Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bastard of Istanbul, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 15 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
NomaD (2014)

Издание:

Автор: Елиф Шафак

Заглавие: Копелето на Истанбул

Преводач: Емилия Л. Масларова

Издание: първо

Издател: Егмонт България

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ФолиАрт

Редактор: Виктория Иванова

Художник: Shutterstock

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-0648-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3611

История

  1. — Добавяне

XI.
Сушени кайсии

Всеки момент ще се зазори, онзи тайнствен праг между нощ и ден е само на хвърлей. Единствено по това време е все още възможно да намериш утеха в съня, но и твърде късно да го градиш от начало.

Ако на седмото небе има око, Вселенски Взор, който гледа отвисоко всичко и всички, Той би трябвало да наблюдава дълго Истанбул, ако иска да добие представа кой какво върши зад затворените врати и кой богохулства, ако изобщо някой го прави. За онзи на небесата градът вероятно прилича на проблясваща плетеница от мънички светлинки във всички посоки, наподобяващи фойерверки, пръснати сред непрогледния мрак. Точно в този миг градската плетеница, засияла тук, е в оттенъците на оранжево, червено и охра. Това е конфигурация от искри, от светещи точици, всяка запалена от някой, който е буден в този час. От мястото, където пребивава Вселенският Взор, отвисоко, всички тези произволно запалени електрически крушки вероятно изглеждат съвсем хармонични — мигат постоянно, сякаш шифроват тайнствено послание за Бога.

Ако не броим пръснатите мъждукащи светлинки, в Истанбул още е тъмно като в рог. Всички спят непробудно — и по мръсните тесни улички, които лъкатушат из най-старите квартали, и в модерните жилищни блокове, задръстили новопостроените райони, и в скъпите предградия. Всички, с малки изключения.

Както обикновено, някои истанбулчани са се събудили по-рано от други. Например имамите из целия град: млади и стари, сладкогласни и не толкова сладкогласни, имамите от многобройните джамии стават първи, готови да призоват вярващите на сутрешна молитва. Както и търговците на симид. Те също са будни и са се отправили към съответните хлебарници, за да вземат хрупкавите сусамени гевреци, които ще продават чак до вечерта. Разбира се, хлебарите също са будни. Повечето спят само по няколко часа преди работа, има и такива, които нощем изобщо не лягат. Всеки ден, без изключение, хлебарите палят фурните си посред нощ, за да може призори хлебарниците в целия град да заухаят вкусно на хляб.

Будни са и чистачките. Тези жени на всякакви възрасти стават рано, за да сменят поне два-три автобуса и да отидат в къщите на заможните, където ще търкат, ще чистят, ще лъскат чак до вечерта. Това тук е друг свят. Богатите жени винаги носят грим и никога не показват възрастта си. За разлика от мъжете на чистачките мъжете в богаташките предградия са вечно заети, изненадващо любезни и даже леко женствени. В богаташките предградия времето не е дефицитна стока. Хората го използват щедро, на воля, като топлата вода.

Вече се е зазорило. В този миг градът е лепкава, почти желатинова, аморфна маса — наполовина течен, наполовина твърд.

За Вселенския Взор горе на небето домът на семейство Казанджъ сигурно прилича на проблясващо кълбо замърсени прашинки сред сенките на града. Сега в повечето стаи е тъмно и тихо, в някои обаче свети.

Между обитателите в дома на Казанджъ, които са будни в този час, е Армануш. Тя стана рано и веднага включи компютъра — изгаряше от нетърпение да сподели в Кафене „Константинополис“ за стъписващата случка от предния ден. Описа бохемските среди в Истанбул и после кавгата, като разправи накратко за всеки герой и всяка подробност, която бе забелязала в кафене „Кундера“. Сега разказва надълго и широко за Карикатуриста Алкохолик, като добавя новото приложение, което той е намерил, за виното върху масата.

Вижда ми се забавен — пише Анти-Кавърма. — Значи според теб може да отиде в затвора, задето е нарисувал министър-председателя като вълк? Хуморът е сериозен бизнес в Турция!

Да, този тип изглежда готин — съгласява се Лейди Пийкок/Сирамарк. — Разкажи ни повече за него.

Някой обаче е изтълкувал по съвсем различен начин случката.

Стига бе, хора, няма нищо готино и интересно нито в него, нито в другите от това западнало кафене. Толкова ли не разбирате, всички те са лица и имена от бохемските, авангардистки, художествени среди в Истанбул. Типичен елит в страна от Третия свят — мразят себе си повече от всичко друго по земята.

Армануш се въси от острия език на Барон Багдасарян и се оглежда.

Ася спи в другия край на стаята със Султан Пети, свит на кълбо върху гърдите й, със слушалки на главата и разтворена книга в ръката — „Тоталност и безкрайност. Есе върху външността“ на Еманюел Левинас. До леглото й има и кутийка от компактдиск — Джони Кеш стои, облечен от глава до пети в черно, на фона на сивото мрачно небе с куче от едната страна и котка — от другата, и гледа кисело нещо далеч извън кадъра. Ася е спала с плейъра, включен на повторение. И в това отношение е истинска дъщеря на майка си — способна е да се опълчи срещу всякакви гласове, но не и да се справи с тишината.

От мястото си Армануш не чува текста, но пък долавя ритъма на повтарящите се парчета. Приятно й е, че баритонът на Джони Кеш се лее от слушалките в стаята, както й е приятно да слуша и различните звуци, долитащи отвътре и отвън — сутрешните молитви, които кънтят от джамиите в далечината, млекаря, тракащ с бутилките, които оставя пред бакалията отсреща, изненадващо синхронизираното дишане на Султан Пети и Ася — нещо средно между свистене, похъркване и мъркане, макар че невинаги е лесно да определиш кой кое издава, и звука от собствените й пръсти, които се движат по клавиатурата и търсят най-добрия отговор за Барон Багдасарян. Утрото е съвсем близо и въпреки че не е спала достатъчно, Армануш е въодушевена, обзета от ликуването, което идва, когато разгромиш съня.

Долу е стаята на баба Гюлсюм. Тя може и наистина да е прероденият Иван Грозни, но за тази суровост си има причина. Подобно на мнозина, които накрая са огорчени от живота, баба Гюлсюм също си има история. Израсла в малко градче на Егейско море, в идилия, но и недоимък, омъжила се е за мъж от Казанджъ — род, много по-заможен и по-изтънчен от нейния, но и определено по-злочест, притеснявала се, че е млада провинциалистка, станала жена на единствения син в жизнерадостно, но и подвластно на какви ли не беди семейство, била смазана от бремето, че от нея се иска на всяка цена да роди синове, колкото повече, толкова по-добре, понеже никога не се знае колко ще живеят, а давала живот все на момичета и търпяла болката да вижда как след появата на всяка дъщеря мъжът й се отчуждава все повече.

Левент Казанджъ бил неспокоен човек, който не се е колебаел да използва каиша, за да вкара в пътя жената и децата си: Момче, ако Аллах ме бе дарил с момче, всичко щеше да е наред. Три момичета едно след друго и накрая мечтата, четвъртата рожба — най-сетне момче. С надеждата, че съдбата им се е променила, те опитали пак — пето дете, но то било момиче отново. Мустафа обаче бил достатъчен, той бил всичко, от което се нуждаели, за да се продължи родът. Това бил Мустафа, маминото синче, глезеника, любимеца, винаги предпочитан пред момичетата до степен да се задоволяват всички му прищевки… после песента свършила и в мечтата се прокраднали мрак и отчаяние — Мустафа заминал за Съединените щати, за да не се завърне никога.

Баба Гюлсюм бе жена, не познала споделената любов, жена от онези, които остаряват не постепенно, а набързо — от девствеността веднага се озовават при бръчките и така и не получават възможност да вкусят от средата. Тя се бе посветила изцяло на единствения си син и го поставяла над дъщерите си в опит да открие в него утехата за всичко, отнето й от живота. Но след като момчето се озовало в Аризона, съществуването му се свело до пощенски картички и писма. Той така и не се е върнал да се види със семейството си. Баба Гюлсюм заровила силната болка от това, че била отхвърлена. С времето ставала все по-коравосърдечна. Днес приличаше на човек, който по своя воля се е превърнал в аскет и смята да си остане такъв докрая.

В десния ъгъл на първия етаж Маминка е потънала в дълбок сън, с румени страни и отворена уста тя похърква мирно. До леглото й има шкафче от черешово дърво, а върху него са оставени Свещеният Коран, книга за мюсюлманските светии и прелестна лампа, излъчваща мека сивкавозелена светлина. До книгата има броеница в охра с късче кехлибар, поклащащо се в единия край, и пълна до половината чаша с изкуствените зъби на старицата.

За нея времето отдавна е изгубило линейната насоченост, по магистралата на историята вече няма упътващи знаци, предупредителни светлини, указания за посоката. Маминка има свободата да се движи накъдето поиска или да сменя платната. Може и да спре точно по средата на пътя и да откаже да се движи, да откаже да върви напред, тъй като в живота й вече не съществува понятие като „напред“, съществува само постоянното повторение на откъслечни мигове.

Напоследък я спохождат детски спомени, толкова ярки, сякаш се случват тук и сега. Ето я — осемгодишно синеоко и русо момиченце, в Солун заедно с майка й, двете оплакват тихо баща й, загинал в Балканските войни, после тя вижда себе си в Истанбул, краят на октомври е — обявяват съвременната Турска република. Знамена. Маминка вижда много знамена, червени и бели, полумесец и звезда, които плющят на вятъра като току-що изпрани дрехи. Зад знамената изникват лицето на Ръза Селим, гъстата му брада и големите сериозни очи. След това Маминка вижда себе си като млада жена — седи на пианото „Бентли“ и свири весели мелодии на представителните си гости.

В стаичката точно над Маминка спи леля Джеврийе. Мъчи я кошмарът, който през последните години е сънувала безброй пъти. Отново е ученичка и седи в класна стая, облечена е в грозна пепелявосива униформа. Учителката я вика на дъската, за да я изпита устно. Леля Джеврийе плувва в пот и тръгва неуверено, с отмалели крака. Въпросите, които й задават, са лишени от всякакъв смисъл. Тя установява, че всъщност не е завършила гимназия. Някъде в документите има грешка и се налага да мине изпит по този предмет, за да й дадат диплома и да стане учителка. Всеки път се буди точно на една и съща сцена. Учителката вади дневника и с червена химикалка пише срещу името Джеврийе огромна червена двойка.

Това е кошмарът, който сънува през последните десет години, откакто загуби съпруга си. Той бе лежал в затвора за подкуп, обвинение, в което леля Джеврийе отказваше да повярва. Само месец преди да го пуснат на свобода, бе починал, докато гледал сбиване, бил убит от някакъв глупав електрически кабел. Леля Джеврийе виждаше тази сцена отново и отново и си представяше извършителя (все трябва да има извършител), сложил там кабела и погубил съпруга й. Сънуваше как чака на портала пред затвора. Оттам нататък сценарият се менеше всеки път. Понякога леля Джеврийе издебваше убиеца, за да го заплюе в лицето веднага щом го пуснат от затвора, друг път го наблюдаваше от разстояние, случваше се и да го застреля, веднага щом излезеше на светло.

След като изгубила съпруга си, леля Джеврийе продала къщата и се е присъединила към другите дъщери, приели да живеят под един покрив. Първите месеци там единственото, което правела, било да лее сълзи. Започвала деня, като разглеждала снимките на съпруга си, говорела им, хлипала над всяка, само за да завърши деня, уморена от толкова много скръб. Очите й — подпухнали торбички с червена мъка, носът й — на люспи от многото бърсане — такова било състоянието й, докато една сутрин тя не се е прибрала от гробищата и не е видяла, че старите фотографии ги няма.

— Какво си направила със снимките му? — възкликнала леля Джеврийе, знаейки прекрасно кого да обвини. — Върни ми ги!

— Няма — отсякла баба Гюлсюм строго и студено. — Снимките са при мен. Но няма по цял ден да ми ревеш над тях. По-добре известно време не ги гледай, да ти се излекува сърцето.

Не се е излекувало нищо. Леля Джеврийе започнала да си представя своя съпруг, без да гледа снимките. От време на време се хващала, че променя лицето му — добавяла му прошарени мустаци или тук-там по някой и друг кичур коса. Изчезването на снимките съвпаднало с превръщането на леля Джеврийе в строга учителка по турска история.

В стаята срещу нея спи леля Фериде. Тя е умна и креативна, не жена, а колаж. Само да можеше да удържи на едно място отделните си части. Необичайно е да си толкова чувствителен, страхотно е да си толкова чувствителен, плашещо е да си толкова чувствителен. Тъй като по всяко време може да се случи нещо, тя никога не е сигурна за почвата под краката си. Няма усещане за безопасност и приемственост. Всичко изниква на откъслечни части и парченца, които молят да бъдат съединени, а в същото време оспорват самото понятие за цялост. От време на време леля Фериде си мечтае да има любовник. Иска любов, която да я погълне напълно, толкова пълно, че да обхване и многобройните й тревоги, особнячествата и отклоненията й. Любим, който да обожава всичко в нея. Леля Фериде не иска любов, която да е добра с добрите й страни, но да отхвърля тъмната й същност. Тя има нужда от човек, който да бъде с нея и в добро, и в зло, и в здравомислие, и в лудост. Сигурно заради това на ненормалните им е трудно да се срещат с някого — мисли си тя, — не защото им хлопа дъската, а защото е трудно да намериш някого, готов да се среща с толкова много хора в един човек.

Но това са само мечти наяве. Насън леля Фериде вижда не любовници, а абстрактни колажи. Нощем създава пъстри картинки с изумителни багри и най-различни геометрични фигури. Духа силен вятър, океанските течения се плъзгат заедно с него и светът се превръща в орбита с безброй възможности. Всичко изградено може да бъде разрушено в едно и също време. Лекарите са казали на леля Фериде да го кара спокойно и редовно да си взима хапчетата. Те обаче не знаят почти нищо за тази диалектика. Гради и руши, гради и руши, гради и руши. Умът на леля Фериде е отличен художник на колажи.

До стаята на леля Фериде е банята, после е стаята на леля Зелиха. Тя е будна. Седи с изправен гръб в леглото и оглежда помещението, сякаш е на друг, сякаш запаметява подробностите, за да се почувства по-близко до непознатата, живееща тук.

Гледа дрехите си, десетките поли, всичките къси, всичките ярки, нейният си начин да се опълчи срещу нравствените закони, сред които се е родила. По стените има рисунки и плакати с татуировки. Леля Зелиха е жена към четирийсетте, но в много отношения стаята й е като на тийнейджърка. Вероятно никога няма да порасне и да загуби вътрешния гняв, гнева, който неволно е предала и на дъщеря си. Начинът й на мислене е такъв, че за нея не е жив никой, който не е в състояние да се вдигне и да се разбунтува, който не притежава способността да е несъгласен. Ключът към живота е заложен в съпротивата. Останалите хора се числят към два лагера — зеленчуците, на които им харесва всичко, и чаените чаши, които, макар и да не харесват много неща, не притежават силата да се опълчат. От двете именно вторите са по-страшни. Навремето, когато още си пишеше правила, леля Зелиха измисли едно и за тях.

Желязното правило на благоразумната истанбулчанка: ако си крехка и чуплива като чаена чаша, или намери начин никога да не срещаш вряла вода и се надявай да се омъжиш за идеален съпруг, или се подложи и се счупи възможно най-бързо. В противен случай — спри да си чаена чаша!

Леля Зелиха бе предпочела третия път. Ужасяваше се от чупливостта. И досега беше единствената жена в семейство Казанджъ, способна да се вбеси на чаена чаша, която се е пукнала от напрежение.

Леля Зелиха посяга към пакета „Марлборо Лайтс“ на нощното си шкафче и пали цигара. Възрастта не се е отразила на навика й да пуши. Тя знае, че и дъщеря й е пушачка. Всичко това звучи като тъпо предупреждение от брошура на Министерството на здравеопазването: Децата на хора, пристрастени към пушенето, са изложени на три пъти по-голяма опасност също да станат пушачи. Леля Зелиха се притеснява за Ася, но е достатъчно умна да усеща, че ако й се меси прекалено много и проявява признаци на недоверие, само ще отприщи реакция. Трудно е да се прави, че не се тревожи, както й е трудно собственото й дете да я нарича „леля“. Това я убива. И все пак тя продължава да се надява, че може би така е по-добре и за двете. Това някак е освободило и детето, и майката — двете трябваше формално да се откъснат, за да могат да се свържат физически и духовно. Аллах й е свидетел, лошото е само, че тя не вярва в съществуването Му.

Леля Зелиха всмуква замислено от тютюневия дим, задържа го за миг и го издишва рязко и ядосано. Ако приемем, че има Аллах и Той знае толкова много, защо не прави нищо с това Свое познание? Защо допуска да става, каквото става? Не, леля Зелиха е преизпълнена с решимост — няма да се поддаде на религията. Живяла е като агностичка и ще си умре такава. Искрена и чиста в богохулството си. Ако наистина някъде има Аллах, Той би трябвало да оцени чистосърдечното й отричане, прилягащо само на малцина избрани, което тя продължава да спазва, вместо да се поддаде на сладките приказки и молби на самовлюбените религиозни фанатици, които се срещат навсякъде.

В стаята в другия край на втория етаж е леля Бану. Тя също е будна в този час. Третият буден в дома на Казанджъ. Тази сутрин в нея има нещо необичайно. Пребледняла е и големите й кафеникавосиви очи шарят тревожно. Отсреща има огледало. Леля Бану се оглежда и вижда преждевременно състарена жена. За пръв път от години й е мъчно за съпруга й — за съпруга, от когото си е отишла, без обаче да го изостави напълно.

Той е добър човек и заслужава по-свястна жена. Никога не се е държал зле с нея, никога не й е казвал и една-едничка лоша дума, но след като леля Бану изгуби двамата си синове, тя вече не издържаше да живее при него. От време на време ходи в предишния си дом като чужд човек, който познава къщата до най-малките подробности от дежа вю. По пътя винаги купува сушени кайсии, любимите на мъжа й. След като отиде, почиства малко, зашива някое и друго копче, готви — все любимите неща на мъжа си, и подрежда. Не че има много за подреждане — мъжът й поддържа къщата в ред. Докато леля Бану върши къщната работа, той я наблюдава съсредоточено.

В края на деня винаги пита:

— Ще останеш ли?

Отговорът й никога не се променя.

— Днес не.

Преди да си тръгне, тя добавя:

— В хладилника има храна, не забравяй да притоплиш супата, до два дни да изядеш пилакито, иначе ще се развали. Не забравяй да полееш теменужките, смених им мястото при прозореца.

Той кима и мълви тихо, сякаш на себе си:

— Не се притеснявай. Знам как да се грижа за себе си. И благодаря за кайсиите…

След това леля Бану се връща в дома на Казанджъ. И така ден след ден, година след година.

Тази нощ жената в огледалото изглежда стара. Леля Бану открай време смята, че бързото състаряване е цена, която трябва да плати за своята професия. Повечето хора остаряват постепенно с годините, това обаче не важи за ясновидките. Те остаряват с всеки нов разказ. Стига да беше поискала, леля Бану можеше да помоли за някаква отплата. Точно както не бе молила джина за материални блага, така не беше молила и за физическа красота. Някой ден може и да го направи. Дотук Аллах й е давал сили да се справя, без да иска повече. Днес обаче леля Бану смята да поиска още нещо.

Аллах, дай ми знанието, понеже не мога да устоя на порива да узная, но ми дай и силата да понеса това познание. Амин.

Тя вади от едно чекмедже нефритена броеница и гали зърната.

— Добре тогава, готова съм, да почваме. И Аллах да ми е на помощ!

Докато клати крака от полицата с газеника, Госпожа Сладката се въси — не е особено щастлива от ролята на наблюдател, в която изведнъж се е озовала, не е щастлива и заради нещата, на които ще стане свидетелка след малко в тази стая. През това време Господин Горчивия се усмихва горчиво, единственият начин, по който знае да се усмихва. Доволен е. Най-после леля Бану е убедена. Убедена не от джинската заповед на Господин Горчивия, а от собственото си любопитство на обикновена простосмъртна. Не бе устояла на порива да узнае. На отколешния порив за повече знания… Кой ли всъщност би могъл да му устои?

Сега леля Бану и Господин Горчивия ще се върнат заедно назад във времето. От 2005 в 1915 година. Пътешествието изглежда дълго, но в години на гюлябани това са само няколко крачки.

Пред огледалото, между джина и господарката му, има сребърна купа със светена вода от Мека. В сребърната купа има посребрена вода, а във водата има разказ, и той посребрен.