Елиф Шафак
Копелето на Истанбул (12)

XII.
Зрънца нар

Ованес Стамбулян прокара длан по ръчно резбованото орехово писалище, пред което седеше от ранния следобед, и усети как гладката лъскава повърхност се плъзга под пръстите му. Евреинът, търговец на антики, който му го бе продал, беше обяснил, че такива писалища се срещат доста рядко, понеже са трудни за направа. Издялани от орех, расъл по островите в Егейско море, после украсени с чекмедженца и тайни отделения, така че да наподобяват красива бродерия. Колкото и крехка да беше украсата, бюрото беше достатъчно здраво да издържи няколко човешки живота.

— Ще надживее и теб, и дори децата ти! — беше прихнал търговецът, сякаш е много смешно стоката да надживее купувачите. — Не е ли невероятно, че парче дърво живее по-дълго от нас?

Макар да знаеше, че с тези думи търговецът иска да покаже качеството на стоката, Ованес Стамбулян бе усетил как го жегва тъга.

Въпреки това беше взел писалището. Заедно с него бе купил от същия магазин и брошка — красива брошка, с форма на нар, деликатно покрита с тънички златни нишки, леко пукната по средата, със зрънца от червени рубини, които грееха отвътре. Обясниха му, че е изработена от майстор арменец в Сивас. Ованес Стамбулян я купи подарък като за жена си. Смяташе да й я поднесе довечера, след вечеря, или може би — по-добре — преди това, веднага щом приключеше с главата.

От всички глави, които беше написал, тази бе най-мъчна. Ако знаеше, че ще му бъде толкова трудно, вероятно щеше да се откаже от цялото начинание. Но беше затънал до гуша в книгата и единственият начин да се измъкне, бе да я довърши. Ованес Стамбулян, именит поет и журналист, пишеше тайно книга, която нямаше нищо общо с основните му занимания. Нищо чудно накрая да го отхвърлят, да му се присмеят и да го охулят. Във време, когато цялата Османска империя беше обзета от грандиозни начинания, революционни движения и националистично разцепление; във време, когато арменската общност постоянно раждаше новаторски идеологии и пламенни спорове, Ованес Стамбулян се беше усамотил в къщата си и пишеше детска книжка.

Никой дотогава не бе писал детска книжка на арменски, беше почти немислимо. Защо нямаше и едно-едничко произведение в това литературно минало? Дали защото арменското малцинство се бе превърнало в общност, неспособна да възприема децата си като деца? Дали детството не беше безполезен лукс, отказан на малцинство, което трябваше да порасне възможно най-бързо? Или причината бе, че литераторите в Истанбул бяха откъснати от устните традиции, вярно предавани от арменските баби на техните внуци?

Книгата беше озаглавена „Малкия Изгубен Гълъб и Земята на блаженството“. Беше за гълъб, който, докато летял заедно със семейството и приятелите си над Земята на блаженството, се изгубил високо в синьото небе. Спирал в не едно и две села и градове — малки и големи, търсел своите близки и където и да отидел, чувал нова приказка.

По този начин Ованес Стамбулян обединяваше в книгата стари арменски приказки, повечето предавани от поколение на поколение, някои отдавна забравени. В цялата книга оставаше верен на духа на приказките и почти не променяше думите. Сега обаче смяташе да завърши сборника със своя приказка. След като приключеше, книгата щеше да бъде издадена в Истанбул и после разпространена в големи градове като Адана, Харпут, Ван, Трабзон и Сивас, където живееха голям брой арменци. Мюсюлманите бяха започнали да използват печатарската машина преди около два века, но много преди това арменското малцинство вече печаташе свои книги и текстове.

Ованес Стамбулян искаше родителите да четат тези приказки на децата си всяка вечер, преди да си легнат да спят. По ирония на съдбата през последната година и половина книгата му бе отнела много време и самият той не бе общувал често с децата си. Всеки следобед влизаше в тази стая, сядаше на писалището и пишеше до премала. Всяка вечер, щом излезеше от стаята, децата му вече бяха по леглата и спяха. Поривът да пише сякаш бе омагьосал всичко и всички в живота му. Но за щастие скоро щеше да приключи. Тази вечер пишеше последната глава, най-трудната. След като я завършеше, щеше да слезе долу, да завърже целия текст с панделка, да скрие във възела златната брошка и да поднесе на жена си пакета. „Малкия Изгубен Гълъб и Земята на блаженството“ бе посветена на нея.

— Прочети я, моля те — щеше да й каже. — Изгори я, ако не е достатъчно добра. Цялата. Обещавам, няма дори да питам защо. Но ако смяташ, че е добра, достатъчно добра, за да бъде издадена и разпространена, те моля да я отнесеш на Гарабед Ефенди в издателство „Зора“.

Ованес Стамбулян уважаваше най-много мнението на жена си. Тя имаше изискан вкус за книги и изобразително изкуство. Благодарение на гостоприемството й белосаният конак край Босфора още преди години се бе утвърдил като средище на интелектуалци и художници и беше посещаван от литератори — някои известни писатели, други решени да се утвърдят. Идваха да похапнат и да пийнат, да четат, да размишляват и да обсъждат разгорещено творбите на другите и още по-разгорещено — своите.

След като летял дълго, Малкия Изгубен Гълъб се уморил и ожаднял и кацнал на отрупан със сняг клон, който принадлежал на нарово дърво, готово да разцъфне. Гълъбът напълнил малката си човчица със сняг и щом утолил жаждата си, започнал да рони сълзи за своите близки.

— Не плачи, малък гълъбе — рекъл му нарът. — Нека ти разкажа една приказка. Приказката за един малък изгубен гълъб.

Ованес Стамбулян спря — така и не разбра какво го е разсеяло. Въздъхна отчаяно за своя собствена изненада. От час-час и нещо съзнанието му се бе отърсило от всякакви мрачни мисли. Ованес Стамбулян не проумяваше защо дълбоко в себе си е така притеснен, сякаш умът му действаше сам и обмисляше какви ли не безименни тревоги. Каквато и да беше причината за тези притеснения, той трябваше да се изтръгне от вцепенението. Това беше последната глава, последната приказка. Трябваше да бъде добра. Ованес Стамбулян стисна устни и продължи да пише.

— Но ти говориш за мен. Аз съм този гълъб — изгукал учуден Малкия Изгубен Гълъб.

— Така ли? — попитал нарът, макар че изобщо не проличало да е изненадан. — В такъв случай чуй приказката за себе си… Не искаш ли да узнаеш какво те чака в бъдеще?

— Само ако е щастливо — отвърнал Малкия Изгубен Гълъб. — Не искам да узнавам, ако ще е тъжно.

Изневиделица застиналият въздух бе раздран от звук на счупено стъкло. Ованес Стамбулян трепна на стола, спря да пише и инстинктивно се извърна към прозореца, целият в слух, застинал. Дълго не чу нищо освен воя на вятъра. Колкото и да бе странно, тишината му се стори по-зловеща от онзи необичаен звук. В нощта бе надвиснала призрачна застиналост, а вятърът навън ревеше и ревеше, сякаш пренасяше гнева на Бога, разярен по причина, която простосмъртните не знаят. В противовес на вятъра, който шибаше стените вън, тук, в къщата, беше изключително тихо. Ованес Стамбулян се почувства толкова напрегнат от необичайното затишие, че почти му олекна, когато чу отдолу звуци. Някой претича от единия до другия край на къщата, а после обратно — уплашени припрени стъпки, сякаш човекът бягаше от нещо или някого.

Сигурно е Ервант — каза си Ованес Стамбулян, а в очите му се прокрадна нова грижа, загледа замислено и с уплаха. Най-големият му син Ервант открай време беше палав и шумен, напоследък обаче своенравието му бе прекрачило всякакви граници. Истината бе, че Ованес Стамбулян изпитваше угризения на съвестта, задето не прекарва достатъчно време с него. Момчето очевидно копнееше за баща си. В сравнение с него трите други деца, две момчета и едно момиче, бяха много кротки, сякаш трескавата енергия на най-големия брат им действаше приспивателно. Двете по-малки момчета бяха с три години разлика, но еднакво послушни. После идваше най-малкото от децата, единственото момиче в семейството — мъничката Шушан.

— Не се притеснявай, малко пиле — усмихнал се нарът и отърсил клоните си от снега. — Приказката, която ще ти разкажа, има щастлив край.

Долу в коридора стъпките се умножиха тревожно. Сега вече сякаш имаше десетина Ервантовци, които тичат непослушно от единия до другия край, блъскат и удрят по пода. Но сред трясъците, съвсем изведнъж, на Ованес Стамбулян му се стори, че чува глас, толкова неочакван и рязък, че беше трудно да е сигурен — суров и пресипнал, екнал за стотна от секундата. Толкоз. После пак се спусна тишина, сякаш всичко е било плод на неговото въображение.

Обикновено щеше веднага да изтича от стаята, за да провери дали всичко е наред. Но днес не бе обикновена вечер. Не искаше да го безпокоят, не и сега, не и когато бе на път да приключи своя труд от последните осемнайсет месеца. Ованес се сгърчи от тревога като гмуркач, който след като се е спуснал твърде надълбоко, не може да накара тялото си да заплува отново към повърхността. Водовъртежът на писането беше бездънен и всепоглъщащ, но и определено съблазнителен. Думите подскачаха напред-назад по твърдата хартия и го молеха да доведе докрай тази последна приказка и да ги съпроводи към дългоочакваната им съдба.

— Добре тогава — изгука Малкия Изгубен Гълъб. — Разкажи ми приказката за Малкия Изгубен Гълъб. Но те предупреждавам, чуя ли нещо тъжно, разпервам криле и отлитам.

Ованес Стамбулян знаеше какво ще отговори нарът и как ще започне последната приказка, но преди да успее да го запише на хартията, някъде нещо падна на пода и се разби на парчета. Сред трясъка долови хлип — и макар да беше кратък и глух, — той в миг разпозна плача на жена си. Изправи се рязко на крака, сега вече напълно изтръгнат от бездната на своето писане, и изскочи на повърхността като мъртва риба.

* * *

Докато тичаше стремглаво към стълбите, си спомни как днес сутринта се бе спречкал с Киркор Агопян, прочут адвокат и член на Османското народно събрание.

— Времената са лоши, много лоши. Приготви се за най-страшното — бе първото, което промърмори Киркор, когато двамата се засякоха в бръснарницата. — Първо, мобилизираха арменци. „Не сме ли всички равни, не сме ли всички османци? — заявиха. — Мюсюлмани и немюсюлмани, всички се бием рамо до рамо с врага!“ После обаче иззеха оръжието на арменските войници, сякаш не друг, а те са врагът. След това пък събраха арменците в трудовашки батальони. А сега, друже мой, са плъзнали слухове… Според някои се задавало най-страшното.

Макар и искрено загрижен, Ованес Стамбулян не беше особено разтърсен от новината. Самият той бе твърде стар, за да го мобилизират, момчетата пък бяха твърде малки. Единственият, който можеше да получи призовка, беше по-малкият му шурей Левон. Но по време на Балканските войни бе освободен като „неподлежащ на повинност“, като всички мъже, глави на семейство. Нищо чудно обаче старото османско правило да се промени. Днес човек не можеше да бъде сигурен. В началото на Първата световна война бяха обявили, че ще мобилизират само наскоро навършилите двайсет, но след като бойните действия набраха скорост, призовки започнаха да получават и мъжете, станали на трийсет, после и онези, прехвърлили четирийсетте.

Битките не бяха за Ованес Стамбулян. Както и тежкият физически труд. Той обичаше поезията. Обичаше думите и усещаше върху езика и устните си всяка буква в арменската азбука. След дълъг размисъл бе стигнал до извода, че арменската общност се нуждае най-много не от оръжие, както твърдяха някои революционери, а от книги, от още и още книги. Въпреки че след началото на Танзимата бяха създадени нови училища, те изпитваха остра нужда от по-свободомислещи и образовани учители и от по-добри учебници. След революцията от 1908 година бе отбелязан известен напредък. Арменското население беше подкрепило младотурците с надеждата, че те ще се отнасят справедливо и почтено с немюсюлманите. В своето възвание младотурците бяха заявили:

Всеки гражданин ще се радва на пълна свобода и равенство, без оглед на националната и верската принадлежност, и ще има същите задължения. Като равни пред закона по отношение на правата и задълженията към държавата, всички османци могат да заемат държавни длъжности според своите способности и образование.

Вярно, те не бяха спазили дадената дума и бяха изоставили мултинационалния османизъм в полза на туркизма, европейските държави обаче държаха империята под око и със сигурност щяха да се намесят, ако се случеше нещо лошо. Ованес Стамбулян смяташе, че при сегашните обстоятелства не радикализмът, а османизмът е най-добър за арменците. От векове турци, гърци и арменци живееха заедно и намираха начин да не нарушават мирното съвместно съществуване.

— Нищо не разбираш — тросна се вбесен Киркор Агопян. — Живееш в своите приказки!

Ованес Стамбулян не го беше виждал никога толкова неспокоен и войнствено настроен. Но пак не се съгласи.

— Не мисля, че националната ревност ще ни помогне — възрази той почти през шепот.

Беше убеден, че ревностният национализъм няма да постигне нищо, освен да замени едните злочестини с други, и неминуемо ще навреди на онеправданите и угнетените. Накрая малцинствата се откъсваха от по-голямата общност на солена цена, колкото да създадат свои си потисници. Национализмът не правеше друго, освен да подхранва потисниците. Вместо да те потиска някой от друга народност, накрая те потиска твой сънародник.

— Национална ревност ли! — Лицето на Киркор Агопян се превърна в свъсена маска. — От много анадолски градове пристигат новини. Толкова ли не си чул за случилото се в Адана? Нахлуват в домове на арменци, уж че търсят оръжие, а после ги плячкосват. Толкова ли не разбираш? Всички арменци ще бъдем изпратени в заточение. Всички до последния! А ти предаваш собствения си народ.

Известно време Ованес Стамбулян мълча, като дъвчеше краищата на мустаците си. Стене промълви бавно, но уверено:

— Ние — евреи, християни, мюсюлмани, трябва да работим заедно. Векове наред сме под шапката на една империя. През цялото време сме живели заедно, макар и не като равни. Сега можем да постигнем справедливост и равноправие за всички, да преобразим заедно цялата империя.

Точно тогава Киркор Агопян изрече онези мрачни думи, а лицето му помръкна съвсем:

— Събуди се, дружи мой, вече не сме заедно. Отвори ли се веднъж нарът, разпилеят ли се в различни посоки зрънцата му, няма как да ги събереш отново.

Сега, докато стоеше вцепенен в горния край на стълбището и слушаше зловещата тишина в къщата, Ованес Стамбулян неволно си представи този образ — отворения нар, червен и тъжен. С видима паника повика жена си:

— Армануш! Къде си, Армануш!

Сигурно всички са в кухнята — помисли си той и забърза към долния етаж.

След избухването на Първата световна война беше обявена всеобща мобилизация. Макар че всички в Истанбул говореха за нея, тя се почувства най-силно в малките градчета. По улиците минаваха да бият тъпани, отново и отново ехтеше: Сеферберликтир! Сеферберликтир!^[43] Тогава мнозина млади арменски мъже получиха призовки. Над триста хиляди. В началото на всички тези войници беше раздадено оръжие, точно както на връстниците им мюсюлмани. Скоро обаче им го поискаха обратно. За разлика от войниците мюсюлмани арменците бяха отведени в специални трудовашки батальони. Всички мълвяха, че решението е взето не от друг, а лично от Енвер паша: „Трябва ни работна ръка, която да прокарва пътища за войниците“ — бе оповестил той.

После обаче започнаха да пристигат страшни вести, този път за самите трудовашки батальони. Хората разправяха, че всички арменци били впрегнати в тежък физически труд — да правят пътища, макар че някои си били платили бедел^[44] и би трябвало да ги освободят от повинност. Били откарани да прокопават пътища, но това било претекст, всъщност ги карали да дълбаят ровове, достатъчно дълбоки и широки, за да… Мълвеше се, че арменците били погребвани в същите трапове, които били принуждавани да изравят.

— Турските власти обявиха, че арменците ще боядисват великденските яйца със собствената си кръв! — ето какво заяви Киркор Агопян, преди да си тръгне от бръснарницата.

Ованес Стамбулян не вярваше особено на тези слухове. Но признаваше, че времената са тежки.

Долу на първия етаж отново повика по име жена си и въздъхна, след като не получи отговор. Излезе на вътрешния двор и докато минаваше покрай дългата черешова маса, където при меко време закусваха, в съзнанието му изникна нова сцена от „Малкия Изгубен Гълъб“

— Чуй тогава приказката за тебе — рече нарът и тръсна няколко от клоните си, отърсвайки остатъците от снежеца — Имало едно време, когато Божиите твари нямали чет, точно като зрънцата пшеница, и било грях да говориш много.

— Но защо? — изгукал Малкия Изгубен Гълъб. — Защо е било грях да говориш много?

Вратата на кухнята беше затворена. Нещо необичайно за това време на деня — там Армануш би трябвало да се труди заедно с Мари, тяхната прислужница от пет години, и децата, струпани около тях. Никога не затваряха вратата.

Ованес Стамбулян се пресегна към дръжката на старата дървена врата, но още преди да я е натиснал, тя се отвори отвътре и той застана лице в лице с турски войник, сержант. Двамата се стъписаха толкова, че една минута стояха и се гледаха смаяни. Пръв от вцепенението излезе сержантът. Той отстъпи назад и огледа другия мъж от глава до пети. Беше цяла канара и лицето му сигурно щеше да изглежда гладко и младежко, ако не бе суровият му поглед.

— Какво става тук? — възкликна Ованес Стамбулян.

Зърна жена си, децата и Мари, бяха ги строили един до друг като наказани малчугани при стената в дъното.

— Имаме заповед да претърсим къщата — обясни сержантът.

В гласа му не се долавяше враждебност, но нямаше и състрадание. Сержантът говореше така, сякаш е уморен и по каквато и причина да е дошъл тук, иска да приключи час по-скоро и да си ходи.

— Бихте ли ни показали как да стигнем в кабинета ви?

Отидоха в дъното на къщата и тръгнаха с тежка крачка по огромното вито стълбище: отпред вървеше Ованес Стамбулян, а зад него — сержантът и войниците. След като се качиха в кабинета, войниците се заеха с претърсването — всеки оглеждаше сантиметър по сантиметър по някой от мебелите, както земните пчели обикалят и смучат от меда по цветята в полето. Тършуваха из шкафове и чекмеджета, по всички лавици на библиотеката, заела цялата стена. Прелистваха стотиците томове с надеждата да открият пъхнати вътре документи, взираха се в любимите книги на Ованес Стамбулян, като се започне от „Цветя на злото“ на Бодлер и „Химери“ на Жерар дьо Нервал и се стигне до „Нощите“ на Алфред дьо Мюсе и „Клетниците“ и „Парижката света Богородица“ на Юго. Докато един войник — здравеняк с мънистени очи, преглеждаше подозрително „За обществения договор“ на Русо, Ованес Стамбулян се замисли неволно върху откъсите, в които мъжът се взираше, без всъщност да ги вижда:

Човек се ражда свободен, но навсякъде е в окови. Всъщност разликата е, че дивакът живее вътре в себе си, докато общественият човек живее извън себе си и може да живее само в мнението на другите, затова сякаш получава усещането за собственото си битие единствено от преценката на другите за него.

След като приключиха с книгите, те се заеха да преглеждат едно по едно чекмеджетата на ореховото писалище. Точно тогава един от войниците зърна златната брошка отгоре. Подаде я на сержанта, който взе мъничкия нар, претегли го върху дланта си, завъртя го във въздуха, за да види по-добре рубините вътре, а после я връчи с усмивка на Ованес Стамбулян.

— Не е хубаво да държите такива скъпоценности на открито. Приберете я — каза сержантът вежливо и възпитано.

— Да, благодаря. Подарък е за жена ми — отвърна той тихо.

Сержантът му се усмихна съзаклятнически, като мъж на мъж. Но сърдечността върху лицето му бързо се смени с намръщване и когато заговори отново, гласът му вече не беше толкова благ.

— Кажете ми какво пише тук — подкани сержантът, като сочеше книжата — всички на арменската азбука, — които бе намерил в едно чекмедже.

Ованес Стамбулян веднага позна стихотворението — беше го написал веднъж, когато се бе разболял и бе вдигнал висока температура. Някъде миналата есен. Цели три дни не стана от леглото, не можеше дори да се помръдне, трепереше и в същото време се потеше, като че ли тялото му се бе превърнало в продънена бъчва с вода. През цялото време Армануш не се отдели от леглото на мъжа си: слагаше му на челото натопени в оцет студени кърпи и му разтриваше гърдите с кубчета лед. После, в края на третия ден, когато температурата най-после спадна, Ованес Стамбулян бе осенен от стихотворението и го посрещна като отплата за своите страдания. Изобщо не беше религиозен, но пък непоклатимо вярваше в небесната отплата, която според него не толкова имаше мащабни проявления, колкото ни се даваше чрез малки знаци и дарове като този.

— Прочетете го! — побутна листите сержантът.

Ованес Стамбулян си сложи очилата и прочете с треперещ глас първите редове:

Плаче детето насън, без да знае защо,

стон надава сподавен, изпълнен с копнеж,

и няма кой да го утеши,

така и аз за теб бленувам…

— Това е поезия — ревна сержантът, като натърти на последната дума с интонация, прозвучала като разочарование.

— Да — кимна Ованес Стамбулян, макар и да не бе сигурен дали това е добре, или зле.

Но пламъчето, което видя в очите на сержанта, не му се стори чак толкова враждебно. Стихотворението може би му беше харесало. Може би щеше да си тръгне и да отведе със себе си войниците.

— О-ва-нес Стам-бу-лян — промърмори сержантът, като заваляше думите. — Ерудит сте, човек с познания. Много известен и уважаван. Защо изтънчен човек като вас е влязъл в заговор с презрени бунтовници?

Ованес Стамбулян вдигна от листа тъмни очи и примига в недоумение. Не знаеше какво да каже в своя защита, защото нямаше представа в какво го обвиняват.

— Арменските бунтовници… Те четат стиховете ви, а после се опълчват срещу османския султан — заяви сержантът, като сбърчи замислен чело. — Подтиквате ги към метеж.

Изведнъж Ованес Стамбулян схвана в какво го обвиняват и колко сериозно е положението.

— Господин офицер — подхвана той и се вторачи в сержанта, сякаш от страх, че ако не задържи погледа му, единственият мост, по който двамата общуват, ще се разпадне завинаги, сержантът също се втренчи в него. — Вие самият сте образован човек и ще разберете колко сложно е положението ми. Стиховете са отглас от моето въображение. Аз ги пиша и ги издавам, но със сигурност нямам власт над това кой и с какви намерения ги чете.

Сержантът се замисли и запука пръстите си, като ги сгъваше един по един. Сетне се прокашля, сякаш за да наблегне колко важно е онова, което ще каже.

— Напълно разбирам дилемата. Но все пак имате власт над думите си. Нали вие ги пишете. Вие сте поетът…

В отчаяно усилие да притъпи онова, което се превръщаше в съвсем истинска паника, Ованес Стамбулян огледа стаята и очите му срещнаха очите на най-големия му син, който стоеше на вратата и надзърташе вътре. Кога ли се беше измъкнал от кухнята? Откога ги наблюдаваше? Момчето беше поруменяло от гняв към войниците. Но нещо в изражението му издаваше много повече от това. Младото лице на Ервант изглеждаше странно невъзмутимо и някак мъдро. Ованес Стамбулян се усмихна на сина си в опит да го убеди, че всичко е наред, а после му показа с ръка да се връща при майка си. Но Ервант не се помръдна.

— Опасявам се, че се налага да дойдете с нас — заяви сержантът.

— Не мога — възрази неволно Ованес Стамбулян, после обаче си даде сметка колко окаяно е извинението, което се кани да даде: Тази вечер трябва да завърша книгата… Последната глава… Вместо това поиска разрешение да говори с жена си.

Последното, което се вряза в паметта му, преди да го отведат, бе лицето й — с разширени зеници и обезкървени устни. Но Армануш не плачеше, нито изглеждаше в шок. Просто изглеждаше ужасно уморена, сякаш стоенето на вратата я бе оставило без капчица сили. Ованес Стамбулян изгаряше от желание да я хване за ръце, да я притисне силно до себе си, да й прошепне да бъде силна, винаги силна заради децата им — родените и онова, което беше в утробата й. Армануш беше бременна в четвъртия месец.

Чак след като го изтикаха през входната врата на тъмната улица, с войници от двете страни, Ованес Стамбулян се сети, че е забравил да даде на жена си подаръка. Бръкна в джобовете си и с облекчение видя, че не напипва златния нар. Беше го оставил вкъщи, в едно от чекмеджетата на писалището. Усмихна се леко при мисълта колко ще се зарадва Армануш, когато го намери там.

* * *

Веднага щом войниците си тръгнаха, се чуха забързани стъпки, отекнали на прага. Беше дошла съседката им — туркиня. Пълничка, блага по нрав жена, обикновено винаги весела — но не и сега. При вида на ужасеното й лице, Армануш се изтръгна от унеса и си позволи да се уплаши. Тя притегли към себе си Ервант и прошепна с разтреперани устни:

— Върви, синко, у вуйчо си Левон… Кажи му да дойде незабавно. Кажи му какво се е случило.

Къщата на вуйчо Левон беше наблизо, на ъгъла на пазарния площад. Той живееше сам в скромна двуетажна сграда с първи етаж, който му служеше за работилница. Бяха му отказали ръката на красива арменка, която бе обичал на младини и която вероятно обичаше и досега, и той беше избрал да не се задомява, прекара годините след това в усилен труд в работилницата, прочута с качеството на своите изделия. Вуйчо Левон беше казанджия и произвеждаше най-хубавите казани в цялата империя.

Вече на улицата, Ервант направи няколко крачки към къщата на вуйчо си Левон, после обаче се рязко спря, обърна се в обратната посока — посоката, в която бяха отвели баща му, и се затича. Обиколи улицата от единия до другия край, но от баща му нямаше и следа. Нищо. Никой. Турските войници и баща му сякаш бяха изчезнали вдън земя.

Малко след това той вече беше в къщата на вуйчо си Левон, на втория етаж обаче също нямаше никого. Почука на вратата на работилницата с надеждата, че е там. Не беше нещо необичайно вуйчо Левон да се труди до късно. Но му отвори чиракът Ръза Селим — кротко, прилежно турче с кожа, бяла като порцелан, и с гарвановочерна къдрава коса, която се виеше необуздано над и около главата му.

— Къде е вуйчо? — попита Ервант.

— Майстора Левон го няма — отвърна задавено Ръза Селим, сякаш на гърлото му беше заседнала буца. — Войниците дойдоха и го отведоха този следобед.

Още щом изрече зловещите думи, Ръза Селим даде воля на сълзите, които сдържаше. Беше сирак и от шест години вуйчо Левон му беше като баща. — Не знам какво да правя — допълни той. — Чакам…

На връщане Ервант тичаше по стръмните, криволичещи като змийче улици на изток и на запад — търсеше някакъв, какъвто и да е, знак за надежда. Мина покрай празни кафенета, мръсни площади, порутени къщи, от които се носеше миризма на тюрлюгювеч и плачът на бебета. Единственият признак на живот беше кафеникаво котенце, което мяукаше измъчено при мръсната канавка и се лижеше по коремчето, където плътта зееше отворена и около дълбока подута рана се беше спекла кръв.

След години, всеки път, когато си мислеше за баща си, Ервант щеше да си спомня това коте, сам-само на тъмната безлюдна улица. Дори в Сивас, в малкото селце Пиркиник, където живееха арменци униати и където заедно с дядо му и баба му щяха да потърсят убежище колкото една нощ да бъдат прокудени от войниците, нахълтали в къщата; дори след като се озова сред хилядите изтощени прегладнели арменци, които вървяха и вървяха, охранявани от войници на коне; дори докато стъпваше по дългия дебел килим от кал, бълвоч, кръв и изпражнения; дори когато не знаеше как да накара сестричката си Шушан да спре да плаче и после един ден изпусна ръката й за стотна от секундата и я изгуби от поглед в суматохата; дори докато гледаше как краката на майка му отичат на два сини плондера от болка, изпъстрени с морави вени и кръв; дори когато тя издъхна — притихнала и лека като сухо върбово листо, вдигнато от извилия се на вихрушка вятър; дори когато видя покрай пътя издутите вмирисани трупове и пълните с дим и огън конюшни; дори когато не му остана нищо за ядене и с братята му пасяха трева като овцете в сирийската пустиня; дори когато бяха спасени от американски мисионери, тръгнали да събират осиротелите арменчета, загубили се по пътя на изгнанието; дори след като ги отведоха обратно в Американския колеж в Сивас, превърнат в приют, и оттам ги пратиха в Америка; дори години по-късно, когато най-после бе успял да намери малката си сестричка Шушан в Истанбул и да я отведе в Сан Франциско; дори след многото щастливи обеди между деца и внуци — това котенце остана дълбоко запечатано в съзнанието му.

* * *

— Стига толкова — възкликна леля Бану, като трепна. Развърза кърпата на главата си и покри с нея сребърната купа. — Не ми се гледа повече. Научих каквото исках да науча…

— Но още не си видяла всичко — възрази прегракнало Господин Горчивия. — Не съм ти разказал за въшките.

— За въш… въш-ките ли? — изпелтечи леля Бану.

Какъвто и дух да я бе накарал да сложи край на сеанса, той явно си беше заминал. Жената вдигна забрадката и отново надзърна в купата.

— О, да, господарко, въшките са важна подробност — отвърна Господин Горчивия. — Помниш ли как малката Шушан се пусна от ръката на по-големия си брат и изведнъж се изгуби в навалицата? Хвана въшките от едно семейство, при което бе отишла с надеждата да й дадат нещо за ядене. Но на тях самите не им се намираше почти нищо и те я отпратиха. След няколко дни малката Шушан бе пламнала в изгаряща треска — тиф!

Леля Бану изпусна шумна и тежка въздишка.

— Бях там. Видях всичко с очите си. Шушан се свлече на колене. Никой от конвоя не беше в състояние да й помогне. Зарязаха я, паднала на земята, с чело, покрито с пот, и с коса, пълна с въшки!

— Стига толкова! — изправи се леля Бану.

— Нима няма да чуеш най-интересната част? Не искаш ли да разбереш какво се е случило с малката Шушан? — попита Господин Горчивия, звучеше обидено. — Нали искаше да научиш повече за семейството на гостенката? Е, малката Шушан от разказа ми е бабата на твоята гостенка.

— Да — отговори леля Бану. — Досетих се вече. Продължавай!

— Добре тогава! — въодушеви се Господин Горчивия. — След като зарязаха малката Шушан полумъртва на пътя и конвоят се скри зад хоризонта, я намериха две жени от едно турско село наблизо. Майка и дъщеря. Отведоха болното момиченце в дома си, изкъпаха го със сапун от див люляк, махнаха въшките с отвара от билки, събрани в долината. Нахраниха я и я излекуваха. След три седмици през селото мина високопоставен офицер с войниците си и тръгна да разпитва селяните дали случайно не са се натъквали на арменски сираци, но туркинята скри Шушан в раклата с чеиза на дъщеря си, за да я предпази. След месец момиченцето отново беше на крака, само дето не говореше много и нощем плачеше насън.

— Нали каза, че са я довели в Истанбул…

— Накрая я доведоха. През следващите шест месеца майката и дъщерята се грижеха за нея, сякаш е тяхна плът и кръв, и сигурно щяха да продължат да го правят. Но тогава пристигна банда разбойници, които тръгнаха да претърсват и да плячкосват къщите. Спираха във всяко турско и кюрдско село в околността и грабеха наред. Не им трябваше много време да разберат, че там има малко момиченце, арменче. Въпреки воплите и плача на майката и дъщерята отведоха със себе си Шушан. Бяха чули за заповедта всички осиротели арменчета под дванайсет години да се отвеждат в сиропиталищата из страната. Така не след дълго Шушан се озова в едно сиропиталище в Халеб, там обаче нямаше място, затова я пратиха в училище в Истанбул, където за децата се грижеха ханъми, някои — добронамерени и внимателни, други — студени и строги. Като всички деца там и Шушан ходеше облечена в бяла дреха и черно палто без копчета. Имаше и момчета, и момичета. Момчетата бяха обрязани, а всички деца получиха нови имена. Шушан също. От този момент я наричаха Шермин. Дадоха й и презиме: 626.

— Стига толкова! — леля Бану пак върна кърпата върху сребърната купа и изгледа с пронизващ поглед джина.

— Щом искаш, господарко — промърмори Господин Горчивия. — Но пропусна най-важната част от историята. Ако решиш да я чуеш, само ми кажи, защото гюлябани знаят всичко. Разправих ти миналото на Шушан, навремето малко момиченце, а сега баба на Армануш. Разправих ти неща, които гостенката ти не знае. Ще й кажеш ли? Не смяташ ли, че тя има право да знае?

Леля Бану продължи да мълчи. Дали някога щеше да разкаже на Армануш онова, което е научила днес? Дори и да искаше, как щеше да й обясни, че е видяла историята на семейството й в пълна с вода сребърна купа, че й е била показана от гюлябани, най-страшния от джиновете? Щеше ли Армануш да й повярва? Пък и да повярваше, не беше ли по-добре момичето да не научава никога тези скръбни подробности?

Леля Бану се извърна към Госпожа Сладката за утеха. Но вместо отговор получи от добронамерения джин само свенлива усмивка, а короната на главата на Госпожа Сладката потрепери в оттенъците на лилаво, розово и мораво. Заедно с короната на джина припламна и наболял въпрос: наистина ли беше добре за хората да научават повече за своето минало? А след това още и още… Или бе за предпочитане да знаят възможно най-малко от миналото и дори да забравят оскъдните парченца, които са запомнили?

* * *

Вече се е зазорило. Само на хвърлей от тайнствения праг между нощ и ден. Единствено по това време на деня е още достатъчно рано, че да се надяваш да сбъднеш мечтите си, но и твърде късно да сънуваш, земята на Морфей вече е отлетяла далеч.

Окото на Аллах е всемогъщо и всеведущо, око, което не се затваря никога и дори не мига. Но пак никой не може да каже със сигурност дали Земята е точно толкова всевиждана. Ако това е сцена, на която пред Вселенския Взор се играят спектакъл след спектакъл, може би има антракти, когато завесата е спусната и сребърната купа е покрита с прозрачна забрадка.

Истанбул ври и кипи със своите десет милиона живота. Той е отворена книга с десет милиона забъркани вътре истории. Истанбул се буди от тревожния си сън, готов за хаоса на най-натоварените часове. Оттук нататък има прекалено много молитви, на които да се отговори, прекалено много богохулства, които да бъдат забелязани, и прекалено много грешници, както и прекалено много непорочни, над които да се бди.

В Истанбул вече е сутрин.