що. — Но тези дни Ася ще ме заведе в кафене, където се срещат редовно. Там, предполагам, ще се запозная с някакви мъже.

Внимавай, ако седнеш да пиеш с тях. Алкохолът изважда на показ най-неприятното у хората, така да знаеш — предупреди Алекс Стоика.

Според мен Ася не пие. Те са мюсюлмани! Но със сигурност пуши като комин.

Лейди Пийкок/Сирамарк написа: В Армения също пушат много. Наскоро ходих отново до Ереван. Цигарите изтребват нацията.

Армануш се намести нервно на стола. Къде беше той? Защо не пишеше? Дали беше ядосан, дали не й се сърдеше? Дали изобщо си мислеше за нея?… Тя щеше да продължи да се терзае с въпроси, ако точно тогава върху трепкащия екран не се появи следващото изречение.

Кажи ни, Мадам Моята-Прокудена-Душа, мисли ли си за Парадокса с еничарите, откакто си в Турция?

Беше той! Той! Той! Армануш прочете отново изречението, после написа: Да, мислила съм. Но не знаеше какво друго да добави. Сякаш доловил колебанието й, Барон Багдасарян продължи:

Хубаво е, че се разбираш така добре със семейството. И ти вярвам, когато разказваш, че са добродушни хора, интересни посвоему. Но не разбираш ли? Ти си им приятелка само докато се отказваш от националната си принадлежност. Така е било с турците през цялата им история.

Натъжена, Армануш стисна устни. В другия край на стаята Ася се мяташе и въртеше в леглото, явно сънуваше мъчителен кошмар, и мърмореше нещо неразбираемо. Каквото и да казваше, тя го повтори много пъти.

Единственото, което ние, арменците, искаме, е да ни признаят загубата и болката — най-важното условие, ако искаме истинските отношения между хората да процъфтяват. Това казваме на турците: вижте какво, ние скърбим, скърбим вече близо век, защото сме загубили любимите си хора, били сме изгонени от домовете си, били сме прокудени от земите си, отнасяха се с нас като с животни и ни клаха като овце. Беше ни отказано дори да умрем достойно. Дори болката, причинена на предците ни, не е толкова мъчителна, както постоянното отричане след това.

Как ще отвърнат турците, ако им кажеш това? Никак. Има само един начин да се сприятелиш с турците — да си точно толкова неинформиран и плиткопаметен като тях. Те няма да се присъединят към нас в признаването ни на миналото, затова от нас се очаква да се присъединим към тях в невежеството им за миналото.

Най-неочаквано на вратата се почука тихо, после още и още веднъж. Армануш се сви на стола, а сърцето й заби ускорено. Импулсивно изключи екрана на компютъра.

— Да — прошепна.

Вратата се отвори тихо и вътре се шмугна леля Бану. Сега беше с хлабаво завързана розова кърпа на главата и дълъг бозав халат. Станала в този час заради молитвата, тя бе забелязала, че в стаята на момичетата свети.

С изписано на лицето й неудобство заради всички думи на английски, които не й достигаха, тя направи няколко движения, сякаш също играеше на филми. Поклати глава, сключи вежди, после се закани усмихната с пръст, а Армануш изтълкува всичко това като: Много учиш. Не се преуморявай толкова.

След това леля Бану протегна чинията, която носеше, и направи движение, все едно яде — беше повече от ясно и не се нуждаеше от превод. Усмихна се, потупа Армануш по рамото, остави чинията до лаптопа, после си тръгна, като затвори вратата внимателно. В чинията имаше два портокала, обелени и разделени на парченца.

След като включи отново екрана, Армануш отхапа от портокала, докато обмисляше какво да отговори на Барон Багдасарян.