Михаил Булгаков
Дяволиада (7) (Повест, разказваща как близнаците погубиха един деловодител)

VII
Органът и котаракът

В 10 часа заранта на другия ден Коротков си направи на бърза ръка чай, изпи без апетит четвърт чаша и с усещането, че му предстои труден, главоболен ден, напусна стаята си и прекоси тичешком в мъглата мокрия асфалтиран двор. На вратата на пристройката пишеше: „Домоуправител“. Ръката на Коротков вече беше се пресегнала към бутона, когато очите му прочетоха: „Поради смъртен случай свидетелства не се издават.“

— Боже Господи — възкликна Коротков обезсърчен, — каквото и да подхвана, все на камък удрям. — И добави: — Щом е тъй, документите остават за после, а сега да отивам в Кимат. Трябва да разбера кое как е. Чекушин може вече да се е върнал.

Пеш, тъй като му бяха откраднати всичките пари, Коротков се дотътри до Кимат и след като прекоси вестибюла, се запъти към канцеларията. На прага на канцеларията застана като вкопан и зяпна от учудване. В кристалната зала нямаше нито едно познато лице. Нито Дрозд, нито Ана Евграфовна, накъсо казано, никой. По масите, наподобявайки вече не гарги по жица, а трите ловни сокола на цар Алексей Михайлович, седяха трима съвсем еднакви бръснати руси мъже със светлосиви карирани костюми и една млада жена с мечтателни очи и брилянтни обеци на ушите. Младите мъже не обърнаха на Коротков никакво внимание и продължиха да скрибуцат в счетоводните книги, а жената го погледна закачливо. Но когато той в отговор на това се усмихна стеснително, тя се усмихна надменно и извърна глава. „Странно“ — помисли си Коротков и излезе от канцеларията, препъвайки се в прага. Пред вратата на своята стая се поколеба, въздъхна, гледайки стария мил надпис: „Деловодител“, отвори вратата и влезе. На Коротков му причерня пред очите и подът се залюля леко под краката му. На Коротковото бюро, разперил лакти и драскайки като щур с перото, седеше самият Наполеонкер. Гофрирани лъскави косми закриваха гърдите му. На Коротков му секна дъхът, докато гледаше гланцовото голо теме над зеленото сукно. Наполеонкер пръв наруши мълчанието.

— Какво обичате, другарю? — учтиво изгугука той с фалцет.

Коротков трескаво облиза устни, пое в тесните си гърди голям куб въздух и каза почти шепнешком:

— Кхъм… аз, другарю, съм тукашният деловодител… Тоест… е да де, ако си спомняте заповедта…

Почуда рязко промени горната част на лицето на Наполеонкер. Светлите му вежди се повдигнаха и челото му се превърна в хармоника.

— Да прощавате — учтиво отговори той, — но тукашният деловодител съм аз.

Коротков временно онемя. А когато немотата му премина, той каза следните думи:

— Ама как? Вчера, тоест. Ах, вярно бе. Извинявайте, моля ви се. Впрочем имам грешка. Ако обичате.

Излезе заднешком от стаята и в коридора си каза с дрезгав глас:

— Коротков, я си спомни коя дата сме днес.

И сам си отговори:

— Вторник, тоест петък. Хиляда и деветстотин.

Обърна се и в същия миг пред него на човешката топка от слонова кост светнаха две коридорни крушки и бръснатото лице на Наполеонкер затули целия свят.

— Добре! — изкънтя легенът и гърч премина през Коротков. — Аз ви чакам. Отлично. Драго ми е да се запознаем.

С тези думи се доближи до Коротков и така му стисна ръката, че той застана на един крак като щъркел на покрив.

— Оправих щата — бързо, отсечено и тежко заговори Наполеонкер. — Тримата са там — той посочи вратата на канцеларията — и, разбира се, Манечка. Вие сте моят помощник, Наполеонкер — деловодител. Предишните ги изгоних до един. Включително и идиота Пантелеймон. Има сведения, че е бил лакей в „Алпийска роза“. Аз сега ще прескоча до отдела, а вие през туй време напишете с Наполеонкер донесението за всички и най-вече за онзи, как му беше името… Коротков. Между другото, вие малко ми приличате на тоя мерзавец. Само че оня беше с насинено око.

— Аз. Не — каза Коротков, олюлявайки се и с увиснало чене, — аз не съм мерзавец. Откраднаха ми всичките документи. До един.

— Всичките? — провикна се Наполеонкер. — Дребна работа. Толкова по-добре.

Той се впи в ръката на тежко задъхания Коротков, втурна се по коридора, издърпа го в свещения кабинет и го запрати на един тумбест кожен стол, а самият се настани на бюрото.

Коротков, продължавайки да усеща страшното поклащане на пода под краката си, се сви и затворил очи, замърмори: „Двайсети беше понеделник, значи вторник е двайсет и първи. Не. Какви ги приказвам? Двайсет и първа година. Изходящ номер 0,15, място за подпис тире Вартоломей Коротков. С други думи, аз. Вторник, сряда, четвъртък, петък, събота, неделя, понеделник. И понеделник започва с п, и петък започва с п, а събота… събота — със с, също като сряда…“

Наполеонкер с трясък извъртя един подпис на бланката, удари й печата и я натика в ръцете на Коротков. В този миг иззвъня телефонът. Наполеонкер грабна слушалката и закрещя:

— Аха! Тъй. Тъй. Веднага пристигам.

Втурна се към закачалката, грабна фуражката, закри с нея голото си теме и изчезна през вратата с прощалните думи:

— Чакайте ме при Наполеонкер.

На Коротков направо му се зави свят, когато прочете написаното на бланката с печат:

„Предявителят на настоящото действително е моят помощник др. Василий Павлович Колобков, което действително е вярно. Наполеонкер“

— Оо — простена Коротков, изтърсвайки на пода бланката и каскета си. — Какви работи стават?!

В същия миг вратата пропя пискливо и Наполеонкер се върна, издокаран с брадата си.

— Наполеонкер духна ли вече? — попита той Коротков с тънък и нежен гласец.

Падна мрак.

— Ааааа… — изви, неиздържал изтезанието, Коротков, скочи обезумял към Наполеонкер и му се озъби. По лицето на Наполеонкер дотам се изписа ужас, че то веднага прежълтя. Той натисна вратата със задник, отвори я с грохот и хлътна в коридора, не можа да се удържи на крака и клекна, но веднага след това се изправи и побягна с вик:

— Разсилен! Разсилен! Помощ!

— Стойте. Стойте. Моля ви се, другарю… — извика дошлият на себе си Коротков и се втурна да го гони.

Нещо изтрещя в канцеларията и соколите скочиха като по команда. Мечтателните очи на жената подхвръкнаха над пишещата машина.

— Ще стрелям! Ще стрелям! — разнесе се истеричният й вик.

Наполеонкер изскочи във вестибюла на площадката с органа пръв, поколеба се към една секунда накъде да тича, даде газ, взе остро завоя и изчезна зад органа. Коротков се втурна след него, подхлъзна се и сигурно щеше да си строши главата в парапета, ако не беше огромната крива и черна ръчка, стърчаща от жълтата странична стена на инструмента. Тя подхвана пеша на Коротковото палто, гнилият шевиот се цепна с тих писък и Коротков меко кацна на студения под. Вратата на страничното коридорче зад органа се затръшна с трясък зад Наполеонкер.

— Боже… — започна Коротков и не довърши.

В грандиозния сандък с прашни медни тръби се чу странен звук, сякаш се бе счупила водна чаша, след това прашно куркане на черва, странен хроматичен писък и биене на камбани. После звучен мажорен акорд, ободряваща пълнокръвна струя и целият жълт триетажен сандък засвири, прехвърляйки вътре купищата залежал звук:

Бучи московският пожар…

В черния квадрат на вратата ненадейно се появи бледото лице на Пантелеймон. Миг, и то претърпя метаморфоза. Очичките му засвяткаха победоносно, той се изпъна, плесна се с дясната си ръка по лявата, сякаш бе преметнал невидима салфетка, завтече се и малко на една страна, косо като страничен кон, впрегнат в тройка, се юрна надолу по стълбището, закръглил ръцете си така, като че ли в тях имаше поднос с чашки.

Димът се стеле по рекатаа.

— Каква попара надробих! — ужаси се Коротков:

След като превъртя първите степани вълни, машината заработи гладко, запълвайки с хилядогласен лъвски рев безлюдните зали на Кимат.

По кулата на Кремъл стар.

През воя, грохота и камбаните се промуши звукът на автомобилен клаксон и веднага след това Наполеонкер се върна през главния вход — Наполеонкер бръснат, отмъстителен и страховит. Заобиколен от зловещо синкаво сияние, той плавно се заизкачва по стълбището. На Коротков му настръхна косата, той подскочи, изхвръкна през страничната врата и по кривата стълба зад органа изтича на осеяния с чакъл двор, а след това на улицата. Като подир ранен дивеч хукна той по улицата, слушайки как след него глухо боботи сградата на „Алпийска роза“:

Наполеон от страх се мята…

На ъгъла един файтонджия размахваше камшика като луд и се мъчеше да подкара крантата си.

— Господи! Господи! — бурно зарида Коротков. — Пак той. Ама на какво прилича това?

Наполеонкер, брадат, изникна от паважа до файтона, скочи в него и започна да думка файтонджията по гърба, повтаряйки с тънък глас:

— Карай! Карай, негоднико!

Крантата се напъна, зарита с крака, а след това под парещите удари на камшика препусна и запълни улицата с файтонен грохот. През бурните сълзи Коротков видя как отлетя лъскавият цилиндър на файтонджията, а изпод него в различни посоки се разхвърчаха премятащи се книжни пари. Хлапетиите със свиркане се втурнаха да ги гонят. Файтонджията се обърна, опъна отчаян поводите, но Наполеонкер започна да го блъска лудешки по гърба с вопъла:

— Не спирай! Не спирай! Аз ще ти платя.

Файтонджията извика отчаяно:

— Ще ме съсипеш, твоя милост! — подкара крантата в галоп и всичко изчезна зад завоя.

Както ридаеше, Коротков погледна сивото небе, което профучаваше над главата му, олюля се и извика с болка в гласа:

— Стига. Няма да си оставя магарето в калта! Аз ще го разясня него. — Подскочи и се вкопчи в лирата на трамвая. Лирата го полюля близо пет минути и го хвърли пред една девететажна зелена сграда. Коротков се втурна към вестибюла, промуши глава през четириъгълния отвор в дъсчената стена и попита грамадния син чайник:

— Къде е бюро „Жадби“, другарю?

— 8-и етаж, 9-и коридор, апартамент 41-ви, стая 302 — отговори му чайникът с женски глас.

— 8-и, 9-и, 41-ви, триста… триста… колко беше… 302 — мърмореше Коротков, докато изкачваше тичешком широкото стълбище. — 8-и, 9-и, 40… не, 42… не, 302 — мучеше той, — ах, божичко, забравих го… да, 40-а, четирийсета…

На 8-ия етаж подмина три врати, видя на четвъртата черната цифра „40“ и влезе в необятна зала с колони и прозорци от двете страни. В ъглите й бяха отрупани ролки с хартия и целият под беше осеян с изписани листчета. В далечината се мержелееше масичка с пишеща машина, а на нея седеше златиста жена и тихо си тананикаше някаква песничка, подпряла бузата си с юмрук. Коротков се озърна смутено и видя как от естрадата зад колоните слезе с тежки стъпки масивната фигура на мъж с бял контош. На мраморното му лице изпъкваха посивели провиснали мустаци. Мъжът, усмихвайки се с необикновено учтива, безжизнена гипсова усмивка, се приближи до Коротков, стисна му нежно ръката и каза, траквайки с токове:

— Ян Собиески.

— Не може да бъде… — отговори му смаян Коротков.

Мъжът се усмихна приятно.

— Представете си, мнозина се учудват — заговори той с неправилни ударения, — но недейте си мисли, другарю, че имам нещо общо с тоя бандит. О, не. Горчиво съвпадение и нищо повече. Вече съм подал молба за утвърждаване на новото ми фамилно име — Соцвоски. То е значително по-красиво и не толкова опасно. Впрочем, ако ви е неприятно — мъжът се нацупи обидчиво, — не се натрапвам. Ние винаги ще намерим хора. Натискат се да дойдат при нас.

— Ама моля ви се, как може — с болка в гласа извика Коротков, усещайки, че и тук започва нещо странно, както и навсякъде. Озърна се като подгонено животно, опасявайки се, че отнякъде ще изскочи бръснатият лик и голото като яйчена черупка теме, а после добави баналното: — Много ми е драго, да, много…

Пъстра руменина изби по мраморния човек; той пое нежно ръката на Коротков и го затегли към масичката, като не преставаше да му говори:

— И на мен ми е много драго. Но вижте докъде съм изпаднал: представете си, не мога дори един стол да ви предложа. Подритват ни въпреки огромното ни значение (мъжът посочи ролките с хартия). Интриги… Ноо ние ще разперим криле, не се тревожете… Хъм… Та с какво ново ще ни зарадвате? — нежно попита той бледия Коротков. — Ах, да, виноват, хиляди пъти виноват, позволете да ви запозная. — Той махна изящно с бялата си ръка към пишещата машина. — Хенриета Потаповна Персимфанс^[1].

Жената начаса стисна със студена ръка ръката на Коротков и го погледна разнежено.

— И тъй — сладко продължи домакинът, — с какво ще ни зарадвате? Фейлетон? Очерци? — проточи той, вдигайки към небето белите си очи. — Не можете да си представите каква нужда имаме от тях.

„Пресвета Богородице… какво става тук?“ — мъгляво си помисли Коротков и след това заговори, като си поемаше трескаво дъх:

— С мен… ъъ… стана нещо ужасно. Той… Аз направо не разбирам. Само, за Бога, да не си помислите, че това са халюцинации… Кхъм… ха-кха… (Коротков направи опит да се засмее изкуствено, но нищо не излезе.) Той е жив. Уверявам ви… но аз нищо не мога да разбера, ту е с брада, а след минута без брада. Направо не разбирам… И гласа си променя… освен туй ми откраднаха всичките документи до един, а домоуправителят за беля умря. Тоя Наполеонкер…

— Знаех си аз — извика домакинът, — това са те!

— Ах, Боже мой, ама разбира се — обади се жената, — ах, тия ужасни Наполеонкери.

— Трябва да знаете — развълнувано я прекъсна домакинът, — че заради него седя на пода. Ето, сам се убедете. Но какво разбира той от журналистика?… — Домакинът хвана Коротков за копчето. — Имайте добрината да ми кажете какво разбира. Два дена стоя тук и направо ме съсипа. Но, представете си, провървя ми. Отидох при Фьодор Василиевич и той най-сетне го махна; Поставих въпроса остро: или аз, или той. Прехвърлиха го в някакъв Кимат или дявол го знае къде. Нека смърди там на кибрит! Но мебелировката, мебелировката той успя да предаде на това проклето бюро. Цялата. Какво ще кажете? На какво, ако мога да знам, ще пиша аз? На какво ще пишете вие? Защото не се съмнявам, че ще станете наш, драги (домакинът прегърна Коротков). Този нехранимайко по най-безотговорен начин пробута прекрасни атлазени мебели Луи Каторз на едно нищо и никакво бюро, което утре, все едно, ще го закрият.

— На кое бюро? — попита Коротков с глух глас.

— Ах, на тия „Жалби“ или не знам как им казваха — с досада рече домакинът.

— Какво? — викна Коротков. — Какво? Къде е то?

— Там — изумено отговори домакинът и посочи пода.

Коротков за последен път огледа с безумни очи белия контош и след миг се намери в коридора. Помисли малко и се стрелна наляво да търси стълбище за слизане. Близо пет минути търча, следвайки капризните чупки на коридора, и след пет минути се озова на мястото, откъдето беше изтърчал. Врата № 40.

— Ах, дявол да го вземе! — изахка Коротков, потутка се и хукна надясно и след 5 минути се намери пак там. № 40. Отвори с рязко движение вратата, втурна се в залата и се убеди, че тя е обезлюдяла. Само пишещата машина безмълвно се усмихваше с белите си зъби на масата. Коротков се завтече към колонадата и изведнъж зърна домакина. Той стоеше на пиедестал вече без усмивка, с обидено лице.

— Извинявайте, че не се сбогувах… — започна Коротков и млъкна. Домакинът стоеше без ухо и нос, лявата му ръка беше откъртена. Заднешком и изтръпнал, Коротков пак изхвръкна в коридора. Една незабележима тайна врата отсреща внезапно се отвори и през нея мина сбръчкана кафява селянка с празни кофи на кобилица.

— Бульо! Бульо! — тревожно завика Коротков. — Къде е бюрото?

— Не знам, чедо, не знам, лелиното — отговори му селянката. — Ами ти недей търча, рожбо, все едно, няма да го намериш. Шега ли е това — десет етажа.

— Патка с патка… — изръмжа Коротков със стиснати зъби и се хвърли към вратата. Тя се затръшна зад него и Коротков се озова в задънено полутъмно пространство без изход. Като се блъскаше в стените и драскаше с нокти, сякаш беше затрупан в минна галерия, той най-сетне натисна едно бяло петно и то го пусна на някакво стълбище. Трополейки ситно-ситно, се завтече надолу. Дочу стъпки, идващи отдолу към него. Смътна тревога стегна сърцето на Коротков и той започна да слиза по-бавно. Още миг — и се показа лъскавата фуражка, мярнаха се сивото одеяло и дългата брада. Коротков се олюля и вкопчи ръце в парапета. Погледите им се кръстосаха едновременно и двамата завиха от страх и болка с тънки гласове. Коротков взе да отстъпва заднешком нагоре, Наполеонкер заотсгъпва надолу, обзет от ужас.

— Почакайте — изхъхри Коротков, — един момент… само ми обяснете…

— Помоощ! — ревна Наполеонкер, сменяйки тънкия гласец с предишния си меден бас. Той се препъна и падна с грохот по гръб: ударът му се отрази. Превърнал се в черен котарак с фосфорни очи, той изхвръкна обратно, прекоси пъргаво и кадифено площадката, сви се на топка, скочи на перваза на прозореца и изчезна през строшеното стъкло и паяжините. Бяла завеса забули за миг Коротковия мозък, но тутакси падна и настъпи необикновено просветление.

— Сега всичко ми е ясно — прошепна Коротков и се разсмя тихичко, — аха, разбрах. Ето каква била работата. Котараци! Всичко ми е ясно. Котараци.

Той започна да се смее все по-силно и по-силно, докато цялото стълбище не заехтя от гръмотевичен тътен.