Елиф Шафак
Копелето на Истанбул (16)

XVI.
Розова вода

Пак уроки. Чухте ли какъв зловещ звук? Пук! Прокънтя право в сърцето ми! Пак ни е урочасал някой завистник и злобар! Аллах да ни е на помощ.

Ето какво каза Маминка в неделя сутринта по време на закуска, докато в ъгъла на стаята вреше самовар. Докато Султан Пети мъркаше под масата — да му дадат още една бучка сирене, а кандидатът, отстранен в тазседмичния епизод от турската версия на „Стажантът“, обясняваше в ексклузивно телевизионно интервю какво се е объркало и защо той не е трябвало да бъде отстраняван, чашата за чай в ръцете на Ася се пукна. Стана толкова неочаквано, че тя трепна. Знаеше само, че както винаги, е напълнила чашата до половина с черна запарка, после е наляла гореща вода чак догоре и след това, когато вече се е канела да отпие, чула пукот. Чашата се беше счупила от горе до долу на зигзаг, като зловеща пукнатина, появила се върху лицето на земята след силно земетресение. Чаят вътре в миг потече и върху дантелената покривка се образува тъмнокафява локвичка.

— Да не си урочасана? — взря се подозрително в Ася леля Фериде.

— Да съм урочасана ли? — засмя се горчиво тя. — Обзалагам се, че съм. Нали всички в града ми завиждат на красотата!

— В днешния вестник има статия за осемнайсетгодишно момче, което тъкмо прекосявало улицата, когато се свлякло на колене и умряло. Мисля, че може да е било урочасано — заяви леля Фериде и от вида й се разбра, че наистина е уплашена.

— Благодаря ти за моралната подкрепа — подметна Ася.

Но усмивката й бързо се превърна във въсене, защото забеляза в какво се е загледала лудата й леля: в комплекта за сол и пипер с форма на снежни човеци. Вчера Ася ги беше скрила в един шкаф с надеждата, че поне един месец няма да ги намери никой. А ето че те отново се мъдреха на масата. Двете керамични фигурки бяха не само грозни и кичозни — и за съжаление здрави, — но и си приличаха толкова, че беше трудно да разбереш кое е солта и кое — пиперът.

— Жалко, че Маминка не се чувства добре, иначе можеше да ти лее куршум — отбеляза леля Бану с лице, толкова обидено, че Ася не помнеше да я е виждала друг път такава.

Леля Бану безспорно бе най-опитна в къщата по отношение на всичко обвито в мрак и паранормално, но нямаше право да лее куршум, понеже за това се искаше да бъде посветена от някой, който го умее — право, отказано й в миналото.

Преди десетина години, когато алцхаймерът още бе в начален стадий, Маминка реши, че е дошло време да избере следващата жена в семейството, на която да предаде тайната на леенето на куршум, и колкото и да е странно, предпочете не леля Бану, както всички очакваха с основание, а най-заклетата агностичка на всички времена — леля Зелиха, решение, което по онова време бе породило значителен смут в къщата.

— Ти да не се шегуваш? — ахна леля Зелиха, след като чу избора на старицата. — Не мога да лея куршум, дори не съм вярваща. Агностичка съм!

— Не я знам какво означава тая дума, но мога да ти кажа, че не е добра — изсумтя Маминка. — Носиш в себе си дарбата. Научи тайната.

— Защо точно аз? — попита леля Зелиха и се насили да помисли дали е възможно. — Защо не избереш по-голямата ми сестра Бану? Тя ще се зарадва повече, ако научи тайната. Аз съм последният човек, когото трябва да учиш на магии.

— Това няма нищо общо с магиите. Коранът ни забранява да правим магии! — възрази Маминка с леко обиден вид. — Точно ти си човекът. Притежаваш нужната решителност, дух и ярост.

— Ярост ли? За какво пък ми е ярост? Сигурно аз бих била човекът, който ти е необходим, ако трябваше да поставям на място разни гадняри, но се съмнявам, че ще бъда от полза, когато става въпрос да се помага на другите — ухили се леля Зелиха.

— Не подценявай доброто в себе си — отговори Маминка.

Точно тогава леля Зелиха изтърси нещо, което веднъж завинаги сложи край на въпроса:

— Не ставам за тази работа. Може и да съм объркана агностичка, но поне ми стиска да си остана такава и другото ми е през онази работа.

— Иди си измий устата със сапун! — избухна ядосана баба Гюлсюм, щом чу разговора.

Но след това леля Зелиха избягваше всячески темата. Половината семейство бяха заклети секуларисти, привърженици на Ататюрк, другата половина — вярващи мюсюлмани. Докато двата лагера постоянно влизаха в сблъсък, но и успяваха някак да съществуват съвместно под един покрив, паранормалното сякаш заличаваше идеологическите различия и те го смятаха за нещо съвсем нормално в живота си, както е нормално всеки ден да ядеш хляб и да пиеш вода. Ето каква беше общата рамка, а леля Зелиха бе предпочела да отхвърля с еднакво презрение и двата лагера.

Затова след толкова години Маминка си оставаше единствената в дома на Казанджъ, която лееше куршум. Напоследък обаче се беше отказала, тъй като веднъж се бе озовала пред нагорещен до червено тиган с разтопен куршум, без да знае какво да прави с него.

— Защо държа този нажежен тиган? — беше попитала с видима паника.

Бяха й взели внимателно тигана и оттогава не й доверяваха да лее куршуми. Но сега, след като въпросът отново излезе на дневен ред, всички глави се извърнаха към старицата, за да проверят дали тя следи разговора.

Превърнала се в обект на внимание от всички на масата, Маминка вдигна очи и погледна с любопитство семейството си, без да спира да дъвче шумно парчето суджук. Глътна си залъка, оригна се и тъкмо да се пренесе отново в своя си свят, когато стъписа всички с бистрата си памет.

— Скъпа ми Ася, ще ти лея куршум и ще прогоня злото, ако то се е събрало около теб.

— Благодаря, Маминко — усмихна се тя.

Когато тя беше малка, Маминка редовно лееше куршум, за да я предпази от уроки. Ася си беше слабичка и истината е, че май наистина се нуждаеше от малко насърчение в началото на земния си път. Кой знае защо, често се препъваше и падаше по лице — все си разбиваше долната устна. Тъй като подозираха, че е урочасана, и не отчитаха, че едва е проходила и още не е устойчива, я пращаха при Маминка.

В началото обредът беше за Ася забавна игра, вълнуваща и весела, освен това й носеше удовлетворение, ласкаеше се да е център на такова внимание. Помнеше, че като дете истински се бе наслаждавала на всяко паранормално постижение — тогава бе достатъчно малка, че да вярва, не непременно в магията, а в това, че близките й знаят да направляват съдбата. Радваше се на всяка малка подробност от обреда: да седи по турски на най-красивото килимче в къщата и с опънатото над главата й одеяло да се чувства защитена и добре скрита като в палатка, после да слуша изричаните от всички посоки молитви и цвърченето, подобно на писък, долитащо откъм пълния с вода тиган, в който Маминка лееше разтопения куршум, докато повтаряше: Elemterefiş kem gözlere şiş. Göz edenin gözume kizgin şiş.^[55]

Куршумът бързо се втвърдяваше и всеки път придобиваше различни форми. Ако наоколо имаше уроки, те винаги се появяваха като дупка във вид на око по средата. Досега Ася не помнеше да е имало случай, когато не се е образувала дупка.

Докато беше расла, постоянно беше наблюдавала как леля Бану гледа на кафе, а Маминка разваля уроки, но пак в крайна сметка бе наследила скептицизма и агностицизма на майка си. Беше стигнала до извода, че всичко се свежда до тълкуване. Ако търсиш морави еднорози, не ти трябва много време, за да започнеш да ги виждаш навсякъде. По същия начин, и да има някаква връзка между нещото, на което гадаеш — било то кафе или лят куршум, — и самото тълкуване, тя не е по-силна, отколкото връзката между пустинята и пустинната луна. Макар второто да се нуждаеше от първото за свой фонов пейзаж, то безспорно си съществуваше самостоятелно и без него. Пустинната луна я има и извън пустинята. Затова, каквото и да види човешкото око в парченце лят куршум, то не може да бъде сведено до формата, очертана от него. Стига да гледаш дълго и предано, нищо чудно да различиш там дори морав еднорог.

Но въпреки неизкоренимото си неверие Ася нямаше намерение да възразява точно сега, когато Маминка си бе спомнила какво се прави в такива случаи. Обичаше я много силно, за да й отказва.

— Добре тогава — сви рамене тя. Освен това беше сигурна, че до няколко минути старицата вероятно ще забрави. — След закуска ще ми лееш куршум както едно време.

Точно тогава се отвори вратата на банята долу и при тях дойде Армануш — изглеждаше така, сякаш не е спала — изтощена и с униние в красивите очи. Това беше друга Армануш, почти несвързана със света наоколо и някак по-стара. Вървеше бавно и предпазливо.

— Много съжаляваме за загубата на баба ти — каза след кратко мълчание леля Зелиха. — Нашите най-искрени съболезнования.

— Благодаря — отвърна Армануш, без да поглежда никого в очите.

Грабна един свободен стол и седна между Ася и леля Бану. Ася й наля чай в чашата, а леля Бану й поднесе яйца, сирене и домашен мармалад от кайсии. Дадоха й и осмия симид — не се бяха отказали от навика всяка неделя сутрин да купуват от някой уличен търговец по осем симида.

Въпреки това Армануш погледна безразлично храната. Няколко минути разбърква разсеяно чая, после се извърна към леля Зелиха и попита:

— Мога ли да дойда и аз на летището — да вземем мама?

— Разбира се, ще отидем заедно — отвърна тя и преведе и на останалите.

— Идвам и аз — намеси се баба Гюлсюм.

— Добре, мамо, ще отидем всички заедно — отговори леля Зелиха.

Ася изпелтечи:

— Аз също.

— Не, госпожичке, ти оставаш тук — отсече леля Зелиха с тон, който не търпеше възражения. — Оставаш тук и ти леят куршума.

Ася я погледна така, сякаш питаше: Това пък какво беше? Защо я оставяха? Ако в тази къща изобщо имаше някаква демокрация и свобода на словото, те бяха запазени за всички, само не и за нея. Станеше ли въпрос за нея, домашният режим автоматично се превръщаше в чист тоталитаризъм. Ася въздъхна с поглед на ръба на отчаянието. После, без да знае защо, грабна керамичните съдчета за сол и пипер — изведнъж й се прииска да си сложи пипер на храната. По лицето й за миг се мерна неувереност: Ася остави снежния човек и стиснала грозната снежна жена, наръси твърде много сол по остатъците от бърканите си яйца.

До края на закуската се държа хладно и отчуждено. След малко леля Бану стана и както я гледаше отстрани, попита състрадателно:

— Защо, миличка, двете с теб не отидем на пазар? Можем да тръгнем след закуска и да се върнем до два часа. Ще бъде забавно! Но първо — сети се тя насред изречението — ела да ми помогнеш в кухнята да сипем ашурето в купички.

Ася кимна, беше се предала. Все тая! — помисли си. — Наистина, все тая…

* * *

В кухнята миришеше като в популярна закусвалня, пълна с клиенти в събота следобед. Най-силно се усещаше тръпчивото ухание на канела. Ася взе черпака и започна да сипва ашурето от огромната тенджера в стъклените купички — по един черпак и половина във всяка. Запита се защо ли леля Зелиха не е искала да я вземе със себе си на летището. В колата със сигурност имаше място. Мина й през ума, че леля Зелиха може да я държи надалеч от гостите. Ася бе забелязала, майка й не беше особено щастлива от новината, че Мустафа се връща след двайсет години.

— Мога ли да помогна?

Ася се обърна и видя, че Армануш стои и я наблюдава.

— Разбира се, защо не! Благодаря. — Даде й паницата с нарязаните на ивички бадеми. — Ще наръсиш ли купичките?

Следващите десет минути работеха рамо до рамо и си разменяха кратки тъжни думи за баба Шушан.

— Дойдох в Истанбул, защото ми се струваше, че ако посетя сама града на баба си, ще разбера по-добре наследството на своето семейство и мястото си в живота. Исках да се запозная с турци, за да разбера по-добре какво е да си арменец. Цялото пътуване беше опит да се докосна до миналото на баба. Смятах да й разкажа как сме търсили къщата й… а сега нея вече я няма. — Армануш се разплака. — Нямах възможност дори да я видя за последно.

Ася я прегърна, макар и непохватно, не беше свикнала да проявява любов и състрадание.

— Много съжалявам за загубата ти — подхвана тя. — Преди да си тръгнеш от Истанбул, можем двете да потърсим други места, свързани с миналото на баба ти. Можем да се върнем там и да поговорим с други хора, да проверим дали ще открием нещо.

Армануш поклати глава.

— Оценявам го, но истината е, че щом пристигне майка ми, ще бъде трудно да ходя някъде сама. Трепери ми като квачка.

Чуха стъпки и замълчаха. Беше леля Бану, дошла да провери докъде са стигнали. Тя погледа малко как украсяват десертите.

— Армануш знае ли приказката за ашурето? — каза усмихната леля Бану, но не толкова като въпрос, а като увод към разказа.

Докато двете млади жени се трудеха заедно, докато отваряха наровете и ръсеха с канела и нарязани на ивички бадеми десетките купички с ашуре, наредени върху шкафчето, леля Бану започна да разправя:

— Имало едно време една земя не много далеч оттук и в нея хората били свърнали от правия път, а времената били тежки. Аллах гледал, гледал нечестивците и накрая пратил вестоносец — Ной, да ги вкара в пътя и да им даде възможност да се покаят. Но щом Ной отворил уста, за да проповядва правдата, никой не пожелал да го слуша и думите му били прекъснати с проклятия. Наричали го какъв ли не: луд, побъркан, откачен…

Ася погледна развеселена леля си, понеже знаеше как да я размекне.

— Но той бил предаден най-вече от жена си, която го погубила, нали, лельо? Жената на Ной се вляла в редиците на езичниците.

— Наистина се вляла, не жена, а змия в тревата! — потвърди леля Бану — разкъсваше се дали да разкаже религиозната история, както подобава, или да я изпъстри със свои забележки.

— Цели осемстотин години Ной се мъчил всякак да убеди жена си и народа си… И не ме питайте защо му е трябвало толкова много време — посъветва леля Бану. — Времето е капка в океана и няма как да премериш едната капка с друга и да провериш коя е по-голяма и коя — по-малка. И така, молил се Ной цели осемстотин години за народа си и се опитвал да го върне в правия път. Един ден Бог му пратил ангел Гавриил. „Направи си ковчег — прошепнал ангелът — и вкарай в него от всички видове по две…“

Докато превеждаше разказ, който не се нуждаеше от превод, Ася сниши малко глас, защото предстоеше частта, която й харесваше най-малко.

— Накрая в Ноевия ковчег били събрани праведни от всички вери — продължи леля Бану. — Там бил Давид, там били и Мойсей, Соломон, Иисус и мир на праха му, Мохамед. Така подготвени, те се качили и зачакали. Скоро започнал потопът. Аллах заповядал: „О, небеса! Вече е време! Нека водата ви се излее. Не се сдържайте повече. Пратете им водата и гнева си!“. После заповядал на земята: „О, земьо, задръж водата, не я попивай“. Водата се покачила толкова бързо, че никой извън ковчега нямало да оцелее.

Тук вече гласът на преводачката се извиси, защото това бе любимата й част. Ася обичаше да си представя как потопът отнася села и цивилизации, а заедно с тях и всички нежелани спомени от миналото.

— Дни наред те плавали и плавали, а накъдето и да се обърнели, имало само вода. Не след дълго храната станала оскъдна. Нямало достатъчно, за да си приготвят ядене. Затова Ной наредил: „Донесете кой каквото има“. Речено-сторено: зверове и човеци, насекоми и птици, хора с различна вяра донесли малкото, което им се намирало. Сготвили заедно всички продукти и така се получила голяма тенджера ашуре. — Леля Бану се усмихна гордо на тенджерата върху печката, сякаш е същата, както в преданието. — Такава е историята на този десерт.

Според леля Бану всички важни събития в световната история се били случили в деня на ашурето. На този ден Аллах приел покаянието на Адам. Юнус бил пуснат от делфина, който го бил погълнал, Руми срещнал Шамс, Иисус се възнесъл на небето, а Мойсей получил Десетте Божии заповеди.

— Помоли Армануш да ни каже коя е най-важната дата на арменците — рече леля Бану с мисълта, че по всяка вероятност е същата.

Армануш отговори веднага след като й преведоха въпроса:

— Геноцидът.

— Май не се вписва в модела ти — усмихна се Ася на леля си, като пропусна превода.

Точно тогава в кухнята се появи леля Зелиха, въоръжена с дамската си чанта.

— И така, пътниците за летището, време е да тръгваме!

— И аз идвам с вас — възкликна Ася и пусна черпака върху шкафчето.

— Вече го обсъдихме — отвърна безразлично леля Зелиха.

Не беше в неин стил. В гласа й се бе просмукала дрезгава плашеща нотка, сякаш с устата й говореше друг.

— Ти, госпожичке, ще си останеш вкъщи — постанови непознатата.

Ася се разстрои най-вече от това, че не може да разчете изражението на леля Зелиха. Явно беше направила нещо, с което да ядоса майка си, а нямаше представа какво, освен, разбира се, ако не я беше подразнила със самото си съществуване.

— Сега пък какво съм направила? — отчаяно вдигна ръце тя, след като леля Зелиха и Армануш излязоха.

— Нищо, скъпа, тя те обича много — промърмори леля Бану. — Стой с мен и с джиновете. Щом приключим с украсата на ашурето, отиваме на пазар.

Но на Ася не й се ходеше на пазар. Тя грабна с въздишка шепа зрънца от нар, с които да поръси оставените отстрани неукрасени купички. Разпредели ги равномерно, сякаш оставяше след себе си следа, по която да се прибере дете от приказките. Хрумна й, че в друг живот зрънцата нар може би са били мънички безценни рубини.

— Лельо — извърна се тя към най-възрастната си леля. — Какво стана със златната ти брошка? Онази с формата на нар, нали се сещаш? Къде е?

Леля Бану пребледня, от лявото й рамо Господин Горчивия бе прошушнал тихо на ухото й: Кога си спомняме нещата, които си спомняме? Защо задаваме въпросите, които задаваме?

* * *

Ноевият потоп, колкото и ужасяващ да е бил, започнал нежно, нечуто, с няколко капчици дъжд. Единични капки, предвещаващи бедствие — знак, който никой не е забелязал. По небето се струпали тъмни, мрачни облаци, сиви и тежки, сякаш заредени с лети куршуми, напълнени с уроки. Всяка дупка във всеки облак била немигащо небесно око, проляло сълза за всеки грях, извършен някога на земята.

Но денят, в който леля Зелиха беше изнасилена, не бе дъждовен ден. Всъщност по ясното синьо небе нямаше и едно-единствено облаче. Дълги години тя щеше да помни небето в онзи прокобен ден не защото е извърнала очи нагоре, за да се моли на Аллах или да търси помощ от Него, а защото по време на борбата имаше миг, когато главата й бе увиснала от леглото, вече не можеше да помръдне под тежестта му, не можеше повече да му се съпротивлява и погледна неволно небето колкото да види как из него бавно се носи рекламен балон. Беше оранжево-черен и отгоре с огромни букви пишеше KODAK.

Зелиха потрепери — представи си грамаден фотоапарат, който снима всичко, случващо се в този миг тук долу, на земята. Фотоапарат „Полароид“, който щраква снимка на изнасилване в стая в конак в Истанбул.

До късно сутринта тя беше сама в стаята си и се наслаждаваше на усамотението, нещо рядко в тяхната къща. Докато беше жив, баща й не позволяваше никой да затваря вратите на стаите. Усамотяването означаваше съмнителни дела, всичко трябваше да се вижда, да бъде на открито. Единственото място, където човек можеше да се заключи, беше банята, но и там, ако се забавиш, някой идваше да чука на вратата. Едва след смъртта на баща си Зелиха можеше да затвори вратата и да остане насаме със себе си. И майка й, и сестрите й не искаха и да чуят, че изпитва нужда да се откъсне от света. От време на време Зелиха си представяше колко хубаво ще бъде да се изнесе оттук и да си има свой дом.

Рано онази сутрин жените от семейство Казанджъ бяха отишли на гроба на Левент Казанджъ, но Зелиха се бе извинила. Не й се ходеше на гробищата с цялото семейство. Предпочиташе да отиде сама, да седне на прашната земя и да зададе на баща си няколко въпроса, които приживе той беше оставил без отговор. Защо е трябвало да бъде толкова строг към собствената си кръв и плът, защо не я е обичал? Ето какво искаше да разбере Зелиха. Освен това искаше да го пита дали има представа, че призракът му ги преследва и досега — и до ден-днешен се случваше неволно да снишат глас от страх да не притеснят със своето присъствие баща си. Левент Казанджъ не обичаше шума, особено детската врява. Съвсем невръстни им се налагаше да шептят. Да си дете в семейство Казанджъ, означаваше най-вече и преди всичко да научиш какво означава тати. Но тати не като баща, а като ТАТИ — Търпи Ако Трябва да Извикаш. Принципът ТАТИ беше прилаган към всеки миг от живота им. Ако някое от децата се препънеше например и се наранеше до стаята на баща им, то се сдържаше да не се разплаче, затисваше силно раната с длан, слизаше на пръсти в кухнята или градината, уверяваше се, че е достатъчно далеч, за да не го чуят, и чак тогава, чак там се разридаваше от болка. Зад всичко това стоеше примамливата, но така и несбъдната надежда: че ако слушаш, Татко няма да се ядоса.

Всяка вечер, прибереше ли се баща им от работа, децата се събираха преди вечеря при масата и чакаха да бъдат проверени. Баща им никога не ги питаше направо дали са слушали през деня. Вместо това ги строяваше като малък полк и се взираше с различна продължителност в лицата им: Бану (по-уплашена за сестрите и брат си, отколкото за самата себе си, нали бе най-голяма и се опитваше да ги закриля), Джеврийе (прехапала устни, за да не се разплаче), Фериде (с притеснено шарещи очи), Мустафа — единственият син (който се надяваше да се измъкне от тази окаяна група, понеже вярваше, че е любимец на баща си) и най-малката, Зелиха (със сърце, в което се надигаше едва доловима горчилка). Чакаха Татко да си дояде супата, а после да ги покани един по един… а понякога, ако извадеха късмет, и всички наведнъж — да седнат на масата.

Зелиха страдаше не толкова от непрекъснатото хокане на баща им и от редовното нашляпване, колкото от тези проверки преди вечеря. Причиняваше й болка, че трябва да чака там, при масата, за да бъде огледана, сякаш всяка грешна стъпка, която е направила през деня, бе изписана върху челото й с мастило, видимо само за баща й.

„Толкова ли не можете да се държите като хората?“ — питаше Левент Казанджъ всеки път, щом разчетеше върху челото на някое от децата си, че е направило беля, и решаваше да накаже заради нея всичките.

Беше почти невъзможно да свържеш този Левент Казанджъ с човека, в който той се преобразяваше веднага щом излезеше от къщата. Който и да го срещнеше извън конака, го възприемаше като самото въплъщение на надеждността, внимателното отношение, духа на сплотеност и праведност, като човек, за какъвто някой ден мечтаеха да се омъжат всички най-близки приятелки на дъщерите му. Вкъщи обаче добротата му беше запазена единствено за чуждите хора. Точно толкова естествено както си изуваше обувките и си слагаше пантофите веднага щом се прибереше, той се преобразяваше от любезен чиновник в авторитарен баща. Веднъж Маминка беше казала, че е толкова строг с децата си, защото самият той бил страдал като малък, бил изоставен от собствената си майка.

Понякога Зелиха неволно си мислеше, че е хубаво, че баща й е починал рано, като всички останали мъже в рода. Властен човек като Левент Казанджъ вероятно нямаше да се радва на щастлива старост, когато вече немощен и болен е щял да зависи от милостта на децата си.

Зелиха знаеше, че ако отиде на гроба на баща си, ще поиска да си поговори с него, а почне ли да говори, ще се разплаче, ще се пукне като чаена чаша от уроки. Самата мисъл да плаче пред други я отблъскваше. Наскоро си беше обещала, че никога няма да се превърне в една от онези ревливи жени и че ако й се доплаче, ще го прави насаме. Затова в онзи ден без дъжд отпреди двайсет години беше предпочела да си остане у дома.

Излежаваше се, разглеждаше списания и си мечтаеше. До леглото беше оставила самобръсначка, с която си бръснеше краката, и шишенце розова вода — да успокои с нея кожата. Ако я видеше, майка й щеше страшно да се ядоса. Майка смяташе, че жените трябва да махат космите по тялото си с восък, а не да се бръснат. Бръсненето беше само за мъжете. Кола маската беше колективен женски ритуал. Два пъти на месец всички жени в семейство Казанджъ се събираха във всекидневната да си правят кола маска на краката. Първо разтопяваха на печката буца восък, който миришеше на бонбони. После всички сядаха на килима и като дърдореха, си слагаха по краката горещата лепкава маса. Щом восъкът се втвърдеше, го смъкваха. Понякога ходеха всички вкупом в местния хамам и там си правеха кола маска върху огромната мраморна плоча под парата. Зелиха мразеше хамама, това изцяло женско пространство, точно както мразеше и ритуала на кола маската. Предпочиташе да се бръсне със самобръсначка, ставаше бързо, лесно и насаме.

Тя проточи крака от леглото и мимоходом се погледна в огледалото. Сипа в дланта си още от лосиона и докато го втриваше бавно в кожата си, изучаваше най-старателно, с възхищение тялото си. Знаеше, че е красива, и не се опитваше да го крие. Майка й твърдеше, че красивите жени трябвало да бъдат два пъти по-скромни и внимателни с мъжете. Според Зелиха подобни твърдения не бяха нищо друго освен празни приказки на жена, която никога не е била красива.

Зелиха прекоси лениво стаята и пусна касета. Беше албум на една от любимите й турски певици, транссексуална и с божествен глас. Певицата беше започнала кариерата си като мъж, изпълнявал ролята на героя в мелодраматични филми, а накрая се беше подложила на операция за смяна на пола. Обличаше се само в крещящи костюми, към които добавяше лъскави аксесоари и купища накити — нещо, което би направила и Зелиха, стига да имаше толкова много пари. Зелиха я обожаваше и имаше всичките й албуми. Беше време певицата да пусне нов, но наскоро беше забранена от военните, които въпреки държавния преврат отпреди три години още управляваха негласно страната. Зелиха имаше своя теория за това защо генералите са против транссексуална певица на сцената.

— Защото в нейно присъствие се чувстват застрашени — намигна тя на Паша Трети, който се беше свил на леглото като тежка възглавничка от чистобяла козина и я наблюдаваше с присвити бляскавозелени очи. — Гласът й е небесен, облеклото й привлича погледите и съм сигурна, генералите се притесняват, че ако тя се появи по телевизията, вече никой няма да ги слуша с тия пресипнали гласове и жабешкозелени униформи. Представяш ли си? Какво би могло да бъде по-страшно от военен преврат? Военен преврат, който си остава незабелязан от никого!

Точно тогава на вратата се почука.

— Сама ли си говориш, смешнице? — възкликна Мустафа, след като надзърна вътре. — Спри тази ужасна музика!

В лешниковите му очи проблясваше младежки плам, тъмната му коса бе намазана обилно с гел и беше пригладена назад, той можеше да бъде наречен красив, ако не беше тикът, появил се един Аллах знае кога. Докато говореше, Мустафа имаше навика да накланя глава надясно — рязко машинално движение, което се засилваше, ако беше много нервен или сред непознати. Случваше се другите да го тълкуват погрешно като срамежливост, Зелиха обаче смяташе, че това не е нищо друго освен признак на отявлена неувереност.

Тя се подпря на лакът и сви рамене.

— Мога да слушам каквото си искам и както си искам.

Но вместо да се скара с нея или да излезе и да затръшне вратата, както бе правил много пъти преди това, Мустафа спря, сякаш разсеян от някаква мисъл.

— Защо ходиш с такива къси поли?

Въпросът беше толкова неочакван, че Зелиха го погледна смаяна и чак сега забеляза размътения му поглед. От една година се е превърнал в истински идиот — помисли си тя и повтори последната дума на глас:

— Идиот!

Мустафа се направи, че не я е чул, и огледа стаята.

— Това там моята самобръсначка ли е?

— Да — призна си Зелиха. — Ще я върна.

— Какво правиш със самобръсначката ми?

— Не ти влиза в работата — рече тя, макар и донякъде колебливо.

— Не ми влиза в работата ли? — тросна се Мустафа и бръчките по челото му станаха още по-дълбоки. — Промъкваш се в стаята, задигаш ми самобръсначката, бръснеш си краката, за да ги показваш на всички мъже в квартала, а после ми разправяш, че не ми влизало в работата. Е, ще ти кажа какво. Грешиш ужасно, госпожице! Точно моя работа е да се постарая да се държиш прилично.

Очите на Зелиха проблеснаха леко.

— Защо не ходиш да се занимаваш с друго? Върви да мастурбираш — изсъска тя.

Мустафа се изчерви. Погледна отровно сестра си.

Напоследък вече беше ясно, че се затруднява да общува с жени. Уж беше израсъл сред жени на всякаква възраст и беше свикнал да е център на вниманието, а в сравнение с връстниците си изоставаше ужасно в опита с противоположния пол. Макар и на двайсет, Мустафа имаше чувството, че и досега е заседнал на опасната граница между детство и мъжка зрялост. Не можеше да се върне назад, но не можеше и да скочи напред. Единственото, което знаеше за тази граница вододел, бе, че тя го притеснява, а единственото, което знаеше за притеснението, бе, че то не му харесва. Ненавиждаше плътските желания на тялото си, а в същото време те го привличаха. Преди Мустафа беше успявал да сдържа тези подтици — за разлика от съучениците си, които не спираха да мастурбират. От четиринайсет до деветнайсетгодишен беше потискал онова, което наричаше „то“, и не беше мастурбирал. Но миналата година, след като на изпитите не се класира за университета, годините на самокастриране и самопрезиране сякаш дадоха откат и желанието във вид на ТО се пробуди още по-силно.

Където и да отидеше Мустафа, ТО го следваше по петите по всяко време на деня. В банята, в мазето, в тоалетната, под завивките, във всекидневната и от време на време, в леглото на сестра му, където той се промъкваше незабелязано, ако наоколо нямаше никой, на стола й, при бюрото й… ТО изискваше пълно подчинение — като своенравен патриарх. Колкото и да му се покоряваше, Мустафа никога не използваше дясната си ръка. Тя беше запазена за чисти неща, чисти и свети. Именно с дясната ръка той докосваше Корана, държеше броеница и отваряше затворени врати. Пак с дясната ръка поемаше дланта на старците, за да я целуне. Колкото благословена беше дясната ръка, толкова лявата бе запазена за всичко гнусно. Мустафа мастурбираше само с лявата ръка.

Веднъж му се присъни, че мастурбира пред баща си. Върху лицето на баща му не се четеше нищо, той само наблюдаваше от своето място на масата за вечеря.

За последен път Мустафа бе виждал баща си да го гледа така, когато бе на осем години и го обрязваха. Той още помнеше жалкото хлапе, което лежеше в огромното лъскаво легло с атлазен чаршаф и подаръци наоколо, и чакаше да го отрежат, беше заобиколен от роднини и съседи — някои бъбреха, други ядяха, трети танцуваха, имаше и такива, заети с това да го дразнят — общо седемдесет души, събрали се да отпразнуват прехода от детството в мъжката зрялост. Именно онзи ден, веднага след обрязването, точно след ужасяващия писък, който Мустафа нададе, до него се приближи баща му и след като го целуна по бузата, прошепна в ухото му:

— Виждал ли си ме някога да плача, синко?

Мустафа поклати глава. Не, никой не беше виждал баща му да плаче.

— Добре — усмихна се нежно Левент Казанджъ на сина си. — Сега вече си мъж, дръж се като такъв.

Когато мастурбираше, Мустафа никога не смъкваше докрай панталона не само от страх, че някой в къщата ще го завари, но и защото се дразнеше от призрака на баща си, който му нашепваше в ушите същото изречение отново и отново. Миналата година тялото му изведнъж бе надделяло не само над волята му, но и над изпитателния поглед на баща му. Сякаш е пипнал заразна болест — той беше убеден, няма как това да не е болест, — Мустафа започна да мастурбира по всяко време на деня и нощта. Спри. Не мога да спра. Спри. Не мога да спра. Сънуваше, че майка му и баща му са го заварили да го прави. Че блъскат по вратата, избиват я, нахълтват и го залавят на местопрестъплението. Сред писъци и вой майка му го целува и го потупва по гърба, а баща му го заплюва в лицето и го скъсва от бой. Там, където баща му му оставя синини, майка му го разтрива с ашуре, сякаш десертът е мехлем. Мустафа се будеше отвратен и в същото време разтреперан, с пот, избила по челото му, и за да се успокои, мастурбираше.

Докато му подвикваше, Зелиха нямаше никаква представа за всичко това.

— Нямаш срам — рече брат й. — Не знаеш как се говори с по-възрастни. Пет пари не даваш, че мъжете по улиците ти подсвиркват. Обличаш се като проститутка, нима после очакваш уважение?

Зелиха се усмихна презрително.

— Какво толкова? Или те е страх от проститутките?

Мустафа само я изгледа.

Преди месец беше открил най-срамната улица в Истанбул. Можеше да отиде на други места, където щеше да намери не толкова скъп, не толкова окаян и не толкова позорен секс, но нарочно отиде там — колкото по-грубо и грозно, толкова по-добре. Долепени една до друга запуснати къщи, миризми, петна, мръснишки шеги, които мъжете пускат не защото са големи шегаджии, а защото имат нужда да се посмеят, проститутки във всяка стая на всеки етаж, проститутки, които вероятно никога не отказват парите ти, а пак подмятат, че те няма никакъв в леглото. Беше се върнал оттам с чувството, че е мръсен и немощен.

— Шпионираш ли ме? — попита той.

— Моля? — прихна Зелиха — чак сега се досети, че, без да знае, е направила откритие. — Как може да си толкова тъп! Дори да ходиш по проститутки, твоя работа, все ми е тая.

Мустафа се засегна и изведнъж му се дощя да удари сестра си. Тя трябваше да разбере, че не може да му се подиграва така.

Зелиха го погледна с присвити очи, сякаш се опитваше да разчете мислите му.

— Изобщо не ти влиза в работата какво обличам и как живея — заяви тя. — За какъв се мислиш? Татко е мъртъв и няма да допусна да се правиш на него.

Колкото и да е странно, още щом го изрече, Зелиха се сети, че сутринта е забравила да вземе от химическото чистене дантелената си рокля. Само да не пропусна да я прибера утре.

— Ако Татко беше жив, нямаше да говориш така — отвърна Мустафа. Размътеният поглед отпреди малко бе изместен от горчив блясък в очите. — Но това, че той си е отишъл, изобщо не означава, че в тази къща няма правила. Имаш отговорности към семейството си, госпожичке. Не можеш да позориш доброто му име.

— О, я млъквай! Колкото и да опозоря семейството, това изобщо не може да се сравнява с позора, който ти досега си му навлякъл.

Мустафа застина, изглеждаше объркан. Дали сестра му беше научила, че играе хазарт, или пак блъфираше? Мустафа залагаше на мачове и губеше все повече и повече. Ако баща му беше жив, със сигурност щеше да го набие, без да се съобразява с възрастта му. Грубият колан с месингова катарама. Дали имаше някаква логика в това от един определен колан да боли повече, отколкото от другите, или въображението на Мустафа просто се беше съсредоточило точно на този колан и той си бе внушил, че няма да го заболи чак толкова, че ще бъде благодарен и дори ще се почувства голям късметлия, ако баща му го удари с някой от другите?

Но баща му вече си беше отишъл и се налагаше на някого да му бъде напомнено кой командва сега.

— Сега, след смъртта на Татко, аз отговарям за семейството — оповести Мустафа.

— Виж ти! — засмя се Зелиха. — Знаеш ли какъв ти е проблемът? Разглезен, много си разглезен, безценен фалосе! Разкарай се от стаята ми.

Сякаш насън, с крайчеца на окото си тя видя, как ръката му се вдига във въздуха, за да я зашлеви през лицето. Още не можеше да повярва, че Мустафа е в състояние да я удари, погледна го невиждащо и в последния момент успя да се дръпне встрани.

Изплъзна се на плесницата, но с това само вбеси Мустафа. При втория опит бузата й пламна. Затова Зелиха също го удари по бузата — точно толкова силно.

След минута двамата ожесточено се боричкаха на леглото като деца, с тази разлика, че като малки не се бяха били никога. Татко никога не беше одобрявал караниците. За няколко мига Зелиха се почувства победителка — беше го ударила наистина силно — или поне си мислеше така. Беше висока мускулеста жена и не бе свикнала да се чувства крехка. Стисна длани във въздуха като шампион на ринга — все едно поздравява невидима публика, зарадвана от победата:

— Така ти се пада!

Точно тогава Мустафа изви ръката й зад гърба й и легна върху нея. Този път всичко беше различно. Той беше различен. С едната ръка я стисна за гърдите, а с другата й вдигна полата.

Най-първото нещо, което изпита Зелиха, бе вцепенение, после — отново вцепенение. Усещането за позор бе толкова пърлещо, че вътре в нея нямаше място за други чувства. В миг тя бе омаломощена, почти смразена по някакъв свенлив начин, начин, който разкриваше възпитанието й — смущението, че я виждат само по бельо, надделяваше над всичко останало.

После обаче — внезапно — в нея се надигна паника, заличила унижението. Зелиха се опита да го спре с едната ръка, а с другата се помъчи да си смъкне полата, той обаче почти веднага я вдигна отново. Тя се бореше, бореше се и той, тя го удари, той я удари още по-силно, захапа го, той стовари юмрук на лицето й — един-единствен удар. Тя чу как някой изкрещява: „Спри!“, с все сила, пискливо и нечовешки, като животно в кланица. Не позна собствения си глас, както не позна и собственото си тяло, сякаш то беше чужда територия, когато той проникна в него.

Това бе мигът, в който забеляза балона KODAK в ясното небе.

Затвори очи, като че ли това беше детска игра и щом тя не вижда, няма да я видят и нея. Сега вече имаше само звуци, звуци и миризми. Дишането на Мустафа стана по-тежко, той стисна с длани гърдата и врата й. Зелиха се уплаши, че ще я удуши, но след малко пръстите му се разхлабиха и движението спря. Мустафа издаде ранен звук, после се свлече върху Зелиха и притисна до нея гърди. Тя чу как бие сърцето му. Но не чу своето. Имаше чувството, че животът е източен от нея.

Отвори очи чак след като той се отпусна и омекна вътре в нея. Когато се изправи, Мустафа едва се държеше на краката си. Прекоси със залитане стаята и задъхан, се подпря на вратата. Пое си дълбоко въздух и усети две миризми — пот и розова вода. Постоя малко там с гръб към сестра си, докато намери сили да се раздвижи отново и да избяга от стаята.

Още щом излезе в коридора, чу, че входната врата се отваря — семейството се беше прибрало. Отиде бързо в банята, заключи се вътре, пусна душа, но вместо да застане под него, се свлече на колене и повърна.

— Ехо! Къде сте всички? — чу се от предната стая гласът на Бану. — Има ли някой вкъщи?

Зелиха се изправи и се постара да приглади дрехите си. Всичко се бе случило толкова бързо, може би щеше да успее да си втълпи, че не се е случило нищо. Лицето, което видя в огледалото обаче, разкриваше друга история. Там, в рамката на отражението й, лявото й око изглеждаше отекло, с морав полумесец отдолу. След като видя окото си, първото, което Зелиха изпита, беше вина заради обичайния си скептицизъм. През всичките тези години се беше подсмихвала, като видеше някой с насинено око в тъпите екшън филми — не вярваше, че човешкото око може да се подуе и да посинее така от един-единствен удар.

Лицето й да, но тялото и не е пострадало — заключи тя. Пипна се — да провери дали все още чувства нещо. Как така усещаше допира на пръстите си, но нищо друго? Нима тялото й нямаше да разбере, че е наранена и тъжна? Нима самата тя нямаше да разбере?

На вратата й се почука и Бану надзърна, без да чака отговор. Понечи да каже нещо, но само отвори и затвори безмълвно уста и застинала, се втренчи в по-малката си сестра.

— Какво ти е на лицето? — попита разтревожена.

Зелиха знаеше, че ако има подходящ момент да разкрие това, той е сега. Можеше или да каже сега, или да скрие завинаги.

— Не е чак толкова страшно, колкото изглежда — отвърна бавно, мигът беше отминал и изборът беше направен. — Излязох да се поразходя и насред улицата видях как някакъв скъсва от бой жена си. Опитах се да спася клетницата от мъжа й, но накрая набиха мен.

Повярваха й. Това бе нещо, което Зелиха би направила, нещо, което можеше да се случи само на нея, ако изобщо се случваше на някого.

В деня, в който бе изнасилена, Зелиха беше на деветнайсет години. Възраст, на която вече си зрял човек по турските закони. На тази възраст тя можеше да се омъжи, да си изкара шофьорска книжка и да гласува, щом военните отново разрешат свободните избори. На тази възраст, ако се наложеше, можеше да отиде и сама да направи аборт.

Зелиха често сънуваше един и същи сън. Че върви по улицата под дъжд от камъни. От горе една по една се сипят улични плочки — копаят дупка долу, копаят я все по-дълбока, а Зелиха изпада в паника, уплашена, че ще ги последва, уплашена, че ще бъде погълната безследно от ненаситната бездна. Спрете! — крещеше тя, докато камъните се търкалят в краката й. Спрете! — заповядваше на автомобилите, които се носят с шеметна скорост към нея и я подминават. Спрете! — молеше минувачите, които я изтласкват встрани. Моля ви, спрете!

Следващия месец мензисът й не дойде. Няколко седмици по-късно Зелиха посети току-що откритата до тях лаборатория. БЕЗПЛАТЕН ТЕСТ ЗА БРЕМЕННОСТ С ВСЯКО ИЗСЛЕДВАНЕ НА КРЪВНАТА ЗАХАР, пишеше на табелата при входа. Когато резултатите бяха готови, се оказа, че кръвната захар на Зелиха е в нормата, а тя самата е бременна.

* * *

Имало едно време

в земя далече, много далеч оттук, семейство старци с четири деца — две дъщери и двама сина. Едната дъщеря била грозна, а другата — красива. По-малкият брат решил да се ожени за красивата. Но сестрата не искала и да чуе. Изпрала си тя копринените дрехи и отишла да ги изплакне на водата. Плакнела и плачела. Било студено. Ръцете и краката й премръзнали. Прибрала се вкъщи, почукала на вратата и що да види — заключено. Красивата сестра почукала на прозореца на майка си и майка й рекла:

— Ще те пусна, ако ме наричаш свекърва.

Почукала и на прозореца на баща си и баща й отвърнал:

— Ще те пусна, ако ме наричаш свекър.

Почукала и на прозореца на по-големия брат и той отговорил:

— Ще те пусна, ако ме наричаш девер.

Почукала на прозореца на сестра си и сестрата заявила:

— Ще те пусна, ако ме наричаш зълва.

Почукала на прозореца на по-малкия брат и той я пуснал. Прегърнал я, целунал я, а тя рекла:

— Нека се отвори земята — да ме погълне!

Земята се отворила и красивата сестра избягала в долното царство^[56].

* * *

Както държеше лъжицата, Ася погледна през кухненския прозорец и въздъхна, когато сребристата алфа ромео потегли.

— Видя ли сега? — обърна се тя към Султан Пети. — Леля Зелиха не поиска да отида с тях на летището. Пак е лоша с мен.

Колко глупаво бе да допусне да стане уязвима онази вечер, когато бяха излезли да пийнат навън. Колко глупаво бе да разчита, че веднъж завинаги ще преодолее пропастта помежду им. Тя нямаше да изчезне никога. Майката, която Ася беше превърнала в леля, щеше да си остане от другата страна. Майчино състрадание, дъщерна обич, семейна сплотеност, на нея със сигурност не й трябват такива неща… — Ася се позамисли и изруга: Мамка му!

Член дванайсети: Не се опитвай да променяш майка си, и по-точно, не се опитвай да промениш своите отношения с нея, защото това ще ти донесе само отчаяние. Просто приемай и се съгласявай. Ако не можеш просто да приемеш и да се съгласяваш, върни се към Член първи.

— Нали не си говориш сама? — попита леля Фериде, която току-що беше влязла в кухнята.

— Всъщност правех точно това — потвърди Ася и тутакси излезе от наподобяващото гневно състояние. — Тъкмо споделях със своя приятел, котарака, колко е странно, че последния път, когато вуйчо Мустафа е бил тук, той дори не е бил роден и в къщата се е разпореждал Паша Трети. Минали са двайсет години. Странно, нали? Този човек никога не е идвал да ни види, а аз съм седнала да му наливам в купичките ашурето, защото той и досега ни е добре дошъл.

— Какво каза котаракът? — попита леля Фериде.

Ася се усмихна ехидно.

— Каза, че съм права и че това тук е лудница. По-добре да изгубя всяка надежда и да поработя върху манифеста си.

— Разбира се, че за нас вуйчо ти ще е добре дошъл. Кръвта вода не става, дори и да не ти харесва. Ние не сме като германците, които изритват от къщи децата си, щом те станат на четиринайсет. Имаме си семейни ценности, на които държим. Не се събираме по веднъж в годината колкото да хапнем пуйка…

— Какво имаш предвид? — попита озадачена Ася, но още преди да е изрекла въпроса, май се досети за отговора. — За американския Ден на благодарността ли говориш?

— Все едно за какво — подметна пренебрежително леля Фериде. — Важното в случая е, че хората на Запад не се чувстват свързани със семейството. Ние не сме такива. Щом някой ти е баща, той си остава твой баща завинаги, щом някой ти е брат, си остава докрая такъв. И без това всичко в този свят е достатъчно странно — продължи леля Фериде. — Ето защо обичам да чета третата страница на таблоидите. Изрязвам ги и ги събирам, за да не забравяме колко безумен и опасен е светът.

Никога дотогава Ася не беше чувала леля си да се опитва да намери логика в поведението си и затова я погледна неволно с подновен интерес. Седяха там, в кухнята, сред апетитните миризми, а през прозореца светеше мартенско слънце.

Накрая, след като чу, че любимият й ви-джей оповестява видеоклиповете на някакъв нов състав, леля Фериде излезе, а на Ася й се допуши. Бе закопняла не толкова за цигара, колкото за това да я изпуши заедно с Карикатуриста Алкохолик, макар да се изненада, че той й липсва толкова много. Разполагаше най-малко с два часа, докато гостите дойдат от летището. Пък и да закъснея, на кого ли му пука? — помисли си.

Няколко минути по-късно затвори тихо вратата след себе си.

* * *

Леля Бану чу вратата, но преди да извика, Ася вече беше излязла.

— Какво смяташ да правиш, господарко? — изграчи Господин Горчивия.

— Нищо — прошепна леля Бану, докато отваряше едно от чекмеджетата на тоалетката и вадеше кутийката.

Върху кадифената възглавничка вътре беше брошката нар.

Като най-голяма от децата в семейство Казанджъ, брошката бе дадена на нея, получи я като подарък от баща си, който я беше наследил от майка си — не от мащехата си Маминка, а от майката, за която никога не говореше, от майката, изоставила го, когато бил дете, от майката, на която така и не беше простил никога. Брошката бе едновременно изключително красива и покъртителна, смяташе леля Бану. Никой не знаеше, но навремето тя я беше държала в солена вода, за да отмие от нея тъжната й сага.

Под бдителния поглед на джина тя я помилва и усети блясъка на рубините вътре. Преди да се запознае с Армануш, и през ум не й беше минавало да проучва историята на брошката нар. Сега обаче, след като я знаеше, нямаше и понятие какво да прави. Колкото и да се изкушаваше да я даде на Армануш, понеже смяташе, че тя принадлежи на нея повече, отколкото на всеки друг, се двоумеше, защото не беше наясно как да обясни защо й я дава.

Можеше ли да каже на Армануш Чакмакчян, че навремето брошката е принадлежала на баба й Шушан, без да споменава останалото? Колко от познанията си можеше да сподели с онези, чиито истории беше научила с магия?

* * *

Четирийсет минути по-късно, в другия край на града, Ася мина през скърцащата дървена врата на кафене „Кундера“.

— Ей, Ася! — провикна се весело Карикатуриста Алкохолик. — Насам! Тук съм! — Прегърна я, а после, когато Ася се дръпна от обятията му, възкликна: — Имам новини за теб — една добра, една лоша, както и една, която още не е класифицирана. Коя искаш да чуеш първо?

— Казвай лошата — отвърна Ася.

— Отивам в затвора. Рисунките ми с министър-председателя като пингвин явно не бяха посрещнати добре. Осъдиха ме на осем месеца.

Ася се вторачи в него с учудване, което бързо бе заменено с тревога.

— Шшт, скъпа — промърмори меко Карикатуриста Алкохолик и долепи пръст до устните й. — Не искаш ли да чуеш добрата новина? — грейна той гордо. — Реших, че трябва да съм верен на сърцето си и да се разведа.

След като изумлението, помрачило лицето й, изчезна, на Ася най-после й хрумна да попита:

— А новината, която още не е класифицирана?

— Днес е четвъртият ден, откакто не пия. Не съм слагал и капка в уста. Знаеш ли защо?

— Сигурно защото отново си отишъл в „Анонимни алкохолици“ — отговори Ася.

— Не! — провлачи Карикатуриста Алкохолик с обиден вид. — Защото днес е четвъртият ден, откакто те видях последния път, и исках, когато се срещнем, да съм трезвен. В този живот само и единствено ти ме вдъхновяваш да стана по-добър. — Тук той се изчерви. — Любов! — заяви. — Влюбен съм в теб, Ася.

Лешниковите й очи се плъзнаха към една от снимките на стената — изровено трасе от състезанието за Наградата на „Камъл“ през 1977 година в Монголия. Ася си помисли, че ще бъде хубаво сега да изтича и да влезе в снимката, да попътува из пустинята Гоби с мощен джип, с тежки мръсни ботуши на краката си, с тъмни очила на лицето, та заедно с потта от нея да излязат и неприятностите, докато стане лека като никой, лека като суха шумка, която мощният вятър отнася в будистки манастир в Монголия.

* * *

— Не се притеснявай, пиленце — усмихнал се нарът и отърсил снега по клоните си. — Приказката, която ще ти разкажа, е с щастлив край.

Стиснал устни, Ованес Стамбулян мислеше трескаво и вихрушката на писането го погълна. С всеки нов ред, добавен към последната приказка в детската книжка, го връхлитаха поуки, трупани от поколения наред, някои обезсърчителни, други повдигащи духа, но всички дошли от различно време, време без начало и край. Детските приказки бяха най-старите на света и в тях чрез думите говореха призраците на отдавна отминали поколения. Желанието на Ованес Стамбулян да довърши книгата беше толкова инстинктивно и приковаващо, че бе неустоимо. Откакто беше започнал да я пише, светът бе мрачно място и сега Ованес Стамбулян трябваше да я довърши, без да губи и миг, сякаш от това зависеше земята да стане по-малко покъртителна.

— Добре тогава — изгукал Малкия Изгубен Гълъб. — Разкажи ми приказката за Малкия Изгубен Гълъб. Но те предупреждавам, чуя ли нещо тъжно, разпервам криле и отлитам.

След като Ованес Стамбулян бе отведен от войниците, дни наред никой в семейството не намираше сили да отиде в кабинета му. Влизаха и излизаха във всички други стаи, но не и в тази, и държаха вратата затворена, сякаш той и досега беше вътре и работеше ден и нощ. Но отчаянието, просмукало се в къщата, бе станало прекалено силно и осезаемо, за да се преструват, че животът може да продължи както преди. Не след дълго Армануш реши, че за всички ще бъде по-добре да отидат за известно време в Сивас, при майка й и баща й. Чак след това решение влязоха в стаята на Ованес Стамбулян и намериха ръкописа на „Малкия Изгубен Гълъб и Земята на блаженството“, който чакаше да бъде довършен. Там, сред листовете, намериха и брошката с форма на нар.

Шушан Стамбулян видя за пръв път брошката там, върху ореховото писалище, принадлежало на баща й. Всички други подробности от онзи зловещ ден се заличиха, но не и тази брошка. Може би е била омагьосана от блещукането на рубините или пък в онзи ден, след като бе видяла как светът наоколо се разпада, брошката с форма на нар е била единственото, което могла да запомни. Каквато и да беше причината, така и не я забрави. Не я забрави, когато се свлече полумъртва на пътя за Халеб и бе зарязана там, не я забрави, когато майката туркиня и дъщеря й я намериха и я отведоха в дома си, за да я излекуват, когато бандитите я пренесоха в сиропиталището, когато престана да бъде Шушан Стамбулян и се превърна в Шермин 626, когато след години Ръза Селим Казанджъ я откри случайно в сиропиталището и след като разбра, че е племенница на покойния майстор Левон, реши да я вземе за жена, не я забрави на другия ден, когато стана Шермин Казанджъ, а после установи, че е бременна и ще става майка, сякаш самата тя не беше още дете.

Акушерката — черкезка, позна, че детето ще бъде момче, месеци преди раждането му, като огледа каква е формата на корема й и попита какво й се яде. Крем брюле от скъпи сладкарници, щрудел от хлебарницата на руснаците белогвардейци, избягали от Русия, домашна баклава, бонбони и всевъзможни сладкиши… По време на бременността на Шермин Казанджъ нито веднъж не й се прияде кисело или солено, каквото обичаха жените, чакащи момиче.

Детето наистина се оказа момче, момче, родено в дни на изпитания.

— Дано Аллах благослови сина ми с живот, по-дълъг, отколкото на другите мъже в рода — каза Ръза Селим Казанджъ, след като акушерката му подаде новороденото. Той го целуна по дясното ухо и оповести какво име ще носи оттук нататък: — Ще се казваш Левон.

Към този избор го тласна не само желанието да почете майстора, от когото бе усвоил изкуството на казанджийството. С името Левон той се надяваше да се отплати на жена си, задето е приела исляма.

И така, избра името „Левон“ и като благочестив мюсюлманин го повтори три пъти:

— Левон! Левон! Левон!

През това време Шермин Казанджъ мълчеше като изваден от мястото си камък. Не мина много време, и тройното ехо се върна при тях във вид на въпрос:

— Левон ли? Че какво мюсюлманско име е това? Мюсюлманско момче не може да бъде наречено с такова име! — викна високо акушерката.

— Нашето ще бъде наречено така! — отсече пресипнало в отговор Селим Казанджъ, защита, която щеше да повтаря всеки път. — Вече съм решил! Ще се казва Левон!

Но омекна, когато стана време да регистрира новороденото в общината.

— Как се казва момчето? — попита високият, слаб и нервен на вид чиновник, без да вдига глава от огромната подвързана със сукно тетрадка с кафеникаво гръбче.

— Левон Казанджъ.

Служителят намести на носа си очилата за четене и за пръв път погледна Ръза Селим Казанджъ.

— Казанджъ наистина е хубава фамилия, но що за мюсюлманско име е това Левон?

— Името не е мюсюлманско, така се казваше един добър човек — отвърна напрегнато Ръза Селим Казанджъ.

— Драги ми господине — служителят леко повиши глас — явно си придаваше важности и го знаеше. — Знам, че Казанджъ е влиятелно семейство. Име като Левон няма да ви се отрази добре. Ако запишем момчето ви така, в бъдеще то може да има неприятности. Всички ще го мислят за християнин, нищо, че е стопроцентов мюсюлманин… Или греша? Не е ли мюсюлманин?

— Мюсюлманин е, как да не е — поправи го веднага Ръза Селим. — Елхамдюлилях!^[57]

За стотна от секундата му хрумна да сподели с чиновника, че майката на момчето е осиротяла арменка, приела исляма, и че това ще й е като награда, но нещо му подсказа да не го разгласява.

— В такъв случай, при цялото уважение към добрия човек, на когото искате да назовете детето, нека направим малка промяна. Да впишем име, което, да звучи като Левон, както желаете, но да е мюсюлманско. Какво ще кажете за Левент? — добави после чиновникът добродушно, прекалено добродушно за онова, което щеше да заяви: — Опасявам се, че в противен случай ще се наложи да откажа да го впиша.

Така и го вписаха: Левент Казанджъ, момче, родено върху още пушещите пепелища на миналото, момче, за което никой не знаеше, че навремето баща му е искал да му даде името Левон, момче, което един прекрасен ден щеше да бъде изоставено от майка си и да расте мрачно и огорчено, момче, което щеше да стане ужасен баща за собствените си деца…

Ако не беше брошката с форма на нар, дали Шермин Казанджъ изобщо щеше да изпита необходимостта да остави мъжа и сина си? Трудно е да се каже. С тях беше създала семейство и бе започнала нов живот само с една посока, в която да върви. За да има бъдеще, трябваше да стане жена без минало. Самоличността й като дете вече не беше нищо повече от откъслечни спомени, наподобяващи трошици, които е оставила, за да ги изкълве някоя птица, нали самата тя няма да може никога вече да се върне по същия път у дома. Но макар че накрая се стопиха и най-свидните й спомени от детството, брошката остана — ярко врязана в паметта й. И след години, когато на прага й щеше да дойде един мъж от Америка, именно тази брошка щеше да й помогне да разпознае в непознатия родния си брат.

Ервант Стамбулян се появи на прага й с бляскави тъмни очи под черни гъсти вежди, с остър нос и рунтави чак до брадичката мустаци, с които сякаш се усмихваше дори когато беше тъжен. С разтреперан глас той затърси думите, за да оповести кой е и после да й каже къде на турски, къде на арменски, че е дошъл чак от Америка, за да я намери. Колкото и да му се искаше да прегърне сестра си още там и тогава, знаеше, че сега тя е семейна мюсюлманка. Продължи да стои на прага. Около тях истанбулският бриз рисуваше кръгове и за един миг те сякаш бяха изтеглени извън времето.

В края на краткия им разговор Ервант Стамбулян даде на Шермин Казанджъ две неща — златната брошка с форма на нар и време да помисли.

Стъписана и замаяна, тя затвори вратата и зачака да осмисли случилото се. На пода до нея Левент пълзеше и дърдореше с въодушевление.

Шермин Казанджъ отиде бързо в стаята си и скри брошката в едно от чекмеджетата на гардероба. Върна се и завари невръстното си дете да се смее — тъкмо бе успяло да се изправи. Стоя така цяла секунда, направи крачка, после още една и тупна назад по дупе, а в очите му проблесна радостният страх на прохождането. Най-неочаквано момченцето грейна в беззъба усмивка и възкликна:

— Ма-ма!

В цялата къща светна рядко, почти призрачно сияние, когато Шермин Казанджъ се отскубна от унеса си и повтори:

— Ма-ма!

Това беше втората дума, излязла от устата на Левент, който известно време беше опитвал с „та-та“ и накрая, преди ден, беше изрекъл „Ba-ba“. Чак сега Шермин Казанджъ си даде сметка, че синът й е казал думата татко на турски, а думата мама на арменски. Тя не само бе принудена да забрави езика, който преди й беше толкова скъп, но сега бе длъжна да научи на същото и сина си. Замислена и озадачена, погледна невръстното дете. Не поиска да поправи „мама“, като замени думата с турското й съответствие. На повърхността избиха далечните, но все още ярки профили на предците й. Новото име, вяра, народност, семейство и самоличност, които беше получила, не бяха успели да надделеят над истинското й Аз. Брошката с форма на нар нашепваше името й, и то беше на арменски.

Шермин Казанджъ гушна сина си и цели три дни успя да не мисли за брошката.

Но умът й сякаш не спираше да разсъждава, а сърцето й — да боли, без да подозира за това, на третия ден тя изтича при чекмеджето и след като стисна силно брошката в длани, усети топлината й.

Рубините са скъпоценни камъни, които се отличават с огненочервения си цвят. И все пак не е нещо необичайно да го променят, да стават все по-тъмни и тъмни отвътре, особено когато собствениците им са в опасност. Има особен вид рубин, наричан от познавачите „гълъбова кръв“ — безценен кървавочервен рубин със синкав оттенък, сякаш светлината в сърцевината му е помръкнала. Този рубин беше последният оцелял спомен от „Малкия Изгубен Гълъб и Земята на блаженството“.

В навечерието на третия ден Шермин Казанджъ намери кратък миг на усамотение след вечеря и се прокрадна в стаята си. В търсене на утеха каквато не можеше да й подари никой, се взря в „гълъбовата кръв“.

Чак тогава осъзна какво трябва да направи.

След една седмица, в неделя сутринта, отиде на пристанището, където брат й я чакаше с разтуптяно сърце и два билета за Америка. Вместо куфар Шермин носеше малка чанта. Беше оставила всичко, което притежава. Колкото до брошката, нея сложи в плик заедно с писмо, в което обясняваше всичко и молеше мъжа си за две неща — да даде брошката на сина им, за да има той с какво да я помни, и да й прости.

* * *

Когато самолетът кацна в Истанбул, Роуз беше изтощена. Раздвижи внимателно отеклите си крака — страхуваше се, че обувките вече няма да й станат, макар че бяха удобни, оранжеви DKNY. Недоумяваше как, за Бога, тези стюардеси издържат на висок ток през целия еднодневен полет.

За половин час Мустафа и Роуз минаха през паспортна и митническа проверка, взеха си багажа, обмениха пари и намериха фирма за коли под наем. Мустафа смяташе, че е за предпочитане да разполагат със свой автомобил, вместо да разчитат на колата на семейството. От брошурата Роуз първо избра джип „Гранд Чероки Ларедо“ 4×4, но Мустафа я посъветва да вземат нещо по-малко за задръстените улици на Истанбул. Разбраха се да е „Тойота Корола“.

Малко след това двамата излязоха от залата за пристигащи, тикайки количка, на която бяха натоварили комплект куфари. Видяха, че отвън, наредени на полукръг, чакат непознати. Най-напред съгледаха в групата Армануш, която се усмихваше и махаше с ръка, до нея беше застанала баба Гюлсюм, която се държеше за сърцето и бе на път да изгуби съзнание от вълнение. На една крачка зад нея стоеше леля Зелиха, висока и хладна, с очила с тъмнолилави стъкла.