Елиф Шафак
Копелето на Истанбул (17)

XVII.
Бял ориз

Първите два дни в Истанбул Роуз и Мустафа прекараха в ядене. На масата отговаряха на множеството въпроси, които различни членове на семейство Казанджъ им задаваха от всички посоки: Как е животът в Америка? Наистина ли в Аризона има пустиня? Вярно ли е, че американците карат на гигантски порции нездравословна храна колкото да се включват в телевизионни конкурси за диети? По-добра ли е американската версия на „Стажантът“ от турската? И така нататък.

Последва низ от по-лични въпроси: Защо нямат деца? Защо не са идвали досега в Истанбул? Защо не останат по-дълго? ЗАЩО?

Въпросите се отразиха на семейството по коренно различен начин. Роуз като че ли нямаше нищо против да я подлагат на разпит. Ако не друго, се радваше, че е под светлината на прожекторите. Мустафа обаче все повече се затваряше в мълчание и сякаш се смаляваше. Говореше малко, почти през цялото време четеше турски вестници, и консервативни, и прогресивни, сякаш се опитваше да навакса и да научи възможно най-много за страната, която е напуснал. От време на време задаваше въпроси за един или друг политик и на тях отговаряше, който може. Макар че открай време обичаше да чете вестници, Мустафа не беше проявявал никога такъв интерес към политиката.

— Както гледам, тази консервативна партия губи влияние. Има ли вероятност да спечели предстоящите избори?

— Мошеници! Банда лъжци! — изръмжа баба Гюлсюм, вместо да отговори. Върху скута й имаше тава с купчинка суров ориз, който, преди да сготви, тя преглеждаше за люспи и камъчета. — Знаят само да дават обещания на народа и веднага щом ги изберат, забравят какво са говорили.

Както държеше вестника, Мустафа я погледна над него от креслото при прозореца.

— А опозиционната партия? Социалдемократите?

— Същата песен на друг глас! — прозвуча отговорът. — Всички са банда лъжци. Всички политици са продажни.

— Ако в парламента имахме повече жени, щеше да бъде различно — намеси се и леля Фериде, която си беше облякла тениската АЗ ОБИЧАМ АРИЗОНА, донесена като подарък от Роуз.

— Мама е права. Мен ако питате, единствената надеждна институция в страната винаги е била армията — каза леля Джеврийе. — Слава Богу, че я има турската армия. Ако не беше тя…

— Да, но трябва да ни допуснат и нас, жените, да служим в нея — прекъсна я леля Фериде. — Лично аз ще отида веднага.

Ася спря да превежда на Роуз и Армануш, които седяха до нея, и каза на английски през смях:

— Едната ми леля е феминистка, другата е заклета милитаристка. А се разбират прекрасно. Каква лудница!

Изведнъж угрижена, баба Гюлсюм се обърна към сина си:

— Ами ти, скъпи? Кога ще отбиеш воинския си дълг?

Въпреки че й превеждаха веднага, Роуз се затрудняваше да следи разговора, затова се извърна към мъжа си и примига.

— Ти мен не ме мисли — каза Мустафа. — Стига да платя таксата и да им покажа, че живея и работя в Америка, не съм задължен да служа целия срок. Ще ми се размине само с кратко обучение. Един месец и край…

— Но няма ли краен срок? — попита някой.

— Да, има — потвърди Мустафа. — Трябва да го направиш, преди да си навършил четирийсет и една.

— Значи трябва да се явиш тази година — отбеляза баба Гюлсюм. — Сега си на четирийсет…

Както седеше в края на масата и си лакираше ноктите с яркочервен лъскав лак, леля Зелиха вдигна глава и стрелна с поглед Мустафа.

— Каква съдбовна възраст — изсъска най-неочаквано. — На нея е умрял баща ти, а преди това неговият баща и дядо… сега си на четирийсет, братко, и сигурно те тресе страх… Толкова близо до смъртта…

Последвалата тишина беше толкова мъртвешка, че Ася трепна неволно.

— Как смееш да му говориш така? — изправи се на крака баба Гюлсюм, стиснала тавата с ориза.

— Мога да говоря каквото си искам и на когото си искам — сви рамене леля Зелиха.

— Посрамваш ме! Вън оттук, госпожичке — тросна се с нисък стоманен глас баба Гюлсюм. — Вън от къщата ми още сега.

Леля Зелиха имаше да лакира още два нокътя, но остави четката в шишенцето, изтика назад стола и излезе от стаята.

На третия ден от гостуването Мустафа остана в стаята цял ден — извини се, че бил болен. Беше вдигнал температура и тя явно го бе лишила не само от сили, но и от способността да говори, защото той бе станал прекалено мълчалив. Лицето му се беше смъкнало, устата му бе пресъхнала, очите му бяха кървясали, въпреки че нито беше пил, нито беше плакал. Часове наред лежа в леглото мълчалив и неподвижен като труп и изучава неразличимия десен от прах и мръсотия по тавана. През това време Роуз, Армануш и трите лели се разхождаха по улиците на Истанбул — най-вече около търговските центрове.

Онази вечер си легнаха по-рано от обикновено.

— Роуз, скъпа — прошепна Мустафа на жена си, докато я галеше по светлорусата коса.

Права, руса, гладка, тя винаги му вдъхваше спокойствие, забулваше го нежно като балдахин, за да го скрие от тъмнокосото му семейство и тъмното минало. Жена му лежеше до него, топла и мека.

— Роуз, скъпа. Трябва да се връщаме. Хайде утре да се качим на самолета.

— Ти да не си полудял? Още не съм се оправила от полета на идване — прозина се тя и протегна изтръпнали крайници. Беше в атлазената нощница с бродерия, която същия ден беше купила на Капалъ Чарши, и изглеждаше бледа и уморена не толкова от полета на идване, колкото от треската на пазаруването. — Защо си толкова нервен? Толкова ли е нетърпимо да прекараш няколко дни със собствените си роднини?

Тя се зави чак до брадичката и притисна под топлите завивки гърдите си до него. След това го погали по ръката, сякаш убеждаваше малко момче, и го целуна по врата леко, за да го успокои, но когато се опита да се отдръпне, Мустафа поиска още, беше зажаднял за страст.

— Всичко е наред — каза Роуз с напрегнато тяло и ускорено дишане, което обаче бързо се успокои. — Извинявай, скъпи, много съм уморена… Още пет дни и се прибираме.

След тези думи угаси лампата отстрани и й трябваха само няколко секунди, за да заспи.

Мустафа продължи да лежи в слабата светлина, вече не мислеше за желанието си и изглеждаше разочарован и напрегнат. Клепачите му бяха натежали, а той не можеше да заспи. Лежа дълго, после по едно време чу, че някой чука на вратата:

— Да?

Вратата се пооткрехна и след миг в стаята надзърна леля Бану.

— Може ли да вляза? — попита тя приглушено и колебливо.

След като чу утвърдителен отговор, прозвучал като шум, тя прекоси стаята крадешком, като стъпваше с боси крака по дебелия килим, после спря. Червената кърпа на главата й пламтеше, сякаш озарена от тайнствена светлина, а с тъмните торбички под очите леля Бану приличаше на призрак.

— Цял ден не си слизал долу. Исках само да проверя как си — прошепна тя и се взря в Роуз, която, прегърнала възглавницата с две ръце, спеше в другия край на леглото.

— Не се чувствах добре — погледна я Мустафа и побърза да извърне очи.

— Заповядай, братко — рече Бану и му подаде купичка ашуре, украсено със зрънца нар. — Мама е приготвила огромна тенджера за тебе. — Върху угриженото й лице се появи усмивка. — Трябва да кажа, че готвачката е тя, но купичките са украсени от мен.

— О, благодаря, много си мила — изпелтечи Мустафа, усетил как го побиват ледени тръпки.

Винаги се беше страхувал от най-голямата си сестра. Направо губеше ума и дума в мига, щом усетеше изпитателния й поглед. Беше й станало навик да се взира и да разгадава другите, а самата тя си оставаше неразгадаема. Беше пълна противоположност на Роуз — прозрачността не бе сред добродетелите й. Ако изобщо можеше да бъде оприличена на нещо, това бе загадъчна книга, написана на тайнствена азбука. Колкото и да се опитваше Мустафа да разгадае намеренията й, все не можеше и не можеше да разчете какво бе изписано върху лицето й. Въпреки това се постара да изглежда благодарен, когато взе от нея купичката ашуре.

Последвалата тишина беше тягостна и непроницаема. Мустафа не помнеше да е имало някога такава жестока тишина. Сякаш притеснена от нея, Роуз се обърна насън, но не се събуди.

Много пъти в живота си Мустафа бе чувствал внезапното желание да признае пред жена си, че това, което вижда тя, не е целият той. Друг път беше доволен да се вживява в ролята на човек без минало, на човек със старателно изградено отрицание. Тази негова амнезия беше преднамерена, макар и не пресметната. От една страна, някъде в съзнанието му имаше вратичка, която не искаше и не искаше да се затвори — през нея все се промушваха спомени. От друга страна, му се искаше да извади на повърхността онова, което съзнанието му най-старателно бе зачеркнало. Тези две течения го бяха съпътствали през целия му живот. Сега се бе върнал в къщата на своето детство и докато стоеше под пронизващия поглед на най-голямата си сестра, знаеше, че едно от теченията неминуемо ще изгуби своята сила. Знаеше, че ако остане още малко тук, ще започне да си спомня. И че всеки спомен ще отприщи друг. В мига, в който Мустафа беше прекрачил дома на своето детство, магията, закриляла го през всичките тези години от собствената му памет, се бе развалила. Как и занапред да се укрива в амнезията, която сам си беше създал?

— Искам да те питам нещо — каза, задъхан като дете, което бият и което едвам си поема въздух между два удара.

Кожен колан с медна катарама. Като малък се беше гордял, че не е плакал нито веднъж, не е пролял и сълза, когато Татко вадеше кожения колан. Но макар да се бе научил да сдържа сълзите си, така и не успяваше да не изохка. Колко ненавиждаше тази въздишка. Борбата за въздух. Борбата за пространство. Борба за обич.

Мустафа помълча, сякаш за да събере мислите си.

— От доста време има нещо, което не ми дава мира…

В иначе спокойния му глас се прокрадна едва доловимият намек за страх. През пердетата проникваше лунна светлина, очертала кръгче върху дебелия персийски килим. Мустафа се вторачи в това кръгче, когато избълва въпроса:

— Къде е бащата на Ася?

Извърна се към най-голямата си сестра точно навреме, за да види гримасата й, но тя бързо си върна самообладанието.

— Когато се срещнахме с мама в Берлин, тя ми каза, че Зелиха е родила от мъж, за когото за кратко е била сгодена. Но той я бил напуснал.

— Мама те е излъгала — прекъсна го Бану. — Но не е ли все едно вече? Ася порасна, без да е виждала баща си. Не знае кой е. Семейството също — побърза да добави тя. — Освен Зелиха, разбира се.

— И ти ли не знаеш? — попита невярващо Мустафа. — Чух, че си голяма гадателка. Фериде твърди, че си подчинила на себе си зли джинове, които ти съобщават цялата необходима информация. Доколкото разбрах, при теб отвсякъде се стичат клиентки. Нима се опитваш да ме убедиш, че не знаеш нещо толкова важно? Твоите джинове нищо ли не са разкрили?

— Разкриха ми — довери му Бану. — И ми се иска да не знам онова, което знам.

Докато Мустафа осмисляше думите й, сърцето му заби по-ускорено. Вцепенен, той затвори очи. Но и със затворени очи виждаше пронизващия поглед на Бану. И още един чифт очи, които проблясваха злокобно в мрака, кухи и смразяващи. Дали беше злият джин? Ала всичко явно беше сън, защото когато отново отвори очи, Мустафа Казанджъ беше сам с жена си в стаята.

Въпреки това отстрани на леглото го чакаше купичка ашуре. Мустафа я погледна така, сякаш внезапно е разбрал защо е сложена там и какво точно се иска от него. Изборът бе негов… на лявата му ръка.

Погледна лявата си ръка, която вече чакаше при купичката. Усмихна се на властта й. Сега тя можеше или да грабне купичката, или да я избута встрани. Ако избереше второто, на другата сутрин Мустафа щеше да се събуди, за да посрещне поредния ден в Истанбул. Щеше да види на закуска Бану. Двамата нямаше да обсъждат своя среднощен разговор. Щяха да се преструват, че тази купичка ашуре не е била приготвяна и поднасяна никога. Ако избереше първото, кръгът щеше да се затвори. Така или иначе бе достигнал възрастовия предел за мъжете от рода Казанджъ, смъртта при всички положения дебнеше наблизо и вече нямаше значение дали ще живее ден повече, или по-малко. Дълбоко в съзнанието му отекна старо предание — предание за мъж, избягал накрай света с надеждата да се изплъзне на Ангела на Смъртта, колкото да се натъкне на него там, където му било писано да го срещне.

Изборът беше не толкова между живота и смъртта, колкото между направляваната от самия него смърт и внезапната смърт. С такова родово наследство той беше сигурен, че ще умре скоро. Сега лявата му ръка, виновната ръка, можеше да избере кога и къде.

Мустафа си спомни за листчето хартия, което бе пъхнал в каменната стена на светилището „Ел Традито“. „Прости ми — беше написал на него. — За да съществувам, миналото трябваше да бъде заличено.“

Сега имаше чувството, че това минало се завръща. И за да съществува то, Мустафа трябваше да бъде заличен…

През всичките тези години го измъчваха угризения на съвестта, които лека-полека го рушаха отвътре, без да засягат фасадата. Но битката между амнезията и паметта може би най-после беше приключила. Точно като гладкия пясък, разпрострял се след отлив докъдето поглед стига, спомените от тревожното минало избиваха тук-там на повърхността. Мустафа се пресегна да вземе ашурето. Съзнателно и по своя воля започна да го яде малко по малко, като се наслаждаваше на всяка лъжица и продуктите в нея.

Изпита невероятно облекчение, че напуска едновременно и миналото, и бъдещето си. Беше му сладко да напуска живота.

Дояде ашурето и след няколко секунди в стомаха го проряза болка, толкова остра, че не можеше да диша. След две минути дишането му спря напълно.

Ето как Мустафа Казанджъ умря на четирийсет години, три месеца, преди да навърши четирийсет и една.