Елиф Шафак
Копелето на Истанбул (7)

VII.
Пшеница

Ася Казанджъ се беше събудила преди цели два часа, но още се излежаваше под пухения юрган и докато слушаше безбройните звуци, каквито може да издава само Истанбул, умът й старателно съставяше Личен манифест на нихилизма.

Член първи: Ако не намираш причина да обичаш живота, който живееш, не се преструвай, че обичаш живота, който живееш.

Обмисли го и реши, че й харесва и може да го направи встъпление на своя манифест. Премина към втория член и точно тогава отвън на улицата някой удари спирачки. Веднага се чу как шофьорът ругае и крещи колкото му глас държи на пешеходец, изникнал изневиделица на пътя, за да прекоси кръстовището по диагонал, и то на червено. Човекът зад волана крещя и крещя, докато гласът му не бе погълнат от бученето на града.

Член втори: Преобладаващото мнозинство хора не мислят изобщо, а тези, които мислят, никога не се превръщат в преобладаващо мнозинство. Избери си страна!

 

Член трети: Ако не можеш да избереш, просто съществувай, бъди гъба или растение.

— Не мога да повярвам, че си в същото положение, в което те заварих преди половин час. Какво, по дяволите, правиш още в леглото, мързелано! — възкликна леля Бану, която беше надзърнала, без да счита за нужно първо да почука. Днес сутринта беше с биещ на очи шал в такъв зашеметяващ оттенък на червеното, че отдалеч главата й приличаше на огромен зрял домат. — Докато те чакаме, Царице наша, изпихме цял самовар чай. Хайде, ставай! Не надушваш ли суджука на скара? Не си ли гладна?

Леля Бану не дочака отговор и затръшна вратата.

Ася промърмори, после придърпа юргана чак до носа си и се обърна на другата страна.

Член четвърти: Ако отговорите не те вълнуват, не задавай въпроси.

Сред обичайната суетня по време на закуска в почивните дни чуваше как от мъничкото кранче на самовара капе вода, как седемте яйца се варят трескаво в канчето, как резените суджук цвърчат върху скарата и някой сменя непрекъснато телевизионните канали и се прехвърля от анимационните филмчета на клипове с поп музика и от местните на международните новини. Не се налагаше Ася да надзърта, и така знаеше, че за самовара отговаря баба Гюлсюм, а леля Бану пече суджука — след четирийсетте дни суфистко покаяние и успешното самообявяване за ясновидка, нечуваният й апетит се беше върнал. Ася знаеше и че леля Фериде е тази, която сменя каналите, неспособна да избере един, в необятните простори на шизофреничната й параноя имаше предостатъчно място за всички — анимационни филмчета, поп музика и новини по едно и също време, точно както тя се стремеше да преуспее в много неща в живота и накрая се проваляше във всички.

Член пети: Ако нямаш причина или възможност да постигнеш нещо, просто практикувай изкуството на утвърждаването.

 

Член шести: Ако нямаш причина или възможност да прилагаш изкуството на утвърждаването, просто бъди.

— Ася!!! — Вратата се отвори рязко и в стаята нахълта леля Зелиха със зелени очи, блеснали като две топчета нефрит. — Налага ли се да пращаме още пратеници до леглото ти, за да те накараме да дойдеш?

Член седми: Ако нямаш причина или възможност да бъдеш, просто търпи.

— Ася!!!

— Какво?!!! — отвърна тя и изпод завивките се показа главата й — гарвановочерно къдраво кълбо от ярост.

Скачайки на крака, тя изрита теменужените пантофи до леглото си — не улучи единия, но пък успя да изстреля втория право върху тоалетката, където той удари огледалото и оттам се спусна като с парашут на пода. После придърпа хлабавото долнище на пижамата си по доста смешен начин, който, в интерес на истината, не постигна драматичния ефект, който целеше.

— За Бога, не мога ли да имам миг спокойствие в неделя сутрин?

— За съжаление на тази земя няма миг, който продължава два часа — напомни леля Зелиха, след като проследи с поглед потискащата траектория на пантофа. — Защо ми късаш нервите? Ако си обявила пуберски бунт, си позакъсняла, госпожичке, трябвало е да го вдигнеш най-малко преди пет години. Не забравяй, вече си на деветнайсет.

— Да, възрастта, когато си ме родила извънбрачно — ревна Ася — знаеше, че не трябва да е толкова жестока, но пак не се сдържа.

От прага леля Зелиха я изгледа с разочарованието на художник, заспал доволен, след като цяла нощ е пил и е творил, само за да се събуди на другата сутрин пред хаоса, който е създал на пияна глава. Колкото и горчиво да беше откритието, цяла минута тя не каза нищо. После устните й потрепериха в мрачна усмивка, сякаш току-що бе установила, че лицето, което гледа, всъщност е собственото й отражение в огледалото — почти същото, но и някак чуждо. Като характер дъщеря й беше точно като нея, макар на външен вид да бе съвсем различна.

Ася проявяваше същия скептицизъм, същата неуправляемост, същото огорчение като Зелиха на нейните години. Още преди да се е усетила, Зелиха беше прехвърлила на дъщеря си ролята на черната овца в семейство Казанджъ. За щастие поне засега Ася не изглеждаше уморена от света и сърдита на всички, бе прекалено млада за всичко това. Но изкушението да срине до основи зданието на собственото си битие беше тук, леко проблясващо в очите й, сладкото привличане на саморазрушението, от което страдат само прекалено изтънчените и родените под влиянието на Сатурн.

Колкото до външния вид, леля Зелиха виждаше съвсем ясно, че Ася почти не прилича на нея. Тя не беше и вероятно никога нямаше да стане красива жена. Не че имаше нещо сбъркано в лицето и тялото й. Гледани поотделно, всички части си бяха точно каквито трябва: точният ръст и тегло, точната гарвановочерна къдрава коса, точната брадичка… но заедно те образуваха съчетание, на което сякаш липсваше нещо. Ася не беше и грозна, никак даже. По-скоро бе средно хубава, с приятен вид, който обаче не остава в съзнанието. Лицето й беше съвсем обикновено и мнозина, които я виждаха за пръв път, имаха чувството, че я познават отнякъде. Тя беше неповторимо обикновена. На този етап най-големият комплимент, който можеше да получи, бе не „красива“, а „миловидна“, което би било прекрасно, но за съжаление тя изживяваше етап от живота си, в който последното, с което иска да я свързват, беше „миловидността“. След двайсет години щеше да възприема тялото си различно. Ася беше от жените, които, макар и не хубави в тийнейджърска възраст или пък привлекателни като млади, стават доста красиви на средна възраст, стига да издържат дотогава.

За беда Ася не бе благословена и с грамче вяра. Беше прекалено саркастична, че да се довери на хода на времето. Беше истински огън отвътре, без ни най-малка вяра в справедливостта на божествения ред. И в това отношение приличаше не на друг, а на своята майка. С такава природа и в такова разположение на духа, бе изключено да прояви търпение и с почит да чака деня, в който животът ще промени тялото й в нейна полза. Леля Зелиха виждаше ясно, че мисълта за посредствения външен вид не дава мира на младото сърце на дъщеря й. Де да можеше да й каже, че красавиците привличат най-големите негодници. Де да можеше да й обясни какъв късмет е извадила, че не се е родила прекалено красива, че всъщност и мъжете, и жените ще се отнасят по-благосклонно към нея и животът й ще бъде по-добър, да, много по-добър, без прелестите, за които сега копнее толкова силно.

Пак без да казва и дума, леля Зелиха отиде при тоалетката, взе пантофа и го сложи заедно с другия пред босите крака на дъщеря си. После застана пред разбунтувалото се момиче, което тутакси вдигна брадичка и изправи гръб в позата на горд военнопленник, който е предал оръжието, но със сигурност не и достойнството си.

— Да вървим! — заповяда леля Зелиха.

Мълчешком, майка и дъщеря се отправиха към всекидневната.

Разтегателната маса беше отдавна приготвена за закуска. Колкото и да беше нацупена, Ася неволно забеляза, че подредена така, масата пасва перфектно, почти живописно, на огромния червеникав килим, грейнал отдолу със сложния си флорален мотив и коралови краища. Точно като килима отдолу, и масата изглеждаше като изрисувана с цветни орнаменти. Имаше черни маслини, зелени маслини с червена чушка, бяло сирене, топено сирене, козе сирене, варени яйца, медени пити, биволска сметана, домашен мармалад от кайсии, домашно сладко от ягоди и домати с джоджен и зехтин във фаянсови купички. Откъм кухнята ухаеше силно на току-що опечен бюрек — бяло саламурено сирене, спанак, масло и магданоз като пълнеж между точените кори.

Сега вече на деветдесет и шест години, Маминка седеше в другия край на масата и държеше чаша за чай, по-тънка и от нея. Гледаше захласнато и малко озадачено канарчето, което цвърчеше в кафеза при балконската врата, сякаш го бе забелязала едва сега. А може и да го беше забелязала едва сега. Беше навлязла в петия стадий на алцхаймер и вече бъркаше и най-познатите лица и факти от живота си.

Миналата седмица например, към края на следобедната молитва, Маминка се беше навела, бе долепила чело до килимчето за сажда^[28] и беше забравила какво се прави след това. Най-неочаквано думите от молитвата, която трябваше да изрече, се бяха нанизали на дълга верига от букви и две по две се бяха изнесли — като космата черна гъсеница с прекалено много крака, че да бъдат преброени. След малко гъсеницата беше спряла, беше се обърнала и беше махнала на Маминка отдалеч с краче, сякаш хваната между стъклени стени, толкова ясна, а въпреки това недосегаема. Объркана и замаяна, Маминка бе продължила да седи там, без да се помръдва и без да продумва нищо, с лице към Кибла^[29], залепена за килимчето, с молитвена кърпа на главата и с кехлибарената броеница в ръка, докато накрая някой не забеляза какво става и не я вдигна.

— Как беше нататък? — бе попитала ужасена Маминка, след като я сложиха да легне на канапето и пъхнаха под главата й мека възглавница. — На килимчето трябва да кажеш: Subhana rabbiyal-ala^[30]. Трябва да го повториш поне три пъти. Аз го направих. Казах го три пъти. Subhana rabbiyal-ala. Subhana rabbiyal-ala. Subhana rabbiyal-ala — бе изрекла тя думите като в транс. — И после какво? Как беше нататък?

Когато Маминка зададе въпроса, по една случайност до нея бе леля Зелиха. Тъй като нямаше опит в намаз^[31] и изобщо във верските неща, тя не разбра какво й говори баба й. Но искаше да й помогне, да притъпи по някакъв начин болката на старицата. Затова взе Свещения Коран и започна да го разлиства, докато не намери стихове с някакво подобие на утеха:

— Виж какво пише тук. „Щом се призове за молитвата в петъчния ден, устремете се към споменаването на Аллах… И щом молитвата завърши, разпръснете се по земята и търсете благодат от Аллах, и често споменавайте Аллах, за да сполучите.“^[32]

— Какво ми говориш? — примига Маминка, по-объркана отвсякога.

— Говоря ти, че молитвата вече е свършила по един или друг начин и вече можеш да спреш да мислиш за нея. Тук пише така, нали? Ела, Маминко, разпръсни се по земята… и вечеряй с нас.

Беше се получило. Маминка бе престанала да се притеснява за думите, които е забравила, и бе вечеряла спокойно с тях. Въпреки това напоследък такива неща се случваха тревожно често. Притихнала и затворена в себе си, Маминка понякога забравяше най-елементарни неща, включително къде се намира, кой ден от седмицата е и кои са непознатите, насядали на масата заедно с нея. Но друг път бе трудно да повярваш, че е болна, умът й беше бистър и ясен като току-що лъснато венецианско стъкло. Тази сутрин бе трудно да се каже. Прекалено рано да се каже.

— Добро утро, Маминко! — възкликна Ася, докато тътрузеше към масата теменужени крака, най-после си беше измила лицето и зъбите.

Надвеси се над старицата и я млясна и по двете бузи.

Още откакто беше малка, от всички жени в семейството Маминка заемаше най-специално място в сърцето й. Ася я обичаше дълбоко. За разлика от някои други в къщата Маминка знаеше да обича, без да задушава. Никога не натякваше, не досаждаше и не се заяждаше. Закриляше, без да проявява собственически чувства. От време на време пускаше тайно в джобовете на Ася осветени с молитва зърна пшеница — против уроки. Освен да води кръстоносни походи против уроките, онова, което правеше най-добре и най-често, беше да се смее — до деня, когато болестта й започна да се развива. Навремето двете с Ася се смееха много: Маминка надаваше дълъг водопад от сладкогласни звуци, а Ася прихваше внезапно с кънтящ кикот. Сега — макар и силно разтревожена от състоянието на прабаба си, Ася зачиташе независимото царство на амнезията, в което Маминка навлизаше понякога, нали на нея самата постоянно й отказваха независимост. Колкото повече старицата се отдалечаваше, толкова по-близо до нея се чувстваше момичето.

— Добро утро на красивата ми правнучка — отвърна Маминка, впечатлявайки всички с яснотата на паметта си.

Леля Фериде, която стискаше в ръка дистанционното на телевизора, изчурулика, без да я поглежда:

— Намусената принцеса се събуди най-после.

Каза го весело, въпреки че в гласа й се доловиха назидателни нотки. Днес сутринта се беше изрусила почти до пепеляво. Сега вече Ася знаеше, че такива крайни промени в косата издават крайни промени и в настроението на леля Фериде. Тя я огледа — за признаци на лудост. Не откри никакви, ако не броим това, че леля Фериде явно беше погълната от телевизора и гледаше прехласната някакъв ужасно бездарен поп певец, който се въртеше в танц, прекалено смехотворен, за да е истински.

— Знаеш, че трябва да се приготвиш, довечера пристига гостенката — напомни леля Бану, като влезе във всекидневната с тепсията бюрек, който беше извадила току-що от фурната, личеше, че е доволна, задето си е подсигурила дневната доза въглехидрати. — Трябва да приготвим къщата, преди да е пристигнала.

Ася се опита да изтика с крак Султан Пети от капещото кранче и след като си наля чаша чай от изпускащия пара самовар, попита глухо:

— Какво толкова се вълнувате всички от тази американка?

Отпи от чая колкото да се смръщи и да се огледа за захарта: една, две… тя сложи в мъничката чашка цели пет бучки.

— В какъв смисъл какво толкова се вълнуваме? Тя ни е гостенка! Идва от другия край на планетата.

Леля Фериде протегна напред ръка като за нацистки поздрав, за да покаже къде и колко далеч е другият край на планетата. Мисълта за планетата придаде на гласа й развълнуван тембър, тъй като в съзнанието й за миг блесна картата на циркулацията в атмосферата и световните океани. Последния път я беше виждала на хартия още в гимназията. Никой и не подозираше, но бе научила картата наизуст — до най-малките подробности, и до днес тя се бе врязала в паметта й — ярка, като в първия ден, когато я беше разглеждала.

— И най-важното, е пратена от вуйчо ти — намеси се и баба Гюлсюм, която упорито отстояваше славата си на прероден Иван Грозни.

— Вуйчо ми ли? Кой вуйчо? Онзи, когото и досега не съм виждала? — Ася опита чая. Още горчеше. Тя пусна вътре още една бучка захар. — Ей, я се събудете всички! Мъжът, за когото говорите, не ни е посещавал от деня, в който е стъпил на американска земя. Единственото, което сме получавали като доказателство, че още е жив, са пощенски картички с пейзажи от Аризона — изрече момичето с отровен поглед. — Кактус под слънцето, кактус на здрачаване, кактус с морави цветове, кактус с червени птички… Този тип не си прави труда дори да смени вида на картичките.

— Праща и снимки на жена си — добави леля Фериде, за да има справедливост.

— Чудо голямо, като ги праща. Тантуреста руса жена, която се усмихва пред къщата си, където, между другото, не са ни канили никога, тантуреста руса жена, която се усмихва пред Големия каньон, тантуреста руса жена, която се усмихва с мъртъв койот на верандата, тантуреста руса жена, която се усмихва, докато прави палачинки в кухнята… Не ви ли писна всеки месец да ви праща тази напълно непозната жена в различни пози? И защо изобщо тя ни се усмихва? В името на Аллах, та ние дори не сме се запознавали с нея!

Ася загълта чая, без да обръща внимание, че още е врял.

— Не е безопасно да пътуваш. По пътищата дебнат всякакви опасности.

Самолетите ги отвличат, колите се блъскат… дори влаковете се преобръщат. Вчера осем души са загинали в катастрофа на Егейско море — отбеляза леля Фериде.

Тъй като не успя да улови ничий поглед, очите й започнаха да описват нервни кръгове по масата, докато не попаднаха на черната маслина в чинията й.

Всеки път, щом леля Фериде започнеше да съобщава ужасните новини от третите страници на турските таблоиди, всички потъваха в неловко мълчание. Този път не беше по-различно. В спусналата се тишина баба Гюлсюм се свъси, притеснена, че чернят сина й. Леля Бану придърпа краищата на кърпата за глава, леля Джеврийе се помъчи да си спомни що за животно е „койотът“, но тъй като двайсет и четирите години в учителската професия я бяха направили страхотна с отговорите и точно толкова слаба с въпросите, не се осмели да попита, Маминка престана да си боцка от суджука в чинията си, а леля Фериде се опита да се сети за какви други злополуки е чела, но вместо още зловещи новини си спомни яркосиньото сомбреро, което онази американка, жената на Мустафа, носеше на една от снимките — ако успееше да си намери нещо подобно в Истанбул, нямаше изобщо да го сваля от главата си. Междувременно никой не забеляза, че изведнъж върху лицето на леля Зелиха се е изписала скръб.

— Дайте да не си затваряме очите за истината! — призова уверено Ася. — През всичките тези години сте боготворили вуйчо Мустафа като единствения ненагледен син в семейството, а в мига, в който е отлетял от гнездото, той ви е забравил. Толкова ли не виждате, че не дава пет пари за роднините си? Защо тогава да означава нещо за нас?

— Заето е момчето — възрази баба Гюлсюм. Истината беше, че предпочиташе сина си, понеже той й беше само един, а не дъщерите си, които бяха много. — Не е лесно да си в чужбина. Америка е далеч.

— Да, разбира се, далеч е, особено ако трябва да преплуваш Атлантическия океан и да пресечеш пеша целия европейски континент — заяви Ася и отхапа от парчето сирене, за да й мине опареният от чая език. За нейна изненада сиренето наистина беше вкусно, меко и солено, както го обичаше. Видя й се малко трудно едновременно да се заяжда и да се наслаждава на храната, затова замълча за малко и задъвка нервно.

Леля Бану се възползва от краткото затишие и се впусна да разказва нравоучителна история — както винаги във време на беда. Разправи им за човека, който решил да тръгне и да обикаля надлъж и шир света, само и само да избяга от смъртта. Скитал се на север и на юг, на изток и на запад — накъдето му видят очите. Веднъж по време на едно от многобройните си пътешествия, най-неочаквано се натъкнал на ангела на смъртта Азраил в Кайро. Азраил го пронизал с тайнствен поглед. Не казал нищо, нито тръгнал след него. Човекът напуснал тутакси Кайро и започнал да пътува, без да спира никъде, докато не стигнал до сънливо градче в Китай. Жаден и уморен, нахълтал в първата кръчма, която му се изпречила пред очите. Там, до масата, на която го отвели, седял Азраил — чакал го търпеливо, този път с облекчение върху лицето. „Много се изненадах, когато се натъкнах на теб в Кайро — рекъл той грубо на мъжа, — защото съдбата ти казваше, че трябва да се срещнем тук, в Китай.“

Ася знаеше историята наизуст, както знаеше и многото други истории, които се разказваха под този покрив отново и отново. Това, което не проумяваше и едва ли щеше някога да проумее, е какво удоволствие изпитват лелите й от това да разказват нещо, чиято развръзка вече се знае. Въздухът във всекидневната натежа от усещане за уют, за прекалена сигурност, запечатан от повтаряща се рутина, сякаш животът беше дълга, непрекъсвана от нищо репетиция и всеки си знаеше текста. През следващите минути, докато жените наоколо скачаха напосоки от тема на тема и всяка история даваше тласък за следващата, Ася се оживи и вече изобщо не приличаше на момичето от по-рано същата сутрин. Понякога самата тя се объркваше от собствената си непоследователност. Как изобщо можеше да се нахъсва така срещу хората, които обичаше най-много? Настроенията й приличаха на йо-йо, скачаха нагоре и надолу — ту ядосани, ту спокойни. В това отношение също приличаше на майка си.

През отворения прозорец проникна монотонния глас на продавач на симид, извисил се над разговора в стаята. Леля Бану се спусна натам и подаде глава.

— Симидчийо! Симидчийо! Насам! — провикна се тя. — По колко ги даваш?

Не че не знаеше по колко са симидите, със сигурност знаеше. Въпросът бе не толкова питане, колкото надлежно изпълнен обред. Затова, още щом въпросът излезе от устата й, леля Бану продължи със следващия ред, без да изчака мъжът да отговори:

— Добре тогава, дай ни осем.

Всяка неделя на закуска те купуваха по осем симида — по един за всеки в семейството и още един — за липсващия роднина, който бе далеч оттук.

— О, миришат страхотно! — грейна леля Бану, след като се върна на масата — носеше симидите в двете си ръце като цирков акробат, готов да жонглира с обръчи.

Сложи по един на всеки, разпръсквайки сусамовите семена навсякъде. Видимо успокоена сега, след като се бе запасила с въглехидрати, тя започна да ги поглъща, като ядеше симид с бюрек и бюрек с хляб. Но много скоро — явно получи киселини или пък тъжно прозрение, защото се свъси както когато съобщаваше на някоя клиентка, че картите таро вещаят лоши събития.

— Зависи как възприемаш нещата — вдигна вежди леля Бану, оповестявайки така значимостта на съобщението, което се канеше да направи.

— Имало едно време… в Османската империя двама кошничари. И двамата се трудели с пот на чело, но единият имал вяра, а другият все се мусел. Веднъж в селото дошъл султанът. Казал им: „Така и така, ще напълня кошниците ви с пшеница и ако се грижите добре за нея, зърната ще се превърнат в жълтици“. Първият кошничар приел с радост предложението и си напълнил кошниците. Вторият, и той такъв кисел като теб, отказал подаръка на великия султан. Знаеш ли какво станало накрая?

— Разбира се, че знам — отвърна Ася. — Как мога да не знам края на разказ, който съм чувала поне сто пъти? Виж, ти обаче не знаеш колко вредят такива разкази на креативността на децата. Заради тази смехотворна история, преди да тръгна на училище, спях с пшенична слама под възглавницата с надеждата на другата сутрин да се е превърнала в жълтица. И после какво? Тръгвам на училище. Един прекрасен ден казвам на другите деца, че ще забогатея с моята пшеница, която ще се превърне в злато, и тутакси се оказвам прицел на всяка тъпа шегичка в класа. Превърна ме в идиот.

От всички удари и рани, които Ася бе получила като малка, най-горчиво в паметта й се беше врязала именно случката с пшеницата. Точно тогава тя чу отново думата, която щеше да я съпровожда през годините нататък, винаги тогава, когато най-малко го очаква: „Копеле!“. До случката с пшеницата в първи клас беше чувала думата „копеле“ само веднъж и не й беше обърнала особено внимание главно защото не знаеше какво означава. Съучениците й побързаха да поправят тогавашното й неведение. Но тази част от историята тя запази за себе си и само си наля още чай — изгарящ и парещ.

— Виж какво, Ася, на нас можеш да ни се цупиш колкото искаш, но когато пристигне гостенката, се въздържай и се дръж мило с нея. Английският ти е по-добър от моя, по-добър и от този на останалите в семейството.

Това изявление на леля Бану не бе от най-скромните, тъй като от него излизаше, че тя поназнайва английски, което изобщо не отговаряше на истината. Е, да, беше го учила в гимназията, но каквото и да бе научила, го беше забравила. Тъй като за изкуството на ясновидството не се изискваха чужди езици, леля Бану никога не бе смятала за нужно да учи английски. Колкото до леля Фериде, тя изобщо не беше проявявала интерес към този език и в училище бе предпочела немския. Но тъй като това беше съвпаднало с времето, когато тя изгубила интерес към всички предмети, освен географията, и нейният немски не бе отбелязал особен напредък. Маминка и баба Гюлсюм не влизаха в класацията и така оставаха само леля Зелиха и леля Джеврийе, които знаеха английски колкото да се прехвърлят от нивото за начинаещи на равнище за средно напреднали. С това уточнение все пак имаше огромна разлика в познанията по английски на двете лели. Леля Зелиха говореше всекидневен английски, изпъстрен със сленг, идиоми и жаргон, които практикуваше почти всеки ден с чужденците, посещаващи ателието за татуировки, докато леля Джеврийе говореше застинал във времето, граматически правилен учебникарски английски, какъвто можеш да усвоиш само и единствено в гимназията. Правеше разлика между прости, съставни и сложно съчинените изречения, можеше да посочи кое е подчинено определително, подчинено подложно и сказуемноопределително изречение и дори да открие грешките в употребата и мястото на обстоятелствените пояснения в синтактичния строеж, но не можеше да говори.

— Затова, скъпа, ще й превеждаш. Ще пренасяш нейните думи до нас и нашите — до нея. — Леля Бану присви очи и се свъси в опит да намекне колко значимо е онова, което й предстои да оповести. — Ти ще свържеш Изтока и Запада — като мост, разпрострял се над културите.

Ася сбърчи нос, сякаш току-що е надушила в къщата ужасна смрад, която усеща единствена тя, и стисна устни, все едно казваше: „Иска ти се!“.

Никой и не забеляза, че през това време Маминка е станала от стола и е отишла при пианото, на което не беше свирено от години. Понякога използваха затворения капак като помощна масичка за чиниите и съдовете, за които нямаше място на масата.

— Прекрасно е, че двете сте връстнички — каза в заключение на монолога си леля Бану. — Ще се сприятелите.

Ася я погледна с подновено любопитство — питаше се дали някога тя ще престане да я възприема като дете. Когато беше малка, ако у тях доведяха друго дете, лелите ги слагаха заедно и се разпореждаха:

— А сега играйте! Сприятелете се!

Това, че са от една възрастова група, вече от само себе си означаваше, че трябва да се разбират — връстниците, кой знае защо, се възприемаха като плочки от пъзел, от които се очаква, че, сложени една до друга, ще се свържат в завършено цяло.

— Ще бъде вълнуващо. А когато тя се прибере в страната си, можете да си пишете — изгука леля Джеврийе.

Вярваше силно в приятелството, поддържано с писма. Като учителка на републиканския режим в Турция смяташе, че дори и да е най-обикновен човек, всеки турски гражданин има дълга да е горд представител на своята татковина пред целия свят. А каква по-добра възможност да го направиш от едно международно приятелство, поддържано с писма?

— Вие двете ще си разменяте писма между Сан Франциско и Истанбул — прошепна леля Джеврийе едва ли не на себе си. И тъй като за нея бе направо немислимо да си пишеш с непознат без образователна цел, тя се впусна в лекция за скритата педагогическа полза от такова начинание: — Ние, турците, имаме един проблем — непрекъснато не ни разбират, тълкуват ни погрешно. Хората на Запад трябва да проумеят, че нямаме нищо общо с арабите. Това тук е съвременна светска държава.

Най-неочаквано леля Фериде увеличи звука на телевизора и всички се разсеяха от новия турски поп клип. Ася плъзна очи към певицата, която приличаше на клоун, и забеляза, че прическата й е някак позната, ама много позната. Погледът й започна да се мести от екрана към леля Фериде и обратно и чак сега Ася разбра откъде е дошло вдъхновението за новата прическа.

— Мозъците на повечето американци са промити от гърците и арменците, които за беда са отишли в Съединените щати преди турците — продължи леля Джеврийе. — Затова са подведени и смятат, че Турция е страната на „Среднощен експрес“. Ти ще покажеш на това американско момиче колко красива е държавата ни и ще допринесеш за международната дружба и културно разбирателство.

Ася въздъхна с отчаяно изражение на лицето и сигурно щеше малко или много да си остане така, ако най-възрастната й леля не бе продължила безмилостно.

— И не само това, благодарение на нея ще подобриш английския си и може би ще я научиш на турски. Какво прекрасно приятелство, нали? Не мислиш ли?

Приятелство… При тази дума Ася се изправи и грабна недоядения симид — смяташе да излезе и да отиде при истински приятели.

— Къде отиваш, госпожичке? Закуската още не е приключила — каза леля Зелиха. — Отваряше уста за пръв път, откакто бяха седнали на масата.

Шест дни в седмицата се трудеше от дванайсет до девет вечерта сред суматохата в ателието за татуировки и повече от всички други в семейството се наслаждаваше на сънената мудност по време на закуска в неделните утрини.

— Има Фестивал на китайското кино — отвърна Ася, като се постара да изглежда сериозна и искрена, от което гласът й прозвуча малко напрегнато. — Един от преподавателите помоли в края на тази седмица да видим някой от филмите и после да напишем нещо като рецензия.

— Ама че домашно! — вдигна вежда леля Джеврийе, която винаги посрещаше на нож новаторския педагогически подход.

Но леля Зелиха не го направи на въпрос.

— Добре тогава, върви да си гледаш китайския филм — кимна тя. — Но не закъснявай, госпожичке. Искам те вкъщи преди пет. Довечера ще ходим да вземем гостенката от летището.

Ася грабна хипарската чанта и забърза към вратата. Точно преди да прекрачи прага обаче, чу звук, какъвто изобщо не бе очаквала. Някой свиреше на пианото. Свенливи, плахи ноти, търсещи отдавна изгубена мелодия.

От лицето й пролича, че се е досетила, когато прошепна на себе си:

— Маминка!

* * *

Маминка беше родена в Солун. Била е съвсем малка, когато се преселила заедно с майка си, вдовица, в Истанбул. Било през 1923 година. Няма как да сбъркаш времето, когато е пристигнала в града, защото то съвпаднало с обявяването на съвременната Турска република.

— Вие с републиката дойдохте заедно в града. Чаках ви отчаяно и двете — казал й влюбено след години нейният мъж Ръза Селим Казанджъ. — И двете сложихте завинаги край на старите режими — едната в държавата, а другата в дома ми. Когато дойде при мен, животът стана по-светъл.

— Когато дойдох при теб, беше тъжен, но силен. Донесох ти радост, а ти ми вдъхна сила — отвърнала Маминка.

Маминка всъщност била ненагледно хубава и весела и когато навършила шестнайсет години, за жена я искали толкова много мъже, че ако се наредели на опашка, тя щяла да се проточи от единия чак до другия край на моста Галата. Сред всички кандидати, почукали на вратата й, имало само един, към когото тя изпитвала симпатии още от мига, в който го зърнала иззад дантелената завеса: представителен висок мъж на име Ръза.

Бил с гъста брада и тънки мустаци, с големи сериозни тъмни очи и бил най-малко трийсет и три години по-възрастен от нея. Имал един брак и се мълвяло, че съпругата му, коравосърдечна жена, го била зарязала заедно със сина им. След предателството й той дълго отказвал да се ожени повторно, въпреки че бил останал сам с невръстно дете — предпочитал да живее сам-самичък в голямата семейна къща. Стоял си в нея, множал богатството си, което делял с приятели, и омразата, която пазел за враговете си. Бил предприемач, проправил сам пътя си, първо бил казанджия, занаятчия, после проявил благоразумието да се заеме в точното време и на точното място с изработката на знамена. През двайсетте години на ХХ век младата Турска република още преливала от плам, а ръчният труд, колкото и да го превъзнасяла държавната пропаганда, не носел пари. Новата власт имала нужда от учители, които да превърнат учениците си в турци родолюбци, от финансисти, които да помогнат за създаването на национална буржоазия, и от производители на знамена, които да украсят с турски флагове цялата страна, но със сигурност нямала нужда от казанджия. Така Ръза Селим се заел да прави знамена.

Но макар новото поприще да му донесло планини от пари и влиятелни приятели, през 1925 година, когато по новия Закон за фамилните имена всички турски граждани били задължени да имат и фамилия, Ръза Селим пожелал да бъде наричан с името, останало от първия му занаят — Казанджъ.

Въпреки че изглеждал добре и определено бил заможен, заради възрастта и травмата от първия си брак (не се знае защо първата му жена го е изоставила, може би е извратеняк — шушукали жените) Ръза Селим Казанджъ бил един от последните мъже на земята, на които майката на Маминка би дала ненагледната си дъщеря за жена. Със сигурност имало по-добри кандидати. Но въпреки упоритите възражения на майка си Маминка отказала да слуша друг освен сърцето си. В тъмните очи на Ръза Селим Казанджъ имало нещо, от което Маминка разбрала — не с разума, а с шестото си чувство, — че на него му е дадено качество, с каквото могат да се похвалят малцина на този свят: способността да обича друг повече от себе си. Макар че била съвсем неопитна и млада — едва на шестнайсет години, Маминка била достатъчно разумна, за да знае какво изключително блаженство ще бъде да я обича и обожава мъж с такава дарба. Очите на Ръза Селим Казанджъ били нежни и искрящи, точно като гласа му — у него имало нещо, което карало човек да се чувства в безопасност, ценен и защитен дори сред вихрушката наоколо. Този мъж не бил дезертьор.

Но Маминка била привлечена от него не само заради това. Всъщност била заинтригувана от историята му много преди да почувства влечение към самия мъж. Долавяла, че душата му е дълбоко наранена от дезертьорството на първата му жена. Тя със сигурност можела да излекува тези рани. Така де, жените с радост се запретват да заличават пораженията, нанесени от друга. На Маминка не й трябвало много време, за да вземе решение. Щяла да се омъжи за този човек и никой, дори съдбата, не била в състояние да я разубеди.

Маминка вярвала интуитивно на Ръза Селим Казанджъ, а той на свой ред щял да доказва до сетния си дъх, че го е заслужил. Русата синеока жена, дошла при него не както подобава — с чеиз, а със снежнобяла пухкава котка, щяла да се превърне в радостта на живота му. Нямало ден, в който той да отказвал да изпълни желанията й, без значение колко капризни. Не така обаче стояли нещата с момченцето в къщата, което по онова време било на шест години: Левент Казанджъ така и не приел Маминка за майка. Години наред й правел напук и й се присмивал и детството му приключило с потискана горчилка, ако детството изобщо може да приключи, когато носиш в себе си такова огорчение.

Във време, когато бракът без деца бил ако не признак на нелечима болест, то със сигурност кощунство, Маминка и Ръза Селим Казанджъ останали без деца. Не защото той бил много стар, а защото в началото Маминка била прекалено млада и не изгаряла от желание да гледа деца, а после, когато променила мнението си, Ръза Селим просто вече бил в напреднала възраст. Левент Казанджъ останал единствено дете, което да продължи рода, звание, от което не се радвал особено.

Макар и натъжена и обидена от враждебното отношение на заварения си син, Маминка била жизнерадостно общително момиче с голямо въображение и още по-голям списък с желания. На този свят имало неща, далеч по-интересни от това да гледаш деца, например да се научиш да свириш на пиано. Не след дълго на видно място във всекидневната вече проблясвало пиано „Бентли“, произведено от английската „Стауд Пиано ООД“. Именно на него Маминка започнала да взима уроци от първия си учител — руснак белогвардеец и музикант, избягал от болшевишката революция и установил се за постоянно в Истанбул. Маминка била най-добрата му ученичка. Притежавала не само таланта, но и постоянството да превърне пианото в свой пожизнен спътник, а не просто в мимолетно увлечение.

Най-любими й били Рахманинов, Бородин и Чайковски. Именно тези композитори предпочитала, когато останела сама в къщата и свирела за свое удоволствие, с Паша Първи върху скута. Но ако свирела за гости, избирала произведения от съвсем различен репертоар. Западен: Бах, Бетховен, Моцарт, Шуман, и най-вече Вагнер в специалните случаи, когато им гостували високопоставени държавни служители и изтънчените им съпруги. След вечерята мъжете се събирали с чаши в ръка при камината, за да бистрят световната политика. В края на двайсетте години времената били такива, че националната политика можела само да се одобрява и подкрепя, колкото по-гръмогласно, толкова по-добре, защото и стените имали уши. Затова, възникнела ли необходимост от истинско обсъждане, новият политически и културен елит на Турската република тутакси превключвал на световната политика, която сама по себе си била пълна каша и затова винаги било интересно да говорят за нея.

През това време дамите се струпвали в другия край на къщата и както държали кристалните чаши с мента, си оглеждали тоалетите. В дамския сектор имало два вида жени, които се различавали коренно: кариеристките и съпругите.

Кариеристките били жени другарки, самото въплъщение на новата туркиня: идеализирани, превъзнасяни и защитавани от реформаторския елит. Сред тях имало адвокатки, учителки, съдийки, директорки на предприятия, чиновнички, учени… За разлика от майките си те не се ограничавали с дома и имали възможност да се издигнат в обществената, стопанската и културна йерархия, стига да се откажат преди това от женствеността и сексуалността си. Най-често се обличали в костюми в кафяво, черно и сиво, цветовете на целомъдрието, скромността и верността. Подстригвали се късо, ходели без грим и накити. Движели се в тела, лишени от женственост и полова принадлежност. И всеки път, когато съпругите се кикотели в дразнещо женски стил, кариеристките стискали с пръсти кожените чантички, които държали под мишница, сякаш в тях имало свръхповерителна информация и те са дали дума да я защитават, каквото и да се случва. Съпругите, обратно — идвали на тези вечери в атлазени официални рокли в бяло, бледорозово и пастелносиньо, оттенъците на женствеността, невинността и уязвимостта. Не харесвали особено кариеристките, които смятали по-скоро за „другарки“, отколкото за жени, а те, от своя страна, също не ги харесвали и гледали на тях по-скоро като на „наложници“, отколкото на жени. В крайна сметка никой не смятал никого за достатъчно „жена“.

Засилело ли се напрежението между другарките и наложниците, Маминка, която не се причислявала към никоя от двете групи, давала тайно знак на прислужницата да поднесе ментов ликьор в кристални чаши и бадемови пасти в сребърни чинии. Била установила, че само тези две неща са в състояние да успокоят нервите на всяка туркиня в стаята, от който и лагер да е тя.

По-късно Ръза Селим Казанджъ викал жена си и я молел да посвири за почетните гости на пианото. Маминка не отказвала никога. Освен западни композитори изпълнявала национални песни, преливащи от пламенно родолюбие. Гостите я поздравявали и й ръкопляскали. През 1933 година, когато в чест на десетата годишнина бил написан „Републиканският марш“, се наложило тя да го свири отново и отново. Той звучал навсякъде и кънтял в ушите им, докато спели. В ония години дори пеленачетата били приспивани в люлките с този сърцат ритъм.

И така, по време, когато благодарение на социалните реформи туркините изживявали коренни промени в обществената сфера, Маминка се радвала на своя собствена независимост в частната сфера на дома си. Интересът й към пианото не угаснал, но въпреки това много скоро тя съставила списък с нови развлечения. Така през следващите години научила френски, написала разкази, които така и не били издадени, станала много добра в различни техники на маслената живопис, гиздела се с лъскави обувки и атлазени бални рокли, влачела мъжа си по танци, устройвала шумни увеселения и нито ден не се захванала да върши къщната работа. Каквото и да поискала веселата му съпруга, Ръза Селим Казанджъ го изпълнявал начаса. Обикновено бил сдържан човек, който уважавал другите и се откроявал с острото си чувство за справедливост. Но подобно на мнозина, направени по същия калъп, и той не можел да се възстанови съвсем, след като веднъж вече бил прекършен. Затова имало един въпрос, който изваждал наяве лошотията в него — първата му жена.

Дори след години, всеки път щом Маминка случайно попитала нещо за нея, Ръза Селим Казанджъ се затварял в себе си, млъквал, а очите му помръквали от нетипична сянка.

— Що за жена ще зареже сина си? — възкликвал и лицето му се сбръчквало от ненавист.

— Ама не ти ли е любопитно какво е станало с нея? — подпитвала Маминка, после се приближавала, сядала върху коленете на мъжа си и започвала да го милва нежно по брадичката, сякаш да го убеди да погледне въпроса в лицето.

— Изобщо не ме вълнува съдбата на тази пачавра — застивал Ръза Селим Казанджъ, без изобщо да си прави труда да понижи глас, та синът му да не чуе как хули майка му.

— С друг ли е избягала? — не мирясвала Маминка, макар да знаела, че е прекрачила границата, била убедена, че няма да разбере къде е границата, ако не я прекрачи.

— Защо си пъхаш носа в неща, които не ти влизат в работата? — тросвал се в отговор Ръза Селим Казанджъ. — Какво, да не искаш и ти да направиш като нея?

Така Маминка разбрала къде минава границата й.

Ако не броим миговете, когато се повдигал въпросът за първата жена, през следващите години животът им течал мирно и кротко. В разбирателство и уют. И това си било необичайно, ако отчетем, че семействата наоколо били всякакви, но не и такива. Доволството им пораждало завист сред роднини, приятели и съседи. Те се бъркали за щяло и нещяло. Най-подходяща тема било бездетието на двойката. Мнозина се опитвали да убедят Ръза Селим Казанджъ да се ожени за друга, докато не е станало късно. По новия граждански закон многоженството било забранено, затова щяло да се наложи да се разведе със сегашната си съпруга, която, както вече подозирали всички, била или ялова, или болшевичка. Ръза Селим Казанджъ не давал ухо на такива съвети.

В деня, когато починал — съвсем неочаквано, както поколения мъже в рода Казанджъ, Маминка за пръв път в живота си повярвала в уроките. Била убедена, че погледите на завистниците са проникнали през стените на конака им, където иначе царяло блаженство, и са погубили мъжа й.

Днес тя не помнеше почти нищо от това. Докато сбръчканите й кокалести пръсти галеха старото пиано, дните й с Ръза Селим Казанджъ проблясваха в далечината като слаб древен фар, който грешно направлява мислите й из бурните води на алцхаймера.

* * *

На диван в ремонтиран апартамент с изглед към кулата Галата, в квартал, където улиците не знаеха сън и калдъръмът пазеше много тайни, под лъчите на залеза, отразен от прозорците на порутените сгради, и сред писъците на чайките лежеше Ася Казанджъ. Беше гола и не помръдваше — като статуетка, погълнала таланта на твореца, който я изсякъл от къс мрамор. Мислите й се носеха из някаква измислена страна, точно както гъстият пушек, който бе всмукала току-що и който пърлеше белите й дробове, за да извиси духа й, докато накрая Ася не го издиша бавно, без желание.

— За какво си мислиш, скъпа?

— Работя върху Член осми от Личния си манифест на нихилизма — отвърна тя и отвори замъглени очи.

Член осми: Ако между обществото и истинското ти Аз лежи дълбока пропаст само с паянтов мост отгоре, по-добре изгори този мост и остани на страната на Аз-а, здрав и невредим, освен ако не се стремиш към пропастта.

Ася всмукна още веднъж от цигарата и задържа дима.

— Дай да те нахраня — каза Карикатуриста Алкохолик, след като взе от ръцете й цигарата с трева.

Надвеси се над нея и долепи космата си гръд към нейната, а Ася отвори уста като сляпо птиче, готово да бъде нахранено. Той духна струята дим право в устата й и Ася го вдиша с готовност, сякаш бе жадна и пиеше вода.

Член девети: Ако пропастта вътре в теб те привлича повече от света навън, по-добре падни в нея, падни вътре в своето истинско Аз.

Повториха го още веднъж — той насочи дима към устата на Ася, а тя го пое отново и отново в себе си, докато и последното клъбце, изчезнало в гърлото й, не бе освободено.

— Обзалагам се, че сега ти е по-добре — рече гальовно Карикатуриста Алкохолик с лице, върху което бе изписано желание за още секс. — Няма по-добър лек от доброто чукане и добрата трева.

Ася прехапа устната си отвътре, за да спре подтика да възрази. Наклони глава към отворения прозорец и протегна ръце, сякаш се канеше да прегърне целия град заедно с хаоса и великолепието му.

През това време Карикатуриста Алкохолик бе погълнат от това да довърши своя манифест:

— Чакай сега да видим. Нищо не е по-надценявано от лошото чукане и нищо не е по-подценявано от доброто…

— Лайно — притече се на помощ Ася.

Карикатуриста Алкохолик кимна въодушевено и стана, както беше само по копринени боксерки, с изложено на показ бирено коремче. Отиде вяло при уредбата и пусна парче, което по една случайност се оказа от най-любимите на Ася — на Джони Кеш — Hurt^[33].

Като се поклащаше в такт с музиката, Карикатуриста Алкохолик се върна с блеснали очи. Днес си причиних болка, да видя дали още я чувствам…

Ася се свъси, сякаш току-що я бяха боцнали с игла.

— Жалко…

— Какво „жалко“, скъпа?

Тя го погледна с широко отворени тревожни очи като на човек, три пъти по-възрастен от нея.

— Голяма гадост — простена. — Тия мениджъри и организатори, или както там се казват, организират европейски обиколки, азиатски обиколки и дори обиколки „Ура за перестройката в Съветския съюз“… но ако си фен на музиката в Истанбул, не се вместваш в никое географско определение. Изпадаме в пукнатините. И знаеш ли, единствената причина да нямаме толкова концерти, колкото ни се иска, е геостратегическото разположение на Истанбул.

— Да, всички трябва да се наредим на моста над Босфора и да духаме с все сила, за да преместим града на запад. Ако не стане, ще опитаме в другата посока, за да проверим дали няма да завием на изток — прихна Карикатуриста Алкохолик. — Не е хубаво да си по средата. Международната политика не цени двусмислието.

Но Ася се рееше високо над облаците и не го чу. Запали още една цигара с трева и я стисна с напукани устни. Всмукна дълбоко и безразлично от дима, без да обръща внимание на пръстите на Карикатуриста Алкохолик по кожата си, на езика му върху нейния език.

— Все е имало някакъв начин да се свържат с Джони Кеш, преди да умре. Той трябваше да дойде в Истанбул, а сега си отиде, без дори да подозира, че тук има негови заклети фенове…

Карикатуриста Алкохолик се усмихна нежно. Целуна бемчицата върху бузата й, замилва я леко по врата, а после дланите му се плъзнаха по налетите й гърди и ги обхванаха. Целувката беше дръзка, не припряна, но в нея се долавяше следа от сила, дори от кръвожадност. Той попита с блеснали очи:

— Кога ще се видим пак?

— Сигурно когато отидем и двамата в кафене „Кундера“ — сви рамене Ася и се дръпна от него.

Щом тя се отдалечи, той се приближи.

— Но кога ще се видим тук, в дома ми?

— Искаш да кажеш кога ще се видим в любовната ми квартира? — избълва Ася — вече не се съпротивляваше на желанието да се заяжда. — Защото и двамата знаем прекрасно, че това тук не ти е дом! Домът ти е там, където е съпругата ти, за която си се оженил преди доста години, а това тук е тайна любовна квартира, където можеш да си пийваш на воля и да чукаш мацките. Колкото по-млади, по-вятърничави и по-пийнали, толкова по-добре!

Карикатуриста Алкохолик въздъхна и грабна чашата с ракията. Изпи я на един дъх до половината. Лицето му бе изкривено от тъга, тъй безутешна, че за миг Ася се уплаши, че той или ще й се разкрещи, или ще се разридае — не си представяше толкова много болка да остане неизлята. Карикатуриста обаче изрече прегракнало:

— Понякога можеш да си много жестока.

В стаята се спусна зловеща тишина, нарушавана от писъците на децата, които играеха футбол долу на улицата. Виковете им бяха оглушителни, някой от малчуганите явно току-що бе получил червен картон и сега всичките му съотборници спореха със съдията, който и да беше той.

— Ти имаш тъмна страна, Ася — чу се отдалеч гласът на Карикатуриста Алкохолик. — Тя не личи върху милото ти личице и е трудно да я откриеш на пръв поглед. Но я има. Притежаваш бездънен потенциал за унищожение.

— Е, не унищожавам никого, нали? — попита Ася, усетила нуждата да се отбранява. — Единственото, което искам, е да съм свободна, такава, каквато съм, и така нататък… Веднъж да ме оставят на мира…

— Да те оставят на мира, за да се самоунищожиш по-бързо и лесно… Това ли искаш? Саморазрушението те привлича, както светлината привлича нощна пеперуда.

Ася изсумтя и се засмя притеснена.

— Когато пиеш, няма спиране, когато критикуваш, премазваш като булдозер, когато се натъжиш, потъваш така, че стигаш дъното. Наистина не знам как да се държа с теб. Ти, скъпа, си сърдита на целия свят…

— Сигурно защото съм извънбрачно дете — отбеляза Ася и пак всмукна от цигарата. — Дори не знам кой е баща ми. Никога не питам, те никога не казват. Понякога майка ми ме гледа така, сякаш вижда в лицето ми него, но не изрича и дума. Всички се преструваме, че няма такова нещо като баща. Има само Отец с главно „О“. Щом там, горе, имаш Аллах, който да се грижи за теб, за какво ти е притрябвал баща? Нали всички сме Негови чада? Не че майка ми се хваща на тия тъпотии. Казвам ти, не знам да има по-цинична жена. Точно там е проблемът. Ние с мама си приличаме ужасно и в същото време сме толкова далеч една от друга.

Тя издиша струя дим по посока на махагоновото бюро, където Карикатуриста Алкохолик държеше някои от най-добрите си работи, онези, които се страхуваше жена му да не унищожи след поредния от честите им скандали. Пак там държеше и първите груби скици на „Политика амфибия“ и „Политикус Носорогус“, две нови поредици, в които беше нарисувал турските депутати като различни животни. Смяташе да пусне поредиците скоро, особено след решението на съда да отложи за неопределено време изпълнението на тригодишната му присъда, задето е нарисувал министър-председателя като вълк в агнешка кожа. Не го бяха пратили в затвора най-вече защото не бе повторил нарушението, нещо, което бе решен да направи. Смяташе, че няма никакъв смисъл да се бориш за свобода на изразяване, ако преди това не си се преборил за свободата на хумора.

В ъгъла на бюрото, под жълтеникавата светлина на настолната лампа с огъваща се поставка в стил ар деко, имаше огромна, ръчно издялана от дърво скулптура на Дон Кихот, надвесен над книга и потънал в размисъл. Ася я харесваше много.

— Всичките ми роднини са откачалки. Не правят друго, освен да бършат и да чистят спомените си! Дай им да говорят за миналото, само че това минало е доста изчистено. Всички в рода Казанджъ решават проблемите по следния начин: ако нещо не ти дава мира, затваряш очи, броиш до десет, пожелаваш си то да не се е случвало никога и ето че наистина не се е случило, ура! Ден след ден гълтаме поредния хап лъжа…

Какво ли четеше Дон Кихот — запита се, развълнувана, наум Ася. Какво ли пишеше на отворената страница там? Дали скулпторът си беше направил труда да драсне няколко думи? Тласкана от любопитство, скочи от канапето и се доближи до скулптурата. Уви, върху дървената страница нямаше думи. Всмукна силно от цигарата, после се върна на мястото си и отново започна да мърмори:

— Дразня се, като ги гледам всички тези скъпи-о-скъпи-домове. Тъжни факсимилета на щастливи семейства. Знаеш ли, понякога завиждам на Маминка, тя е почти на сто години, как само ми се иска да съм болна от нейната болест. От скъпия алцхаймер. Паметта изсъхва и се изпарява.

— Не е хубаво така, мила.

— За хората наоколо може и да не е хубаво, но за теб е — настоя Ася.

— Е, обикновено двете са свързани.

Но Ася не му обърна внимание.

— Знаеш ли, след толкова години днес Маминка отвори пианото — чух я да свири някакви несвързани звуци. Потискащо е. Навремето е изпълнявала Рахманинов, а сега не може да изкара и смешна детска песничка. — Замълча за миг и се замисли над онова, което бе казала току-що. Случваше й се първо да говори, после да мисли. — Но важното в случая е, че тя не знае, знаем само ние! — възкликна Ася с насилен плам. — Алцхаймерът не е чак толкова ужасен, колкото изглежда. Миналото не е нищо друго освен окови, от които трябва да се отървем. Непосилно бреме. Де да можех да нямам минало… де да можех да съм никоя, да започна от нулата и да си остана там завинаги. Лека като перце. Без роднини, без спомени и всички тия тъпотии…

— Всеки има нужда от минало — възрази Карикатуриста Алкохолик и отпи от чашата, а изражението му увисна някъде по средата между съжалението и гнева.

— Мен не ме слагай, аз със сигурност нямам нужда! — възкликна Ася, грабна от масичката запалката зипо, щракна я веднъж и после бързо я затвори с остро изщракване. Звукът й хареса и тя го повтори многократно, без да подозира, че леко подлудява Карикатуриста Алкохолик. Щрак! Щрак! Щрак!

— Аз ще си тръгвам. — Ася му връчи запалката и си затърси дрехите. — Скъпите ми роднини са ми възложили важна задача. Трябва да отида с мама на летището и да посрещна непознатото си американско другарче.

— Имаш непознато американско другарче?

— В известен смисъл. Това момиче ми падна като гръм от ясно небе. Събуждам се един прекрасен ден и намирам в кутията писмо, познай откъде! От Сан Франциско! От момиче на име Ейми. Била доведена дъщеря на вуйчо ми Мустафа. А ние и не подозирахме, че имал доведена дъщеря! Чак сега разбрахме, че за жена му това е втори брак. Изобщо не ни е казвал. Баба за малко да получи инфаркт, щом научи, че жената, за която ненагледният й син е женен от двайсет години, всъщност не е била девствена, когато са се оженили, и не само не е била девствена, ами е била разведена!

Ася замълча, за да отдаде дължимото на парчето, което тъкмо беше започнало. Беше It Ain’t Me, Baby^[34]. Засвирука мелодията, после започна да повтаря думите само с устни, а накрая поднови речта си.

— Та като гръм от ясно небе тази Ейми ми праща писмо, в което обяснява, че следвала в Университета на Аризона, че много искала да опознае и други култури и изгаряла от желание някой ден да се запознае с нас, дрън-дрън-дрън. После изведнъж хвърля бомбата: между другото, след една седмица пристигам в Истанбул. Може ли да отседна във вашата къща?

— Охо! — възкликна Карикатуриста Алкохолик и метна три кубчета лед в чашата, която отново бе напълнил с ракия. — А каза ли защо идва точно тук? Просто като туристка ли?

— Не знам — промърмори Ася от пода, където беше приклекнала и търсеше под дивана един от чорапите си. — Но като се има предвид, че е студентка, се обзалагам, че подготвя реферат на тема „Ислямът и потисничеството на жените“ или „Патриархални прецеденти в Близкия изток“. За какво й е иначе да отсяда в нашата лудница — където е пълно с жени, — при положение че в града има толкова много хотели, евтини и хубави? Сигурна съм, че иска да интервюира всяка от нас за положението на жените в мюсюлманските държави и за всичките тия…

— Тъпотии! — довърши вместо нея Карикатуриста Алкохолик.

— Именно! — възкликна тържествуващо Ася — беше намерила изгубения чорап.

За нула време облече полата и ризата и се среса набързо.

— Е, доведи я някой път в кафе „Кундера“.

— Ще я питам, но не съм сигурна, че няма да предпочете да отиде на музей — изсумтя тя, докато нахлузваше кожените ботуши. Огледа се — да провери дали не е забравила нещо. — Е, определено ще се наложи да прекарам известно време с нея — вкъщи постоянно ме увещават да съм я разведяла из цял Истанбул, така че тя да ахне. Искат, когато се прибере в Америка, да превъзнася града ни.

Въпреки отворените прозорци в стаята още миришеше силно на марихуана, ракия и секс. Джони Кеш гърмеше за фон.

Ася грабна чантата и тръгна към вратата. Точно преди да излезе, Карикатуриста Алкохолик препречи пътя й. Погледна я право в очите, сграбчи я за раменете и я притегли леко към себе си. Под тъмнокафявите му очи се синееха торбички, типични за хората, страдащи от алкохолизъм, от мъка, или и от двете.

— Скъпа Ася — прошепна той с лице, озарено от състрадание, каквото дотогава тя не бе виждала никога. — Въпреки цялата отрова, която носиш в себе си, или може би точно заради нея, по някакъв странен начин ти си много специална и истинска сродна душа. И те обичам. Влюбих се в теб още в деня, когато се появи за пръв път в кафе „Кундера“ с тревожното си лице. Не знам дали това значи нещо за теб, но въпреки това ще го призная. Преди да си тръгнеш оттук, искам да разбереш, че това не е любовна квартира и не водя мацки тук. Идвам, за да пия, да рисувам и да се депресирам, да се депресирам, да рисувам и да пия, а понякога и за да рисувам, да се депресирам и да пия… Това е…

Напълно смаяна, Ася се вкопчи в дръжката на вратата и застина на прага за миг. Понеже не знаеше какво да прави с ръцете си, ги пъхна в джобовете на полата и напипа нещо като трохи. Извади длани колкото да види по върховете на пръстите си кафеникавите зрънца, осветени от Маминка, за да я защитават от уроки.

— Погледни, моля ти се! Пшеница… пшеница… — завъртя Ася думата в устата си. — Маминка се опитва да ме предпази от злото.

Тя отвори длан и му даде пшенично зърно. Но още щом го направи, се изчерви, сякаш беше разкрила някаква любовна тайна.

Отвори вратата с пламнали страни, с горчилка, която вече не бе притъпена от наглост. Излезе възможно най-бързо и се поколеба за миг, после се обърна. Понечи да каже нещо, но само го притисна в обятията си. Сетне изтича по стълбите и хукна, за да избяга от всички терзания, подгонили душата й.