Елиф Шафак
Копелето на Истанбул (6)

VI.
Шамфъстък

Докато чакаха данните на кредитната карта да бъдат обработени, Армануш Чакмакчян гледаше как касиерката в книжарница „Клийн Уел Лайтид Плейс фор Букс“ слага един по един в раницата дванайсетте романа, които току-що беше купила. Когато най-после получи касовата бележка, тя я подписа, като се постара да не поглежда сумата. Отново бе изхарчила за книги всичките си месечни спестявания! Наистина беше книжен червей, особеност, която не обещаваше кой знае какво, ако се има предвид, че изобщо не се котираше сред момчетата, и затова само разстройваше майка й, която се надяваше да я омъжи за човек с пари. Днес сутринта майка й я беше накарала да обещае, че довечера на срещата няма да спомене и дума за романи. Армануш си спомни за срещата и стомахът я присви от страх. След една година, през която не беше излизала с никого — печална дан на двайсет и една годишната й хронична необвързаност, нарушавана от пагубни псевдолюбовни срещи, — днес Армануш Чакмакчян смяташе да даде още един шанс на любовта.

Страстта й към книгите бе основна причина за постоянната й неспособност да поддържа нормални отношения с противоположния пол, имаше обаче и още два фактора, наливащи масло в огъня на нейния провал. Първо и най-важно, Армануш беше красива — прекалено красива. Беше с добре сложено тяло, нежно лице, тъмноруса чуплива коса, огромни сиво-сини очи и остър нос с лека гърбица, която при други сигурно щеше да мине за недостатък, но при нея само добавяше усещане за самоувереност. Съчетана с ум, физическата й привлекателност плашеше младежите. Не че те предпочитаха грозни жени или не ценяха ума. Просто не знаеха към кого да я причислят: към жените, с които умираха да преспят (гаджетата), към онези, с които се съветваха (приятелките), или към момичетата, за които някой ден искаха да се оженят (от типа „годеници“). Тъй като Армануш беше съвършена и можеше да бъде и трите едновременно, накрая тя не бе причислявана към никоя от трите групи.

Вторият фактор беше много по-сложен, но също тъй извън властта й — нейните роднини. Родът Чакмакчян в Сан Франциско и майка й в Аризона имаха взаимно изключващи се представи по въпроса кой мъж е подходящ за Армануш. Още откакто беше проходила, тя прекарваше тук близо пет месеца в годината (лятната и пролетната ваканция и доста съботи и недели) и останалите седем в Аризона и бе имала възможност да разбере от първа ръка какво очаква всяка от страните от нея и че тези очаквания са напълно непримирими. Това, което се харесваше на едната страна, беше истинско бедствие за другата. За да не огорчава никого, Армануш бе опитала да излиза с млади арменци в Сан Франциско и с всякакви, само не и арменци, в Аризона. Но съдбата явно си играеше с нея, защото в Сан Франциско я привличаха само неарменци, а и трите момчета, в които се бе влюбвала в Аризона, се оказаха американски арменци за огромно разочарование на майка й.

Понесла заедно с тежката раница и притесненията си, тя прекоси „Опера Плаза“, а вятърът засвистя в ушите й и зави тревожни мелодии. Армануш зърна в кафене „Максис Опера“ момче и момиче, които или бяха разочаровани от огромните сандвичи с телешко пред тях, или току-що се бяха скарали. Слава Богу, че съм сама — помисли си почти на шега, после зави към Търк Стрийт. Преди години, доста преди да навърши двайсет, Армануш бе тръгнала да показва града на едно момиче, американска арменка, от Ню Йорк. След като излязоха на тази улица, момичето се намръщи.

— Търк Стрийт^[26]. Тези са плъзнали навсякъде.

Армануш си спомни колко се бе изненадала от реакцията. Беше се опитала да обясни, че улицата носи името на Франк Търк, юрист, избран за заместник-кмет и играл важна роля в историята на града.

— Все едно — беше прекъснала лекцията приятелката й, явно не се интересуваше особено от историята на града. — Въпреки това не са ли плъзнали навсякъде?

Да, наистина бяха плъзнали навсякъде — един от тях даже бе женен за майка й. Но Армануш запази тази информация за себе си.

Избягваше да говори с приятелите си арменци за своя втори баща. Не говореше за него и с неарменци. Дори с онези, които се вълнуваха единствено от собствения си живот и затова изобщо не се интересуваха от историята на конфликта между турци и арменци. Армануш обаче бе достатъчно умна да знае, че понякога тайните се разчуват по-бързо и от вдигнат от вятъра прах, и затова си мълчеше. Още като малка беше установила, че ако не споделяш с никого необичайното, хората смятат, че всичко е нормално. Тъй като майка й беше одар, не би могло да има нищо по-нормално от това да се омъжи за друг одар? Ето какво си мислеха като цяло приятелите на Армануш и предполагаха, че вторият й баща е американец, вероятно от Средния запад.

На Търк Стрийт тя мина покрай евтин хотел за хомосексуалисти, близкоизточен магазин за хранителни стоки и малък тайландски пазар и продължи нататък редом с пешеходци от всякакви прослойки, за да се качи на трамвая за Руския хълм. Долепи чело до прашния прозорец и докато гледаше как по хоризонта се стеле рехава мъгла, се замисли за „Другото Аз“ в сборника на Борхес. И тя имаше друго Аз, което — където и да ходеше — не изваждаше наяве.

Обичаше този град и усещаше как силата и мощта му тупти и в нейното тяло. Откакто беше проходила, с радост идваше тук, за да поживее с баща си и с баба си Шушан. За разлика от майка й, баща й не се беше оженил отново. Армануш знаеше, че в миналото е имал приятелки, но не я беше запознал с нито една или защото връзките с тях не са били достатъчно сериозни, или от страх да не я разстрои по някакъв начин. Вероятно второто. Беше по в стила на Барсам Чакмакчян. Армануш беше убедена, че той е най-безкористната душа и най-безполовият мъж под слънцето, и досега не проумяваше как изобщо се е събрал с жена като Роуз, толкова погълната от себе си. Не че не обичаше майка си, обичаше я по свой начин, но понякога имаше чувството, че ще се задуши от неудовлетворената й любов. В такива моменти бягаше в Сан Франциско, за да се хвърли в обятията на рода Чакмакчян, където я чакаше удовлетворена, но точно толкова взискателна любов.

Слезе от трамвая и ускори крачката. Мат Хасингър щеше да дойде да я вземе в седем и половина. Армануш имаше по-малко от час и половина, за да се приготви, което всъщност означаваше да си вземе душ и да облече набързо някоя рокля, вероятно тюркоазната, която според всички й отивала много. Нищо повече. Никакъв грим, никакви накити. Нямаше намерение да се гласи за тази среща, нито пък искаше да й възлага особени надежди. Ако се получеше — добре. Ако не се получеше, ще бъде подготвена и за това. Така, след като повървя из мъглата, похлупила града, в шест и десет онази вечер Армануш стигна до големия апартамент на баба си на Руския хълм, оживен квартал, построен на един от най-стръмните хълмове в Сан Франциско.

— Здравей, миличка, добре дошла у дома!

За изненада на Армануш й отвори не баба й, а леля Сурпун.

— Домъчня ми за теб — изчурулика тя с любов. — Какво прави цял ден? Как мина денят ти?

— Добре — отвърна спокойно Армануш и се запита какво ли търси тук във вторник вечерта най-младата й леля.

Леля Сурпун живееше в Бъркли, където преподаваше от цяла вечност, или поне от времето, когато Армануш беше малка. За събота и неделя си идваше с колата в Сан Франциско, но бе твърде необичайно да се появява в средата на седмицата. Ала този въпрос бързо престана да я занимава, след като започна да разказва за деня си. Армануш отбеляза сърдечно, с грейнало лице:

— Купих си нови книги.

— Книги ли? Пак „книги“ ли каза? — викна отвътре познат глас.

Май беше леля Варсениг! Армануш си окачи шлифера, приглади косата си, която вятърът бе разрошил, и се зачуди какво търси тук и леля Варсениг. Довечера нейните близначки се връщаха от Лос Анджелис, където участваха в баскетболен турнир. Леля Варсениг се вълнуваше толкова, че от три дни не спеше като хората и постоянно говореше по телефона с дъщерите си или с техния треньор. А ето че в деня, когато се прибираха, тя не беше отишла часове по-рано да ги посрещне на летището, какъвто навик имаше, а редеше масата за вечеря в къщата на баба й.

— Да, наистина казах „книги“ — потвърди Армануш и влезе с раницата в просторната всекидневна.

— Не я слушай. Остарява и е станала сприхава — изгука зад нея леля Сурпун, като я последва във всекидневната. — Всички много се гордеем с теб, миличка.

— Да, наистина се гордеем, но не е зле да се държи като връстниците си — сви рамене леля Варсениг, а после сложи върху масата последната порцеланова чиния и прегърна племенницата си. — На твоите години момичетата обикновено не се занимават с друго, освен да се разкрасяват. Не че на теб ти трябва, разбира се, но ако само четеш и четеш, и четеш, къде ще му излезе краят?

— Знаеш ли, за разлика от филмите, в края на книгите не пише КРАЙ. След като прочета някоя книга, нямам чувството, че съм приключила. Ето защо започвам нова — намигна Армануш, без да осъзнава колко красива изглежда на помръкващата слънчева светлина в стаята.

Остави раницата върху креслото на баба си и тутакси я изпразни — като дете, което изгаря от нетърпение да види новите си играчки. Книгите западаха една по една. „“Алефът" и други разкази", „Сговор на глупци“, „Веселбата“, „Управление на болката“, „Избрани творби“ на Борхес, „Нарцис и Голдмунд“, „Кралете на мамбо свирят любовни песни“, „Пейзаж, нарисуван с чай“, „Жълтата жена и красотата на духа“ и две на Милан Кундера, любимия й писател, „Книга за смеха и забавата“ и „Животът е другаде“. Някои бяха нови за нея, други беше чела преди години, но искаше да прочете пак.

Армануш знаеше — може би по-скоро инстинктивно, отколкото рационално, че родът Чакмакчян не одобрява страстта й към книгите не просто защото иска да й напомни, че момичетата на нейна възраст се занимават с друго, а по-различна, по-дълбока и по-страшна причина. Армануш беше не само жена, но и арменка, и затова от нея се очакваше да се въздържа два пъти повече от своето библиофилство. Тя имаше чувството, че зад постоянните натяквания на леля й Варсениг, че чете много, се крие по-същностна, дори първична грижа: страхът за оцеляването. Леля й просто не искаше Армануш да блести толкова ярко и да се откроява сред стадото. Управниците в късната Османска империя изтребили най-напред писателите, поетите, художниците, интелектуалците в арменския милет. Отървали са се от „мозъка“ и чак тогава се заели да изселват останалите — обикновените хора. Подобно на много други арменски семейства в диаспората, които бяха в безопасност, но въпреки това постоянно бяха нащрек, и Чакмакчян се радваха, но и се стряскаха, ако някое от децата им се увличаше да чете, да мисли и да се отклонява прекалено много от средното ниво.

Ако книгите бяха потенциално вредни, още по-опасни бяха романите. Пътят на художествената литература лесно можеше да те отклони към вселена от измислици, където всичко бе мъгляво, донкихотовско и подвластно на изненадите като безлунна нощ в пустинята. Още преди да си се усетил, можеш да се увлечеш така, че да загубиш връзка с действителността — тази неоспорима и сурова истина, от която никое малцинство не бива да се отклонява много, за да не остане без защита, когато вятърът смени посоката си и настъпят тежки времена. Още по-лошо е да проявиш наивността да мислиш, че няма да настъпят тежки времена — те идват задължително. Ако си принуден да си реалист в живота, въображението е опасно увличаща магия, а думите могат да са отрова за тези, орисани на вечно мълчание. Когато си дете на оцелели по чудо и ти се иска да четеш и мислиш, не е зле да го правиш тихомълком, предпазливо, и да не допускаш да се превърнеш в ненаситен читател. Ако не си в състояние да се сдържиш и пак имаш високи стремежи, не е зле поне да се ограничаваш с простички желания, да си с по-скромни страсти и амбиции, сякаш са ти отнели силите и сега са ти останали само колкото да се издигнеш до посредственото. С такава съдба и семейство Армануш трябваше да се научи да прикрива талантите си и да се постарае да не бие на очи.

Откъм кухнята се разнесе остра миризма на подправки, която я загъделичка по ноздрите и я изтръгна от унеса.

— И така — възкликна Армануш, като се извърна към най-бъбривата от трите си лели, — ще останете ли за вечеря?

— Само за малко, скъпа — прошепна леля Варсениг. — Скоро трябва да тръгвам за летището, близначките си идват днес. Отбих се колкото да ви оставя домашно манти и… — Леля Варсениг грейна от гордост. — Познай какво? Получихме от Ереван бастирма.

— Божичко, няма да ям манти, още по-малко бастирма — свъси се Армануш. — Днес вечерта не мога да воня на чесън.

— Няма страшно. Ако си измиеш зъбите и лапнеш ментова дъвка, изобщо няма да миришеш — каза леля Зарухи, която влезе при тях с чиния мусака, украсена с магданоз и резени лимон.

Остави чинията на масата и разпери широко ръце да прегърне племенницата си. Армануш също я прегърна и се запита какво ли търси и тя тук… Но май вече се досещаше. Какво добре обмислено „съвпадение“ всички от семейство Чакмакчян да се появят в дома на баба Шушан точно когато Армануш отиваше на среща. Всички бяха дошли уж по друга причина, но с еднаква цел — да видят с очите си, да проверят и да го преценят този Мат Хасингър, късметлията, който довечера имаше среща с тяхното съкровище.

Армануш погледна роднините си, вече на ръба на отчаянието. Какво можеше да направи? Как да е независима, при положение че те са толкова стряскащо близо? Как да ги убеди, че е излишно да се притесняват за нея — и без това си имат предостатъчно тревоги в живота? Как да се отскубне и да се освободи от генетичното наследство, особено когато част от нея толкова се гордееше с него? Как да се справи с добротата на любимите си хора? Можеше ли да се воюва срещу добротата?

— Няма да помогне! — въздъхна Армануш. — Нищо на този свят: никакви пасти за зъби, дъвки, нито дори ужасната ментова вода за уста, не може да заличи миризмата на бастирма. Трябва да мине цяла седмица, докато тя изчезне. Ако ядеш бастирма, после дни наред всичко, и кожата, и потта, и дъхът ти вонят на нея. Дори урината!

— Какво общо има урината с една среща? — пошушна изумена леля Варсениг на леля Сурпун веднага щом Армануш им обърна гръб.

Още й вреше отвътре, но тя не искаше да се кара с тях, затова се насочи към банята колкото да завари там вуйчо Дикран — не мъж, а цяла канара, — който беше застанал на четири крака и бе пъхнал глава в шкафчето под мивката.

— Вуйчо! — за малко да изпищи Армануш.

— Здрастиии! — ревна той от шкафчето.

— В къщата е пълно с герои на Чехов — промърмори момичето.

— Щом твърдиш — прокънтя гласът изпод мивката.

— Какво правиш, вуйчо?

— Баба ти все се оплаква, че крановете на мивките в къщата били стари. Затова днес вечерта си казах, я да затворя по-рано магазина и да отскоча до Шушан, за да й оправя проклетите тръби.

— Да, виждам — отбеляза Армануш, като се постара да не се подхилва. — Между другото, къде е баба?

— Легна да подремне — отвърна Дикран, като се измъкна с доста усилия от шкафчето, за да вземе инструмента за огъване на тръби и пак да пропълзи вътре. — Какво да се прави, старост, тялото се нуждае от сън! Но ти не се притеснявай, до седем и половина ще стане.

До седем и половина ли? Явно всички в семейството бяха настроили биологичния си часовник за мига, в който Мат Хасингър щеше да натисне звънеца.

— Я ми подай гаечния ключ — помоли той с притеснен глас. — Този не върши работа.

Армануш погледна свъсена чантата на пода, в която проблясваха стотина инструмента с всякакви размери. Подаде на вуйчо си едни клещи, шмиргел и уреда за измерване на налягането, докато не откри случайно гаечния ключ. За нещастие се оказа, че и той „не върши работа“. Момичето видя, че няма как да се изкъпе, докато вуйчо Дикран, Набедения Водопроводчик, се труди тук, и тръгна към стаята на баба си: открехна вратата и надзърна вътре. Баба й само бе задрямала, но с блаженото спокойствие, обземащо стариците, когато са заобиколени от деца и внуци. Дребна жена, която открай време бе с крехко тяло и с прекалено голямо бреме за носене, с годините баба Шушан се беше смалила и бе отслабнала още повече. И се нуждаеше от все повече сън през деня. Нощем обаче будуваше като сова. Старостта изобщо не бе притъпила безсънието й. Семейството й смяташе, че се терзае от миналото, което не я оставя да почива задълго, позволява й само да подремва по малко. Армануш затвори вратата и я остави да спи.

Когато се върна във всекидневната, масата вече беше подредена. Бяха сложили чиния и за нея. Армануш недоумяваше как така очакват да седне и да яде, при положение че след по-малко от час има среща, но предпочете да не пита. Беше грешка да проявяваш прекалено здрав разум в това семейство. Армануш щеше да хапне малко, само мир да има. Пък и обичаше тези гозби. Майка й в Аризона правеше всичко по силите си да държи арменската кухня възможно най-далеч от пределите на дома си и с голямо удоволствие разказваше на съседи и приятели колко е отблъскваща. Насочваше вниманието най-вече към две ястия, които плюеше при всеки удобен случай — телешкия джолан и пълнените черва. Армануш още помнеше как веднъж Роуз се оплака на съседката госпожа Гринъл, която живееше до тях:

— Ужас! — възкликна госпожа Гринъл с глас, в който се прокрадна следа от погнуса. — Ама наистина ли ядат черва?

— О, да — кимна въодушевена Роуз. — Честна дума. Слагат им подправки и чесън, пълнят ги с ориз и ги излапват.

Двете жени нададоха снизходителен кикот и сигурно щяха да се смеят още, но точно тогава вторият баща на Армануш се обърна към тях и отбеляза с уморено лице:

— Какво толкова! Както го описваш, звучи точно като мумбар. Трябва да го опиташ някой път, много е вкусно.

— И той ли е арменец? — пошушна госпожа Гринъл, след като Мустафа излезе от стаята.

— Разбира се, че не — провлачи Роуз. — Просто имат някои общи неща.

* * *

Звънецът на вратата иззвъня оглушително и изтръгна Армануш от мислите й, а всички останали подскочиха уплашени. Още нямаше седем. Както личеше, точността не бе сред добрите качества на Мат Хасингър. Сякаш някой бе натиснал бутон — и трите лели се втурнаха към вратата, но спряха пред нея, без да я отварят. Вуйчо Дикран си удари главата в шкафчето, по което още се трудеше, а баба Шушан се стресна и отвори очи. Само Армануш запази спокойствие и самообладание. Под вперените погледи на лелите си, тя отиде с нарочно премерени крачки до вратата и я отвори.

— Татко!!! — викна зарадвана. — Пък аз си мислех, че тази вечер имаш заседание. Защо се прибираш толкова рано?

Ала още преди да е приключила с въпросите, вече се досети за отговора.

Барсам Чакмакчян се усмихна, при което, както винаги, се показаха трапчинките му, и прегърна дъщеря си с очи, блеснали от гордост, но и от едва доловима тревога.

— Да, но не се получи, наложи се да пренасрочим заседанието за друг ден — каза той на Армануш. Веднага след като тя се отдалечи и не ги чуваше, Барсам пошушна на сестрите си: — Тук ли е вече?

Последните трийсет минути преди появата на Мат Хасингър бяха белязани от засилващо се притеснение у всички, освен у Армануш. Накараха я да облече няколко рокли и да им се покаже с всяка, докато не стигнаха до единодушното решение: тюркоазната. Тоалетът беше допълнен с обици, които му подхождат, с обшита с мъниста виненочервена чантичка, която според леля Варсениг щяла да добави женственост, и с пухкава тъмносиня жилетка — за всеки случай, ако стане студено. Армануш беше наясно, че може да оспорва всичко, но не и жилетката. Кой знае защо, в очите на всички в рода Чакмакчян светът навън приличаше на Северния полюс. „Навън“ означаваше „мразовити земи“ и ако някой бе решил да ги посети, задължително трябваше да си вземе и жилетка, за предпочитане домашно плетена. Армануш го знаеше още от малка — беше прекарала ранните си години под меките одеяла със собствените й инициали по краищата, изплетени от нейната баба. Да легнеш да спиш, без да се завиеш, беше просто немислимо, а да излезеш на улицата без жилетка — груба грешка. Точно както къщата има нужда от покрив над главата си, така и хората имат нужда от допълнителна кожа, която да ги отделя от останалия свят, за да се чувстват в безопасност, на топло.

Щом Армануш се съгласи да сложи жилетката и частта с обличането приключи, роднините отправиха още едно искане — парадоксално, но не и според рода Чакмакчян. Те настояха Армануш да седне с тях на масата и да хапне, за да се почувствала готова и силна за вечерята след това.

— Но, скъпа, ядеш като пиле. Само не ми казвай, че дори няма да опиташ моите манти — проплака леля Варсениг, както държеше черпака, а в тъмнокафявите й очи се мерна такава безутешна несрета, че Армануш се запита дали става въпрос просто за купичка манти, или за нещо, от което зависи животът им.

— Не мога, лельо — въздъхна шумно тя. — Вече си ми напълнила чинията с кадаиф. Нека първо изям това, предостатъчно е.

— Нали не искаше да миришеш на месо и чесън — изчурулика леля Сурпун с намек на дяволитост в гласа. — Затова ти сложихме екмек кадаиф. Така дъхът ти ще мирише на шамфъстък.

— За какво му е на човек да мирише на шамфъстък? — изуми се баба Шушан, която бе пропуснала първата серия на дебата, макар че и да го беше чула, едва ли щеше да види някакъв смисъл в него.

— Не искам да мириша на шамфъстък — отсече Армануш и след като разшири отчаяно очи, се обърна към баща си, за да му изпрати знак, че е в беда и чака да я спасят.

Но тъкмо Барсам Чакмакчян да каже нещо, от мобилния на Армануш се чу класическа мелодия на Чайковски — „Танцът на Захарната фея“. Тя го взе и се взря в екранчето. Скрит номер. Можеше да е всеки. Дори Мат Хасингър, който сигурно се обаждаше, за да даде някакво нелепо извинение и да отмени вечерята. Армануш стана от стола, както стискаше непохватно апарата. На четвъртото позвъняване отговори с надеждата, че не е майка й.

Беше тя.

— Добре ли се държат с теб, скъпа? — беше първото, което попита.

— Да, мамо — промърмори безизразно Армануш.

Вече беше свикнала. Още от малка, останеше ли за малко при семейство Чакмакчян, майка й се държеше така, сякаш животът на Армануш е в опасност.

— Само не ми казвай, Ейми, че още си вкъщи.

Армануш беше свикнала и с това — относително казано. От деня, когато родителите й се бяха разделили, между майка й и името Армануш бе станала друга раздяла. Тя бе престанала да я нарича така, сякаш, за да е в състояние да продължи да я обича, трябваше да й даде различно име. Досега Армануш не бе споменала за това на никого в рода Чакмакчян. Понякога се налагаше нещата да се държат в тайна, а тайни Армануш имаше много.

— Защо не отговаряш? — настоя майка й. — Нали щеше да излизаш тази вечер?

Армануш мълча известно време — знаеше прекрасно, че всички в стаята подслушват.

— Да, майко — беше единственото, което изрече след неловкото мълчание.

— Не си се отказала, нали?

— Не съм, майко. Но защо се обаждаш от скрит номер?

— Ами като всяка майка и аз си имам причини. Когато знаеш, че те търся аз, невинаги ми вдигаш. — Гласът на Роуз заглъхна отчаяно, но после пак набра сила. — Мат ще се запознае ли със семейството?

— Да, майко.

— Недей! Това ще бъде най-ужасната грешка. Те ще го уплашат до смърт. Не ги познаваш тия твои лели, добро момиче си и не виждаш лошото, с въпросите и разпитите си ще хвърлят бедното момче в ужас.

Армануш не каза нищо. По линията се чуваше странен шум и тя заподозря, че докато й се кара, майка й разресва косата си.

— Защо не казваш нищо, скъпа? Всички ли са там? — попита Роуз.

Отново се чу приглушено шумолене, но този път на Армануш не й прозвуча като ресане. По-скоро приличаше на звук от мек предмет, който пада в течност, без да я разплисква, или, по-точно, от тесто за палачинки, излято върху нагорещен тиган.

— О, защо ли питам за очевидното! То се знае, че са там. Всичките. И досега ме мразят, нали?

Армануш не знаеше какво да отговори. Представи си Роуз в сумрачната кухня с шкафчета с розово-оранжев като сьомга ламинат, които смяташе да преоблицова, но все не намираше пари и време; с коса, прибрана на хлабав кок; с безжичния телефон, залепен за ухото й; с шпатула в ръка — правеше купчина палачинки, сякаш в къщата имаше цели пълчища деца, колкото вечерта да си ги изяде сама. Армануш си представи и втория си баща — Мустафа Казанджъ, как седи на масата в кухнята, разбърква кафето си със сметана и разлиства „Аризона Дейли Стар“.

След като беше завършил Университета на Аризона и се беше оженил за Роуз, Мустафа се бе хванал на работа в една местна фирма за минерали и доколкото можеше да прецени Армануш, харесваше света на камъните и скалите повече от всичко друго. Не беше лош човек, само дето беше малко унил. Сякаш не изпитваше страст към нищо в този живот. Уж имаше роднини в Истанбул, а не си беше ходил там един Бог знае откога. Понякога на Армануш й се струваше, че Мустафа иска да се отскубне от миналото, но тя не знаеше защо. Няколко пъти се бе опитала да разговаря с него за 1915 година и за онова, което турците са причинили на арменците. Не знам много за тези неща — отвръщаше Мустафа и я отпращаше внимателно, но твърдо. — Всичко това е история. Обсъди го с историк.

— Ще разговаряш ли с мен, Ейми? — рече подразнена Роуз.

— Трябва да затварям, мамо. Ще ти се обадя по-късно — отвърна момичето.

Чу се рязко пукане, съпроводено със съскане — майка й или беше изляла още една лъжица тесто за палачинки в тигана, или се бе разхлипала. Армануш предпочиташе да мисли, че е първото.

Съвсем вкисната, тя се върна на масата, седна отново на стола, грабна лъжицата и без да поглежда никого в очите, започна да яде каквото й бяха сложили, с тази разлика, че то не бе онова, което й се ядеше. Трябваше да гребне още няколко пъти, докато осъзнае грешката.

— Защо ям манти? — възкликна.

— Не знам, скъпа — възкликна леля Варсениг и я погледна уплашено, сякаш бе някаква нова твар. — Сложих ти, в случай че решиш да опиташ. И ти явно реши.

Сега вече на Армануш й се доплака. Тя поиска разрешение да стане от масата и изтича в банята да си измие зъбите — вече съжаляваше ужасно, че е приела да ходи на глупавата среща. Стоеше пред огледалото с празната до половина туба с паста за зъби в ръка и с вид на човек, който се кани да напусне обществото завинаги, за да стане самотен отшелник на забравена от Бога планина. Как някакъв си избелващ „Колгейт“ можеше да победи противните манти? Дали да не звънне на Мат Хасингър и да отмени всичко? Искаше й се само да се излежава, просмукана с отчаяние, и да чете романите, които беше купила. Да чете, докато от носа й потече кръв и очите й се затворят. Не искаше нищо друго.

— Трябваше да си останеш в леглото и да си четеш романите — скара се Армануш на познатото лице в огледалото.

— Глупости! — заяви леля Зарухи, която тъкмо бе изникнала до нея в огледалото. — Ти си красива млада жена, която заслужава най-добрия мъж на света. А сега малко женски блясък. Сложи си малко червило, драга им госпожице!

Армануш го направи. Отдолу на червилото не пишеше точно „женски блясък“, но беше близо — ЧЕРЕШОВ БЛЯСЪК. Сложи щедра доза, но после избърса уста с хартиена салфетка и го свали почти цялото. И точно тогава се позвъни на вратата. Седем и трийсет и две! Все пак точността явно бе сред достойнствата на Мат Хасингър.

След минута Армануш вече се усмихваше на спретнато облечения, видимо развълнуван и донякъде озадачен Мат Хасингър, застанал на вратата. Беше три години по-малък от нея — дребна подробност, за която тя не бе сметнала за нужно да съобщава на никого, но която бе повече от очевидна. Дали защото беше направил нещо с късо подстриганата си коса, или защото беше облякъл дрехи, с каквито обикновено не ходи (тъмнокафяво яке от агнешка кожа и зелен панталон на „Ралф Лорън“), но Мат Хасингър приличаше на тийнейджър, облечен като възрастен. Той влезе вътре с огромен букет алени лалета в лявата ръка, усмихна се на Армануш, после забеляза публиката отзад и се смрази. Зад Армануш се беше строил целият род Чакмакчян.

— Влизай, младежо — покани го леля Варсениг с най-насърчителния си глас, който по една случайност бе и най-стряскащият.

Мат Хасингър се ръкува с всички от семейството — усещаше върху лицето си изпитателните им погледи. Изгуби самообладание и плувна в пот. Някой взе цветята, друг — якето. Без яке Мат приличаше на оскубан паун и след като стигна, тътрузейки крака, до всекидневната, се метна на първото кресло, изпречило се пред погледа му. Другите също насядаха на плътен полумесец около него. Размениха няколко думи за времето, за следването на Мат (той учеше право, което беше и хубаво, и лошо), за семейството му (Мат беше единствено дете, което бе и хубаво, и лошо), за родителите му (и двамата адвокати, което бе и хубаво, и лошо), за равнището му на познания за арменците (а то не бе високо, което беше лошо, но той проявявал желание да научи повече, което беше хубаво), после отново за времето, а след това настъпи дразнещо мълчание. Близо пет минути никой не каза и дума, затова пък всички сияеха, сякаш на гърлата им беше заседнало нещо и от това ги напушваше смях. Неловкото положение бе на път да се превърне в почти отчайваща задънена улица, но точно тогава отново се чу „Танцът на Захарната фея“. Армануш погледна дисплея: скрит номер. Затвори телефона и го остави да си вибрира. Изви вежди и сви устни, сякаш казваше на Мат: „Все едно“, но не я разбраха — нито той, нито останалите.

В осем без петнайсет Армануш Чакмакчян и Мат Хасингър вече бяха навън и се носеха шеметно по Хайд Стрийт в керемиденочервено сузуки витара към ресторант, за който Мат беше слушал много и беше решил, че там ще бъде страхотно и романтично: „Скюд Уиндоу“.

— Дано обичаш азиатска кухня с карибски привкус — засмя се той, развеселен от собствените си думи. — Заведението ми беше препоръчано горещо.

Това „препоръчано горещо“ не беше за Армануш мерило главно защото тя винаги бе нащрек, чуеше ли, че някой бестселър е „препоръчван горещо“. Но въпреки това не възрази с надеждата, че в края на вечерта цинизмът й ще бъде опроверган.

Случаят обаче се оказа съвсем различен. Нашумяло заведение, където се срещаха интелектуалците и творците в града, „Скюд Уиндоу“ беше всичко друго, но не и страхотен романтичен ресторант. Помещаваше се в най-обикновен склад с високи тавани, лампи в стил ар деко и стени, по които проблясваха образци на съвременната абстрактна живопис. Облечени от глава до пети в черно, сервитьорите ситнеха наоколо като колония мравки, току-що намерили цяла купчина кристална захар. Колонията сервитьори поднасяше красиво подредени ястия със съзнанието, че скоро на твоето място ще седне друг, който вероятно ще даде по-голям бакшиш. Колкото до менюто, то беше направо неразбираемо. Сякаш съдържанието не бе достатъчно озадачаващо, всяко ястие беше подредено и гарнирано така, че и на вид, и като форма да наподобява определено платно от абстрактния експресионизъм.

Главният готвач — по произход холандец — имаше три стремежа в живота: да стане философ, да стане художник и да стане главен готвач в ресторант. И тъй като на младини се бе провалил с гръм и трясък във философията и изобразителното изкуство, той не виждаше причини да не изяви неоценените си таланти в кухнята. Затова се гордееше, че придава плът на абстрактното, че вкарва обратно в човешкото тяло произведения на изкуството, появили се от желанието на твореца да извади на показ вътрешното си емоционално състояние. Тук, в „Скюд Уиндоу“, вечерите бяха не толкова кулинарно, колкото философско начинание, а храненето се направляваше не от първичния подтик да заситиш стомаха си или да притъпиш глада, а от сублимния танц с катарзиса.

След значителен брой безплодни опити да изберат какво да вечерят, Армануш реши да поръча риба тон със сусамова коричка, сос тартар и гъши дроб якинику, а Мат се престраши да опита крехкия телешки бифтек с топъл сос от сметана и горчица върху подложка от маракуя с винегрет и хикама. Тъй като не беше наясно кое вино ще върви с тези ястия, а искаше да направи добро впечатление, Мат дълго разглежда листа с вината и след пет минути умуване направи каквото правеше винаги, ако не знаеше какво да вземе: избра вино по цената. Каберне совиньон, реколта 1997, му се стори подходящо — достатъчно скъпо, но в рамките на средствата, с които разполагаше. След като дадоха поръчката, двамата се опитаха да разберат от лицето на обслужващия ги сервитьор дали одобрява избора им, но не видяха друго освен празната страница на професионалната любезност.

Поговориха малко: той за кариерата, която иска да изгради, тя за детството, което би желала да разруши, той за бъдещите си планове, тя — за следите от миналото, той за очакванията си от живота, тя за семейните си спомени. „Захарната фея“ се разтанцува точно когато двамата се канеха да подхванат друга тема. Армануш провери номера със свито сърце. Не й беше познат, но не беше и скрит. Тя вдигна.

— Къде си, Ейми?

Смаяна, Армануш изпелтечи:

— Ма-мо! Как… защо номерът ти е друг?

— О, защото се обаждам от апарата на госпожа Гринъл — призна си Роуз. — Нямаше, разбира се, да си правя чак такъв труд, ако ти благоволяваше да ми вдигаш.

Армануш премига смаяна, докато гледаше как сервитьорът слага пред нея странна на вид чиния с храна, изваяна от оттенъци на червено, бежово и бяло. Сред соса, който приличаше на размазани петна боя, имаше три сферични парчета сурова червена риба тон и яркожълт жълтък, които, взети заедно, образуваха тъжно лице с кухи очи. Армануш продължи да държи телефона до ухото си, но вече без да слуша майка си, и нацупена, се опита да си представи как се яде лице.

— Защо не ми отговаряш, Ейми? Нали съм ти майка! Защо не ми даваш поне половината от правата, които си предоставила на Чакмакчян?

— Моля те, мамо — каза Армануш, понеже това приличаше на въпрос, на който можеше да отговори само като помоли майка си да не й го задава.

Приведе рамене, сякаш тялото й е станало два пъти по-тежко. Защо й беше толкова трудно да общува с майка си?

Затвори с бързо извинение и обещанието да й звънне веднага щом се прибере и изключи телефона. Погледна крадешком Мат — да види дали му е станало неприятно от телефонния разговор, но реши да не се притеснява, — той още си разглеждаше чинията. Тя беше не кръгла, а правоъгълна, а храната в нея бе разделена на две зони, очертани с абсолютно права линия от сос със сметана и горчица. Мат бе изумен не толкова от формата и цветовете, а от безупречната подредба. Той преглътна, сякаш се страхуваше да не развали съвършената правоъгълност.

Ястията им бяха копия на две експресионистки картини. Чинията на Армануш повтаряше платно на Франческо Борети със заглавие „Сляпа проститутка“. Колкото до чинията на Мат, тя беше вдъхновена от една творба на Марк Ротко и уместно бе озаглавена „Без заглавие“. Двамата бяха толкова погълнати от чиниите си, че не чуха, когато сервитьорът ги попита дали всичко е наред.

Оттук нататък вечерта беше приятна, но само толкова. Храната се оказа много вкусна и те бързо свикнаха с мисълта, че поглъщат произведения на изкуството, затова, когато им донесоха десерта, Мат не се затрудни да разбърка безукорно подредените боровинки в „Априлско синьото носи майско жълтото“ на Питър Китчъл, а Армануш изобщо не се поколеба да забие лъжицата в леко поклащащия се, гладък като кадифе крем, вдъхновен от „Потрепваща субстанция“ на Джаксън Полак. В разговора обаче те не успяха да отбележат и половината от напредъка, който постигнаха в яденето. Не че на Армануш не й беше приятно да е с Мат, не че не го смяташе за привлекателен. Но имаше нещо, чиято липса се усещаше ужасно — не в смисъл на подробност, която липсва на цялото, а в смисъл на цяло, което се разпада на части заради онова, което му липсва. Може би храната бе прекалено философска. При всички положения Армануш проумя едно — че никога няма да се влюби в Мат Хасингър. След като направи това откритие, тя престана да се двоуми и интересът й към Мат бе изместен от най-обикновена симпатия.

На връщане оставиха колата и умислени и мълчаливи, повървяха малко пеш по Кълъмбъс Авеню. Точно тогава ветрецът смени посоката и за стотна от секундата Армануш долови острия солен полъх на морето и й се прииска сега да е на брега, да избяга далече от този миг. Когато минаха покрай книжарница „Сити Лайтс“, не се сдържа да надзърне заинтригувана вътре, защото бе видяла на витрината една от любимите си книги — „Гробница за Борис Давидович“.

— О, чел ли си тази книга? Страхотна е! — възкликна и след като чу категоричното „Не“, се впусна да описва първия разказ в сборника, а после всичките седем.

Тъй като бе искрено убедена, че не можеш да схванеш докрай смисъла на книгата, ако първо не се запознаеш с неравния терен на източноевропейската литература, през следващите десет минути Армануш Чакмакчян, общо взето, се зае с това и така не спази обещанието, което същата сутрин бе дала на майка си: поне на първата среща да не проронва и дума за книги.

След като се върнаха на Руския хълм, пред апартамента на баба Шушан, двамата застанаха с лице един към друг — знаеха, че вечерта е приключила, и искаха да направят края й по-добър от отминалите часове по единствения начин, за който се сещаха. Целувката бе замислена като истинска, дългоочаквана и изпълнена с копнеж. Вместо това се оказа лека, скрепена със състрадание от страна на Армануш и с възхищение от страна на Мат — двамата бяха на километри от това да изпитват каквато и да е страст.

— Знаеш ли, цяла вечер се каня да ти кажа — изпелтечи Мат, сякаш затиснат от бремето на неудобната истина, която ще сподели. — Миришеш невероятно… Необичайно и екзотично… На…

— На какво? — пребледня Армануш, като си представи чиния с манти, над които се вие пара.

Мат Хасингър я прегърна и прошепна:

— На шамфъстък… да, миришеш точно на шамфъстък.

В единайсет и петнайсет Армануш извади връзка ключове и отключи многото ключалки по вратата на баба Шушан — страхуваше се, че й предстои да се сблъска с цялото семейство, което бистри политиката във всекидневната, пие чай, яде плодове и я чака да се прибере.

Но вътре беше тъмно, нямаше никого. Баща й и баба й си бяха легнали, а всички останали си бяха тръгнали. На масата имаше чиния с две ябълки и два портокала, старателно обелени и очевидно оставени за нея да ги изяде. Армануш грабна една от ябълките, вече потъмняла отвън. Сърцето й се сви. Отхапа от ябълката в зловещата притихналост на нощта и се почувства тъжна и уморена. Скоро трябваше да се върне в Аризона, а не беше сигурна, че ще издържи на вселената на майка си, която сякаш я всмукваше в пашкула си. Но макар че тук, в Сан Франциско, й харесваше и тя можеше да пропусне един семестър, за да постои с баща си и с баба Шушан, имаше чувството, че и тук липсва нещо, че част от самоличността й я няма и без нея Армануш няма да е в състояние да заживее свой живот. Вялата среща с Мат Хасингър само бе засилила това усещане. Сега Армануш се чувстваше по-зряла, по-наясно с положението си, но и натъжена от цената на това познание.

Тя изхлузи обувките и забърза към стаята, като взе и плодовете. Там завърза косата си на конска опашка, смъкна тюркоазната рокля и облече копринената пижама, която си беше купила в Китайския град. След като се приготви, затвори вратата на стаята и веднага включи компютъра. Трябваха й само няколко минути, за да стигне единственото убежище, където можеше да избяга в моменти като този — Кафене „Константинополис“.

Това беше чат, или както го наричаха редовните посетители, киберкафе, първоначално създадено от няколко американци с гръцки, сефарадски и американски произход, които, освен че живееха в Ню Йорк, имаха още една изключително важна допирна точка: всички бяха внуци на семейства, живели навремето в Истанбул. Електронната страница се отвори с познатата песен „Истанбул е бил Константинопол, днес е Истанбул, не Константинопол…“.

Заедно с песента изникна и силуетът на града, забулен с трепкащите оттенъци на залеза: аметист, черно и жълто, намятани едно върху друго като було. В средата на екрана имаше мигаща стрелка, показваща къде да натиснеш с мишката, за да влезеш в чата. За да продължиш нататък, първо трябваше да напишеш паролата. Подобно на много истински кафенета, и това уж беше за всички, но всъщност бе запазено за редовни посетители. Затова, макар и от време на време да се появяваха доста случайни чатъри, ядрото малко или много оставаше същото. След като влезеш, силуетът отдолу избледняваше и се отдръпваше като плюшена театрална завеса преди началото на действието. После се чуваха камбани и същата песен, само че вече някъде в далечината.

Армануш подмина Запознанствата за арменци, Запознанствата за гърци и изобщо Запознанствата и кликна върху Дървото на Ануш, форум, където се срещаха само редовни посетители и хора с интелектуални интереси. Тя беше открила групата преди десет месеца и оттогава беше редовен член: почти всяка вечер се включваше в разговора. Някои оставяха съобщения и през деня, но истинските обсъждания винаги бяха вечер, след като утихнеше суматохата на деня. Армануш обичаше да си представя форума като опушено запуснато заведение, където има навика да се отбива на път за вкъщи. Кафене „Константинополис“ беше убежище, където можеш да оставиш на входа истинското си скучно „Аз“, все едно оставяш мокрия си дъждобран да се суши в антрето.

Секцията Дървото на Ануш в Кафене „Константинополис“ се списваше от седем постоянни членове, петима арменци и двама гърци. Те не се бяха срещали на живо и никога не бяха изпитвали нужда да го правят. Всички бяха от различни градове и нямаха нищо общо като професия и живот. Всички бяха с никове. Никът на Армануш беше Мадам Моята-Прокудена-Душа. Беше избрала това име в чест на Завел Есиян, единствената белетристка, която през 1915 година младотурците бяха включили в списъка с осъдени на смърт. Завел беше изключително интересна личност. Беше родена в Константинопол, но беше прекарала почти целия си живот в изгнание. Като писателка и журналистка бе живяла бурно. Армануш държеше върху бюрото си нейна снимка, на която Завел гледаше замислено изпод периферията на шапката неизвестно място извън рамката.

Какви бяха причините за никовете на останалите в Дървото на Ануш, никой не питаше. Всяка седмица избираха тема, която да обсъждат. Макар и да се различаваха много, всички тези теми бяха свързани с общата история и култура на участниците, а „обща“ често се свеждаше до „общ враг“ — турците. Нищо не сплотява хората толкова бързо и силно, пък било то за кратко и не особено здраво, както общия враг.

Тази седмица темата бяха еничарите. Докато преглеждаше някои от последните съобщения, Армануш с радост видя, че Барон Багдасарян е онлайн. Не знаеше много за него, само че е внук на хора, оцелели в погромите, точно като нея, и че за разлика от нея прелива от гняв. Понякога беше изключително остър и скептично настроен. През последните месеци, въпреки уклончивостта на киберпространство — или може би тъкмо благодарение на това, Армануш неусетно почувства, че го харесва. За нея денят не беше пълен, ако не е прочела съобщенията му. Каквото и да изпитваше към него: приятелство, обич или просто любопитство, Армануш знаеше, че е споделено.

Хора, убедени, че Османското владичество е било справедливо, не знаят нищо за Парадокса на еничарите. Това са деца на християни, залавяни и принуждавани от Османската държава да приемат исляма, което им давало възможност да се издигнат в обществото, но само ако презрат собствения си народ и забравят миналото си. Днес Парадоксът на еничарите е актуален за всяко общество не по-малко, отколкото вчера. Ти, потомъко на изгонени от родните си места! Ти трябва да си задаваш отново и отново отколешния въпрос: какво е становището ти за този парадокс, ще приемеш ли ролята на еничар? Ще изоставиш ли сънародниците си, за да сключиш мир с турците и да загърбиш миналото, така че, както се изразяват те, всички да продължим напред?

Залепена за екрана, Армануш отхапа от ябълката, която й беше останала, и я задъвка нервно. Никога дотогава не се беше възхищавала толкова на мъж — ако не броим, разбира се, баща й, но това беше друго. В Барон Багдасарян имаше нещо, което я очароваше и в същото време я плашеше, тя се страхуваше не точно от него и от онова, което той отстояваше толкова смело, плашеше се от себе си. Думите му я докосваха дълбоко и бяха в състояние да извадят наяве онази друга Армануш, която живееше вътре в нея, но още не се беше показала — тайнствено същество, потънало в дълбок сън. Барон Багдасарян някак разръчкваше това същество с копието на думите и явно нямаше да се успокои, докато то не се събудеше, не ревнеше с мощен глас и не излезеше на светло.

Армануш още умуваше над този стряскащ резултат, когато зърна дълго съобщение, оставено от Лейди Пийкок/Сирамарк, американка от арменски произход, специалистка по вината, която работеше във винарска изба със седалище в Калифорния, често пътуваше до Ереван и беше известна със забавно находчивите си сравнения между Съединените щати и Армения. Днес тя беше пуснала тест за самооценка, в който да измериш степента, в която си арменец.

1. Като малък завивал ли си се с домашно плетени одеяла и носил ли си в училище домашно плетени жилетки?

2. Докато си навършил шест-седем години, подарявали ли са ти книжки на арменската азбука за всеки рожден ден?

3. В къщата, в гаража или в офиса ти виси ли плакат с връх Арарат?

4. Свикнал ли си да те обичат и да ти говорят мило на арменски, да ти се карат и да те строяват на английски и да те избягват на турски?

5. Поднасяш ли на гостите си хумус с царевичен чипс, имамбаялдъ и оризови сладкиши?

6. Познаваш ли вкуса на манти, миризмата на суджук и проклятието бастирма?

7. Ядосваш ли се, вбесяваш ли се лесно от забележително дребни неща, но успяваш да запазиш самообладание, когато наистина трябва да се безпокоиш и страхуваш за нещо сериозно?

8. Правил ли си (смяташ ли да си правиш) пластична операция на носа?

9. Държиш ли в хладилника бурканче „Нутела“ и някъде из къщата табла?

10. Имаш ли във всекидневната си килимче, което много обичаш?

11. Натъжаваш ли се, когато танцуваш на „Лорке Лорке“, дори и мелодията да е весела и да не разбираш текста?

12. Имате ли у вас дълбоко вкоренения навик да се събирате след вечеря, за да ядете плодове, а баща ти бели ли ти портокалите, на колкото и години да си?

13. Роднините ти тъпчат ли те с храна, дори да им казваш, че не си гладен?

14. Настръхваш ли от звука на дудука и питаш ли се как свирка, направена от кайсиево дърво, може да плаче толкова тъжно?

15. Чувстваш ли дълбоко в себе си, че в миналото винаги ще има още нещо, което няма да ти бъде позволено да научиш никога?

След като отговори с „да“ на абсолютно всички въпроси, Армануш премести мишката надолу, за да разбере резултата:

0–3 точки: Съжалявам, мой човек, но нямаш нищо общо с арменците.

4–8 точки: Звучиш така, сякаш хем имаш нещо общо с арменците, хем не си от тях. По всяка вероятност си женен за арменка или си омъжена за арменец.

9–12 точки: Почти със сигурност си арменец.

13–15 точки: Няма съмнение — ти си горд арменец.

Армануш се усмихна на екрана. И в този миг осъзна онова, което вече знаеше. Сякаш в дълбините на ума й се отвори тайна портичка и още преди съзнанието й да е осмислило мислите, нахлули в него, я плисна вълната на спомена. Налагаше се Армануш да отиде там. Ето от какво се нуждаеше: от пътешествие.

Заради накъсаното си детство, тя и до днес не бе успяла да открие усещане за приемственост и самоличност. Налагаше се да поеме на пътешествие в миналото, за да заживее собствения си живот. Стоварвайки се върху нея, бремето на това откровение я подтикна и да напише съобщение — уж до всички, но най-вече до Барон Багдасарян:

Парадоксът на еничарите се свежда до това да се разкъсваш между две житейски състояния, влезли в сблъсък. От една страна, се трупат остатъците от миналото: утроба от нежност и скръб, усещането за несправедливост и дискриминация. От друга, пред теб проблясва обещаното бъдеще — убежище, окичено с украсата на успеха, усещане за сигурност, каквото не си изпитвал дотогава, удобството да се присъединиш към мнозинството и най-после да те смятат за нормален.

 

Здравей, Мадам Моята-Прокудена-Душа! Радвам се, че се върна. Прекрасно е да чуя поетесата в теб.

Беше Барон Багдасарян. Армануш не се сдържа и прочете отново последната част на глас: Прекрасно е да чуя поетесата в теб. Изгуби нишката на мисълта си, но само за миг.

Мисля, че съм свързана с Парадокса на еничаря. Като единствено дете на развели се със скандал родители, които идват от различни култури.

Армануш спря, притеснена, че е разкрила личната си история, но желанието да продължи бе твърде силно.

Тъй като съм единствена дъщеря на баща арменец, роден в семейство на оцелели по време на погромите, и на майка от Елизабеттаун в щата Кентъки, знам какво е да си разкъсван между двете крайности, да не си в състояние да се отъждествиш с никоя от тях и постоянно да се луташ между две житейски състояния.

До този ден не беше писала на никого от групата нещо, толкова лично и толкова откровено. Сърцето й биеше ускорено и тя си пое въздух. Какво ли щеше да си помисли сега за нея Барон Багдасарян и дали ще напише искрените си мисли?

Сигурно е трудно. За повечето арменци в диаспората Хай Тад^[27] е единствената психологическа котва, с която разполагаме, за да запазим самоличността си. Твоето положение е различно, но в крайна сметка всички сме американци и арменци и в тази множественост няма нищо лошо, стига да не губим котвата си.

Написа го Тъжно-Съвместно-Съществуване, домакиня, нещастно омъжена за главния редактор на нашумяло литературно списание, излизащо в района на Сан Франциско.

„Множественост“ означава състояние, когато си нещо повече от едно. Но моят случай не е такъв. Изобщо не успях да стана арменка. — Армануш го написа и осъзна, че е на път да направи признание. — Трябва да намеря своята самоличност. Знаеш ли какво обмислям тайно? Да посетя семейната къща в Турция. Баба все повтаря колко хубава е тази къща в Истанбул. Ще отида да я видя с очите си. Това е пътешествие в миналото на рода ми, както и в моето бъдеще. Парадоксът на еничаря ще ме преследва, ако не направя нещо, за да открия миналото си.

Чакай, чакай, чакай — написа, изпаднала в паника, Лейди Пийкок/Сирамарк. — Какво, по дяволите, си намислила? Нима наистина смяташ да ходиш сама в Турция, ти да не си полудяла?

Ще намеря връзки. Не е толкова трудно.

И как ще стане тази работа, Мадам Моята-Прокудена-Душа? — настоя Лейди Пийкок/Сирамарк. — Докъде според теб ще стигнеш с това име в паспорта?

Защо не вземеш да влезеш направо в някой полицейски участък в Истанбул, за да те арестуват? — намеси се и Анти-Кавърма, който следваше близкоизточни науки в Колумбийския университет.

Армануш почувства, че може би тъкмо сега е моментът да признае още една важна истина за себе си. Едва ли ще бъде трудно да намеря връзки, майка ми е омъжена за турчин.

Настъпи неловко затишие. Цяла минута никой не написа нищо, затова Армануш продължи: Казва се Мустафа, геолог е и работи в една фирма в Аризона. Свестен човек е, но изобщо не се интересува от история и откакто е дошъл в САЩ, а това е станало някъде преди двайсет години, не се е прибирал у дома. Не е поканил роднините си дори на сватбата. Там има нещо гнило, но не знам какво. Той просто не говори за това, но знам, че има много роднини в Истанбул. Веднъж го попитах що за хора са и той ми отговори: „О, най-обикновени, като теб и мен“.

Както го описваш, не ми прилича на най-чувствителния човек на земята… ако мъжете изобщо могат да имат чувства де — намеси се Дъщерята на Сафо, барманка лесбийка, която наскоро си беше намерила работа в западнало реге заведение в Бруклин.

Определено — съгласи се Тъжно-Съвместно-Съществувание. — Има ли сърце?

О, да. Обича мама, а майка обича него — потвърди Армануш. Даде си сметка, че за пръв път признава любовта между майка си и втория си баща, сякаш ги виждаше през очите на чужд човек. — При всички положения мога да отида при роднините му, все пак съм му доведена дъщеря, предполагам, ще им се наложи да ме приемат като своя гостенка. Чудно ми е как ли ще ме посрещнат обикновените турци. Истинско турско семейство, а не някой от онези американизирани академици.

За какво ще си говориш с обикновените турци? — попита Лейди Пийкок/Сирамарк. — Виж какво, дори високо образованите са или националисти, или невежи. Нима смяташ, че обикновените хора ще тръгнат да признават историческите истини? Нима смяташ, че ще кажат: „О, да, съжаляваме, че ви клахме и изселвахме, а после доволни, го отрекохме“? Защо само си навличаш неприятности?

Разбирам те. Но и ти се опитай да ме разбереш. — Изведнъж Армануш усети, че я плисва униние. Беше започнала да разкрива тайна след тайна и това отприщи чувството, че е сама в целия огромен свят — нещо, което знаеше открай време, но чакаше подходящ момент, за да си го признае. — Вие, хора, сте родени в арменската общност и никога не ви се е налагало да доказвате, че се числите към нея. А аз, още откакто съм се родила, съм на вододела и постоянно се лутам между гордите си, но наранени арменски роднини и майка, истерично настроена против всички арменци. За да стана арменска американка като вас, първо трябва да открия арменското в себе си. Щом за това се иска да се върна в миналото, така да бъде, ще го направя, каквото и да кажат или да сторят турците.

Но как баща ти и роднините ти ще те пуснат в Турция? — попита Алекс Стоика, американец от гръцки произход, който живееше в Бостън и беше доволен от съдбата си, стига да бе заобиколен от хубаво време, вкусна храна и красиви жени. Като верен последовател на Зенон смяташе, че хората трябва да правят всичко възможно, за да не вървят срещу природата си, и да са доволни от онова, което имат. Не мислиш ли, че роднините ти в Сан Франциско ще се тревожат?

Дали щяха да се тревожат? Армануш се свъси, като си представи лелите и баба си. Знаеше, че ще си умират от притеснение.

За тяхно добро няма да научат. Скоро е пролетната ваканция, мога да прекарам и десетте дни в Истанбул. Татко ще си мисли, че съм в Аризона при мама. Мама пък ще си мисли, че съм още тук, в Сан Франциско. Изобщо не си говорят. А вторият ми баща не разговаря с роднините си в Истанбул. Няма как да ме разкрият. Това ще бъде тайна. Армануш присви очи срещу екрана, сякаш озадачена от думите, които е написала там. — Ако продължавам да звъня на мама всеки ден и през два-три дни на татко, всичко ще е под контрол.

Добър план! След като пристигнеш в Истанбул, можеш всеки ден да пращаш отчет в кафенето — предложи Лейди Пийкок/Сирамарк.

Еха! Ще ни бъдеш военен репортер — въодушеви се Анти-Кавърма, но никой не отговори на шегата и настъпи още по-дълго мълчание.

Армануш се облегна на стола. В притихналата нощ можеше да чуе как баща й диша равномерно, а баба й се върти в леглото. Усети как тялото й се плъзга настрани, тъй като част от нея мечтаеше да седи тук цяла нощ, за да усети вкуса на безсънието, а другата част искаше да си легне и да потъне в дълбок сън. Изяде каквото беше останало от ябълката и усети прилив на адреналин от опасното решение.

Изключи нощната лампа и остана само на зърнестата светлина на компютъра. Точно се канеше да излезе от Кафене „Константинополис“, когато върху екрана се появи един ред:

Където и да те отведе вътрешното ти пътешествие, много те моля, Мадам Моята-Прокудена-Душа, пази се и не допускай турците да се държат зле с теб.

Беше Барон Багдасарян.